Едва ли е огромна изненада, че хорър седмицата ни се случва около 31 октомври, Денят на Вси Светии, а също на тиквената лудост, детския диабет и косплея със спорни качества. Тази статия обаче няма да е посветена на комерсиализацията на Хелоуийн, нито на извечната му борба (от космически пропорции) с Деня на будителите, нито дори на предстоящия метъл концерт със същото име из Софийско. Наместо това, ще се опитаме да поскачаме накратко из други хорър традиции, празници и фестивали, които антроположкото световно разнообразие е било така добро да предложи на дневен ред в последните много хиляди години и които по чудо някакво са оцелели под една или друга форма чак до днес.

Подобни статии разбира се заливат нета всяка година по това време, така че тук е уместно да ви кажа какво няма да влезе в тази конкретно. На първо място, няма да влязат православните Вси Светии. Не знаехте, че има такива? Има, макар да екзибират отчайваща липса на тръпка. Което е странно, тъй като тяхното празнуване е призовано „да ни посочи плодовете, с които слизането на Светия Дух изпълни и оплоди нетленната действителност, духовния свят„. Това не съм си го измислил аз, между другото. Православните Вси Светии се падат след Петдесетница, в късната пролет, сезон напълно не-есенен и следователно лишен от всякакво очарование. А както е добре известно, там са се падали и католическите, преди църквата да ги обедини с келтския празник Самхайн, езическият празник за началото на зимата, по което време границите между двата свята стават тънки, а aos sí, злите духове от света на феите, си пробиват път до нашия свят. Ако това ви звучи като лека дежа вю, значи сте чели октомврийското ми редакционно, с което безапелационно печелите голям размер пъмпкин спайс лате (без захар). Между другото, по същото мрачно време и ние из Българско си имаме едно почитание на мъртвите в лицето на Архангелова Задушница, увековечена от едноименния Елинпелинов разказ. За нея обаче също няма да си говорим днес, тъй като и тя минава кротко – с дъжд, молитви, уважение, преяждане с жито и някакво количество свещи. А думата ни е за стряскащите празници. Онези, в които силните усещания са на почит, душите прескачат обратно при нас, а ние се обличаме в смешни дрехи и тайничко се надяваме всичко все пак да е просто на шега.

Ю Лан, празникът на гладните духове

Мъртвите винаги създават драма, както не един и два хорър филма ни учат, но обикновено очакваме, че става дума за жестоки убийства, несподелена любов, или изобщо някакво провинение, което ние живите имаме към тях. В братски Китай обаче призраците са си неприятни хиени със и без причина. Ето защо китайците отделят специален ден на лазене по пода и подмазване пред отвъдното за Празника на гладните духове. Ритуални сцени, танци, пиеси, фенери и огньове изпълват градовете с по-голямо китайско население, но гладът си е глад – ако можехме да се храним с култура, нямаше да сме където сме. Духовете си искат своето и в този месец, в който успяват да пуснат студените си пръсти из живия свят, го получават. Подносите с храна са най-малкото, което се очаква. Празнуващите изгарят пари, пластмасови играчки и дори мобилни телефони с надеждата да задоволят вечния глад на духовете. До следващата година.

Вещицата Бефана

В махмурлийските януарски дни на Богоявление обикновено можем да видим яки космати българи да се мятат в ледените води. за да гонят кръста и пневмонията. В близка Италия обаче хората си знаят интереса и предпочитат да почетат вещицата Бефана, старата грозна версия на Дядо Коледа. Легендата казва, че Бефана била дама с безупречна репутация, при която тримата влъхви преспали в нощта преди да стигнат го бебето Исус. Те били толкова впечатлени от гостоприемството ѝ, че едва ли не я поканили да стане четвъртата влъхва и да дойде да се окъпе с тях (в светлината на Спасителя, де). Бефана скромно отказала, но после я хванало яд и оттогава търси малки деца, за да им носи подаръци, току-виж изникне някой нов Исус. Такъв засега не се е появил, но достопочетената старица, която вече би трябвало да брои къде 2050-така, продължава да снове на метлата си из сърцето на бившите римски земи и да се надява да ѝ излезе късмета. Възрастните ѝ оставят малко храна и чаша вино, както е редно по италиански, а децата трябва да са слушали и между Коледа и Богоявление, защото ако не са, вместо играчки и карамел, получават въглени и чесън. Неортодоксалният хумор на тъжната вещица Бефана и непогрешимият ѝ (като за времената на Тиберий) моден усет са блестящо уловени в това приятно стихче:

La Befana vien di notte
Con le scarpe tutte rotte
Col vestito alla romana
Viva, Viva La Befana!*

Валпургиевата нощ

Докато сме на тема вещици, знаете, че и тяхната не е била лека в рамките на цялото Средновековие, че и отвъд. Днес интерпретирани основно като голи девици, участващи в неопаганистки ритуали на загорели аутсайдери, в миналото вещиците са били основно смъртна присъда. На 30 април всяка година колективната съвест изисква немци, шведи, чехи, естонци и всякаква друга централноевропейска съгрешила челяд да се обличат като дяволи, вещици и магьосници и да се събират да отпразнуват ритуалната вещерска нощ, в която според легендата истинските вещици се мятали на метлите и отлитали в посока планината Брокен, където вършели своите черни магии. В наши дни Валпургиевата нощ е забележителна най-вече с огромните огньове, в които човек би могъл да види всичко.

