Градът на огледалата

Свърших с Градът на огледалата в някакъв побъркано късен час и макар очите ми да бяха натежали за сън, прекарах не малко време във взиране в нищото и мълвене на тихи благодарности, че такива романи още се пишат. Планини от скръб и прашинки надежда, това представляват тези почти шестотин страници. Емоционална спирала, която ту се завърта навътре, ту се развива навън, и макар номинално да влиза в определението „хорър“, обичайните маркери на жанра почти отсъстват.

Градът на огледалата не попада в седмицата ни защото е добър ужас, а защото е великолепна литература и достоен завършек на може би най-силната – с известни уговорки – вампирска поредица за последното десетилетие. Фактът, че Джъстин Кронин е започнал работата върху трилогията след като дъщеря му го помолила да напише книга, в която момиченце спасява света, може само да ни накара щастливо да се усмихнем на онези неведоми пътищи и незабележими връзчици, които оплитат талант, идея, трудолюбие и много любов, и изтъкават подобна вълшебно-мрачна приказка.

Дванайсетте са победени, ала на една опустяла гара в Ню Йорк Тимъти Фанинг, пациент Нула, все още чака своята любима. Градът на огледалата за първи път се взира в своя антагонист и го прави по смазващ начин, с дълга, меланхолична ретроспекция на живота на Фанинг преди експеримента с виралския вирус и последвалото избухване на глобалната епидемия. Макар уж да е напълно встрани от основната сюжетна линия, обособен в своя собствена част от книгата, разказът на Нула е толкова трогателен и истински, с толкова опустошително интензивен завършек, че няма как поне мъничко да не започнете да симпатизирате на съществото, в което Тимъти се е превърнал.

Почти във всеки друг случай бих определил добавянето на структурен елемент по този начин за кръпка, за разводняване или разтегляне, дори за по-специфична форма на инфодъмп. На практика целият сюжет замръзва, а Фанинг в прав текст излага своята мотивация – „Ето защо избих и превърнах стотици милиони, ето това е причината!“ – което изглежда, в най-добрия случай, неелегантно. Бих отишъл и по-далеч, споделяйки, че в същността си тази причина дори може да бъде наречена тривиална. Ала е болезнено човешка и представена по зашеметяващ начин, а в крайна сметка именно това е важното. Джъстин Кронин нарушава правилата, но е достигнал онова ниво, в което има възможност да го направи добре.

Сюжетът стартира години след унищожаването на Дванайсетте и в момент, когато оцелелите общности хора превъзмогват страха си от виралите. Постепенно човечеството напуска укрепените убежища, разпръсква се, създава нови градчета и започва с повторния градеж на цивилизацията. Само един тесен кръг подозира, че нищо не е свършило, пациент Нула все още е някъде там и когато ордите му, жадни за кръв, отново се впуснат към мъждукащите светлинки на човешките селища, този път ще успеят в заличаването на расата ни.

Откриваме Лиш в някакво безвремие, отчаяна от смъртта на дъщеря си, преживяваща сама в дивото, лутаща се между човешкото и виралското в себе си. Майкъл страда от загубата на Лиш и подобно на нея скита, ала из морските ширини, и търси смисъл. Питър пък, като жив символ на победата срещу виралите, се превръща във водещата фигура на Тексаската република, макар и с нежелание. Ейми, Момичето от Никъде, чака. Чака идването на прилива в прекрасната си градина и се надява силата ѝ да е достатъчна да го удържи.

Кронин рядко прибягва до завои и фанфари в прозата си, така че веднъж влезли в коловоза на историята, тя едва ли ще ви изненада с развитието и развръзката си. Отново, подобно на частта с Фанинг, писателят разчита не на някакви епохални разкрития или туистове, а на правдоподобното и качествено разгръщане на сюжета.

Както в предишните две книги, и тук се забелязват силните библейски мотиви, но този път ми се струва, че вплитането им се е получило по много по-естествен и ненатрапчив начин.

Трябва да призная, че бях разколебан след като затворих Дванайсетте и имах съмнения дали Джъстин Кронин може да достави качествен финал. Е, съмненията ми бяха разбити на пух и прах и не си спомням кога последно съм бил толкова впечатлен от литература в „нашите“ жанрове.

Нали искаше история, в която момиченце спасява света?

Ето я, миличка.

Да, ето я. И е ужасно добра.