Hannu Rajaniemi: Collected Fiction

Трудна работа ще е дори да започна да описвам колко много харесвам книгите на Хану Раяниеми (ревюта на английски тук и тук и на български тук, тук и тук). Пътешествието през тях винаги е електризиращо преживяване. Прозата му среща науката и странността на бъдещето в експлозия на смели идеи, сложен наратив и дяволски добро писане. Точно начинът на писане, с който в учебниците да се показва какви невероятни неща може научната фантастика (уви, не знам да има такива учебници).

Хану Раяниеми е един от малкото писатели, които успяват да балансират солиден бекграунд в твърдите науки с ярък писателски талант, при това достатъчно добре, за да създаде визия за бъдещето, която е коренно друга, и въпреки това инстинктивно разбираема. Това е едно от големите постижения на истински добрата фантастика – да направи на пръв поглед невъзможното да изглежда достоверно. Чудесата във фентъзи и НФ примамват читателите си чрез тяхното желание да вярват в тях, дори когато са ужасяващи. Пропастта между това колко много желаем тези чудеса и до каква степен е невъзможно да ги имаме вече е нещо, с което сме привикнали като читатели (а трябва ли да сме?). Прозата на Раяниеми успява да обогати жанра с нов вид когнитивен дисонанс: да, можеш да имаш тези немислими чудеса! Може би не буквално, но със сигурност можеш да ги разбереш по рационален начин, просто трябва да внимаваш. Доста често дори няма да ти се налага да си чел академични статии в съответните полета!

„Върви по дяволите, бръсначо на Окам“, мисли си една от героините на Раяниеми, когато рационалността ѝ я принуждава да анализира невъзможното като най-вероятното. Случайно или не, разказът е сред най-пищно невъзможните в сборника (в стила на, да речем, историите за Бък Роджърс и Флаш Гордън). Превъзходната степен трябва да означава нещо, когато най-първият параграф от книгата започва така:

„As gods go, I wasn’t one of the holier-than-thou, dying-for-your-sins variety. I was a full-blown transhuman deity with a liquid metal body, an external brain, clouds of self-replicating utility fog to do my bidding and a recursively self-improving AI slaved to my volition. I could do anything I wanted. I wasn’t Jesus, I was a Superman: an evil Bizarro Superman.“

Много от историите започват насред взрив от писателска увереност, както цитатът горе; Раяниеми знае как да пише добри изречения. Историите му обаче не са само лъскави играчки за нърдовете. Всъщност работят най-добре, когато осъществяват връзка на по-дълбоко ниво с истинския живот.

„Истинския живот? Да, ясно“, казва друг женски персонаж, джуджешки майстор архитект, в един от най-добрите разкази – The Jugaad Cathedral – в която алгоритми за дълбоко учене могат с голяма вероятност да предскажат дали ще правиш секс тази вечер, а pop-up елементи от добавената реалност те информират, че бирата, която току-що си пресушил, ти е нанесла -1 точка щета върху показателя издръжливост. Разказ, който размива границите между истинското и виртуалното, не като киберпънка, или по почина на Филип Дик (макар тези две жанрови семена също да присъстват в градината на Раяниеми), а на доста по-човешко ниво. Бъдещето идва към нас и, да, вероятно ще е изключително вълнуващо, но също така ще представлява огромно предизвикателство за човечността ни; можем да го моделираме или да бъдем моделирани. Повечето от героите му – независимо дали са пост-богове, ловци на лосове, деца в семейства с проблеми, дракони, кораби на мрака, кучета, туристи или скиталци в чужди страни, – в крайна сметка правят избора да моделират, по свой си начин. Някои от разказите, разбира се, могат да се похвалят с повече дълбочина по отношение на моделите и моделиращите. На нито един обаче не му липсва изобретателност.

Удивително е колко всестранен талант показва Раяниеми. Тъй като съм чел романите за Жан льо Фламбер, не се изненадах от техночудесата и постсингулярните версии на бъдещето (почитателите на трилогията ще разпознаят доста концепции; в това отношение сборникът много приятно обогатява визията, очертана в поредицата). Дори микроисториите и „невро-прозата“ в края на книгата не бяха неочаквани, предвид че авторът има докторска степен в полето на струнната теория, управлявал е математически тинк-танк, завършил е програмата на Singularity University и т.н.

