ShadowDance

Spoiler: show

– и финалната, в чието случване имам пръст аз –

• Как се раждат децата?
• Отде дойде тая проклета фраза? Кога ще спре да ни звънти в главите?
• Да продължаваме ли с търсенето?
• Защо си тук? Отново?
• Колко е дълга тая зимна нощ?
• Как да ти кажа „прости ми“, приказвайки си с Юна?
• Що така е скочил „Кал“?
• Какво… какво направихме?!
• Кое е най-доброто място за наблюдение на катастрофи?
• Кой идва подир Наско?
• Къде е Кал?
• Кога е твърде късно? За важните неща?

„Ти… обичаш ли историите? Слуша ли ти се някоя?

Тъпото е, че… е трудно да направиш история от нищото. Дори когато нищото е траяло три години. Нищото – като в една друга история, „Приказка без край“, знаеш ли я? – идва и изяжда историите ни. И оставя само измислиците. На мен, няколко месеца след онази вечер, в която си говорихме с теб за последно, Нищото дойде и ми изяде дори думите. Дори най-простите и най-важните. Като „съжалявам“.

Ти никога не си обичала думата „съжалявам“. Беше ти очебийно неловко, когато някой тръгнеше да ти се извинява. И тия три години в Нищото, когато все пак успявах да събера някоя мисъл, тя често кръжеше около: „Ако сега случайно се срещнем някъде, ще успея ли да ти кажа „Съжалявам“? А ти ще се сконфузиш ли? Кой ще е по-притеснен, по-тревожен в тоя момент?“

Кой ще е по-уплашен, знаех. Или си мислех, че знам. Нищото краде не само думите, но и смелостта. А и как да си смел, когато смелостта по-често изисква да си приказваш с драконите, а не да ги трепеш? Откъде думи да им кажеш всичко, което е нужно да чуят?

Извинявай, отплеснах се в тая метафора… в тая картинка. Ти не си дракон.

(Или… си? Не зная, искрено питам. Ти каква си, какво си сега?)

…

Често се чудя (…) дали Нищото може да ни отнеме способността да гушнем другия. Или да усещаме как ни зарастват раните, когато някой ни гушне. Дори когато не ни е останала и една думичка.

Извинявай. Не, не, не се сконфузвай, тоя път е нещо мъничко. Просто мисълта ми пое в няколко различни посоки, и сигурно те обърках, и има опасност да изгубя основната. (А те всъщност са толкова много…)

Основната посока – най-важното, което искам да ти кажа сега, и през цялото време, в което не сме се виждали – е, че ти не си виновна за нищо. Нито за моето Нищо, нито за изчезването ми от живота ти, нито за пропастта между мен и майка ти. Ти не си виновна за нищо. Ако въобще някога си си го помисляла: Звездице, за нищо не си виновна.

И понеже това е малко тъп начин за обясняване на нещата, ще опитам един друг, по’ от сърцето: Никой никога не е спирал да те обича. Дори когато е изчезвал от живота ти, или не е присъствал толкова, колкото ти е било нужно. Нито тате, нито мама, нито двете баби и дядо, нито Калин… никой. Ако някога си си мислила, че не те обичат, че не им пука за теб, че са те изоставили… значи си срещнала Нищото. Помни, то говори така. Изяжда истинските ни думи и ги подменя с измислици.

… Юна мина да ме ощипе, че пак много приказвам. „Стига с тия терории – вика ми. – Юначината може да е дошла за истинска приказка.“