Автор: Мартин Колев

Издателство: Сиела

Цена: 12,90 лв.

Ще започна със смелото твърдение, че Софийски магьосници е впечатляваща книга. Но впечатлява и с положителни, и с отрицателни черти.

Най-напред, заслужава адмирации за оформлението си. Като се започне от предната корицата с магьосник, който прави заклинание на Орлов мост, и се завърши със задната, с гениалните рекламни текстове („Включва заклинание за възстановяване на продупчен билет. Забранено за служители на Център за градска мобилност.“), всичко показва, че в книгата са вложени и мисъл, и усилия.

Сюжетът е донякъде стандартен – надига се тайнствена зла сила и внезапно започват да изчезват магьосници. Първоначално двете фракции – Зорниците и Здрачниците (общо взето аналози на бели и черни магьосници) се обвиняват взаимно, но скоро става ясно че заплахата е обща за всички магьосници в София. Свилен Воев е лично засегнат – изчезнал е негов близък приятел. И докато Свилен се опитва да се справи както със загадката, така и със собствените си сенки от миналото, случайно се натъква на Бриян. Бриян е обещаващ самоук магьосник, едва на шестнайсет години, на когото Свилен разкрива паралелната магическа София. Историята проследява лутането на Бриян между различните магьоснически школи, житейските му избори и откриването на магическа София, на фона на надвисващата заплашително мистериозна заплаха.

Книгата напомня изключително много за Патрулите на Лукяненко (до степен някои герои да изглеждат побългарени версии на герои от там), има леки препратки към Хари Потър и се усеща някакво влияние от Пратчет. Всичко е полято с обилна доза чисто българска реалност, чак до магьосническия трамвай и панелния апартамент на Свилен. За мен твърде очевидните аналогии с Патрулите дори не са минус, приликите успяват да са ненатрапчиви и по-скоро да карат читателя да оцени добрия вкус на автора Мартин Колев. Допускам, че все пак за някой отдаден фен на Лукяненко положението може и да е различно.

За мен най-силното в романа е образът на магьосническата София – много близка до истинската (а и до всеки по-голям български град, далеч съм от идеята, че само софиянци могат да разберат качествено книгата), но съвсем леко променена и с добавен магически чар. Имаше нужда някой да създаде една такава София.

При все че Бриян в началото донякъде напомня за клишето на героичния-сирак-който-внезапно-осъзнава-че-е-Избраният, доста бързо читателят разбира, че той нито е сирак, нито успява да се ориентира и да намери призванието си в магьосническото изкуство. Въобще, главните герои са едни изтормозени хора с някои трески за дялане и доста комплексни образи – и заедно с добре изградения свят поставят една стабилна основа. Лошото е, че не всичко, издигнато върху основата, е идеално.

От една страна, има силни обрати и напрежение, но от друга краят е ужасно разочароващ и не се подчинява на никаква логика. Не получаваме обяснение защо нещата са се случили по този начин, нито какво точно е злото. Да, има много книги (а сред тях и много добри), в които големият злодей е просто голям злодей, но обикновено в тях той е някаква институция от самото начало. Докато в случая, когато най-накрая мистерията се разкрива, единственото, което злото разкрива за себе си, е че е… зло и книгата ще има продължение с някакво още по-голямо зло. Допускам, че следващата (за която е дебело намекнато в края на тази) може да свърже нишките, но това си остава само потенциална възможност. Мотивацията, която кара Бриян да се превърне в герой накрая, е като от книжка от учебния материал за първи клас, а хепиендът е на такива стероиди, че би взел олимпийски медал за захарност. Всичко това нямаше да е толкова странно, ако дотогава книгата не беше леко мрачновато ърбън фентъзи със сериозни вътрешни драми, което внезапно приключи като епизод на Сънчо.

Знам, че е субективно, но за мен заклинанията бяха огромно препятствие. Честно, при някои ми идеше да викам… Защото софийските магьосници омагьосват само в стих. И като казвам стих, имам предвид римуване, тип стихчета за детска градина, което кара всичките магьосници да напомнят за първа група към ОДЗ „Веселушко“ на рецитал за осми март. Това почти се компенсира от една сцена, в която магьосница се опитва да прави магия с модернистична поезия, но все пак…

Та, Софийски магьосници впечатлява и с добро, и с лошо. За мен балансът е по-скоро положителен, но не мога да пренебрегна опропастения край. Надявам се следващата книга да има възможността да свърже сюжетните линии и донякъде да надгради историята.

Оценка: 6/10 (книгата като цяло); 8/10 (ако не броим края)