Четох българския превод. Купих книжката, когато излезе, макар че бях отишъл в книжарницата за друго. Причините за това са ясни - красотата на българското издание е споменавана неведнъж във форума. С това на ума обаче, няма как, преди да продължа с мнението си за самата история, да не отбележа някои грапави моменти в превода - дължащи се, подозирам, на прекалено бързане. Новелата е преведена достатъчно добре, но можеше и, честно казано, мисля, че трябваше определени проблеми да бъдат изчистени. По едно време се споменава, че Шай носи
тениска - нещо, което просто ме изхвърли от книгата, макар и само за няколко секунди. По-същественият проблем обаче е твърде честата смяна на обръщенията от "ти" на "вие" и обратно, понякога дори в рамките на една реплика.
Що се отнася до самата новела - когато я четох скоро след излизането й на български, ми хареса страшно много и дори бях готов да я обявя за най-доброто нещо на Сандерсън, което ми е попадало пред погледа. От тогава насам обаче мина доста време, през което, освен другото, прочетох и последната книга от Летописите и не я харесах почти изобщо, а в нея са използвани някои похвати, които видях и тук - например превръщането на Шалан в някоя от другите й самоличности, което беше горе-долу същото като превръщането на Шай в Шайзан в края на "Душата на императора". Друго, което донякъде ме подразни, е липсата на баланс в развитието на образите. Положителните са прекрасни - Шай, Гаотона и дори императорът са развити чудесно, обаче Фрава ми приличаше на Изма
от една друга история с император, а стражникът, който просто иска да убие Шай, защото много иска да я убие, ми беше смешен и неубедителен. Кръвноотпечатващият обаче по някаква причина ми беше симпатичен, и аз не знам защо - може би защото е просто гнусен, но не и зъл. Третото, което не ми стоеше съвсем на място, беше екшънът на финала - той, всъщност, ми хареса много. (Изключая скучноватите и неориентирани престрелки в "Стоманеното сърце", екшънът на Сандерсън винаги ме е радвал.) Единственото, което бих отбелязал като проблем, е, че идващото изведнъж скоростно действие не пасва съвсем на спокойната и камерна атмосфера от преди това.
С това обаче проблемите на историята за мен се изчерпват. "Душата на императора" е все така чудесна приказка. В конкретния случай мисля, че решението на автора да разказва, вместо да показва, е в полза на историята - най-малкото, кратка е и се чете лесно, а и не знам доколко е възможно да се
покаже в повече детайли какво е представлявал императорът преди, доколкото Шалан изгражда душата му въз основа на информация, която събира най-вече от личния му дневник. А и липсата на показване донякъде пасва на идеята, че самият император не знае кога от свестен човек с амбицията и желанието да помага се е превърнал в самовлюбен тип, зарязал управлението на империята, за да разкраси двореца си. Няколко пъти се споменава, че няма точен повратен момент, а деградацията му е била постепенна - той самият е прелиствал дневника си, за да разбере кога е станал такъв...
Разговорите с Гаотона ми харесаха - историята за унищожението на картината ми дойде доста емоционално. Това, че самият Гаотона успява да погледне себе си през очите на човек, когото цени, също беше интересно.
В цялост, гледам, че на минусите съм отделил повече време, отколкото на плюсовете. Това обаче е най-вече защото за негативните страни на историята имам повече за казване. Новелата ми харесва.
Бтв, и аз се замислих дали самата фалшификаторска същност на Шай не е фалшификация, обаче, засега поне, отхвърлям тази хипотеза, най-вече защото ако беше така, тя самата щеше да го знае - още в самото начало се казва, че печатите, с които се извършва фалшификацията, са видими, а и щом се поставят върху човек, трябва да се подменят редовно. (Но пък е споменато и че е възможно нуждата от редовно подменяне на печата да изчезне с годините, та де да знам?)
Може би трябва да прочета първоначалния пролог, за който самият Сандърсън си казва, че е решил да не включва във финалния вариант на историята.
Връзка с "Елантрис" не усетих, но "Елантрис" го четох за последно преди шест-седем години и не го помня добре.
Бих се радвал на цял роман със същата главна героиня.