Търся мнение за разказ

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
LFbg
E'lir
Posts: 166
Joined: Sun Mar 24, 2013 4:05 pm

Търся мнение за разказ

Post by LFbg » Tue Oct 28, 2014 10:38 pm

Здравейте. Иска ми се да получа повечко отзиви за този текст - добри или лоши. Всяко мнение ще е от помощ. Предварително се извинявам за допуснатите правописни грешки.


Конят му изцвили притеснено, щом го подкара сред труповете.
- Спокойно, Хепа - промълви ездачът и потупа животното по врата.
- Голяма касапница, господин Реандра. Голяма! - каза селянинът, който го водеше.
Стотици тела застилаха поляната, израснали като гъби сред гъстата мъгла и ситния дъждец и дори конете се придвижваха трудно между тях. Кръвта на нещастниците бе изоставила телата им и напояваше земята, а сега дъждът щеше да я отмие. По белите им восъчни лица се стичаха капки, сякаш мъртъвците плачеха.
Имаше красота в смъртта им, призна си Реандра и вдигна глава към небето, за да усети дъжда. Ледените сълзи закапаха по скулите и челото му и лека усмивка на блаженство се показа на устните му.
"Дали смъртта се е усмихвала по същия начин? Смъртта въобще усмихва ли се?"
Щеше да я попита някой ден. Преди време Реандра се беше усетил, че изпитва стряскащо спокойствие в подобни моменти. След края на поредната битка, сред телата на стотици свои събратя и врагове, той се чувстваше най-жив. Имаше чувството, че ако се обърне достатъчно бързо, зад него в мъглата ще стои жената с най-черната коса и най-бялага рокля на света. Дали тези хора са я срещнали?
Селянинът до него ту се почесваше неразбиращо, ту поглеждаше и той нагоре. Нямаше значение. Той не бе свикнал със смъртта, виждаше я като страшилище, което ще му вземе къщата, земята, ралото. Чудовището, отнемащо възможността да се грижиш за семейството си, а от това селянинът се страхува най-много.
Докато Реандра виждаше смъртта по друг начин.
- Ето тук е, господине - каза селянинът и спря коня си.
Реандра спря Хепа с крака и погледна към невръстното момиче, насечено до неузнаваемост. Намръщи се, беше отвратително дори за него, а селянинът извърна очи към гората в далечината и се прекръсти. В опит за протест Хепа зацвили и запристъпва нервно, но Реандра успокои бойния си кон с погалване.
Девойката беше на не повече от петнайсет. Лицето й бе красиво, но никога нямаше да придобие чертите на зряла жена. Застинало бе в спокойствие, контрастиращо на жестокостта, с която бе убито момичето. Тя лежеше по гръб. По цялото й тяло личаха дълбоки срезове, лявата й ръка беше отделена от тялото, а дясното стъпало липсваше. Реандра се зачуди как е успяла въобще да стигне дотук. Най-вероятно се беше влачила известно време, защото някога жълтата й рокличка приличаше на дрипа, от тези с които ти увиват отсечен крайник.
Селянинът се беше вторачил в далечината, за да избегне грозната гледка.
- Къде е селото? - попита го Реандра.
Мъжът се стресна и подскочи.
- Ъъъ... в котловината... такова... надолу покрай гората.
- На какво разстояние?
Селянинът изду устни като риба, почеса се и накрая каза:
- Я километър, я два. Близко си е, господин Реандра.
"Въобще не е близко за едно момиче, гонено от съселяните си."
Как е успяла да стигне толкова далеч? Реандра се постави на нейно място. Защо не е бягала през гората? Шансовете й там са по-големи. Може би са щели да я изгубят сред дърветата
- Каква е онази гора? - посочи на придружителя си зелените борови дървета, скриващи се в мъглата.
Мъжът се почеса по главата и сви рамене.
- Гора като гора бе, господин Реандра. От бор, вие такива нямате ли?
Не смяташе да му отговори. Намръщи се и скочи от Хепа, който изцвили предупредително да не се отдалечава много. Реандра нямаше и намерение, интересуваше го момичето. Бронираните му ботуши заджвакаха в калта, докато крачеше около нея. Телата на останалите лежаха на известно разстояние от нейното, сякаш до последно не са могли да я стигнат, но все пак в определен момент са я хванали. Трябва да са я хванали, иначе нямаше да има такива рани.
Селянинът прекъсна размисъла му:
- Какво мислите бе, господин Реандра? Измислихте ли го? - ухили се ехидно, все едно тая загадка не е толкова проста, че да бъде решена от някой си чуждоземец. Тукашен трябва. И за да докаже превъзходството си, каза наперено - Според мен и брат ми тия тука насечените са били от селото, ама са полудели и са подгонили малката. Утрепали са я на тая морава и после са се избили помежду си. Щото нали са...
- Кой ги е намерил и кога? - Реандра го прекъсна безцеремонно. Не му се слушаха безсмислените брътвежи на този глупак.
Мъжът се изненада от острия тон и видимо се обиди.
- Едно овчарче ги е намерило днес рано сутринта.
"Без "господин Реандра"... Все тая."
- Искам да говоря с него - каза Реандра. Стоеше умислен с ръце на кръста. Нещо го накара да попита - Оцелели има ли въобще?
- Има. Трима луди и едно момиче, ей като нея. В селото са.
Реандра се изненада и обърка еднакво силно.
" Тримата защо не са се избили помежду си? И момичето как е оцеляло в селото? "
Предпочете да не бърза със заключенията и остави въпросите за после. От опит знаеше, че денят не винаги се познава от сутринта. Вместо това реши да накаже селянина за дързостта му преди малко:
- И ти не смяташе ли, че това е важно и трябва да ми го кажеш?
- Ама... аз откъде да...
Реандра го спря с ръка.
- Млъкни! Искаш ли да те вържа за една каруца и да те накарам да я теглиш от тук до селото?
- Не, господин Реандра. Простете, господин...
- Млъкни и ме води.
Скочи на гърба на Хепа и се подсмихна.
"Овчица"
Селянинът не се усмихваше.


