І
РОЗИ И БОДЛИ
от Марфа

     Задуха северният вятър. Донесе със себе си странната смес от миризми на гнило, характерна за земите на Погибелта. Под неговия напор на местата, през които мина, снегът стана червен на странни черни квадрати и децата запищяха от ужас в мразовитите салдейски нощи. Овцете оагниха малки кръволоци, които се оказаха неубиваеми и тръгнаха да унищожават запасите от така характерния за страната салдейски леден пипер, трошейки хранилищата. Който видеше страшилищата, тутакси се превръщаше в гейзер с особено гореща вода, което пък от своя страна донесе доста положителни последици в тази студена погранична земя, където проблемът с отоплението изведнъж се оказа сполучливо решен… Както и да е, северният вятър духаше и вонеше на смърт, гнилоч, развала, страх, но някъде над Иллиан се срещна с лек вятър запад-на-четвърт, образува оклюзионен фронт и заглъхна с жален писък… Вятърът не беше начало, не беше край, няма начало и край при въртенето на Колелото, но беше все пак някакво, макар и неясно начало…
      Файле ни-Башийр т’Айбара вдиша дълбоко и шумно. Този ден беше студен, много студен, почти като у дома в Салдея. Това не я отвлече от мрачните мисли, които не й даваха мира напоследък, само смрази кръвта й. Е, просто си беше безобразие! Алиандре не можеше ли да се научи да си държи хубавия език зад белите зъбки?! “Аз съм кралица, ти жалък аийлски пес!” Нали?! Нека сега си лежи с насинен задник, като не знае кога да говори! А уж аийлците не посягали на гай-шайн! “Да, ама на истинските гай-шайн, за нас това не важи!” – с горчивина си помисли тя. А за другата нямаше думи – слугинята, която беше прибрала по милост – тази никаквица се беше намъкнала чак в леглото на Севанна, уж за да се опитала да я предразположи. Сега през деня се мусеше, което по-скоро май си беше чиста поза, а щом слънцето се скриеше, вече чакаше едва ли не с оплезен език пред леглото на аийлската предводителка. Никаква Мъдра не беше тя, чиста предводителка си беше, а добрата прислуга напоследък явно беше привършила… Файле се сепна от несвързаните си мисли и изсипа ведрото с мръсотия, когато изведнъж чу стъпки. Ако някой в този момент я видеше, щеше да се оцъкли от постъпката й: Зарийн Башийр хвърли ведрото, наплюнчи дланите си и заприглажда зверски косата си, сетне се захласна да оправя гънките на бялата си роба, нагласи златното си колие на шията, а в това време бузите й се мъчеха да постигнат най-наситения оттенък на червеното, доловим за човешкото око. Скоро се разбра причината за действията й: иззад шатрата пламна яркочервена коса, сравнима по цвят само с бузите на Файле, после се показаха чифт очи, които припряно огледаха околността. Най-сетне изскочи и останалото – млад, изключително висок мъж, силно широкоплещест, с рамене, които трудно биха се побрали в рамката на нормална врата, с длани, които те караха да отскочиш назад, поглеждайки собствените си ръце. Едната от тях беше свита в юмрук, подобен на извънредно голям чук, както по форма и тежест, така и по размери. Другата му длан в момента се използваше – младият мъж гризеше нервно ноктите си така, сякаш от това зависеше животът му. Едно нещо се набиваше на очи – този конкретен аийлец не носеше оръжие – нито копие, нито нещо друго. Нищо! Отново се огледа, бузите му станаха малко по-червени от косата му и той каза:
      – Ъ…
      – Аммм… – отговори Файле, почервенявайки още повече.
      – …
      – … – усмихна се Файле, като се мъчеше да гледа през облаците пара, които излизаха на талази от устата й.
      – Ами да – отговори мъжът.
      – Аха…
      – Защо си толкова червена? – запита изведнъж той делово, явно доволен, че си е намерил тема за разговор?
      Файле се загледа в най-червените бузи, които беше виждала някога, и измънка:
      – Не е ли много горещо тука? – Замисли се над твърдението си и добави – …!!!
