Фаворитката

Признавам, че като средностатистически киноман навремето ме беше налегнала циничната мисъл, че всеки възможен сюжет съм го гледала едно поне 12 пъти, а филм трудно може да носи етикета оригинален. Впоследствие обаче видях Dogtooth на Йоргос Лантимос и силно преосмислих позицията си. Разбира се, после се появиха още примери, че съм била в грешка, но реално Dogtooth беше филм, който изгледах в доста напреднала фаза на киноманстване и всезнайстване и заради това някак ефектът от стъписването ми, когато го гледах, беше по-мащабен. Предполагам тези, които са го гледали, ще споделят мнението ми. След него знаех, че Лантимос ще направи безусловно страхотна кариера. И не – предположението ми не се дължеше само на доста интересния сюжет, а по-скоро на амалгамата от око за интересни ситуации и сцени, талант за предразполагане на актьорите към естествени, неподправено емоционални изпълнения и внимание към детайли. Последното заглавие във филмографията му – номинираният за безчет филмови награди, сред които десет Оскара, Фаворитката отново доказва и затвърждава гореупоменатите достойнства на режисьора.

Това е история, изпълнена с предателства, амбиция, сарказъм, прелъстяване и патос, т.е. с всичко, което може да очаквате от старовремска политическа драма тип Опасни връзки. За разлика от него, обаче, Фаворитката си играе с лекота с предположенията на зрителите и често ги подхлъзва не натам, накъдето са залагали, че сюжетът ще се разлее. В центъра на действието са три женски образа, изиграни превъзходно от три разкошни актриси. Над всички безапелационно се издига Оливия Коулман в ролята на кралица Ан – кълбо от биполярност, несигурност, отчаяние и най-вече желание. Желание за плътски наслади, сладкиши, за уважение и за възхита от поданиците ѝ. Всичко това цели да запълни огромната празнота в живота ѝ – неспособността да има собствени деца след обезкуражаващите 17 опита. Вследствие на тази, а и на други здравословни травми, самата Ан се е превърнала по своеобразен начин в дете. Вечно недоволно, редовно мрънкащо, анормално и разглезено, готово да зашлеви лейди Сара (Рейчъл Вайс) при най-дребното разногласие или противоречие. Нищо, че лейди Сара де факто ръководи кралството и се грижи за всяка една прищявка на господарката си.

Въпреки че Коулман е звездата във Фаворитката, моята персонална любимка във филма беше именно Вайс. Нейната лейди Сара е потенциално най-сложният образ в костюмираната трагикомедия на Лантимос. Тя притежава бърз, чевръст ум, самочувствие, ярко изразена амбиция и непоклатима твърдост на характера. Тя е често безскрупулна, леко цинична и много манипулативна, но ведно с това зрителите могат да забележат, че зад всичко това стоят много истински емоции. Лейди Сара върши всички неща за кралица Ан с идеята да се облагодетелства и нито сценарият, нито Вайс правят опити да потушат това усещане. Фикс-идеята за Сара е тя да бъде на върха на обществото и да ръководи умело, и тя подчинява всичко на тази идея. Паралелно с това, обаче, Сара е и емоционално обвързана във взаимоотношенията си и връзката си с кралица Ан. Моменти, свидетелстващи това, изобилстват и точно те правят ролята на Вайс много трудна. Тя трябва да изрази по много фин начин тънката линия между емоция и хладен прагматизъм, между цинизъм и уязвимост… но най-вече да извади на бял свят желанието да задържиш нещо, за което е трудно да признаеш, че значи много повече отколкото си си давал сметка. Лейди Сара също така е и единственият главен образ във филма, ангажиран с нещо отвъд самата себе си. Тя има политическа позиция, загрижена е за държавата си и за бъдещето ѝ. Това придава на героинята паралелно с всичките ѝ качества и доста идеализъм.

Абигейл на Ема Стоун служи като чудесна противоположност на Сара. В началото на филма Абигейл е наивна, вдъхновена девойка, която желае да предразположи всички и всичко, особено братовчедка си Сара. Тя е една съвременна Пепеляшка, с която зрителят съпреживява и която… фаворитизира. Абигейл е очарователна, забавна, състрадателна, честна, лишена от суровия цинизъм на Сара. Тя е момичето, което искате да спечели и първата част на филма е обладана от това усещане. Но не се подвеждайте – Фаворитката на Лантимос не е приказна история с красива поука, излязла от сборниците на братя Грим. Тя е борба на живот и смърт, в която всеки иска да доминира.

Голяма част от достойнствата на филма са свързани с неговите доста актуални теми, облечени в една идеално красива форма. От гореспоменатите битки за власт и доминация до трезвия поглед върху женската психика и способност за оцеляване, сценаристите Дебора Дейвис и Тони Макнамара се занимават с въпроси, които можем да окачествим с готовност като вечни. Тяхната цел е да изобличат грозотата на пороци, на взаимоотношения, на ситуации. Колкото повече виждаме от английския двор, толкова по-малко смешен и толкова по-страшен започва да изглежда той. Докато се води безмилостна война, а поданиците са в криза, благородниците са съсредоточили внимание и емоции върху състезания с патици. Звучи някак до болка познато.

Както вече казах, Фаворитката е преди всичко и ужасно красива творба. Лантимос на няколко пъти отдава почит на възхитителния Бари Линдън на Стенли Кубрик. Но само почит. Филмът е всичко друго, но не и дериват. Просто тонът, визията и комбинацията хуманност/грозота напомнят с готовност на произведението на Кубрик. Също като с Бари Линдън, костюмите, декорите и операторската работа ще накарат всеки естет да въздъхне блажено (а и всеки не-естет).

Фаворитката е едно от най-силните заглавия на 2018 и пропускането му на голям екран би било огромна грешка. Чистото удоволствие да видите три актриси да придадат живот на великолепните си многопластови образи пълнокръвно е несравнимо. Като добавите към това дяволитото чувство за хумор и разкошните сцени, имате един истински фаворит в киносалоните.