***
Селото потъваше в мъгла, но Реандра долови и мириса на пушек.
"Горят телата"
Изминаха малко над километър докато стигнат, така че селянинът беше преценил добре. Местността бе хълмиста, лесно проходима за коня на Реандра, но колко едно 15 годишно момиче прилича на 400 килограмовото бойно животно? Изключено е да е пробягала цялото разстояние. Самият Реандра с тежкия стоманен нагръдник, а и без него, тук не би могъл да бяга толкова дълго.
Отново се постави на нейно място. Всеки град и всяко по-голямо село са построени до водоизточник или важен търговски път. Тук нямаше никакъв търговски път, това беше задникът на Империята, значи езеро или река. И в двата случая селяните са имали лодки. Защо не се е качила на лодка? Може би разстоянието е било твърде голямо и е предпочела да бяга към гората?
- Защо не е взела лодка, селянино? - попита замислено придружителя си.
Мъжът се беше отплеснал и отново подскочи на коня си.
- А? Какво?
- Защо момичето не се е качило на лодка?
- Че защо пък на лодка да се качва, господин Реандра?
Реандра реши да му обясни търпеливо.
- Защото това е най-лесният начин да избягаш от луд. Просто бутваш лодката и вече си в безопасност. Да си виждал луд да плува? Или пък да стреля с лък?
Селянинът сви рамене.
- Правичката да ви кажа, досега не съм виждал луд, тъй че не зная - после се прекръсти припряно. - Императорът ме опазил, дано и не виждам.
Реандра се засмя беззвучно, при мисълта, че Исая ще тръгне да пази когото и да е от луди.
"Ти въобще знаеш ли нещо, селяче?", идеше му да каже, но си замълча. Нямаше смисъл.
Навлязоха навътре в селото. Повечето къщи бяха двуетажни, добре измазани и поддържани, а върху покривите им лежаха плоски гранитни камъни. Наоколо сновяха хора, влизаха и излизаха от къщите и товареха каруците си. Най-вероятно бяха от съседното село, а може би са дошли и от по-далеч, за да заграбят каквото могат. Гледаха с жестокост и алчност, бързаха да вземат повече, да минат на следващата къща, да я изтърбушат и нея, та вътре да останат само стените й. Приличаха на разбягали се мравки - червени, гадни мравчици, хранещи се от мършата, от нещастието на другите, които наричаха свои братя, а в след няколко чашки заговорничеха зад гърба им.
Нямаше закон срещу тази напаст, Реандра знаеше много добре. Изплю се и каза на придружителя си, но така, че всички наоколо да го чуят:
- Селяче, ако мина отново по тая улица и видя хора, ще се погрижа и те да отидат на кладата.
- Ням... няма да има хора, господин Реандра, няма... - заекна мъжът.
Мародерите застинаха по местата си. Може би преценяха дали Реандра ще изпълни думата си или в другия случай - дали ще успеят да му се измъкнат. Той се ухили жестоко, но вместо да се уплашат, хората го погледнаха със зли очи, обещаващи отмъщение, а някои от по-младите мъже извадиха ножове. Реандра осъзна, че е сбъркал в преценката си, бяха готови да му се нахвърлят
- Върви си по пътя, войниче - каза някой.
- Продължавай си надолу и не ни се бъркай, да не стане беля!
Реандра се задави от ярост. Сърцето му затуптя бясно, кръвта избяга от лицето му, кожата му се изопна, погледът се изостри. Движенията и дишането му станаха остри, отсечени и мигновени. Дръпна юздите на коня и откопча кобура на брадвата си.
- Спокойно, господин Реандра! Спокойно, моля ви! - каза придружителят му.
Нямаше никакво намерение да го слуша. Обърна Хепа, извади брадвата и изрева:
- Долни крадци, аз съм имперски офицер! Имам достатъчно...
- Не ни интересува какъв си! - викна някой от насъбралите се.
Друг го посочи с ножа си и каза:
- Връщай се при шибания си император, докато можеш!
Това преля чашата. Реандра го страбчи за гърлото и го вдигна като пиле до нивото на главата си. Вратните му жили изскочиха от напрежението, но намери сили да каже:
- Ще ти счупя вратлето, ако насочиш отново ножа към мен!
- Пусни го! Пусни го веднага! - завикаха другите, но бяха прекалено уплашени, за да направят нещо.
Изведнъж Реандра усети остра болка в тила.
"О, не! Само не сега!"
Мускулите му омекнаха и той изпусна мъжа. Започна да се бори с мрака, спускащ се пред очите му. Опита се да остане в съзнание. Безрезултатно. Стовари се на калдъръма като отсечен.
Пръв отгоре му скочи мъжът с ножа, после всички му се нахвърлиха. Реандра се опита да предпази главата си от постоянните ритници, но след два здрави удара в лицето се предаде на мрака и припадна.
Жена в червена рокля стоеше пред огромен, всеобхватен огън. Плачеше и викаше:
- Помогни ми! Бързо! На площада, бързо!
Сякаш я разпъваха за ръцете.
- Моля те! - извика преди да я отнесат.
Жестока болка разкъса ребрата му. Събуди се с хриплив вик и стисна врата на мъжа, който беше отгоре му. Чу се звучно хрущене, разнесоха се женски писъци. Стана, захвърли безжизненото тяло като парцалена кукла. Друг нямаше, всички се отдръпнаха все едно бе заразен. Скочи върху Хепа. Впи крака в него и двамата се понесоха в бесен галоп.
Мъгла. Гъста, ледена, освежаваща.
Убийствена тишина. Само подковите на Хепа кънтяха като ковашки удари.
Конят влезе в завоя със скоростта на стрела. Реандра се прилепи до гърба му и стисна юздите.
"Моля те, не се подхлъзвай! Моля те!"
Вятърът свистеше в ушите му. Лицето му бе изтръпнало от студ.
Хепа излезе от завоя. Мъглата премина в пушек, парещ, задушлив и напоен с мирис на изгорена коса.
Изведнъж кладата изникна пред тях като огромна пещ, която бълваше пламъци на метри нагоре, а черният дим превръщаше деня в нощ. Стотици овъглени тела лежаха в основата на огъня. Реандра почти ослепя. Очите му плачеха от дима, а сълзите му се изпаряваха от жегата. Това ли беше адът? Нощ, ревящ огън, изпепелени хора. Съзнанието му панически завика, че трябва да се махне от тук. Да излезе колкото се може по-скоро от този кошмар. Само трябваше да дръпне леко юздата, лесно движение, Хепа щеше да се подчини веднага и...
Затърси отчаяно с очи.
"Къде си?"
Вдясно, на трийсетина метра, група мъже влачеха някого към огъня. Черните им силуети трептяха и се променяха като водна повърхност.
Дъхът му секна.
"Тя е... Трябва да е тя, иначе съм закъснял..."
Пришпори Хепа. Конят запръхтя като бик, захвърля слюнка, набра скорост и точно както беше научен блъсна групата с гърди. Разлетяха се тела, Хепа мина като през масло. Реандра дръпна юздите и скочи от гърба му.
Успя да стигне до жената, прикривайки очи. Тя го погледна. Беше жива.
- Всичко ще бъде наред! - извика той, опитвайки се да надвие рева на огъня.
Лъжата почти не му направи впечатление. Почти. В един момент лъжите стават толкова много, че свикваш с тях, но най-важното - ти самият започваш да живееш в лъжа.... ти си една лъжа.
Вдигна жената и се опита да я прикрие от стълба огън с гръб. Тя му каза нещо. Можеше да чете по устните, иначе не би я разбрал. "Как се казваш?", питаше го. Наведе се до ухото й и извика:
- Реандра.
Поредната лъжа. Но истината вече не си я спомняше.


