ShadowDance

След кратко замайване, успявам да се окопитя и да се огледам. Всичко около мен е спиращо дъха зелено, изпълващо сетивата ми до краен предел. Имам чувството, че нещо около мен е живо, като къс от отдавна забравено вълшебство, което се бори да бликне най-накрая на свобода. Започвам да тичам в необятната зеленина, и внезапно получавам усещането, че някой или нещо ме съпровожда. Може би започвам да си въобразявам, но въздухът около мен се раздвижва от порива на могъщи крила, като необясним копнеж за свобода. Внезапно стигам до голяма просека, само за да забележа бездната под себе си. Но очите ми са вперени напред и нагоре, защото той е пред мен, окъпан в слънчевите лъчи с цялото си великолепие - дракон!

дали да не сменим думичките:

стрела, черен, робство, игра, търся

-Стреляй! - изкрещя той - Пусни му една стрела между очите или и двамата ще умрем!
Аз стоях вдигнала ръка нерешително.
-Ама... много е крилато, едно такова, и златно... жал ми е да го убивам...
-Стреляй, после ще му мислиш! - гласът му започна да изтънява от емоции.
-А ти сигурен ли си, че то иска да ни направи нещо? Може да е приятел... Или поне да не търси точно нас...- аз продължавах да гледам нерешително ту създанието, ту брат си.
-Тук всички са врагове, кога ще го разбереш! Стреляй като ти казвам! СТРЕЛЯЙ!
-Ама аз не искам да го убивам без да съм сигурна, че...
В този момент всичко стана черно и пред нас избликнаха фонтани от кръв. Всъщност от нас.
Брат ми се обърна към мен и изкрещя:
-Това е последният път, в който играем тази игра заедно! Писна ми нашите да излизат и да те оставят на мен, това не е семейство, а пълно робство! - той хвърли джойстика и ядосано хлопна вратата.

Книгата гореше... Очите му гледаха невярващо към черния дим, излизащ през отворения прозорец на стария замък. Това бе края на Великата игра на боговете... Победител нямаше... Само безкрайни векове, преминали в нечовешки опити да бъде намерен Смисъла.
Неговото търсене също приключваше, заедно с това и хилядолетното му робство. В гърдите му се надигаше бясна радост, празник на дългоочакваната свобода.
- Най-накрая... Всичко свърши... - прошепна той в меката светлина на догарящите пламъци. - Най-после съм свободен... - Не можа да продължи, през отворения прозорец долетя заблудена стрела и угаси завинаги блясъка в очите му...

***

Hijo de la Luna wrote:Кратко и ясно

Белият рицар влетя през остатъците от разбитите порти на замъка стискайки здраво арбалета си, а очите му не спираха да търсят тиранина.
- Играта свърши Черни магьоснико. А когато набуча тялото ти със стрели ще свърши и робството тегнещо върху народа ми

Т'ва да не си го преписал от някоя от книгите за Конан?

***

Имам си ножче. Викали му кинжал. На мен ми звучи високопарно, това е просто ножче. Намерих го в едно чекмедже, забравено между свещите приготвени в случай, че спре тока. Никой няма да забележи, че липсва. А на мен ще ми свърши работа. Онзи път, когато използвах парчетата от счупеното огледало, болеше твърде много. Но това е тайна. Имам си и тайна.

...На смътната светлина от догарящата свещ, тя се взираше в размътения си образ на парчето замъглено огледало. Беше много учудена, че там не е отразена жестоката болка, която разкъсваше гърдите й. Просто трябваше да е там, и въпреки това от огледалото я гледаше леко уморено, но спокойно лице. А на найните рамене като огромна скала лежеше тъмната й тайна...Tя знаеше, но знанието не й донесе успокоение, забиваше се в сърцето й като хладен, отровен кинжал и бавно я довършваше...

***

Огледалото се пръсна на стотици парченца по мозаечния под – стотици късчета уловиха трепкащата светлина на свещта в ръката му и заискриха. Тя се обърна към него и той потръпна, когато отново видя пресните пурпурни линии, оставени по лицето й от кинжала.
- Толкова ли е страшно? – понечи да се усмихне тя, но раните се отвориха и в миг лицето й се изкриви от болка. – Докога ще държиш собственото ми лице в тайна от мен?
Той не намери сили да отговори и тя сведе поглед към искрящите късчета огледало.
- Носи лош късмет. Това щеше да е достатъчно – промълви тя и угаси свещта.

Защо държа я в тайна до сега?
Защо и болката си сдържал мълчаливо?
Единствен твой приятел във ноща
било е огледалото студено, тъжеливо.

Като свещица в тъмнината и студа
ме озарява любовта ти мълчаливо,
като с кинжал преряза моята тъга
и ме направи ти отново жива!

"Споделяното ми причинява голяма болка. Мразя хората, още повече мразя тайната, която крия в душата си."
Гледам отражението си в страрото, помътняло огледало. Животът ми изчезва като бързогоряща свещица. Виждам кинжал на масата. Дали да не го използвам и да доизгася светлината...


Перо
Жажда
Същество
Монета
Плът

***

Плътта му изгаряше от адската болка. От разкъсаната му кожа се стичаха потоци черна кръв и напояваха напуканата от дългата суша пръст около тялото му."До тук стигнах"-мислеше си той отчаяно. "Успях единствено да утоля жаждата на тази земя със собствената си кръв" Бавно затвори очи. Карткия му живот минаваше в забързан бяг под склопените му в предсмъртна умора клепачи. Бягаше отново от жестоките същества, пратени по петите му от собствената му любима, отново изживяваше всеки болезнен миг, белязал краткия му житейски път, отново срещаше приятелите си, които загиваха един след друг в неуспешни опити да му помогнат и отново оставаше сам..."Дано поне сега си доволна"-шептяха задъхано напуканите му устни. Сенките бавно се замъгляваха пред взора му, докато остана само нейния образ, само тя... Тя, за която бе пожертвал живота си, за която бе пропилял щастието си като дребна монета, която толкова подло го бе измамила, и за която бе готов да умира още хиляди пъти... В последно усилие отвори натежалите си клепачи и видя ято бели птици да прелита над тленното му тяло. Изстрадалата му душа се възвиси и полетя с тях в простора. От небето падна малко бяло перо, завъртя се във въздуха и леко докосна мъртвите му устни.