ShadowDance

Параграф 22
Втори опит да я прочета.
Нещо не мога да проследя сюжетната линия.
Още съм в началото и авторът почва да нахвърля различни герои , описания на личностите им ,както и техните преживявания, че ми трудно да направя някаква връзка между тях.Има известна доза хумор, но всичко ми изглежда хаотично поне в началото.Някой друг , който я е чел тази книга и да има подобни впечатления?Цялата книга ли е така или само началото?

Цялата книга е така, сюжетът е представен много хаотично и подскача във времето постоянно.

@Matrim Благодаря.
Честно казано всеки път като изскочи нещо ново, което по никакъв начин не е свързано с всичко останало ми се иска да захвърля книгата.Ще видя още колко мога да издържа
Бях почнал да гледам сериала , но си викам книгите винаги са по-добри.Мога да се върна към него предвид по-горното.

Сериалът е доста добър бтв. Една идея по-подредено се случват нещата Аз лично много харесвам Параграф 22, но е факт, че е доста объркано
За да не съм тотално извън темата, чета Екс САЩ, но ми върви супер бавно, защото нямам много време

Martix wrote: ↑

Fri Nov 26, 2021 12:23 am

Теодор Стърджин - Бленуващите Кристали. По-добре късно, отколкото никога, и голямо благодаря на @kalein за борбата да изкара това бижу на българския пазар. Книгата е просто невероятна. Трудно ми е да повярвам, че толкова зрял и модерен роман е не само първия на автора, но и е излязъл през 50-та година. Прозата е Рей Бредбъри, Главния герой е странника Валънтайн на Хайнлайн, а историята е нищо по-малко от концентрирана
10/10

И от мен на принципа „по-добре късно“:

Аз да се похваля, че преди известно време все пак преборих Робърт Джордан порцията на Колелото на времето. Минус Нова пролет, с нея не мисля да се занимавам. 11 книги, ебем ти колко хиляди думи. Разкошна е.

Има абсолютно незаслужена репутация на по-детинско фентъзи, която може да бъде приписана само на първите 2 книги, които са властелина за бедни така или иначе. Натам нещата са предимно стабилни.

За съжаление Джордан не е кой знае какъв стилист и понякога боравенето с езика си е направо аматьорско и то в късни книги, но е и разбираемо, че ще има глави, през които просто трябва да прецапа, защото големият наратив е важен и няма смисъл да се напряга баш на всяка страница. Което си е проблем с големите книги по принцип.

За разлика от други поредици нашият знае как да приключва арки. И 11-та книга блести в това отношение. Струва ми се, че Джордан е усещал, че нещата не отиват на добре и в нея направо личи, че флексва. Едва ли оплакванитя за предишние 2-3 книги са останали напълно незабелязани от него и като за финалната си книга я е натоварил с всичките си положителни качества. Обичани герои, очаквани развръзки и много, ама много епика. Дотолкова, че донякъде съм ок да приключа с поредицата тук. Дава задоволителен завършек на цялото приключение и цялата й идея за цикличност позволява на човек сам да си направи заключенията какво ще стане на последната битка и дали въобще нашите ще сколасат да се докарат до нея.

Само едно нещо ми развали удоволствието от 11 книга:

Spoiler: show

Моарейн е жива... фак дат!

Не мога да кажа обаче, че съм голям фен на магическата система, с всичките й правила и опасания, пак ми дойде твърде паянтова и не ми се струваше толкова консистентна, колкото реномето й предполага. Другият голям плюс, за който хората се хващат е света, който придоби реално усещане чак около шестата книга. Преди това повечето местности бяха като нива на игра, с достатъчно колорит, че да са паметни, но чувството за свързан свят дойде много по-късно.

Но от самото начало при мен работеха героите. Ранд е закодиран като абсолютният богоизбран аниме протагонист, ама с по-реални последствия и от воле се превърна в един от най-запомнящите се и интригуващи фентъзи персонажи въобще. Нинив беше другата моментално силна героиня. Пустиняци като Мат, Перин и Егвийн трябва да преживеят няколко книги да се освестят, ама след това до един са топ левел. От по-късните главни Елейн изпъква като стой та гледай, де и Авиенда да беше получила повече персоналити. А сред поддържащият каст не е истина щу култови паляци има. От Том през Лука, всеки, който стане близък приятел на Мат, ма то щото Мат е великолепие, Мат е БОК, до всите саенчанци, няколко избрани аийлци (въпреки че като цяло са може би една от най-дразнещите раси във фентъзито въобще), даже сред морските крави имаше попадения и разбира се седайките. Толкова много разкошни, дребнави кокошки. Верин ми е любимката, ма то щото споделя най-малко черти с колежките си. Но останалите пачаври носеха толкова много забавление с тъпотията си и кварталните си перспективи.

