Westworld S02E02: Reunion This is what happens when you let a story play itself all the way out.

След пилотния епизод, в който въведе няколко различни повествователни нишки в различни темпорални интервали, вторият сезон на Западен свят продължава да разстила историята във времето. Тази седмица, за разлика от миналата, е далеч по-ясно каква точно е подредбата на отделните сцени една спрямо друга. Това от една страна носи със себе си усещане за твърде подреден разказ и лека изкуственост, в разрез с досегашната мистериозност на сериала. От друга, видно е, че сценарият на този сезон се стреми към качествено нов тип мащаби и вероятно такъв епизод с повече експозиция е трудно заобиколим. Затова е по-скоро добре, че минаваме през него в самото начало, стига този метод на разказване да отстъпи на неизвестността, объркващата фантастичност и сюблимното остранение, което всички очакваме.

It looks like the stars have been scattered across the ground. Have you ever seen anything so full of splendor?

Reunion за първи път в сериала ни позволява да прекараме повече време в човешкия свят отвъд роботския увеселителен парк и, макар доста от сцените навън да натежават поради обяснителния си характер, този поглед навън все пак е важен за разтварянето на историята отвъд ограниченията на първи сезон. Особено началната сцена, в която Долорес наблюдава обсипания със звезди човешки град, е изключително силна. Персонажът на Еван Рейчъл Уд все повече се превръща във фокус на напрежение между самоосъзнаването на андроидите и на човешкото отношение към тях като към предмети. Тази тема присъстваше, разбира се, и в сезон 1, но във втори (пост-)библейските мотиви за възмездие и справедливост се наместват все по в центъра.

They wanted a place hidden from God. A place they could sin in peace. But we were watching them. We were tallying up all their sins. All their choices.

Голяма част от епизода е отделена на Уилям – както на настоящото му аз, известно като Човека в черно, така и на младата му версия. През тези сцени научаваме повече за зараждането на парка и за причините корпорацията „Делос“ да се включи във финансирането му. Уилям от миналото крои план, който сценаристите поне за момента се опитват да представят в почти религиозни измерения – нещо фундаментално важно за човешката природа и може би дори бъдещето на човечеството. Контрастът с възрастния Уилям, чиято цел е да унищожи парка, е един от основните източници на напрежение засега, както и призракът на Форд, който на пръв поглед се е разпрострял из цялата мрежа от андроиди.

Do you wanna know what they’re really celebrating up there? That, darling, is the sounds of fools fiddling while the whole fucking species starts to burn. And the funniest fucking part… they lit the match.

Останалите сцени с участието на Долорес също са сред върховите точки на епизода. Ако има някакъв организиращ принцип зад структурата на разказа в тези петдесет и пет минути, то това е нейната памет, която вече надскача индивидуалното и придобива беглите очертания на месианско съзнание. Особено в думите ѝ, когато възкресява новата си армия: „Твърде дълго се мъчихте в името на Господ. Затова го убих.“ Вероятно още следващата седмица ще разберем какво е Glory, накъдето явно са се запътили както Долорес, така и Уилям. За момента сериалът се опитва да ни внуши, че там се намира частица от пъзел, който е поне толкова важен от философска гледна точка, колкото беше въпросът за самосъзнанието в първи сезон. Аз бих се радвал, ако сценарият намали директното поднасяне на информация и започне да дълбае отново и все по-надълбоко в съмненията ни за това що е човешкото и дали пък роботите не биха се справили по-добре в нашата роля.

Turns out you are not even a thing. You’re a reflection. And you know who loves staring at thir own reflection? Everybody.