Празникът на огнените топки

Докато сме на тема огън, няма как да не споменем колективната салвадорска лудост, известна като Las Bolas de Fuego, и практикувана всяка година на 31 август. С мъглявата цел да пресъздадат битката между свети Жером и дявола (а според някои – избухването на вулкана Ел Плайон в 1658) салвадорци прекарват нощта, маскирани и намацани с бои и замерващи се с пламтящи топки стари дрехи, напоени с керосин. Да, да правилно чухте, целият град Нехапа се превръща в бойно поле от коктейли Молотов, като теоретично публиката е защитавана от щитовете на полицията. Теоретично.

Огнените топки между другото правят интересен паралел с прочутата мезоамериканска игра с топка, която още преди столетия е рязала човешки глави по земите, в които се помещава днешен Ел Салвадор. Известна най-вече от майските храмове, играта сама по себе си е отличен пример за хорър ритуал, комбинирайки това си качество с комплект от най-безумните правила, които можете да си представите за игра с топка. Играчите са можели да използват само хълбоци, лакти и колене, за да вкарат топката в каменен пръстен, вдигнат нависоко върху наклонена плоскост. В ритуални случаи топката (обикновено от каучук) била запалвана и само протекторите са пазели телата на играчите от огъня. В още по-ритуални случаи загубилите са имали честта да участват в жертвоприношение, защото все пак боговете просто трябва да бъдат умилостивявани отвреме навреме.

Fet Gede

По темата за шантавите хорър религии, човек няма нужда да ходи по-надалеч от доброто старо вуду, което е все така актуално и в наши дни. Фет Геде е хаитянската версия на празника на мъртвите и на повърхността се отличава главно с маскирани лица и пиене на много ром с люти чушки. Смущаващите детайли обаче съпътстват всяка фаза от този вуду-християнски миш-маш. Хаитяните сформират дълги процесии до гробищата, за да гощават предците си с храна, цветя и споменатия ром, като след себе си мъкнат мъртви кози. Защото защо не? Тези процесии са най-пищни в самия Порт-о-пренс, където според легендите е гробът на самия Папа Геде, първият умрял човек на света и покровител, патрон и господар на всички Геде. От всички луа, вуду духовете, които в християнизираната си версия служат като вестоносци на Бога, Геде са най-силните. Те контролират смъртта и плодородието, началото и краят, а Барон Самеди, злото превъплъщение на Папа Геде, е най-опасният сред тях. Не кози, ами и слонове бихте му носили, стига да имахте тази опция. Барабаните на Геде огласят отвъдното, а по време на празника – и нашия свят, тъй щото мъртвите и живите да могат да се срещнат отново, макар и за кратко. Те контролират кръстопътищата и входовете към фантастичното. За сметка на това ние контролираме рома. Печалба за всички.

Фамадихана и заровените кости

Мадагаскар винаги е бил шантаво място. Не са само лемурите, а и любопитният факт, че за разлика от целия африкански континент и от близкия арабски полуостров, Мадагаскар е населен от австронезийци, които обичайно живеят няколко хиляди километра по на изток. Именно австронезийците обаче, в лицето на местното племе Малагаси, продължават и до ден-днешен да практикуват един от най-безумните и ако трябва да сме честни доста гнусни обичаи в историята на човечеството. Фамадихана, известна и като „преобръщането на костите“ се празнува на всеки седем години. В малагасийските села семейните гробове се разравят, селяните танцуват (!) с увитите в коприна мъртви, след което ги заравят отново в земята. Поверието учи, че душите им не са си отишли напълно от нашия свят, докато телата им не се разложат напълно, и по този начин местните им показват любовта си. Ако вие все още смятате житото за по-разумния вариант, не сте сами. Властите в Мадагаскар се опитват да забранят обичая, защото има доста основания да се смята, че чумната епидемия, която върлува там от известно време, е резултат от досег с живи бактерии, изровени по време на Фамадихана. Най-странното е, че този празник не е древна практика, а съществува една от няколкостотин години, по което време хигиенните познания на човечеството би трябвало да са били на значително по-високо ниво.

