Какво ни остана след Westworld S02 It doesn't look like anything to me

 Текстът съдържа спойлери за целия сезон

И така, Западният свят завърши втората си инкарнация тази седмица и най-сетне даде отговор на най-важния въпрос – струваше ли си да го издържим до края? Уви, този отговор е по-скоро отрицателен. Първият сезон ни даде умно разработен наратив, внимателно нагласени загадки с доста напрежение и щипка мистицизъм, под голямото було на Големите Философски Питания® за смисъла на съзнанието и човешкото. Залутано в опитите си да надгради всичко това, продължението малко или много успя да разнищи всичко постигнато дотук и да обезцени франчайза. Което е тъжно, защото с края на Игра на тронове догодина очакването беше Westworld да остане флагманът на HBO и да се превърне в новото обединяващо всички демографии забавление. Но тази просто няма да я бъде.

Защо? Ами основната причина се крие в неспособността на сценаристите да доставят задоволително разрешение на сюжетните линии, които забъркаха в рамките на сезона. Преди излъчването му, Джонатан Нолън и Лиза Джой уверено се хвалеха, че са сглобили огромен Рубик ребус за решаване, готов да затрудни дори най-вторачените в детайлчето по сцените фенове и реддитъри. И истината е, че сезонът се усеща основно като това – упражнение по ненужни загадки. В рамките на час и половина финалът, The Passenger, имаше нелеката задача да сглоби разкъсаните времеви линии на Бернард в нещо линейно, от което ние да извлечем своето „аха“. За разлика от предния сезон обаче, стоящото зад всичките финтове, разместени наративи и недостоверни разказвачи е доста… повърхностно? Не ме разбирайте погрешно, с три ръце съм „за“ всякакви трактовки на тема кое е реално и кое не е. Ако се абстрахираме обаче от счупените спомени на вечно гледащия в нищото Бернард, излиза, че цялото перчене с умно сглобени наративи не крие почти нищо от философския заряд на своя предтеча зад себе си. А това е легитимен проблем и неслучайно мнозина коментатори са разочаровани в крайната си оценка. Мементо излезе преди къде го двайсет години и едва ли някой гореше от желание да гледа по-скучна и мистична уестърн трактовка на същото.

Впрочем, ако ви интересува какво все пак се случи в този сезон, колегите от SciFi.bg са написали добър преразказ, в който са превели сюжета в линеен наратив. Парчето от пъзела, което прави възможна ножицата от времевите линии на Бернард, е сцена, в която той съживява Долорес (която напълно закономерно е убил малко по-рано, защото е зла и безмилостна пача), позволява ѝ да заеме мястото на Шарлът Хейл и после съзнателно уврежда спомените си, за да не разбере никой. Хитър туист, който обаче крие съществен дефект. Бернард няма никаква причина да прави това. Неговото иди-ми-дойди-ми на тема дали Долорес е права или не, е крайно неубедително, а фалшивият спомен за Форд, който теоретично го катализира, е напълно неуместен. Самата Долорес също толкова неубедително променя на 180 градуса решението си да запази „рая“ на домакините, убива Бернард, след което на свой ред го съживява, защото имала нужда от враг. Ако и вие сте останали почесващи се след цялата тази лютеница, не сте сами. Постоянното съживяване и умъртвяване на персонажи решително унищожава всякакви претенции за съспенс, а засуканата мозайка от не-ясно-дали-реални спомени и случки напълно обезценява чуденката какво точно се случва. Или ако трябва да цитирам един приятел: „Как да инвестираш каквото и да е в сцени, които могат да бъдат спомени на копирано съзнание от бъдещето на герой в миналото, който ще бъде копие на човек от настоящето но изглежда като друг герой от въображаемото минало на робот от алтернативна реалност в нечии спомени?“ С един по-внимателен подход, с едно по-леко пипане и по-въздържано използване на тези сюжетни механизми, сериалът би могъл да се доближи до изкуството, но вместо това шари като слон на кокаин в пословичния стъкларски магазин. Доколкото първи сезон добре се справяше с тази задача, едва ли искаме чак толкова много.

Но да се върна на повърхностното. С персонажа на Уилям HBO определено имаха златна мина за разработване – не само заради неговата уникална позиция в парка, не само заради нереално доброто изпълнение на Ед Харис, но не на последно място и заради трактовката на вечния въпрос за тъмното в душата на човека. И след цялото това скитане, след цялото това лутане вътре в себе си и вътре в недрата на несъществуващите лабиринти на парка, след цялото това лашкане между спомени и насилие, отговорът на създателите на сериала е: „ами да, има тъмно в душата на човека„. Не е зле, ако разглеждахме Ведите или Гилгамеш, но все пак сме Лето Господне 2018-то. Вечните въпроси би трябвало да са вечни заради фракталните множества от изключително лични отговори към тях, а не заради преповтарянето им на индиго. Линията на Уилям завършва доста незадоволително и в нищото, или най-право казано, изобщо не завършва. След финалните надписи получаваме насилена сцена, всяваща несигурност в неговата природа като човек, която за съжаление Лиза Джой уби в зародиш с интервю веднага след финала, потвърждавайки, че симулацията на съзнанието на Уилям се случва далеч напред в полуразрушения парк, а не в рамките на досегашните сезони. Жалко, защото обратното може би щеше да даде поне някакво обяснение защо по дяволите Делос изглежда да има коренно различна адженда от тази на собственика си.