Отстъпниците масово са пропилян потенциал и нямам идея защо половината фором се е нагласил с техни имена, бидейки толкова безлични и скучни. Освен тсундере Ланфеар, която като цяло е мега мацка и психопатка, другото беше клише на кило, където много строги люде абюзват други, докато някой още по-строг не дойде да ги мъчи тях. Ся кат почнах да си ги прехвърлям осъзнавам, че преувеличавам бая и че дори в елемент, който смятам за не достатъчно развит пак има сума детайл и контраст, че и те да интригуват.

Бе велика поредица, 10/10, радвам се, че я прочетох.

Чак пък 10/10, само заради това престъпление срещу човечеството Crossroads of Twilight трябва да е поне с единица по-малко.

Това, че Отстъпниците са зле е ясно, но така става като авторът ги направи мега overpowered и после си изсмуче кретенски оправдания защо не щракнат с пръсти и утрепят добрите с лекота.

Ready Player Two - както обикновено интернета лееко преиграва, не е толкова зле. Ако човек подходи с правилната нагласа (още от същото, тийн ескейпизъм, плот сглобен колкото да ни закара от една сцена на демонстрация на нърдска тривиа към следващата такава), книгата радва. Пълна е със всякакви инцелски изцепки, от рода на, гледах порно от гледна точка на жена, и изведнъж осъзнах че жените имат чувства, но като се има предвид, че протагонистът си е такъв, всичко се връзва. Четене без задължително припознаване и тн, доста хора в goodreads явно са се почувствали жегнати и са нацъкали ревютата с една звезда.
Книгата има всякакви проблеми, от протагонист който колкото и години да старее, си остава на същото ниво на зрялост, до съшит с конци плот, движен на силата на "най-добрия ми приятел по една случайност е световен експерт точно по тази случайно избрана никому неизвестна игра от 85-та".
Но пък има и планета, посветена на тийн комедиите на Джон Хюз, както и планета, във формата на символа на любовта, на която може да предизвикаш на дуел седемте аватара на Принс, въоръжен с бойни инструменти, вдъхновени от текстовете на песните му.
Така че, за мен нещата се уравновесяват.
7/10

Румо и Чудесата в Тъмното - Мьорс съвсем небрежно демонстрира как се пише книга с overpowered протагонист, който си развява коня във вселена, задвижвана само на rule of cool, ей така, все едно това е нормално нещо което авторите правят, а не 1 на милион светкавица в бутилка. Толкова се радвам, че успях да докопам едно от двете!! останали копия на щанда на издателството на панаира на книгата. Малко е посмачкано, корицата е като нагризана от плъхове, но не бих я заменил за никой лъскав сандърсънов алкатраз или баркъров абарат. Накратко казано, Мьорс е магьосник с думите. Почти няма страница без удухотворен цитат, умело изграждане на фабулата, или просто поредния креативен писък в най-добрите традиции на new weird-а. Не съм се кефил толкова на самия акт на четенето от Пратчет насам.
Смъквам оценката на 9.5/10, защото края е предвидим - от един момент нататък всички фигури на дъската са разкрити и е ясно как ще се развият събитията нататък.
Поредицата Замония е вече от 9 книги и продължава, а едва ли някога на бг ще ги видим отново освен вече издадените две. Май ще се наложи да науча немски език.

Съвсем се въодушевявам за тази поредица! На английски си ги има, бтв, макар да не съм ги почвала още.
За да съм по темата - изядох първите две книги на Лиу Цъсин и сега съм на третата. Ще кажа само - WOW!

Прочетох "The past is red" на Catherynne M. Valente - неочаквано сладка постапокалиптична книжка, където земята се е наводнила и останките от човечеството оцелява върху плаващ боклук. Този боклук е сортиран и обособен в различни квартали - Scrapmetal Abbey, Bookbury, Pill Hill, Candle Hole и целият живот и дори обичаи са ориентирани и диктувани от боклука наоколо. Много приятно ме изненада повестта, заслужава си да й се обърне внимание.

Сега чета "Iron widow" на Xiran Jay Zhao - пак постапокалиптична земя, този път нападната от извънземни. Само че тук човечеството е ригреснало до средновековен (да кажем) Китай и на момичетата им завързват краката, а момчетата се бият с гигантски роботи срещу извънземните. Главната героиня е един изключително ядосан тинейджър и това много ми резонира. Ще видим накрая историята как ще се завърти, но засега ме радва.

aiva wrote: ↑

Fri Jul 29, 2022 9:29 am

Сега чета "Iron widow" на Xiran Jay Zhao - пак постапокалиптична земя, този път нападната от извънземни. Само че тук човечеството е ригреснало до средновековен (да кажем) Китай и на момичетата им завързват краката, а момчетата се бият с гигантски роботи срещу извънземните. Главната героиня е един изключително ядосан тинейджър и това много ми резонира. Ще видим накрая историята как ще се завърти, но засега ме радва.