***
Мъглата ставаше по-гъста, но поне нямаше дим. Реандра потръпна при мисълта за него. Дрехите му още миришеха на изгорена коса.
- Къде ме носиш? - попита жената.
Лежеше отпусната в ръцете му. Дишаше на хрипове и ту затваряше, ту отваряше очите си.
- Надолу и надалеч, магьоснице. Към реката - каза й.
Ръцете му бяха изтръпнали, а мускулите му пареха от болка. Надали можеше да я носи още дълго. Забърза крачка и съжали, че е изгубил Хепа. Нищо, това не му се случваше за пръв път. Щяха да се намерят по един или друг начин.
Жената се засмя отпаднало.
- Имаш нож в корема - каза му.
Реандра смръщи лице. Пак беше започнала да говори несвързано. Преди малко му обясняваше, че намерила хора в короните на дърветата, стояли там като плодове.
- Ето виж - продължи тя.
Реандра беше твърде изморен, за да се противи и наведе очи - жената почукваше с червения си нокът по дръжката на нож. Стърчеше право от ребрата му. Едва не я изпусна, щом го видя.
"Мамка му, Всемогъщи! Ще умра от невежеството си!", помисли ужасено.
Усмихна й се и каза:
- Ще спрем за мъничко. Опитай да заспиш.
Получи немощно кимване в отговор. Остави я внимателно на каменния път и тя веднага затвори очи. Вероятно си мислеше, че се намира в собственото си легло. Още по-добре. Де да можеше и Реандра да си мисли същото... Вместо това той си мислеше дали ножът е стигнал до орган. Ризницата под нагръдника му беше спряла острието в значителна степен. Изненадваше го защо не е удържала, но явно удърът е бил тежък - без нея сигурно е щял да умре на място.
Обхвана дръжката и се изненада от треперенето на ръката си. Не болката го плашеше, а невежеството му. Ако е кървял досега? Ще успеят ли да ги проследят по кръвта му? Ако имаха кучета, най-вероятно да. А и някой по-наблюдателен човек можеше да се досети. Каква беше вероятността? Реандра се укори за глупостта си. Отговаряше и за живота на друг.
Стисна ножа и го измъкна рязко. Огледа го с професионален интерес и отново се изненада как такова просто острие е срязало ризницата. Вече нямаше значение, затъкна го в стоманения си ботуш.
Хвърли един поглед на жената, докато запуши раната с плат от полите на бронята си. Защо са я преследвали? Тя беше тази, която го повика по начало. Още в Белхарат Реандра получи видение, в което тя го извика заради избитото село. Най-вероятно и тя е била извикана. Защо ще се опитваш да убиеш човека, който си помолил за помощ? Щеше да я попита после.
Далеч повече го притесняваше нападението над него. Откога обикновените селяни се престрашаваха да спорят с имперски войник? И кога, мамка му, са вадели нож срещу него? Дали Исая изпускаше управлението над империята си?
Разтърси глава и се опита да забрави тези мисли.
"Стига толкова почивка."
Вдигна жената и продължи надолу по склона.