      Мъжът внезапно скочи срещу нея, прегърна я и я замъкна на ръце в близката шатра. Никой нямаше вътре.
      – Файле, – заговори той припряно – не съм съгласен с туй, дето става тука! Утре тя ще посегне и на ковачите! Туй потъпкване на джи-е-тох не ми харесва, ох, сега имам тох, не знам вече…
      – Към кого имаш тох? – изпъшка под тялото му Файле.
      – Не знам, към не… Не, не, НЕЕЕЕЕ!!!!!! О! Да! Дааааа…
      – Да, Тиндеин, да! НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!!!!!!
      – Файле, Севанна те вика... – прошепна наплашен женски глас от тъмнината и Соколицата отиде да изпълнява задълженията си на гай-шайн.
      Една сянка се промъкна в мрака, премина безшумно по хрускавия сняг и влезе в аийлския лагер. Премина тихо покрай няколко пазачи, които не видяха и не чуха нищо (може би защото лежаха с прегризани гърла) и застана до точно определена шатра. Зачака търпеливо. В края на краищата толкова години беше чакал търпеливо, още малко не би навредило никому, нали? Ето! Тя излезе! Сянката проследи с поглед бялата фигура на гай-шайн, която излизаше да изпразни нощното гърне, и разтвори ноздри: вдиша познатия и толкова желан аромат на дъхав билков сапун, чиста пот и… На Файле! Още малко… Още малко, съвсем малко и тя щеше да е негова завинаги! Сянката се изхили неестествено – прозвуча като лисичи лай и резултатът не закъсня: гай-шайн се стресна и изтърва гърнето, разплисквайки съдържанието му по замръзналата земя. В този миг една огромна длан запуши устата на Файле ни’Башийр т’Айбара, но който и да беше нападателят, скоро съжали: Соколицата зверски ухапа един дебел като наденичка пръст, изкара с лакът въздуха на мъжа и с точно прицелено коляно в областта между краката го накара да се свлече на земята с жалък стон. Миг по-късно и тя коленичи до него и като го хвана за дебелия врат, занарежда шепнешком:
      – Къде ти е умът, Перин Айбара?!? Да ми се промъква така в аийлски лагер!! И да ме плаши! Какво си мислиш, че ме спасяваш ли?
      – … Да… – опита се да отговори мъжът, но беше грубо прекъснат:
      – Да не си посмял да ми възразяваш! Чак сега намери да ми дойдеш! Къде беше досега? Обзалагам се на каквото поискаш, че си мърсувал с оная никаквица Берелайн и когато тя ти е омръзнала, си решил да дойдеш да ме спасиш… Какво? Подлуди те с невъзможния си характер, а? Не отричай, Ковачо! – изръмжа тя, когато видя, че той се опитва да стане и отново го удари непозволено в зоната под пъпа, нещо, което го накара да се сгърчи в снега. Това изглежда я поуспокои, защото продължи безмилостната тирада с по-спокоен тон:
      – Защо трябваше да те чакам толкова време, любов моя? Кажи, но внимавай в отговора, защото, ако, кълна се, дори си помислиш да споменеш името на оная свиня Берелайн, ще се разпищя и ще оставя аийлците да се оправят с теб както те си знаят. Няма да ти хареса, обещавам ти!
      Пирон Мубара подбели очи и се отърколи по гръб. Е, това не беше очаквал, призна си! Видя две лисици да надничат иззад шатрата и им изръмжа да се махат, та да не виждат срама му: самката го беше победила! Замърмори извинения: отдавна обикалял около лагера, не знаел как да се промъкне, та да не я изложи на опасност, загубил верни другари в бой с разярени аийлци (тук тя го изгледа озадачено, но не посмя да каже нищо), най-сетне успял да се промъкне и…
      – Да не очакваш и да ти благодаря пък сега? – процеди през зъби Соколицата и тръгна след него, позволявайки му да я изведе от лагера.
      Малко по-късно, далеч от стана, когато яздеше с Файле през заснеженото поле, а тя седеше на седлото зад него, хванала го здраво в хватката си, изведнъж се стресна. Файле беше забила нокти в гърба му и беше изпищяла яростно.