Страшно добра книга, която избягва много на брой клишета на формата.

Река на Боговете на Йън Макдоналд. Стана ми жално за преводачката, направо й се е взел акъла. То не беше трети пол със специални местоимения, които йса йняма йтакава йтегавост йна йбългарски, то не бяха постоянни неанонсирани смени на POV-а по средата на главите, то не беше цял речник със най-сложните и ориенталски индийски думички, до които автора се е докопал. Не се очудвам, че накрая нервите на преводачката не са издържали, и е превела AI като ейай, и съответно из страниците се вихрят всякакви диви ейаи и изобщо купона е пълен.
Иначе книгата е типична за автора, който започва да ми прилича на Артър Хейлито на киберпънка. По-скоро не ми е от любимите му. Прекалено много POV герои, като сюжетите на половината от тях отидоха в нищото, явно бяха там само за да представят различните гледни точки в многолюдна Индия. Стила на писане е богат и носещ на внимателно четене, но ми дойде прекалено self indulgent. Основния сюжет, беше доста нагласен и недоопечен. Сетъпваше се през цялото време като някаква велика симфония с преплитащи се истории на емнайсе героя, и накрая половината герои се изгубиха от сюжета, а останалите произведоха ендинга за няма и 50 мижави страници.
7.5/10
Абе, дервишката къща и луна ми харесаха повече, но с кеф бих опаткал и cybеrabad days или Brasyl ако ги преведат на бг.

Продължавам с военната си кампания, целяща да завладея цялата тема, и сам да си пиша тука.

Други Песни (за огън и лед) на Яцек Дукай е ювелирно бижу. Не се подвеждайте по описанието на корицата, писано от човек, който е чел книгата на 3x, нито от плашещите мнения в нета, че била страшна и недостъпна философска тухла. Факт е, че книгата трябва да се чете бавно и внимателно, пълно е с неологимзи и скрити смисли, които не могат да се възприемат ако четем по диагонал. Но нито философията, нито нищо в книгата е прекалено. Всичко си е точно колкото трябва да бъде. А специално използването на измислени думички е направо върховно. Авторът използва един малко познат метод за доставка на инфодъмп, а именно, не го прави. Първите 50 страници нищо не се разбира, и човек се чуди какво чете, но с всяка следваща страница картината се нарежда, авторът ни шмугва умело малки парценца от терминологията, изреченията придобиват смисъл, дори ретроактивно, и до средата на книгата вече четем без запъване за аресни брони, задвижвани от микромакини, улавящи ураноизни епицикли и се дивим на уменията на Дукай (и преводачката му) да езикотвори.
Книжлето е епично фентъзи с убийствено светостроене, базирано на идеите на Аристотел и приятели - всичко е изградено от четирите първични елемента, хората имат аури на сила, които физически изменят природата около тях, планетите се въртят около Земята, пълна програма. Може да се разглежда и като алтернативна история, в която монархията и религията са толкова свързани, че кралят може да живее по хиляда години и от неговото физическо добруване зависи дали ще има добра реколта, или дали ще се раждат повече достойни хора, или повече лъжци. Има и добър баланс между епични битки и дворцови интриги (интригите са повече, както си трябва), всичко е character driven, героите са интелигентни и мотивирани, прозата е функционална, на моменти сюблимна, в кратките сцени, в които авторът рисува fantasy art in motion в главата на бедния читател.
Много съм доволен, само финала е малко меех, не че е лош, но такава книга заслужаваше край, който да я нареди сред любимите ми, а вместо това получава шаблонен ръшнат ендинг, който дори не слага достатъчно в кадър разрешаването на един от двата големи конфликта.
9/10, и вече съм убеден, че пропуска ми да си набавя Лед преди няколко години ще се окаже една от големите ми грешки като читател.

Лед мога да ти я заема, като я сефтосам и аз някога От познат на издателя знам че е бил нищожно малък тираж (двуцифрено число), добре че я награбих на една Алея на книгата 2019. Показателно е че беше display бройка и когато я взех за 10 лв, после не съм видял друга да заеме мястото ѝ. Аз пък Други песни ме е яд че след като писах ревю в списанието и върнах на Random неговата бройка, не си я купих като я виждах втора ръка из разни кошове с намалени книги, щото сега май е хептен изчерпана. Има електронно издание поне, ама вече не съм я виждал никъде на хартия от бая време.

Иначе на Дукай можеш да четеш преведена още и The Old Axolotl на английски.