***
Съществуването на реката се оказа единственото му правилно предположение. Стигнаха до нея бързо, но на Реандра му се стори, че е вървял с часове.
Остави жената на брега и се принуди да я събуди. Време беше за отговори.
- Добро утро, слънчице...
- Къде сме?
-... живни и изгрей. За да стане по-бързо - каза той и седна на един обърнат дънер - аз ще говоря, ти ще слушаш и ще отговаряш.
- Какво стана? Ще ми кажеш ли защо сме...
- Не!
- Хубаво. Започвай.
Реандра измъкна ножа от ботуша си и го завъртя в дясната си ръка. Жената изглеждаше изморена, с подпухнало лице и черни кръгове пред разплаканите очи, но сякаш се взе в ръце.
- Получих първото видение в Белхарат - каза той. - Молеше ме за помощ за тая каша. Какво стана, докато дойда?
Тя стисна устни и повдигна рамене. Нацупи се.
- Нищо. Сдърпахме се с тукашните. Те правеха неща, с които не бях съгласна и...
На Реандра започна да му писва. С добро явно нямаше да може да изкара много информация.
- Магьосничките не отиват на кладата за "сдърпване". Кажи ми какво стана!
В очите й се появиха сълзи. Опита се да ги сдържи, лицето й се намръщи и малките капчици болка и срам потекоха по бузите й. Реандра въздъхна тихо. Тази пиеса вече я бе играл. Сега трябваше да я увещава няколко минути как нищо не е зависило от нея, макар че всичко е зависело от нея. После тя щеше да си избърше суполивия нос и сърцераздирателно да му обясни шибаната история, която му трябваше още сега. От всичко това, заедно с левашките видения, които му пращаше (заради последното едва не умря), си направи извода, че жената или е най-некадърният магьосник в империята, или тъкмо е излязла от Двореца.
- Корин кога те е пуснал?
- Корин вече не е архимаг! - проплака тя.
При нормални обстоятелства Реандра би се опулил невярващо, но сега обърна глава настрани и се вгледа в мъглата.
- Обясни ми - каза той след малко.
- Корин беше осъден за некромантия, боравене със забранена арканична магия и...
-... и куп други глупости - завърши Реандра. - Ясно. Кой е Първи магистър?
- Ха`арт.
- Ха`арт! Ха`арт... да ме бяха взели мен! Аз знам повече за магията от този тесногръд дръвник!
- Не са екзекутирали, Корин, спокойно - каза жената.
Реандра разтри лицето си с длани.
- Не могат да го екзекутират. Слушай, след като се оправим тук, двамата с теб отиваме право в Двореца, ясно?
- Ти не можеш да припариш до него! Да не мислиш...
- Само гледай - каза Реандра.
- Да не си магьосник?
Наистина започна да му писва. Въздъхна втори път и заразтрива ядно лицето си. Остави червени линии покрай очите си. Никакъв магьосник не беше.
- Сериозно ли не знаеш какъв съм?
Махна с ръка, като видя лицето й. Този разговор нямаше да доведе доникъде. Трябваше му информация, а не да обяснява с какво точно се занимава. Промени веднага стратегията си:
- Разпитвала ли си овчаря, оцелелите селяни и момичето?
Жената закима и изведнъж думите започнаха да се изливат от устата й:
- Тогава се скарахме със старейшината на съседното село. Момичето говореше странни неща, обвиняваше ги. И... и... - опита се да продължи, но сълзите й попречиха.
Реандра се досети за останалото.
- Казали са, че е луда?
Жената кимна и зарида в дланите си.
Разбира се, че това са казали, а после са я изгорили. Колко удобно!
Нещата са се объркали още когато магьосницата е дошла. Опитали са се да прикрият случилото се, което Реандра все още не можеше да обясни. Не може да са се избили помежду си за покъщина, невъзможно бе. Реандра искаше да повярва, че нещо друго е станало.
Селянинът, който го водеше, се опита да му пробута същата версия, каквато е получила и магьосницата - че хората просто са полудели и са подгонили момичето, а после са се разкъсали помежду си. Реандра не му повярва, твърде много неща не се връзваха. Голяма част от тях лежаха на този бряг.
Жената се изправи и лъкатушейки отиде до реката.
- Трябва... Трябва ми малко вода...
Реандра прекъсна размисъла си. Скочи като опарен и я дръпна към себе си.
- По-добре недей. Сигурен съм, че можеш да си направиш вода с някое заклинание, нали?
Тя присви очи.
- Защо? Защо да не пия...
Реандра й посочи наоколо. Постепенно, колкото повече овъглени трупове виждаше тя, толкова повече се разширяваха от ужас очите й. Накрая станаха като на подплашена сърна, жената ги закри с длани и запищя.
- Тихо! Спокойно. Всичко е наред... всичко е наред...
По целия бряг лежаха трупове. Бяха като черни копчета в мъглата. По-рано Реандра също бе решил да пие от реката, но щом се приближи, се оказа, че водата е черна от сажди. През живота си не беше изпитвал по-голяма погнуса. Най-лошото бе, че не всички мъртъвци бяха изгорени. Явно не са могли да пренесат всички догоре, за да ги хвърлят в огъня, а после в реката. Щом ги видя, се сети за думите на магьосницата, че е видяла хора по короните на дърветата. Може би не е било бръщолевене?
В такъв случай селяните са бягали напосоки и не те са гонели някой, а някой е гонел тях. Момичето? Може би, но пак твърде много не пасваше. Запази заключенията за себе си, магьосницата и без тях беше ужасена. Но трябваше да свърши още нещо.
- Знаеш ли как се показва спомен? - попита Реандра.
- Да, мога да го направя.
- Показва! Не, предава!
- Казах, че мога! - извика тя и гласът й отиде в нотките на лудостта.
Реандра не бе убеден. Показването на спомени беше проста работа за опитен магьосник. От друга страна неопитен магьосник можеше да те умопобърка. Нямаше избор, трябваше да разбере истината, а ключът към нея се криеше в изгореното момиче и оцелелите, които после най-вероятно са били изгорени заедно с нея.
Седна обратно на дънера и разпери ръце, показвайки, че е готов.
- Сигурен ли си? - попита го жената.
Реандра се ядоса, че го разколебава. Дали беше сигурен? Трепереше като лист. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите, лицето му беше побеляло като мляко, а пикучният му мехур изведнъж се оказа пълен.
"Всевишни, ти напред и аз след теб!"
- Разбира се!
Нежни, студени пръсти докоснаха челото му. Заспа.