Не по-малки златни мини бяха персонажите на Мейв, Долорес, Акечета, но истината е, че от всички тях сценаристите упорито се опитваха да вадят единствено ламарина. Немезидата със синята рокля пада може би най-отвисоко, като вместо да поведе борбата на всички хостове с насилниците им, тя на практика насилства над шепа неосъзнати андроиди, внезапно по мистичен начин разбирайки всичко за всичко. Как? Ами като си спомня животите си и Арнолд – последният мъртъв от десетилетия. Богоподобното всезнание и всеможене на Долорес се обяснява по някакъв що-годе рационален начин единствено с машинациите на Форд, но сюжетно това олеква до безкрай, защото прави всичко… лесно? Очаквахме крехкото ѝ току-що събудено съзнание да търси себе си в напрегната среда и враждебен виртуален свят. Вместо това един еднопластов напълно непоклатим злодей коли и беси своите. Очаквахме да видим битката между Творец и Творение, между машина и човек. Вместо това човечеството е представено от… корпоративни войници, а машините от… побеснял алгоритъм с комплекс за величие. Ако това не е битката, която вие сте чакали, вдигнете ръка. Няма да задълбавам в Акечета и Мейв – за разлика от Долорес, те поне получиха достатъчно добри епизоди и достатъчно емпатия от зрителя, че да не страдаме толкова за тях. Но да не се заблуждаваме, че арките им са задоволителни в какъвто и да е наративен смисъл.

Подобна е ситуацията с трактовката на останалите големи въпроси, поставени от сериала. Каква е разликата между домакин и човек? Според Форд е в тъмнината, според епохалната реч на Долорес е в еволюцията, но според зрителя е… никъде. Не само, че почти всеки човек в историята се оказа някакъв вариант на домакин, но и хората са девалвирани до по-некадърни алгоритми, а свободната воля остава фиксирана в един tell but never show мехур от мистични постъпки на андроидите. Големият план на корпорация Делос, човешкото безсмъртие, също за съжаление издиша – не само с безумната идея за каубойските шапки, които събирали информацията, но и с концепцията, че можеш да построиш човек само на база девиантното му поведение в компютърна игра. Изненада – паркът едва ли ти дава възможност да бъдеш „себе си“, защото „себе си“ отдавна е известно на психологията като амалгама от всички твои самоличности, контексти и преживявания. Обезсмъртени като парковото „себе си“, хората едва ли биха си правили услуга, пък били те и неприятни южняшки магнати.

Но както и да е! Въпреки негативния тон на този материал, со все каретата на Доктора, на които можете да се насладите из текста, не следва да мислите, че всичко е пълен провал в сезона. Актьорските изпълнения продължават да са връх в жанра, като дори новите попълнения се представят изключително впечатляващо, а Ед Харис, Танди Нютън, Антъни Хопкинс и останалите покрай тях блестят. Няколко герои, за които вече е ставало дума из предните ни рецензии, получават много по-силно развитие. Това включва дори и Лий Сайзмор. Нещастният текстописец, с когото Хейл се подиграваше отляво и отдясно първия сезон, получава героичен, ако и силно безсмислен финал, което може би е най-доброто, що би могло да бъде изстискано от неговия персонаж. Няколко епизода от сезона бяха наистина връх в изкуството, а кинематографичните качества на сериала продължават да бъдат безспорни. На фона на произволна конкуренция Westworld несъмнено си заслужава гледането, и ако не беше високата летва на първия сезон, вероятно и този текст би бил доста по-умерен.

Приятни са и дискурсите в посока природата на реалността и нейната неотличимост от функция на съзнанието. Макар да настоява, че скрийнсейвърният рай е просто „още един затвор“ и „не е истинският свят“, Долорес не звучи убедително дори на себе си. Всеки един свят е също толкова истински като всеки друг, се опитва да ни каже всъщност сценарият. Липсва тази опорна точка, оригиналната референтна рамка, която си въобразяваме, че съществува. И за разлика от повечето докосвания по допирателната на големите философски въпроси, този е третиран почти с уважение.

В заключение, просто очаквахме повече от втория Западен свят. Може би ако Нолан и Джой се бяха съсредоточили малко повече в това да изграждат многослойна история и да разгледат поне един от научните конундруми на нашето време в дълбочина, щяхме да се чувстваме по-иначе. Не претендирам да разбирам повече от признати сценаристи, но все ми се струва, че надлъгването с феновете рядко е особено продуктивен подход към изкуството. Да, сигурно никой не се беше сетил за Долорес и Шарлът. И какво от това? Остава ни да се надяваме, че трети сезон – с домакините на свобода в истинския истински свят, може би ще бъде това, което трябваше да бъде вторият. Живот и здраве, след две години ще разберем.