Книжен клуб за новели: Dradin, In Love на Джеф Вандърмиър
Posted: Sat May 23, 2020 12:53 am
С голямо закъснение, но след сверка с темата за клуба не съм сам, та.
Определено ми се услади, но и определено искаше малко "вчитане". Много повече tone piece и винетка отколкото разказ с фокус върху сюжет и персонажи, което е и логично с оглед включването й в City of Saints and Madmen, както и че съдейки публикацията й самостоятелно, Амбъргрис е израснал от нея.
Във всеки случай езикът ми беше предостатъчен да ме пренесе през разказа. От една страна си личи че това е сред по-ранните му творби в смисъл не толкова цялостната "тежест" на прозата, а склоността да не оставиш съществително или глагол без прилагателно. От друга през повечето време се постига желания ефект и е абсолютен пир от гняс и красота за сетивата. Особено описанията на Албъмът Булевард, както и после описанията на изстъпленияна по време на Фестивала на сладководната сепия.
Драдин като персонаж е някъв никъв, що се отнася до (изразена) дълбочина... но не мисля че и идеята е била друга. Целият разказ, со се препратките към дьо Сад със споменатите приключения на Жулиет и Жюстин, и към Пясъчният човек на Е. Т. А. Хофман в лицето на възлюбената манекенка, съзнателно се позовава на една нишка декаданс и странност където главните герои са някакъв там шифъри без особена психологизация за сметка на пречупените през призмата им странни и зловещи случки, типажи и умствени изкривявания. А, и Книжарница Борхес също се брои към препратките естествено.
Което тук заподозрях още от началото, със споменатата треска от джунглата, а пък с неправомерната обсесия по мацката в прозореца наистина се замислих за скопофилията към куклата в Пясъчният човек, докато главния герой я зяпа през прозореца и й се наслаждава, та се оказах прав на финала, и все пак бях доволен тъй като пътя до там като разкритие беше различен, а и влюбването на Драдин в манекена бива реконтекстуализирано от случилото се с жрицата в джунглата - разбираме че това е нещо явно вече типично за особеното му умствено състояние.
Уърлдбилдинга е от вида анахроничен уиърд мишмаш, който харесвам. Хем е явно индустриално общество, хем силно суеверно и ранно-съвременно, откъдето й нижещата се през цялата повест опозиция цивилизованост - джунгла (диващина). В случая смятам че Вандърмиър обаче избятва разните типични дивашки клишета, защото са описани само разни племенни народи с различни начини на живот, без морална преценка, и е споменато че никой от тях не е имал интерес към мисионерско плямпотене. (Освен ако не съм разбрал грешно и изгорения лагер наистина е дело на туземците, а не на Драдин след като изнасилва и убива Непент). И разбира се, той и участниците във Фестивала се оказват бащ диваците. Не е Пулицър материал, но пък е добре изпълнено.
Дворак и хората-гъби бяха готини и до там, просто ме кефят, последните са важни по-нататък в Амбъргрис цикъла доколкото помня от едновремешните статии на armydreamer и Jen, и Random за Shriek: An Afterword и Finch.
Вече самият фестивал е пар ексаланс изпълнение на тропът за карнавал като време на лудост и страсти. От парада с осакатените ветерани, странни животни и типажи, жокейките в костюми и фойерверките до вече култисткия вайб на атмосферата като заиграят ножовете. Абсолютен danse macabre, колкото гаден толкова красив (все пак е и естетизирано насилието до някаква степен).
А Кадимон който усещаше че Драдин силно се е променил и Живият светец онанист с него бяха сред другите готини моменти. Откровено ме обърка смислово и функционално само тангентата за детството на Драдин, освен като евентуален генезис на каквото и да не е наред в него.