***
Е, в крайна сметка, магьосницата му предаде спомена, не се ограничи само с показването. Щеше да си го има като собствено преживяване, един вид... за спомен. Би изпсувал, но беше зает да гледа какво се случва. Оказа се изцяло в тялото й - усещаше роклята й, полюшването на къдриците по гърба, пръстена и гривната на дясната ръка, но най-вече ботушите на висок ток, с които се опитваше да върви. Реандра имаше чувството, че е на кокили и че всеки момент ще се спъне или ще стъпи накриво и глезенът му ще изпее последната си агонизираща песен.
Съсредоточи се върху просторното помещение (кръчма, доколкото можеше да прецени) и четиримата завързани - оказаха се млади жени, облечени в окаляни и разпокъсани рокли все едно са се борили. Жегна го яд. До тях стоеше овчарчето, което пристъпваше нервно от крак на крак и постоянно се оглеждаше като мишка. Наоколо беше пълно с хора.
Жената спря първо пред овчарчето.
- Кажи ми какво видя?
Реандра се зачуди дали очите му са изцъклени от уплаха и притеснение или заради деколтето на магьосницата. Неудобно му беше друг мъж да го гледа така. Идеше му да го фрасне.
- Не се притеснявай. Говори спокойно.
"О, той не се притеснява."
- Ми... то аз ги намерих ей така полегнали на тревата. Умрели там. Кво да ти кажа?
- Кога ги намери? - попита жената.
- Овците като изкарвах, госпо`ице.
- И какво направи?
- Е, к`во да направя? Побягнах като изтърван. Няма да седя там я?
Хората се засмяха и овчарчето се усмихна свенливо. Погледът му обаче си остана съсредоточен.
Реандра не издържа. Удари му такъв шамар (с ръката на магьосницата), че момчето направи стъпка встрани, за да запази равновесие. През това време жената се усмихна и му благодари с кимване. Овчарчето сякаш не беше забелязало шамара. Ухили се до уши и промърмори нещо от сорта на "На вашите услуги" и Реандра за малко не се върна, за да го цапне още веднъж. Нищо ново не разбраха от него.
Ред беше на първата от оцелелите селянки. Съвсем беше изгубила ума си. Смееше се на нещо край тавана, чоплеше дърво от дерека, за който бе вързана, а когато магьосницата пристъпи до нея, тропна ядно с крак и извика:
- Защо си тук? Закъсня!
Магьосницата се вцепени. Реандра усещаше всяка една нейна мисъл и в този момент тя блокира. Сложи ръце зад гърба си и започна да приглажда роклята си точно както бе направила на послединя си изпит пред Ха`арт.
"Мамка му, момиче, не стой така! Опонирай й, кажи й, че не си закъсняла!"
- Моля?
Селянката опули очи срещу нея.
- Е, не видя ли Крилатата? Крилатата беше тук.
- Луда е, госпожице. Предупредихме ви - каза някой от хората наоколо.
Кръвта на Реандра прокипя заради това лицемерие.
"Кога е полудяла, копелдаци? Преди да я намерите или след това? Роклите не се късат по този начин от бягане."
Прииска му се да изкара мъжа от тълпата и да го пребие, докато костите не му омекнат, но магьосницата се взе в ръце:
- Разкажи ми повече за тази Крилата.
- Закъсня! - извика жената.
Изведнъж изражението й се промени. Стана спокойно, благо, тя се усмихна.
- А видя ли кокичето онзи ден? Точно до реката.
Магьосницата се изненада. Нямаше представа какво да каже и защо жената й говореше за цветя. Реандра въздъхна. В повечето случаи умопобърканите помнят определена случка, но не знаят защо. Може би е слязла до реката и нейният любим й е дал кокиче или е видяла него до кокиче. Нещо я е трогнало и ето, че го повтаря като рефлекс. Живееше в спомените си. Реандра се зачуди дали и с него ще стане същото. Отхвърли това за по-късно, нямаше нужда да се притеснява за неща, които не може да промени.
Магьосницата я остави и пристъпи към следващата жена. Тя се хилеше тъпашки, после изведнъж заграчи като гарга.
- Крилатата... Крилатата...
Магьосницата се уплаши. Страхът й пробяга по гърба на Реандра и това, което последва, не го изненада - тя отиде направо при момичето.
Реандра стисна зъби. Беше го излъгала. Пита я дали е говорила с всичките и тя потвърди, а ето, че пропусна една жена. Наложи си да се примири, вече нищо не можеше да направи.
Момичето изглеждаше спокойно. Стъклено синити й очи излъчваха интелект и гледаха право в магьосницата.
- Как се казваш?
- Защо да ти казвам?
Магьосницата се усмихна, опитвайки се да прикрие объркването си.
- Защото съм тук, за да ти помогна.
- Аз съм тук, за да ти помогна.
Хората се засмяха.
- Те сгрешиха и получиха заслуженото си - продължи момичето.
Смехът секна, помещението се умълча.
- Как може да кажеш това?
- Попитайте ги - каза момичето. - Попитайте ги какво правят. Попитайте ги за тях - посочи към трите полудели жени.
- Тя си е загубила ума! Луда е като тях! - завикаха хората.
Момичето продължи да говори, но магьосницата не я чу.
- Какво за тях? Кажи ми. Кажи ми!
Някой я стисна за ръката.
- Госпожо магьосник, стига толкова. Момичето е откачило - каза огромен мъж, който трябваше да е старейшината на другото село.
- Искам да й задам още въпроси!
Магьосницата дръпна ръката си, но мъжът я хана по-здраво.
- Няма повече въпроси - отсече той.
- Не можете да ми забраните. Аз съм признат от Двореца магьосник, подчинете ми се!
Смехът на тълпата смрази кръвта й. И тя и Реандра разбраха, че това няма да стане.
- Не те искаме в селото си! - викна някой от селяните.
Другите веднага започнаха да му пригласят:
- Тръгвай си... Не те искаме...
Магьосницата дръпна рязко ръката си, махна с длан и слабата удърна вълна накара хората да отсъпят и да млъкнат. Погледите им бяха смесица от страх и яд.
- Пуснете момичето! Искам да говоря с нея и това не зависи от вас.
Мъжете, хванали девойката не помръднаха. Старейшината сложи ръка на рамото на магьосницата и каза:
- Въпросите няма да продължат.
Тя го блъсна и закрачи към момичето.
- Пуснете я! Пуснете я ви казвам!
Тълпата завика яростно.
Изведнъж някой отзад я удари в ребрата. Магьосницата се свлече на пода, дъхът й излезе като хрип. Ужасените й очи затърсиха нападателя. Хората наоколо тръгнаха към нея, а двама мъже завлачиха пищящото момиче навън.
- На кладата! Лудите на кладата! - ревеше тълпата.