      – Добре ли си, любов моя? Какво ти стана?
      – Ах ти! Добре съм разбира се! Много ясно, че съм добре! Малко езда в снега не може още да ме уплаши! Сетих се, че сме забравили Алиандре и Мейгдин в лагера!
      – К… К… Какво?
      – Ето на! Все аз трябва да мисля вместо теб! Честно, Перин, понякога се чудя дали Създателят не е забравил да сложи мозък на мъжете, когато ги е създал, ти как мислиш? Кого ли питам?! Ама забравих, че ти не можеш да мислиш, нали? Аз бях уплашена и безпомощна, когато ти налетя в мрака да ме спасяваш, и не се сетих за двете: сега Алиандре сигурно лежи с насинен задник в шатрата, защото пак се е опитвала да им каже, че е кралица, а другата се гушка на топло в леглото на Севанна…
      – ???
      – Не ми се прави на невинен! Това, че си мъж, не те освобождава от отговорност за постъпките ти! Забрави двете нещастни жени в лапите на безмилостните аийлци! Ти си виновен, ти!
      – Но аз…
      – Да съм ти разрешила да говориш? – и тя болезнено го сръга с лакът в гърба – Сега заради тебе ще трябва да ги оставим на произвола на жестоката им съдба! И не можеш ли да пришпориш малко тоя кон? Че взехме да се тътрим по-бавно и от пиян мърдраал! Ама ти даже не си се и къпал, откакто ме няма! Сигурно Берелайн харесва вонята ти на препасал овен, но аз такива не ги търпя!
      – Млад Овен – измърмори мъжът, който тя считаше за Перин.
      – Какво каза? Каза ли нещо? Да ми възразяваш ли си намислил?!? Искаш да ми кажеш, че не е била само Берелайн, така ли? Признай си!
      Пирон Мубара стисна устни и пое в галоп през снега, мислейки си за това, какъв идиот се беше оказал брат му: да има такова съкровище и да й изневерява по толкова жалък начин! Знаеше, че ако Файле беше негова от самото начало, никога не би позволил на никаква Берелайн да се доближи дори и метафорично до него, никога! Но да, момченцето, което имаше всичко, което беше станало ковач и водач на армията на Преродения Дракон, който разговаряше с вълците, който не беше краден от дома си като бебе, той имаше право на всичко! Докато за него, за Пирон Мубара, бяха останали само някакви жалки лисици, както и да се задоволява с огризките, които случайно не се бяха паднали на брат му. “Този път Файле ще е моя, братко!”– излая той в нощта и лисиците поеха зова му, и токова беше разстроен от несправедливостта, та не видя сянката, която ги съпровождаше от аийлския лагер – Ковачът Тиндеин, който беше безнадеждно влюбен във Файле и който тичаше в галоп след коня, с надеждата да спаси любимата си…

      *** *** ***
      Специален агент Джо Мур нахълта в лабораторията след Тед, докато се опитваше да изслуша и обясненията на Рон как четири нови обекта са се появили в съседния офис до кабинета на Бил Гейтс и кaк мистериозно изчезнали: били висок, свирепо изглеждащ мъж на средна възраст, младеж с коцкарски вид и широкопола шапка, държащ странно копие в ръка, един циганин и много красива блондинка, която приличала малко на Клаудия Шифър, но била по-нисичка. Тя, виж, носела лък и стрели. Изчезнали от обхвата на мониторите и сега претърсвали сградата, но до този момент безуспешно. В този момент го лъхна натрапчива болнична миризма и го отвлече от мислите за новите пришълци. Намираха се в болничната стая, където блед и на легло се възстановяваше младият мъж, уплашил по-рано през деня господин Гейтс.
