Бохемска рапсодия

Бохемска рапсодия е филм за легенди. Нещо повече, за едни от последните легенди в (рок) музиката. Част от поколението на други гениални групи като Pink Floyd, Led Zeppelin и The Rolling Stones, чието наследство е безсмъртно и винаги ще ехти из коридорите на историята. Днес музикалните жанрове са буквално неизброими, творците са все повече и притежават все по-голяма свобода да експериментират и изразяват себе си, ала не съм сигурен дали съвременни банди ще бъдат слушани от децата или внуците ни. За Queen съм сигурен. В киносалона имаше хора от всякакви възрасти – аз предполагам вече влизам в категория „чиче“, възрастни двойки, дошли да гледат любимците си, както и групи тийнейджъри, някои от които със сигурност не подозираха какво точно ще гледат.

Когато обаче Брайън Мей (в ролята Гуилъм Лий) моли останалите да започнат да потропват с крак и да пляскат на третия бийт, миг по-късно се появява Фреди, пита какво правят, а Мей му отговоря „I want to give the audience a song that they can perform”, настръхването из цялата зала просто се усети и всички наоколо също несъзнателно започнаха да потропват. Без значение възраст, пол, сексуалност, националност, без значение дали харесваш Queen или този стил музика въобще, нямаш душа ако не изпиташ желание да плеснеш на третия бийт. We will rock you не е предложение или покана, то е обещание. Queen са в квартала и ще куфеете, искате или не.

Моменти като този изобилстват в Бохемска рапсодия, моменти, в които някои „изпусната“ реплика или пробен акорд подсказват кой ще е следващият шедьовър. А Фреди и компания имат десетки шедьоври и те са достатъчни да държат продукция от буквално всякакво качество над водата.

Което не идва да каже, че филмът е слаб. Той просто е… сигурен. Изправен пред редица творчески неразбории, пътят на Бохемска рапсодия е трънлив и минава през редица смени на режисьори и сценаристи. Всъщност, посоченият като режисьор Брайън Сингър дори не довършва лентата, а е уволнен и заместен на финала от Декстър Флечър. Вероятно не без значение е фактът, че истинските членове на групата са участвали като консултанти в продукцията и са имали силно мнение относно това какво и как да се показва в лентата.

Резултатът очаквано не е някакъв кинематографски триумф, нито пък пренаписва историята на подобни драми, писани върху биографията на една или повече известни личности. Бохемска рапсодия иска да покаже Queen като група и да ни запознае с нейните герои, иска да е Queen като музика и да ни разходи из творчеството ѝ, а иска и да е плахо надзъртане зад завесите на личния живот на Фреди Меркюри, несъмнено най-популярният и скандален неин член. В крайна сметка получаваме от всичко по малко и макар Рапсодията да не се сгромолясва гръмко, изглежда странно в разкраченото си положение.

Филмът се превърна в категоричен финансов успех, но получи смесени оценки, които са повлияни от немалкото фактологически неточности и въздържането от поемане на рискове при заснемането и представянето историята на Queen. Доколко това се отразява на зрителя предполагам зависи от неговата подготовка и мнението му относно художественото оправдание за промените или пък по-…стерилния характер на лентата.

Истината е, че простих всичко, когато започнаха финалните сцени на Бохемска рапсодия, кулминацията, съсредоточена върху титаничното, двадесетинаминутно изпълнение на групата на сцената на Live Aid на Уембли. Там едва се удържах да не запея и хич не бях единствен, Рами Малек, феноменален и до този момент, се превърна във Фреди, а всички ние – зрителите в тъмната зала, актьорите на екрана и екзалтираната тълпа от вече далечната 85та – слушахме радио Га Га и си повтаряхме, че сме шампиони. Това е силата на музиката. Силата на Меркюри. На Queen.

Наистина си легенда, Фреди, наистина всички сте легенди.