Панически се опита да си спомни заклинание. Повтори удърната вълна, десотократно увеличена. В помещението се разлетяха човешки тела, маси и столове. За миг всичко утихна преди да започнат женските писъци и детския плач.
Магьосницата се опитваше да си поеме глътка въздух. Двамата мъже се изправиха и отново повлякоха момичето навън. Девойката се дърпаше и мяташе като риба, но беше твърде слаба. Тя знаеше истината. С цената на всичко трябваше да я предпази.
Скованото й от страх съзнание затърси заклинание, но единственото, за което се сети, бе мълния. Изправи се, прошепна заклинанието с няколко грешки и точно когато мъжете и момичето минаваха оттам, в касата на вратата се стовари гръм, който отново повали всички в кръчмата.
Реандра изпита гордост. Може би беше сгрешил. Може би от нея щеше да излезе силен магьосник. Заради нарочно направените грешки в заклинанието, нямаше да я води в Двореца. Ако го беше казала правилно, щеше да убие и мъжете, и момичето, а от кръчмата щяха да останат основите. Искаше му се да я предупреди, че е забравила зад себе си старейшината, но нямаше значение за реалността, това бе просто сън.
Мъжът се хвърли отгоре й и я повали на земята. Удари я с глава в челото. Тя почти припадна, но той явно изпитваше някакво удоволствие от това и я удари втори път. Реандра си обеща, че ще го убие, като излезе от спомена.
Сети за нещо и изтръпна, сърцето му спря за миг - оставаше му още една част от пъзела и тя отново се криеше в момичето.
"Мамка му! Глупак, глупак, глупак!"
Трябваше му името й. Без съмнение девойката беше "нещо", същото като другото момиче, убито горе на хълма. Очите й бяха твърде сини, твърде интелигентни за възрастта й. Сякаш не говереше дете, а възрастен. Името й щеше да му подскаже точно какво е. Повечето същества криеха имената си, за да не бъдат разпознати. Магьосницата я попита директно за нейното и девойката не отговори. Ако сега Реандра отидеше и я питаше, тя отново нямаше да отговори, просто защото това бе спомен, минало неподлежащо на промени. Девойката щеше да го гледа и да мълчи все едно не съществува.
Но може би родителите на момичето са били в кръчмата. Една майка винаги ще вика името на детето си, току що осъдено на смърт. Трябваше да я намери.
"Аз поемам оттук."
Изплю се в лицето на старейшината върху себе си. Последва удар с глава в носа му и втори в ябълката на врата. Тялото на мъжа се отпусна и Реандра го блъсна встрани. Щом се изправи, никой от мъжете наоколо не го нападна. Те заритаха въздуха точно там, където бе лежал преди секунди. После старейшината със строшения врат и глава килната настрани стана, хвана нещо несъществуващо и го преметна на гърба си като чувал. Да, това се случваше, когато променяш спомен.
Реандра се загледа в тълпата - хората викаха "На кладата! На кладата!", повечето вече излизаха навън и се присъединяваха към групата, влачеща момичето. Родителите й, ако ги имаше въобще, трябваше да са някъде там.
Закрачи след тях. Никой не го забелязваше, сякаш беше призрак. Малко по-назад вървеше и старейшината със странно извита ръка, все едно държи нещо зад гърба си. След него хората се заизнизваха от разбитата кръчма и също тръгнаха по калдъръма.
Реандра се почувства отвратително. Участваше в процесия за изгарянето на жена и дете, което предполагаше, че е нещо повече, но все още не желаеше да прави заключение. Мамка му, трябваше му името й!
Следваше ревящата тълпа в мъглата в продължение на километър. После отпред отново се показа огромната клада и тялото му потръпна от страх и погнуса. Възнамеряваше да остане в спомена до край, макар че явно нямаше да намери нищо повече. Досега не беше чул никой да вика нищо друго освен "На кладата!" или "Изгорете кучката!".
Хората се разпръснаха около огъня. Пламъците се издигаха на десетина метра, а заради черния дим Реандра имаше чувството, че денят изведнъж се е сменил с нощ. Миришеше на опърлена коса, задушаваше го и червата му се обръщаха. Скъса част от роклята си и прикри носа и устата си с плата. Хората продължаваха да реват с пълно гърло. Огнените езици и сенките играеха по лицата им. Очите им бяха разширени от възбуда.
Всевишни, какъв късмет беше извадил да се измъкне с магьосницата от този ад! Добре че тръгна надолу към реката, иначе щеше да се натъкне на няколкостотин ревящи в тъмнината селяни. Потръпна.
Двама мъже повлякоха момичето към огъня. Реандра си представи убийствената жега толкова близо до пламъците и ярост стегна сърцето му, но осъзна безсилието си. Девойката щеше да умре и той нямаше какво да направи. Просто стоеше, гледаше и изчакваше края на спомена, ако магьосницата бе поставила такъв.
Изведнъж тънък черен силует изскочи пред тях някъде отстрани и ги спря.
"Роднина! Някой, който знае името й!"
Реандра хукна натам, едва бягаше на високите токове. Огънят го заслепяваше и той прикриваше очите си с ръка, но успя да различи възрастния мъж. Държеше арбалет, стар колкото него. Викаше нещо, а мъжете клатеха глави. Лицето му се сгърчи от болка и тъга. Писъците на момичето заглъхваха в рева на огнената стихия.
Реандра се приближи на крачка от мъжа.
- Пуснете я! Пуснете я, да ви изсъхнат ръцете дано! - дереше се той.
Изведнъж една стрела го удари отстрани и го повали на земята. Мъжът я изгледа изненадано.
- Не! Не!
Реандра потръпна от ужас. Ако стрелата беше оцелила него, щеше да го изкара от спомена. Искаше да му помогне, но той вече бе мъртъв, вероятно изгорен.
"Всевишни... ако бях дошъл с Хепа няколко секунди по-рано, може би щях да спася и него."
Знаеше, че не е така. Шансът да го види беше много малък.
Възрастният мъж се опита да се изправи и замаха смешно с ръце, но силите му не стигнаха. Мъжете с плачещата девойка го подминаха без да го погледнат.
- Не! Момиченцето ми... Еае, ангелчето ми, моля ви! Моля ви!
Черен силует с кърпа на лицето се приближи и спря до него. Зареди арбалета си с крак, прицели се и...
Реандра се обърна. Стрелецът щеше да получи заслуженото си извън спомена.
Едва виждаше тълпата сред дима, но чуваше зверския й рев. Сърцето му се напълни с ярост. Изгледа злобно хората. Всичките щяха да си получат заслуженото, вече нямаше съмнение.