      – Как е той, докторе? – шепнешком попита Тед доктор Васашвили, грузински емигрант, постигнал чудеса в експерименталната медицина. Говореха се доста странности за неговите постижения, но Джо Мур знаеше, че тайната на успеха му се корени в опита, получен от амазонките от планетата Лъ. Те му бяха дарили знания в замяна на други негови услуги. От по-интимно естество. Доктор Васашвили хвърли един поглед на пациента си, който явно още не беше излязъл от упойка, кимна на тримата агенти да го последват и ги заведе в кабинета си. Скрит зад звукоизолираната врата, той седна на бюрото си и трескаво запали цигара.
      – Направо ще ви кажа, че чак такова чудо не бях виждал. Никога – започна той с тревожно спокойствие в гласа си – След скенера, решихме, че се касае за тумор. Два тумора всъщност. Биопсията показа, ааа, определена, хм, злокачественост, да го кажем, ма не в смисъла на злокачествен тумор, не знам как да го обясня по-ясно…
      – Едва ли ще можете – уморено отговори Джо. Тед му изшътка укорително да мълчи и жадно заслуша обясненията на видния лекар. Последният обърса очилата си в ръкава на бялата си престилка и продължи сравнително невъзмутимо:
      – Оперирахме ги, нямаше метастази. Всъщност тъканите около изрязаните тумори се възстановиха почти моментално, сякаш по магически начин, а като добавихме и стандартните антибиотици, имам надеждата пациентът да оздравее напълно. Смея да твърдя, че химиотерапия не е необходима…
      – За какво става тогава въпрос? – наруши напрегнатото мълчание Джо – Специален агент Тиодорсън, ъ, такова, Тед де – побърза да се поправи той, като срещна свирепия поглед, който сътрудничката му метна по него – се опита да ми каже някаква небивалица, че някакви тумори се карали в буркана… – Млъкна, когато видя изражението на доктора.
      Гари Васашвили се изправи бавно, излъчвайки аурата на човек, върху главата на когото току-що е паднал взвод от нигерийски ходжи, и каза със задгробен глас, който допълнително подсили чуждестранния му акцент:
      – Елате да ви покажа за какво става въпрос.
      Агент Мур пропусна Тед пред себе си, главно за да не гледа обиденото изражение, което тя не беше пропуснала да си изпише на лицето, кимна на Рон да го последва и тръгна след доктора. Стигнаха до ниво 93. Това му направи впечатление. Дори когато се наложи да следят за донорството на семенен материал за Лъ, нивото на сигурност бе едва 817. А сега – 93! В преддверието облякоха костюми, с които заприличаха на астронавти, които се канят да осъществят кацане на Меркурий, а след като излязоха, спряха пред врата, пазена от специални мунменски командоси – това бяха огромни мъжаги с много мускули и малко мозък, продукт на не кой знае колко успешен генетичен експеримент (или поне тези, които бяха провели експеримента, си мислеха, че не е бил успешен). В предпазните си костюми изглеждаха като играчи от NBA, които са се записали в някоя програма на NASA. Докторът каза нещо на грузински и пазачите се отдръпнаха от вратата. Пускаха само който знае паролата. Проблемът беше също и че пускаха всеки, който знае паролата. Затова не се използваха в битка. Като влязоха в строгоохраняемата зала, агент Мур хлъцна: отсреща на стената висеше огромно разпятие. До него се беше курдисала шестолъчната звезда на Давид. Въздействието на сюрреалистично огромния ислямски полумесец се разваляше съвсем малко от бронзовия Буда в троен човешки ръст, седящ в поза “Лотос” малко под него. Вишну и Шива не успяха да го стресират, но се сепна от вида на православния свещеник в прозрачен предпазен костюм, който четеше усилено нещо, кадейки с тамяна, докато клисарят му подаваше някакви свещи. Един протестантски пастор се съветваше с някакъв лама (познаваше се по оранжевия цвят на костюма си), а ходжата се опитваше да убеди представителя на Свидетели на Йехова, че не му е тук мястото. Ама изобщо.
      – Какво, в името на всичко свято, става тук??? – изхриптя Джо, прекъсвайки споровете на светите лица, които го изгледаха укорително, а докторът му каза тъжно:
      – Елате да видите!
