Тор: Рагнарок Valhalla, I am coming!

Струва ми се, е измежду последните няколко филма на Марвел, Тор: Рагнарок беше най-малко очакваният от публиката. Просто се случи да излезе измежду доста по-интригуващи заглавия. Хората бяха любопитни за Пазителите на галактиката 2 заради страхотната първа част, искаха да видят как ще се възползва студиото от новопридобитите права върху Спайдър-мен, следят с любопитство информацията за Черната пантера, и, разбира се, се вълнуват от Avengers: Infinity War. Сложен в средата на всичко това, третият филм за Тор някак не звучи особено атрактивно.

И все пак качествата на един филм рядко се припокриват напълно с масовите очаквания. Защото в крайна сметка Тор: Рагнарок се оказа не просто добър, а направо страхотен.

Спомням си как преди време колежката Vivian написа в ревюто си на La La Land, че едва ли има човек, който да може искрено да мрази филма. Не просто да не го харесва, а наистина да го мрази. Подкрепям я с две ръце и смятам, че същото може да се каже за Тор: Рагнарок. Вярвам, че някои ще сметнат филма за шедьовър, други за приятен, трети за сравнително посредствен, но едва ли ще има човек, който ще излезе от киносалона абсолютно отвратен и напълно разочарован. Рагнарок е толкова пъстроцветен, толкова забавен, толкова зареден с позитивна енергия, че просто не мога да си представя как някой ще го изгледа и ще каже на тръгване „това беше ужасно“.

Тор: Рагнарок е третият самостоятелен филм за бога на гръмотевиците и общо седемнайсетият от голямата кинопоредица на Марвел. Споменавам го не просто като страничен факт, а защото го смятам за важно. В много отношения сюжетът на филма е директно продължение не само на събитията от Тор: Светът на мрака, но и на станалото в Отмъстителите: Ерата на Ултрон.

И въпреки това, като стил Рагнарок силно се различава от предишните филми за Тор (Крис Хемсуърд). Докато първият беше лековато детско приключение с доза Шекспиров привкус, внесен от Кенет Брана, а вторият – безличен опит за митологично фентъзи, то третият е шантава галактическа фантасмагория, изпълнена с ярки цветове, много хумор и надъхващи битки.

Държа да отбележа, че с удоволствие приветствам тази разлика в стиловете, защото в нея има нещо много… комиксово. Филмовата логика би изисквала трите части от дадена поредица да са близки по стил, просто защото така работят трилогиите. Но в супергеройските комикси това далеч не е така. Тор, подобно на другите най-популярни персонажи на Марвел, съществува като комиксов герой от няколко десетилетия и за това време е попадал в ръцете на най-различни автори. Всеки от тези творци има собствена визия за персонажа, всеки го пише по различен начин, всеки придава на приключенията му различна атмосфера. Това е нещо, което издателството съзнателно насърчава – историите за Тор могат да са драматични или комични, мистериозни или епични, мрачни или шарени, всичко зависи от отделните автори. Всички комиксови герои на Марвел са така, всички те са многообразни, всички са сборът от различните си интерпретации. Съзнателно или не, екранизациите по тези комикси уважават това и запазват този модел. Затова новото приключение може да е напълно различно от предишното като дух и атмосфера, но това отново си е история за Тор, просто разказана по по-друг начин.

Режисьор на Рагнарок е Тайка Уайтити – новозеландец, автор на няколко забавни инди филма. Наемането му е поредният опит на Марвел да демонстрират мислене „извън кутията“, тоест да вложат пари в някой нестандартен и особен човек, за да получат нещо свежо и оригинално. Самият Уайтити споделя, че работата със студиото е била доста готин двустранен процес – те са му казали какво държат да присъства задължително във филма и същевременно са му дали много свобода да осъществи собствените си идеи и намерения. И така се е получило това забавно и пъстро приключение, достойно за всеобщ възторг.

В сюжетно отношение Рагнарок имаше две предварително зададени посоки, с които трябваше да се съобрази – завземането на трона от Локи (Том Хидълстън) в края на Светът на мрака и срещата между Тор и Стивън Стрейндж от сцената след надписите в Доктор Стрейндж. Филмът изобщо не се мотае и пристъпва към разрешаването на тези проблеми още в първите си 15 минути. Малко след това на сцената излиза Хела, богинята на смъртта, и заявява намерението си да завладее Асгард. В опитите си да я спре, Тор попада на планетата Сакаар, където среща своя стар приятел от работа Хълк (Марк Ръфало).

Сюжетът на филма е леко стандартен и донякъде предвидим, но въпреки това действието е предадено на екран по изключително очарователен начин. Усеща се, че Уайтити е по-заинтересован от второстепенната сюжетна линия – гладиаторските игри на Сакаар, отколкото от главната – падането на Асгард. И въпреки всичко, съчетанието на различните линии всъщност работи добре, и дори създава приятен контраст между забавната и драматичната история.