Трябваше само да излезе от спомена. Нямаше какво повече да прави тук. Магьосницата носеше кама, привързана с кърпа за лявото й бедро. Реандра реши да я използва и да се самоубие. В противен случай можеше да остане затворен в спомена. Един път му стигаше, не искаше отново да прекара няколко години в несъществуващ свят . Измъкна камата, пое си дълбоко въздух и я заби в сърцето си.

***
Болката беше истинска и предизвика гърления му вик. Скочи от дънера и притисна ръка към сърцето си, така че ударът, който получи, дойде неочаквано и го накара да седне обратно.
- Стой си там, войниче - каза мъжът.
Разтриваше дясната си ръка и се усмихваше на магьосницата. Тя изглеждаше добре или поне не по-зле от преди. Трима селяни я държаха на мушка с лъковете си, явно все пак ги бяха намерили. Освен тях Реандра преброи още десетима, а наоколо се разхождаха и жени, заети да бутат овъглените тела в реката.
- След малко ще те топнем и теб войниче - каза мъжът, който го беше ударил.
Топка гняв задави Реандра, но той се постара да я преглътне.
Вместо това се съсредоточи в това да остане жив.
- Помислихте, че сте я убили, нали?
- Кво?
- Видяхте ли я да гори?
- За кого говориш бе?
Друг мъж пристъпи напред и махна с ръка на този да млъкне.
- Ако имаш нещо да ни казваш, войнико, казвай го сега - заяви той.
- Мога да ви спася.
Селяните се засмяха.
- Не ни трябваш... Ти не можеш себе си да спасиш... - подвикнаха някои.
Този най-отпред им махна да млъкнат, явно беше водачът им.
- Съмнявам се, че...
Реандра го прекъсна:
- Да не би двамата, които са я влачели да са изчезнали? Сигурно сте отишли след тях до кладата, но не сте ги намерили? И момичето не сте намерили, нали?
Мъжете пребледняха. Онзи, който го удари сви рамене и каза:
- Паднали са в огъня, когато...
- Паднали са, когато са хвърляли момичето или когато то е хвърляло тях?
Реандра се усмихна жестоко. Думите му предизвикаха реакцията, която искаше.
- Значи не сте я изгорили? А знаете ли какви са те със сестра й?
Мъжете се спогледаха уплашено.
- Тя ще дойде за вас - продължи Реандра. - Може би вече е при приятелите ви горе.
Един от селяните пристъпи от крак на крак и прошепна уплашено:
- Пратихме Пухчо... Вече трябваше да се е върнал...
Реандра им посочи реката многозначително.
Засега планът му успяваше, поне време бе спечелил. Може би щеше да ги обеди да ги пуснат. Или нямаше и тогава всичко зависеше от магьосницата. Тя стоеше спокойно и от време на време го поглеждаше, за да провери дали казва истината.
- Млъквай! - викна мъжът, който го беше ударил.
- Ти млъкни, Лисугер! Нека ни каже каква е...
- Тихо, идиоти! Лъже, копелето, вижте му физиономийката...
- Да каже каква е...
- Тя е ангел - каза Реандра.
Мъжете млъкнаха и погледнаха към водача си.
- Анегл Отмъстител...
Прихнаха да се смеят.
"Край с плана."
Погледна към магьосницата. Тя поклати глава, разстоянието помежду им беше твърде голямо, щяха да убият и нея, и него.
- Ангел била... Ангел... - хилеха се мъжете.
Водачът им избърса сълзите си и каза:
- Добре, стига толкова шегички. Убийте я и в реката.
Реандра скочи.
- Нека аз да съм първи.
Това беше последната му надежда. Може би глупаците нямаше да искат да носят тялото му до реката и щяха да го накарат сам да отиде. Може би така щеше да успее да се приближи до магьосницата. Погледна я и сви рамене.
"Нямам избор."
Мъжете прихнаха в нов кикот.
- Е щом ти искаш, геройче, няма да те разочароваме. Нали, момчета? - викна през смях водачът им и му помаха да отива към реката.
Реандра закрачи натам. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите, едва сдържаше треперенето си. Никога не бе предполагал, че ще се страхува толкова пред смъртта. Усмихна се. Най-накрая щеше да види как изглежда. Какво щеше да й каже? Не се бе замислял преди.
- Да влиза вътре направо! - предложи някой.
Нов пристъп на смях.
- Да влиза, да влиза! - завикаха другите в хор.
- Къде предпочиташ да те боднем, ангелче? - пошегува се водачът им.
Реандра затвори очи и си я представи - жената с бяла като морска пяна рокля и коси по-черни от най-жестокото сърце. Изпита спокойствие. Сякаш нищо друго вече няма значение, сякаш животът му е бил просто прашинка без никаква тежест за света.
"Идвам."
Нямаше вече какво да го задържи в този свят... Освен още едно нещо.
Хвърли се към магьосницата и извика:
- Мълния! Мълния!
Ребрата му се разкъсаха от болка. Преди двамата с магьосницата да паднат в черната вода, чу думите на заклинанието. Светът се разтресе от тътена. Реандра оглуша, ушите му запищяха в безброй тонове. Болката в ребрата не му позволяваше да диша, а отвореше ли уста, тя се пълнеше с вода. Светът пред очите му беше черно петно, тихо и студено. Отпусна се. Затвори очи.
"Идвам."


