Fun Home: A Family Tragicomic

If there was ever a bigger pansy than my father, it was Marcel Proust.

Алисън Бехдел е автор на комикси и активист, известна най-вече с поредицата си Dykes to Watch Out For (1983-2008) – една от най-ранните репрезентации на лесбийки в попкултурата. Сексуалността ѝ и отказът да се идентифицира със стереотипите на кой да е от двата пола са в основата на нейната кариера, но въпреки това работата ѝ в своята същност е неизбежно феминистка. На нея е кръстен и известният Bechdel Test, който оценява автономността на женски персонажи в произведение на изкуството. Всъщност, оригиналният тест се появява в Dykes и въпреки че от 1985 г. насам е бил усложняван и променян в различна степен за целите на конкретни проучвания, основата му е запазена и до днес. Тестът проверява дали:

• в произведението има поне две жени (в някои версии на теста те трябва да са именовани)…
• …които говорят една с друга…
• …за нещо, различно от мъж.

През 2006 г. Бехдел спира временно работата си по Dykes to Watch Out For, за да започне автобиографичната графична новела Fun Home. Комиксът, с удачното подзаглавие „A Family Tragicomic“,  разказва за детството на Бехдел в малкия град Бийч Крийк и сложната, често отчуждена връзка между нея и баща ѝ Брус – преподавател по английска литература в местното училище, който прекарва цялото си свободно време в реставрация на викторианската къща, в която семейството живее. Алисън не се опитва да базира историята си на изненадващи обрати. От самото начало знаем, че тя е лесбийка (дори и ако на малката героиня ѝ отнема почти 19 години да стигне до този извод), а баща ѝ е гей, който е прекарал целия си живот в криене на тази тайна, до момента на самоубийството си през 1980 г., едва на 44 години. Вместо да ни шокира със сюжетни откровения, тя използва рамката на детството си, за да нарисува картина на отчуждение и криворазбрана интимност, на семейство, чиито членове са едновременно сплотени от тайните и страстите си, и безкрайно отдалечени заради начините, по които се справят с тях.

The juxtaposition of the last days of childhood with those of Nixon and the end of that larger, national innocence may seem trite. But it was only one of many heavy-handed plot devices to befall my family during those strange, hot months.

Fun Home е брилянтно написана история. И това е не само мнение на множество критици (комиксът е бил възхваляван повече или по-малко от всеки, който го е чел, да не говорим за количеството награди, които е спечелил до момента), но и лично мое, интимно усещане. Стилът на Бехдел е саркастичен и изпълнен с ирония, но без капка горчивина; интроспективен и пропит с литературни цитати, алюзии и тематизъм. Бехдел разглежда детството си с почти хирургическа аналитичност и здравословен, непресилен цинизъм, а визуалният стил единствено подсилва този ефект: героите в на практика почти всички панели имат излъчването на дълбока досада и/или сардоничен непукизъм. Разбира се, този визуален похват опростява литературното съдържание на историята, но същевременно не си противоречи с него.

 I employ these allusions to James and Fitzgerald not only as descriptive devices, but because my parents are most real to me in fictional terms. And perhaps my cool aesthetic distance itself does more to convey the arctic climate of our family than any particular literary comparison.

Литературността на Fun Home определено заслужава споменаване. Детството на Алисън е пропито с атмосфера на книги и четене. В абсурдно реставрираната къща-музей на Брус Бехдел, която е същевременно и погребално бюро (оттам и заглавието – „FUNeral home“), огромно значение се отдава на библиотеката. Авторката дори коментира абсурда отделна стая да носи помпозното име „библиотека“, но как тази от детството ѝ заслужава названието. Наративът е изпълнен с алюзии към известни класически романи и автори като Хенри Джеймс, Ф. Скот Фицджералд, Джеймс Джойс, Марсел Пруст и една сюрия други. Бехдел използва тематичните връзки между творбите на тези автори и своя живот и връзките си със собственото си семейство. Четенето на комикса буквално събужда жажда за преоткриване на тези огромни имена в литературата.

I’d been upstaged, demoted from protagonist in my own drama to comic relief in my parents’ tragedy.

В основата си, Fun Home е история за себеопознаването и връзката със собствената си алтернативна сексуалност, или както го нарича Бехдел – личната си „еротична истина“. Сексуалността прониква във всяко кътче от сюжета и макар голяма част от разказаните събития да се случват преди каквото и да било сексуално събуждане или дори бегла догадка за кръшканията на Брус, интроспективният стил на разказвача добавя контекст и нюансираност, непостижими за малкото дете.

Алисън и Брус са диаметрално противоположни в тази история. Докато тя се разкрива пред света скоро след като осъзнава истината за себе си, баща ѝ прекарва целия си живот в тайна и флирт с опасността от разкритие. Докато тя приема безкомпромисната откровеност и самоирония за начин на съществуване, той декорира всеки аспект от личността си и отношенията си с околните под пластове художествена измислица. Графичната новела не се опитва да носи политическо или социално послание, но тематиката неизбежно резонира със събитията, съпътстващи израстването на млада героиня – Уотъргейт, бунтовете в Стоунуол и борбата за GLBT права в Америка.

Someone just came in the door.
Like no one I ever saw before.
I feel…
I feel…

I don’t know where you came from.
I wish I did
I feel so dumb.
I feel…

Your swagger and your bearing
and the just right clothes you’re wearing
Your short hair and your dungarees
And your lace up boots.

And your keys oh
Your ring of keys.

През 2013 г. в Ню Йорк Лиса Крон и Джанин Тесори поставиха мюзикъл, базиран на Fun Home. През 2015 г. беше качен на Бродуей, където спечели пет награди Тони, включително за най-добър мюзикъл. Разликите с комикса са много, но постановката е също толкова невероятна. Великолепната музика фокусира много повече върху себеопознаването на героинята и отрязва няколко сюжетни линии, и въпреки запазената ирония, аналитичният сарказъм на много места е заменен с ококорено удивление. Моментите на сексуално събуждане на Алисън са нещо изключително, а песента „Ring of Keys“, част от която съм цитирал горе, спечели няколко много сериозни награди на детето, играещо десетгодишната ѝ версия. Една от най-основните разлики спрямо графичната новела – базирана изцяло на особеностите на различния медиум – е физическото присъствие на разказвача. Макар основните песни да са на детската и тийн-версиите на Алисън, възрастната жена е тази, която разказва историята. И в може би най-важната сцена в цялата история – тази в колата на Брус Бехдел към края на комикса – тя заема ролята на младото момиче и се опитва да комуникира с баща си по начин, по който по-ранната ѝ версия никога не би могла.

Вкратце, Fun Home е задължителна, комплексна творба, изпълнена с интелектуална самоирония, търсене на идентичност и великолепни проникновения върху израстването на едно необикновено дете в необикновена среда, изпълнена с множество обикновени стереотипи. Алисън Бехдел използва комиксовия медиум с майсторство и хумор и честно казано не мога да си представя тази история, разказана по какъвто и да е друг начин. Препоръчвам горещо, дори да не ви се струва, че тематиката ще ви бъде интересна. Истината е, че този комикс надхвърля всякакви сюжетни и тематични рамки и мисля, че всеки може да намери нещо, което да хареса в него.