Колелото на Времето на Робърт Джордан: Петнадесет години по-късно

Някои книги остават с нас завинаги. И не просто историите в тях, героите и световете, а и всичко останало – животът ни по времето, когато сме ги чели за първи път. Днес всяка книга е достъпна в цивилизовния свят, всичко е на няколко клика разстояние, а след някоя и друга година хората вероятно ще четат книги само на дигитални носители, но за онези от нас, чието ЕГН започва с 8*, фентъзи жанрът винаги ще носи носталгия по време, в което всяка нова книга беше събитие. Дали ще е зелената серия на Пан, в която се появиха неща като Променящата се земя, Размяната и Лудият Жезъл на Роджър Зелазни; или „Фентъзи клуб“ серията на Бард, която ни запозна със Светът на нивата на Филип Хосе Фармър, Далечно царство на Алан Кол и Крис Бънч и Белгариада на Дейвид Едингс; или изключителната фантастична поредица на Аргус, в която излязоха заглавия като Най-далечният бряг и Техану на Урсула ЛеГуин, фентъзи пародиите на Робърт Асприн и какво ли още не – всеки един роман носеше обещание за нещо невиждано, ново и мистериозно. Но това далеч не е всичко. Защото сдобиването с тези четива беше не по-малко приключение от историите в тях. Разходките до Площад Славейков, алъш-веришът с антиквари в търсене на апокрифни издания от малки издателства, събирането на джобни пари за еди коя си част от поредната многотомна сага – ако и по онова време „том“ да означаваше книжка от 200-300 страници, а „сагите“ бяха с обща номерация в една или друга поредица. Всичко това беше свят, който днешната младеж не може да си представи, но който е оформил мнозина от нас в не по-малка степен от привидно къде къде по-важни събития от живота ни.

И тогава, през 1998 г, Бард промениха правилата на играта с издаването на Окото на света на Робърт Джордан (лека му пръст). Дебел, масивен том, който не беше част от тогавашния „Фентъзи клуб“, със собствено (много качествено за времето си) оформление, вградени карти, справочник на края на книгата! Нещо невиждано дотгава в България, което в немалка степен имаше роля за това как тогавашните тийнейджъри – от които аз едва наскоро бях станал част – възприеха Колелото на времето. Днес всяко фентъзи излиза по този начин, но през 98-ма българинът не беше и чувал за подобно животно.

С времето обаче поредицата се разрасна, други автори получиха същото отношение, както от Бард, така и от други издатели, и блясъкът на Робърт-Джордановия епос започна да избледнява. В един момент издателите догониха автора и ни се налагаше да чакаме по 2-3 години за всяка следваща книга, само за да получаваме все по-малко и по-маловажно съдържание. И мнозина от нас не просто изгубиха интерес, но и се изпълниха с омерзение към автора, който ни беше обещал толкова много в толкова важен за израстването и оформянето на вкусовете ни период, а вместо да изпълни обещанията си, се изгуби в плетеница от прогресивно деградиращи сюжетни линии, които привидно не водеха наникъде. До такава степен, че когато приключих с отвращение Нож от блянове, нямах желание повече да се докосвам до тази поредица, докато съм жив. Дори когато Робърт Джордан изгуби битката с болестта и Брандън Сандерсън наследи Колелото, аз не се върнах към него.

Но Спомен за Светлина излезе (в случая на България – предстои след по-малко от две седмици) и нещо в мен се пробуди. Желание да се върна обратно към онова време, в което не бях чел комплексни фентъзита като Песен за огън и лед, Принцът на нищото или Малазан, когато епичната борба между Светлината и Сянката беше в състояние да впримчи въображението ми до степен да не мога да мисля за нищо друго. И така, почти петнадесет години след първия ми досег с поредицата, аз започнах да препрочитам Колелото на времето. И изненадващо, това начинание ми даде доста повече, отколкото очаквах.

Длъжен съм да предупредя, че този материал съдържа спойлери за единадесетте тома, писани от Робърт Джордан, но не включва информация от романите на Брандън Сандерсън. За удобство на читателите, съм разделил материала на отделни сегменти.