Сикарио 2: Солдадо

Сикарио 2: Солдадо е нещо като самолет, който чака излитането си на пистата – технически изправен, с готов екипаж и пътници, който обаче така и не се отлепя от земята поради тежки метеорологични условия. В конкретния случай, тези условия са причинени от липсата на Денис Вилньов (режисьор), Роджър Дийкинс (оператор) и покойния Йохан Йохансон (музика), заменени съответно от Стефано Солима, Дариус Волски и Хилдур Гуднадотир.

Погледнато обективно, промените не са случайни – опитът на Солима е по-скоро на малкия екран, но пък там се е занимавал с подобна проблематика, а именно сблъсъка на държавата и наркокартелите (само че в Италия, където има съвместни проекти с нашумелия и у нас Роберто Савиано, автор на Гомор и НулаНулаНула), Дариус Волски е старо куче и е снимал както в големи франчайзи като Пришълецът и Карибски пирати, така и в ленти с подобно на първия филм усещане като Съветникът, а пък Хилдур поема щафетата от исландския си сънародник, с когото е работила рамо до рамо в редица заглавия, сред които Първи Контакт, сериала Trapped и оригиналния Сикарио.

При все привидно кадърните заместници и запазването на звездите Джош Бролин и Бенисио Дел Торо, Солдадо не успява да се доближи до предшественика си и причината съвсем не е в липсата на опити. Филмът сякаш разказва подобна история, ама не съвсем, заснет е по подобен начин, ама не съвсем, звучи близо до оригинала… ама не съвсем. Емоционалното ядро, преди съсредоточено изключително в образа на героинята на Емили Блънт и в ярък контраст със света на вълци около нея, сега се е разпръснало и метастазирало из съвсем неподходящи персонажи, като Алехандро на Дел Торо, който от смъртоносен хищник, аватар на смъртта и почти природна сила, деградира до неубедителна комбинация между бащинска фигура и ангел закрилник.

Вълците също са се разбягали и макар залозите в Сикарио 2 уж да са по-високи, напрежението никога не надскача номиналните стойности и вместо да расте, непрекъснато пада. Просто трябва да изгледате двете финални сцени и да си дадете сметка за чудовищната разлика в епилога между опустошения агент на Блънт и ужасяващия убиец на Дел Торо, искрящото електричество между тях, сравнен с хилавия и евтин завършек на Солдадо, където полуочаквах отнякъде да ни цапардоса „Следва продължение…“.

Самият брой действащи лица в продължението се е увеличил значително и съвсем ненужно. Докато за щастие разни фигуранти като шефката на Бролин (Катерин Кийнър), костюмари из американската админстрация и т.н. получават относително малко екранно време, имаме и отвратителния пример за безвъзвратно изгубени минути с персонажа на младока Елайджа Родригез, чието участие като някакво уонаби-гангстерче е освен дразнещо, и жив пример за писателска немощ, сложено там само за да бута сюжета в определени посоки и то по разочароващ, нереалистичен начин.

Макар Тейлър Шеридан да е сценарист и на двата филма, работата му по втората лента е далеч от очакваната класа и се явява сред най-големите грехове на Сикарио 2. Не че съм очаквал някаква страховита фабула точно тук, оригиналът всъщност разказа простичка история по шокиращ начин, но Шеридан пробва да вдигне залозите и се сгромолясва доста шумно. Цялата операция, около която се върти Солдадо, е низ от нескопосани и объркващи решения, които се трупат едно върху друго, докато зрителят не се откаже да следи логическите връзки, защото такива липсват.

Сикарио бе една от най-добрите ленти на 2015г. Продължението му е посредствено дори в собствения си контекст, но стои особено недоклатено в сравнение с изумителния си предшественик. Раздут и съшит с бели конци сценарий, множество напълно ненужни персонажи, развенчаване на мистерията около героите на Дел Торо и Бролин, плюс рехаш на старите визуални и аудио мотиви. Очаквах много, много повече.