Навсякъде ще прочетете, че Рагнарок е най-забавният филм на Марвел, че реално е комедия и прелива от тонове, тонове шеги. Лично аз не бих се изразил точно така. Филмът е забавен, да, при това с чудесен хумор, който често е ситуационен и работи страхотно в контекст, вместо да се крепи единствено на остроумни самостоятелни реплики. И въпреки това хуморът не е прекалено много, Рагнарок не е комедия като Пазителите на галактиката. Първите пет-десет минути са изцяло смешни и дори напомнят на пародия, но скоро след това лентата намира баланс и става доста по-уравновесена. Има си страшни моменти, има си надъхващи битки, има си драматични речи. Шегите действително са доста, но не са единственото във филма.

Акторьската игра е на традиционното високо ниво. Крис Хемсуърт успява да разгърне потенциала си и да демонстрира стабилни актьорски умения както в комедията, така и в драмата. Винаги ми се е струвало, че измежду Хемсуърт, Крис Евънс и Робърт Дауни Джуниър, точно Хемсуърт е този, който може да бъде най-забавен, и Рагнарок определено доказва правотата ми. Същевременно младият актьор успява да демонстрира силно екранно присъствие в по-сериозните моменти и определено показва зрялост, която му липсваше в предишните филми от поредицата. От друга страна Том Хидълстън, който винаги съм смятал за по-добър актьор, тук сякаш не успява да се прояви и е по-статичен, да не кажа безличен. Но в неговия случай може би е въпрос на сценарий, тъй като Локи определено има по-малка роля, отколкото в предишните филми. Мърк Ръфало пък си е велик, както винаги.

Главната злодейка във филма е Хела, чиято роля е поверена на Кейт Бланшет. Хела е определяна като първата жена злодейка в киновселената на Марвел и това е общо-взето вярно, като изключим една огнена мацка в Железният човек 3, Небюла в първия Пазители на галактиката и Алената вещица в по-голямата част от Отмъстителите: Ерата на Утлрон. Можем да кажем, че Хела е първият главен злодей от женски пол. Кейт Бланшет е просто ослепителна в ролята, сякаш героинята е писана специално за нея. Великолепната актриса от Елизабет и Властелинът на пръстените успява много убедително да придаде на Хела както достолепие, така и закачливост, и финалният резултат е наслада за сетивата. В последно време Марвел се опитват да подобрят злодеите си, и няма как да не призная, че Лешояда на Майкъл Кийтън в Спайдър-мен: Завръщане у дома и Хела на Блашет несъмнено са стъпки в правилната посока.

Другото ново попълнение е Теса Томпсън в ролята на Валкирия. Имах много специфични очаквания относно начина, по който филмът ще адаптира именно този персонаж, и в крайна сметка останах доста приятно изненадан. Очаквах Валкирия да е войнствена, но елегантна красавица, която ходи, говори и се бие със стил и финес, а вместо това получих абсолютна чешитка, напълно лишена от женствена грация, която непрекъснато пие и се млади здраво и кораво. Възхитен съм!!! А Теса Томпсън има страхотно излъчване и много ми напомня на ранната Мишел Родригес и по-специално на нейната Ана Лусия в сериала Изгубени. От останалите нови лица харесах Карл Ърбън, макар неговият герой да нямаше голяма роля; Джеф Голдблум не успя да ме впечатли особено.

Доста съм доволен от начина, по който Рагнарок се свързва с останалите филми от обединената вселена на Марвел. Лентата съдържа редица препратки към предишните филми, както визуални, така и акустични. В една от най-забавните сцени Тор се опитва да успокои Хълк по начина, по който го правеше Черната вдовица в Отмъстителите: Ерата на Ултрон. Тор прави същите движения и произнася същите фрази, а на фон дори звучи същата музика. Такова съответствие се случва в още един момент от филма. И в двата случая ефектът е изключително силен, като лично аз се изненадах от това колко осезаемо е присъствието на музиката от старите филми, имайки се предвид, че лентите на Марвел обикновено нямат запомнящ се саундтрак. Просто Рагнарок успява да направи нещата правилно и винаги постига това, което се опитва да стори.

Както казах и по-рано, Рагнарок не е просто безмозъчно забавление, въпреки че редица хора ще изберат да го възприемат точно по този начин. Наред с множеството майтапи и мелета, филмът вкарва и някои доста интригуващи теми. Някак между редовете е направен анализ на цялата история на Асгард, на това доколко е редно въобще Асгард да съществува в тази си форма и на нещата, които рано или късно неминуемо ще донесат гибелта на този свят. Всичко това е вплетено във филма доста деликатно и поне за мен придава много допълнителна стойност на готиния екшън и забавните шеги.

Като цяло мога съвсем спокойно да препоръчам Тор: Рагнарок. Филмът е готин и надъхващ и, ако не друго, то поне ще ви донесе два часа първокласно забавление. За да му се насладите, не е нужно да сте гладели всички епизоди на огромния кино-сериал на Марвел, макар че допълнителният контекст несъмнено е плюс. В най-лошия случай Тор: Рагнарок ще ви се стори сполучлив. В най-добрият ще крещите от възхита и ще подскачате ентусиазирани из мола, тананикайки си на висок глас мелодията на Immigrant Song на Led Zeppelin.