La Entroida

Сега. Всички гореизброени фестивали наистина минават границите на добрия вкус и здравия разум, но ако има едно нещо, с което могат да се похвалят, то е че все пак не включват насилие, а напротив – веселие, пиянство и лудница. Нищо подобно уви не можем да кажем за Ентроидата, забавният начин на достойните обитатетели на галисийското градче Ласа да отпразнуват началото на Великденските пости. Както знаете, това време обикновено сигнализира края на зимата и се отличава с големи карнавали из цяла католическа Европа, но специално в Испания имат наистина сериозна обсесия с този празник и го изкарват на съвсем други нива. Никой обаче не стига висините на Ласа. Нещата започват относително кротко в петъка, когато пияни галисийци се размотават из града с факли от сено, докато съседите им ги замерват с пръст с цел ритуално почистване (от..?). Съботата сдобрява двете страни в този мъгляв конфликт, като ги събира на площада за гощавка с пача, свински зурли и други подобни вкусотии (все пак е за последно преди постите).

В неделя нещата вече ескалират сериозно. Маскирани мъже, известни като Peliqueiros, обикалят улиците със звънци и бичуват (бичуват!) минувачите. Когато се уморят да шибат наред, могат да влязат в произволен дом и трябва да бъдат напоени и нахранени безропотно. Като инкарнация на духовете, които всички чакаме най-сетне да си заминат, че да дойде пролетта, пеликеросите не бива да остават недоволни. Дори този вълнуващ хепънинг обаче отстъпва на понеделника, в който добрите граждани на Ласа излизат отново на площада, облечени в специални защитни дрехи, и се замерват с пепел и пръст, пълни с яростни мравки, които предварително са били пръскани с оцет, за да хапят. Който е оцелял до следобяда, има щастието да стане свидетел на morena, маскираният ловец на духове, който носи отрязана кравешка глава на кол и повдига полите на жените с рогата ѝ, докато крещи обиди към минувачите.

Но все пак поне лошите духове са прогонени, нали така?

Thaipusam

Ентроидата безспорно качва летвата на взаимното насилие, допустимо на един фестивал, но какво да кажем за Thaipusam? Празнуван на пълнолуние в десетия месец на хиндуисткия календар, този ден бележи победата на Господаря Муруган, тамилския бог на войната, срещу тиранина-асура Сурападман – събитие очевидно с грандиозна важност, съдейки по щетите, които празнуващите успяват да си причинят, за да го почетат. Отдадените на Муруган постят няколко дни, вероятно за да им се замае порядъчно главата, след което в деня на празника пробиват кожата си на стотици места с тънки метални шипове. По-малко набожните „просто“ си пробиват носа и бузите, но истински сериозните закачат куки в кожата си и влачат огромни метални конструкции, които висят от тях. И така до храма. Където се танцува, пие и весели – за на когото му е весело, де.

Денят на Ашура

Ако мислите, че с горното вече сте видели всичко на тоя свят, то нека ви кажа и за приятния мюсюлмански празник Ашура, отбелязаван на десетия ден от лунния месец Мухаррам, за да почетем смъртта на великия пълководец Хюсеин ибн Али, внук на самия пророк Мохамед и основна фигура в шиитския ислям. Хюсеин намира трагичната си смърт в битката при Кербала, когато силите на Умаядския халиф надделяват и запазват халифата, но по-съществено е, че Хюсеин е обезглавен, а трупът му – обезобразен пред следовниците му.

Как според вас да почетем това трагично събитие в наши дни? По логичния начин – да го изиграем наживо! За тази цели шиитските младежи ежегодишно се кълцат с ножове и налагат с други остри предмети, докато родители им преценят, че раните са вече живото-застрашаващи и е окей да се мине към танците и яденето. Мхм.

Денят на мъртвите, Dia de los Muertos

Редно е все пак да завършим с нещо по-така и за душата, а именно с мексиканския Ден на мъртвите, сам по себе си популярен почти колкото Хелоуийн, най-вече с красивите си костюми и грим на скелети, които празнуващите носят из мексиканските улици. Твърди се, че това идва от древната ацтекска традиция, в която скелетите и черепите участвали в церемония, посветена на богинята Мицтекачихуатл, но испанците ловко я обединили с християнските Вси Светии. Ние нямаме причини да се съмняваме.

Освен страхотните костюми, Денят на мъртвите предлага и така наречения pan de muerto, специален сладък хляб, изпечен във формата на купчина кости, който се оставя по гробовете. Както всичко мексиканско, разбира се всичко това е съпътствано от много танци, веселие и цветове, защото редно е все пак и мъртвите да се повеселят за последно. Да се присъединим и ние към тях.