Uprooted

Ако повече юношеска литература – особено насочена към момичета – беше като Uprooted, бих се радвал. Ако по-малко номинирана за Небюла литература беше като романа на Новик – също бих се радвал. Не знам дали гласувалите неосъзнато са се ориентирали към запълването на някаква Young Adult квота, или Новик е твърде уважавано име, след като се прочу с поредицата си за Темерер, а може би пък личният елемент в замисъла на романа ги е благоразположил.

Относно последното: Новик е първо поколение американка, дъщеря на полски имигранти, а Uprooted е пропита от славянска митология и една обработена с ювелир, естетизирана образност, почерпила обилно от средновековното наследство на Средна-до-Източна Европа (без, разбира се, да се простира до ориенталския ѝ предел, това би било проява на лош вкус.)

Дори селцето, където историята започва, и където срещаме Агниешка, главната героиня, и нейната подгласничка Касия, е буколизирано и решено сякаш в златисто и зелено, макар палитрата да не се споменава – подсъзнателното ми внушение бе именно такова. Агниешка е волно, вироглаво дете, имало нещастието да спада към групичка момичета на точно правилната възраст, за да бъдат представени пред Дракона, който пък да отведе една от тях и да я затвори в кулата си за 10 години.

Дракона, както се оказва – и нетипично за Наоми Новик, – е всъщност магьосник; и не, не се превръща в дракон: оказва се, че прякорът му е част от понатруфените и леко важничещи ритуали на магьосническото общество в Полния („вражеското“ кралство пък се казва Росия, мдам), а той самият е най-могъщият измежду полнийските (?) чародейци, натоварен с нелеката задача да възпира непрестанно разширяващите се граници на Леса, покварен и разкривен, чиито лапи – буквално и преносно – непрестанно шарят в търсене на възможности да захванат корен все по-нататък и да изличат селцата в покрайнините Му.

Агниешка не кърши длани излишно по свой адрес – много повече се тревожи за най-добрата си приятелка Касия, съвършена, извадена като от приказка, безспорната избраница на Дракона според всички в селото. Разбира се, Дракона избира Агниешка, разпознавайки магическата ѝ дарба.

Последващите 50-ина страници са изпълнени с неумолим, изтощителен битовизъм, в стилистиката на Дисниева анимация. Дракона, оказва се, си пада „по красивите неща“, а Агниешка, освен че не си пада красива, не си пада и особено спретната. Важен компонент от първоначалното им съжителство са опитите на Дракона да я научи на заклинание за разкасяване на рокли – както и нейните опити да готви. Те пък на свой ред са важен компонент от цапането на роклите ѝ. Всички, мисля, можем с трепет да доловим въртопа от вътрешен и външен конфликт, с който романът започва.

За щастие, скоро нещата набират скорост. Пристига принц Марек, приказно-героичен и рус, и след явно незадоволителен разговор с Дракона, надлежно се опитва да се натисне на Агниешка. Тя изкривява метална табла в главата му, а после научава, че принцът навярно е опитал да излее гнева си от това, че Дракона категорично е отказал да му помогне да върне майка си, кралицата, изгубена в Леса преди 20 години. Опит за изнасилване, та да си го върнеш на неотстъпчив магьосник? И по-нататък в романа, Марек решително сваля ореола на приказен принц, но не за да го замени с чифт рога и копита – странно, но именно той е като цяло най-противоречивият и интересен герой сред купищата… кхъм, архетипи сред действащите лица.

Скоро след това Агниешка получава възможност да излезе от кулата и да спаси селцето си, изтерзано от крави, обладани от демоничния Лес. (Бррр. Сериозно, от крави-демони ме побиват тръпки.)  Не след дълго пък получава втора възможност – този път да спаси Касия, пленена в едно от дърветата-сърца на Леса.

Оттам нататък мащабите скачат, а после скачат отново. Роман, който очаквах да обобщя като „случки на село“ се превръща в „случки в приказната столица“, „случки в кралския двор“, „случки в зловещия Лес“ и „случки по време на война“. Чест прави на Новик, че заключва всичко в един-единствен том: виждали сме автори да са многократно по-безмилостни към дърветата и с много по-малко материал. Не че Новик не е безмилостна към дърветата – покварата на Леса е осезаема и за разлика от обичайния „fantasese“ стил и замазаните и намацани по дисниевски декори – столицата на Полния е архетипът за всички псевдосредновековни туристически картички, които човек може да намери я в Будапеща, я във Варшава, я в Прага, –  именно Леса е може би единственото място, където изпод тази неотличима патина пропълзява същинска странност. Фауната се състои от мутирали насекоми пръчици и богомолки, а плодовете на разкривените дървета вонят на гнило месо. Там са и най-страховитите и впечатляващи сцени в Uprooted – глави се търкалят отхапани, хора биват буквално отлепени от вътрешността на дървета, които се хранят с тях.

За жалост, всичко в малко по-познат контекст е невдъхновено. Останалите магьосници, може би с изключение на Сокола, втория по сила в Полния, са еднопланови, а някои се мяркат сумарно за под страница. Добрите селяни от дома на Агниешка всички вкупом я получат страница-две участие, я не. Благородниците в кралския двор Новик ги е наемала с обява във вестника. Касия, на която възлагах надежди, тъй като и тя, подобно на Марек, даваше заявка за стереотипно щрихиран, но интересно задълбочен герой, се оказа донякъде разочароващо, дървено присъствие. (В буквалния смисъл, след като премеждията ѝ в Леса я трансформират в девойка от живо дърво, с нечовешка сила и неуязвимост.)

Магията е  зрелищна, изпълнена с ръкомахане и вълшебни думи (разбирайте, на попроменен полски) и като цяло силно неконсистентна и вярна на принципите на приказността, към която се е стремяла Новик.

Финалното разкритие за същината на Леса ми хареса, но целебният, изкупителен treehugging финал – не дотам. Но пък отново, не смятам, че в контекста на жанра ѝ, това е проблем на книгата. Новик е успяла да сплете гъста кошница, в която да предаде историите от родния си фолклор – така както ги е приела от своята майка – на дъщеря си, 5-годишната Evidence, в роман, който несъмнено би ѝ допаднал (като поотрасне).

Междувременно, за жалост аз по-скоро може би съм го надраснал.