Абе определено се надъхах да продължа City of Saints and Madmen, ще пусна после или утре някои от по-изкефилите ме пасажи
@tigermaster @Roland @трубадур @Killua @aiva @Matrim @Demandred @Martix @Random @Jen @Dark Cloud @Dr. Horrible
Определено ми се услади, но и определено искаше малко "вчитане". Много повече tone piece и винетка отколкото разказ с фокус върху сюжет и персонажи, което е и логично с оглед включването й в City of Saints and Madmen, както и че съдейки публикацията й самостоятелно, Амбъргрис е израснал от нея.
Във всеки случай езикът ми беше предостатъчен да ме пренесе през разказа. От една страна си личи че това е сред по-ранните му творби в смисъл не толкова цялостната "тежест" на прозата, а склоността да не оставиш съществително или глагол без прилагателно. От друга през повечето време се постига желания ефект и е абсолютен пир от гняс и красота за сетивата. Особено описанията на Албъмът Булевард, както и после описанията на изстъпленияна по време на Фестивала на сладководната сепия.
Драдин като персонаж е някъв никъв, що се отнася до (изразена) дълбочина... но не мисля че и идеята е била друга. Целият разказ, со се препратките към дьо Сад със споменатите приключения на Жулиет и Жюстин, и към Пясъчният човек на Е. Т. А. Хофман в лицето на възлюбената манекенка, съзнателно се позовава на една нишка декаданс и странност където главните герои са някакъв там шифъри без особена психологизация за сметка на пречупените през призмата им странни и зловещи случки, типажи и умствени изкривявания. А, и Книжарница Борхес също се брои към препратките естествено.
Което тук заподозрях още от началото, със споменатата треска от джунглата, а пък с неправомерната обсесия по мацката в прозореца наистина се замислих за скопофилията към куклата в Пясъчният човек, докато главния герой я зяпа през прозореца и й се наслаждава, та се оказах прав на финала, и все пак бях доволен тъй като пътя до там като разкритие беше различен, а и влюбването на Драдин в манекена бива реконтекстуализирано от случилото се с жрицата в джунглата - разбираме че това е нещо явно вече типично за особеното му умствено състояние.
Уърлдбилдинга е от вида анахроничен уиърд мишмаш, който харесвам. Хем е явно индустриално общество, хем силно суеверно и ранно-съвременно, откъдето й нижещата се през цялата повест опозиция цивилизованост - джунгла (диващина). В случая смятам че Вандърмиър обаче избятва разните типични дивашки клишета, защото са описани само разни племенни народи с различни начини на живот, без морална преценка, и е споменато че никой от тях не е имал интерес към мисионерско плямпотене. (Освен ако не съм разбрал грешно и изгорения лагер наистина е дело на туземците, а не на Драдин след като изнасилва и убива Непент). И разбира се, той и участниците във Фестивала се оказват бащ диваците. Не е Пулицър материал, но пък е добре изпълнено.
Дворак и хората-гъби бяха готини и до там, просто ме кефят, последните са важни по-нататък в Амбъргрис цикъла доколкото помня от едновремешните статии на armydreamer и Jen, и Random за Shriek: An Afterword и Finch.
Вече самият фестивал е пар ексаланс изпълнение на тропът за карнавал като време на лудост и страсти. От парада с осакатените ветерани, странни животни и типажи, жокейките в костюми и фойерверките до вече култисткия вайб на атмосферата като заиграят ножовете. Абсолютен danse macabre, колкото гаден толкова красив (все пак е и естетизирано насилието до някаква степен).
А Кадимон който усещаше че Драдин силно се е променил и Живият светец онанист с него бяха сред другите готини моменти. Откровено ме обърка смислово и функционално само тангентата за детството на Драдин, освен като евентуален генезис на каквото и да не е наред в него.
Абе определено се надъхах да продължа City of Saints and Madmen, ще пусна после или утре някои от по-изкефилите ме пасажи
@tigermaster @Roland @трубадур @Killua @aiva @Matrim @Demandred @Martix @Random @Jen @Dark Cloud @Dr. Horrible