Това, което ме изненада повече, беше видното му удоволствие и лекота, с която борави с финския фолклор във фентъзи/хорър ориентираните истории (в които се намират няколко русалки, богиня на смъртта и стабилно пийващ великан). Въпросните носят със себе си силно усещане за място, и за хората, които наричат тези места дом и са по някакъв начин в капана им (в съзнанието изникват естествени асоциации с Миели и оортянците от трилогията); това е нещо, което е способно да оживи неимоверно всяка фантастична история.

Разказите му за чужденци в несвойствени страни пресъздават със същата сила какво е усещането да не си у дома и да ти липсва така познатият капан. Налице е и последната група разкази, които могат да бъдат окачествени просто като космически (в един подкаст чух, че Раяниеми е голям фен на Стейпълдън) – наполовина притча, наполовина космогония, покланящи се на Калвино, без хич да се свенят от малко здравословен и възбуждащ драконов секс. Последното май си е повтарящ се мотив при Раяниеми, предвид този цитат от The Fractal Prince: „I’m going to find a job that does not involve breaking into giant machines full of lesbian dragon sex.“ Човекът може да е разностранен като писател, но освен това е последователен!

Писането е на много високо ниво. На места е може би многословно и несдържано, особено когато технологичният език заплашва да превземе повествованието, но обикновено Ранияеми го контролира добре. А понякога извайва образ, наслагващ несъвместимите си съставни части по толкова красив и сладко-горчив начин, че съществуването му просто придобива естественост:

„They come down slowly. The downdraft from the micron-sized fans in the angel’s wings tears petals from Sue’s chrysanthemums.“

„Words had become slippery, harder to catch than elk.“

Комбинацията фински автор на научна фантастика, пишещ на английски, е проработила много добре за Раяниеми, само това мога да кажа.

Този сборник с кратка проза не е без недостатъци. НФ романът е форма, която по много естествен начин побира такива мащабни визии. В него Раяниеми оформя барокови конструкции, които някакси успяват да оживеят, захранени от вътрешната им логика, автентичната визия и структурното експериментаторство. Писането на романи като The Quantum Thief и The Fractal Prince е невъзможно начинание без огромна инвестиция на време и усилия. Малко от разказите могат да разчитат на подобен структурен фундамент, по-скоро са праволинейни и няколко идеи по-лековати. Като такива, надали ще имат същия ефект върху жанра. Тази липса на заиграване с формата не им позволява да пуснат връзки едни към други, да постигнат хармония. При все това, несъмнено са един важен жест в ранния етап от кариерата на този писател, който, надявам се, ще послужи като основа за много следващи.

Какво е естеството на този жест ли? Ще използвам цитат от книгата: „изплъзващата се алгебра на спонтанно възникващото“ („the elusive algebra of emergence“). Не четем ли именно затова научна фантастика? Да се надяваме, че ще смогне да усложнява и изчиства тази алгебра отново и отново, с все повече устрем и острота, итерация след итерация. Защото вечността вечно се изплъзва, а ние няма да се примирим с нищо по-малко от нея.

„During the millennia of its journey, the darkship’s mind has expanded, until it has become something that has to be explored and mapped. The treasures it contains can only be described in metaphors, brittle and misleading and distant, like mirages.“

Hannu Rajaniemi: Collected Fiction

Deus Ex Homine
The Server and the Dragon
Tyche and the Ants
The Haunting of Apollo A7LB
His Master’s Voice
Elegy for a Young Elk
The Jugaad Cathedral
Fisher of Men
Invisible Planets
Ghost Dogs
The Viper Blanket
Paris, in Love
Topsight
The Oldest Game
Shibuya no Love
Satan’s Typist
Skywalker of Earth
Neurofiction: Snow White is Dead
Unused Tomorrows and Other Stories