      Върху лабораторна маса в единия край на стаята се намираше стъкленица с нещо черно и безформено. Имаше си и табелка на стъкленицата. Джо се наведе да прочете: Отрязък А. Отрязъкът А подскочи в буркана си и се разпищя с глас, който отекваше директно в главата му. Май по-скоро в главите на всички, реши той, като видя как свещениците се хванаха за главите си и застенаха.
      – Върнете ме, обратно, вий, глупций таквиз! Не знаете що вий бидохте извършили! Аз трябва да убия Драконът Преродений в Последната битка! Как бих могъл да го сторя от тоз буркан?! Пуснете ме, ви казвам! Или поне ми дайте еманацията на оная твар Логотска, да изгриза стените на буркана му и да го видя кой ще е по-силен тогаз!
      – Как ме тий нарече!? Как бидох наречен от тоя жалък травестит, дето само ми се перчеше, ма като опря да си мели силите и се видя кой може повече! Пуснете ме, вий, смъртни, да му спукам жалката торбичка, в която сега се е наврял, та да види той! Пуснете ме, ви казвам!!! – пищеше зловещо гласът на Отрязък В. Отрязък А направо пощуря в отговор и заблъска с юмручета по колбата си.
      – Не се безпокойте, бронирано стъкло е! – Опита се да успокои шефа си Тед.
      – Какви са тия? – запита последният и посочи неопределено към свещенослужителите.
      – Отделът реши, че е нещо метафизично и сега те провеждат различни екзорсистки ритуали. Май има ефект, щото допреди да дойдете, туморите бяха по-гръмогласни, направо ни проглушаваха ушите с гърмящите си гласове, даже трима мунменски командоси обявиха, че ще направят стачка, ако не се подобрят условията им на труд (Джо мислено хлъцна – беше все едно някоя зелена еуглена да открие алгоритъм, който изчислява скоростта на разширение на Вселената), но сега вече е по-търпимо. Определено!
      – Добре, продължавайте! А какво стана с мъжете, дето нашият пациент ги беше закачил във въздуха?
      – Още са там, шефе! – Рон се опита да избегне погледа му. – Пробвахме всичко, но нямаше успех, съжалявам!
      – Е, да се надяваме да не им се доходи до тоалетна, докато обектът не излезе от упойката – въздъхна Джо.
      – Ъхъм… – каза Тед, докато съзерцаваше краката си в астронавтската си униформа.
      – О, Боже! – възкликна Джо.
      – Аха! – отговори Тед.

      *** *** ***
      В това време от вентилационната шахта над офиса, в който преди известно време се беше появила странната четворка, се носеха приглушени гласове:
      – Махни си миризливия крак от врата ми! – просъска злобен женски глас, принадлежащ на свикнал да заповядва индивид.
      – Ама кога ще излезем да потърсим лек за лорд Перин? – писклив, но решителен мъжки глас.
      – Когато си махнеш миризливия крак от врата ми, тогава!
      – Ейрам, не я дразни! – прозвуча суров мъжки глас.
      – Аз искам само да знам, как разбра, че трябва да се скрием тук! – беше гласът на млад ядосан мъж.
      – Изпаднах в подобно положение, когато с Гайдал бягахме от гармагарите в един адтрасат… – отговори жената.
      – Не, не ми казвай, не искам да знам, забрави, че попитах, може ли? А кога ще излезем? – беше отново младият мъжки глас.
      – Когато стане безопасно, как кога? – отново суровият мъжки глас, който би могъл и да се характеризира също като тип “як уестърн-герой, който е свикнал да трепе лошите с една ръка, докато съзерцава ноктите си на другата”.
      – Никой ли, освен мен, не го интересува, че трябва да намерим лек за лорд Перин?? – пискливият, но решителен мъжки глас.
      – Ейрам, кълна се в Светлината, че ако още веднъж споменеш името на онова дърво в човешки облик, докато сме тук и аз съм принуден да деля едно помещение с миризмата на краката ти… – суров мъжки глас.
      – По-спокойно, Лан! – млад, ядосан мъж. Много ядосан.
      – Ако не млъкнете веднага, ще ви прострелям всичките тук на място! – съскащ злобен женски глас…