***
Когато ги отвори, над главата му стоеше Ха`арт.
- Мамка му - промърмори Реандра.
Ребрата го срязаха веднага.
- И аз това си помислих, като те донесоха - отвърна му Ха`арт изнурено.
Очите му бяха на възрастен видял всичко в живота, а лицето му беше на трийсетгодишно надменно копеле. Реандра се басираше, че второто е по-вярно.
- Ей сега си тръгвам - каза той.
- Съмнявам се силно. Ей сега дойде.
- Ще останеш докато не се оправиш.
Гласът беше на магьосницата. От позицията си Реандра не я виждаше, но не можеше да се премести. Лежеше на някакво легло. Удобно легло, призна си той. Независимо от това пак го болеше при всяко движение.
- Имах среща - каза. - Очаквах да отворя очи и да видя красива жена, а то какво стана... Отварям очи и виждам гадина.
Ха`арт се опита да се усмихне.
- Покажи малко уважение! - намеси се магьосницата и влезе в полезрението на Реандра.
- Няма проблеми, Ерия. Не очаквам благодарност за направеното, но все пак го правя.
На Реандра това му прозвуча като реч на самопровъзгласил се император.
- Аз ще тръгвам. Погрижи се за него - каза Ха`арт.
Магьосницата му кимна. Двамата си размениха погледи и Реандра се сети за овчарчето. Е, поне вече знаеше как Ерия е завършила Двореца. Ха`арт излезе.
- Телепорт? - попита Реандра.
Говореше за пристигането си тук. Знаеше, че е така. Не знаеше обаче дали й е благодарен, беше му безразлично.
Ерия се усмихна и му кимна.
- Да, мога да правя такива неща. Но ти откъде знаеш, Реандра? Не си магьосник, вече попитах Ха`арт, а знаеш толкова много за магията.
Все още имаше сажди по лицето си.
- Не, не съм.
- Ами?
- В Карлем Лиладар имаме много свитъци. Четем ги през свободното си време.
Тя се усмихна.
- Не думай. Сигурно и Императорът с това се занимава?
- О, да. Исая се занимава най-вече с това. И с пъденето на луди също.
Ерия не разбра шегата му и се намръщи, но бързо й мина.
- Кой ме излекува? - попита я Реандра.
- Магьосник.
- Не думай. Не искаш да ми кажеш?
- Няма да ти кажа.
Помълчаха известно време.
- Трябва да тръгвам, Реандра. Имам... сажди...
- Разбирам - каза й той. После допълни колебливо - Справи се добре, Ерия. Наистина се справи добре.
Магьосницата му се усмихна.
- Отначалото ли знаеше, че двете са ангели?
Реандра поклати глава.
- В спомена разбрах. Един човек нарече момичето ангелче, а Еае е име на ангел, прочетох го в свитъците.
- Защо са започнали да избиват хората?
Реандра сви рамене. Имаше толкова много причини... Може би накрая просто им е писнало.
- Не знам.
- Тя дойде после - магьосницата потръпна видимо. - Имаше крила и... и три глави... Нищо човешко нямаше в нея. Да ти покажа ли спомена?
Реандра се усмихна.
- Не, недей!
Магьосницата кимна и тръгна към вратата. На прага й се спря.
- Реандра, всички хора ли са такива?
- Не. Не, разбира се.
Лъжата почти не му направи впечатление. Почти.
Self control... The only way to survive in this world dominated by idiots!

User avatar
passer-by
Elder God
Posts: 8280
Joined: Thu Sep 20, 2007 5:42 pm

Post by passer-by » Wed Oct 29, 2014 12:03 am

Имам да кажа някои неща, но ще трябва да карам поред, а става късно.
Та сега само първите няколко:

- Кръвта на нещастниците по-добре да е напуснала телата им, "изоставила" ми се струва твърде активно-одушевено.

- Белите им восъчни лица е лека тавтология, бих предложил "восъчнобелите".

- лека усмивка на блаженство се показа на устните му - предлагам "устните му се разтеглиха леко в блажена усмивка", примерно.

- бялага рокля - бялаТа

- жестокостта, с която бе убито момичето - " с която я бяха убили", че много девойки, момичета и тя се наблъскват на малко разстояние.

- срезове не знам какво е, хайде прорези или разрези.

- най-вероятно се беше влачила известно време - по-добре с разстояние, "беше изминала част от разстоянието с влачене" или "се беше влачила на част от разстоянието", например.

- се стресна и подскочи - малко се дублират, избери едното

- Хепа изцвили предупредително да не се отдалечава много - конят дава акъл на ездача какво да прави ли? Малко странно ми звучи. "Конят изцвили нервно", ако държиш, и зарежи как Реандра нямал намерение понеже го интересувало момичето, безсмислено и излишно е според мен.

- не са могли да я стигнат, но все пак в определен момент са я хванали. Трябва да са я хванали, иначе нямаше да има такива рани - излишно обяснително, мисълта тече по-бързо и кратко, предлагам "сякаш до последно не са могли да я настигнат. В някакъв момент обаче явно бяха успели." и зарежи обяснението с раните, читателите ти не са олигофрени. :wink:

- Какво мислите бе, г-н Реандра? Измислихте ли го? - селянин така да говори на социално висшестоящ, ами ОК, щом си решил, пробвай поне "Измъдрихте ли го?" ако държиш на сарказма.

- безсмислените брътвежи - тавтология, брътвежите по дефиниция са безсмислени, много си усложняваш описанията и обясненията.

- Реандра се изненада и обърка еднакво силно - хайде ги слей в едно действие без количествени мерки тип "еднакво силно". Озадачи се, обърка се, изненада се, смути се, нека да е едно.

- Денят не се познава по сутринта - мисля, че беше "Денят не си личи по заранта".

- за дързостта му преди малко - за дързостта му отпреди малко.

- ти не смяташе ли... - без "ти", само "не смяташе ли". Българският не се нуждае от изрично посочване на местоименията като други езици, глаголната форма е достатъчна. Ако посочваш местоимението, това внушава натъртване - "именно ти, а не някой друг".

- Селянинът не се усмихваше - А защо да се усмихва? Няма причина да го прави.



По-нататък още, че е длъжко. :wink:

Засега карай по-кратко и ударно при описанията и обясненията, не трупай думи връз думи, че почват да си пречат в един момент и затлачват ритъма на повествованието.

И ползвай редовно тълковен и синонимен речник.
The Best of Mozart
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
Moridin wrote:Нещо хайпът във форума силно намаля :)

LFbg
E'lir
Posts: 166
Joined: Sun Mar 24, 2013 4:05 pm

Post by LFbg » Wed Oct 29, 2014 8:13 am

Бърз си, пасъре, не го очаквах. Благодаря първо, че си се навил да го прочетеш текста. Оценявам и дългата критика. :)
На някои места може ли да се поинтересувам "защо" или да не приема предложението ти? Сигурно може...

- Кръвта на нещастниците по-добре да е напуснала телата им, "изоставила" ми се струва твърде активно-одушевено.
Точно този ефект съм търсел - жива кръв, която отива в земята и трупове по поляната.

- лека усмивка на блаженство се показа на устните му - предлагам "устните му се разтеглиха леко в блажена усмивка", примерно.
Не е същото. "Лека" искам да е към усмивка, не към "блаженство". Словосъчетанието нарочно е толкова дълго, за да компенсира "Ледените сълзи закапаха по скулите и челото му" . Тази първа част на изречението не се връзва с "и устните му се разтеглиха леко в блажена усмивка". Ако го напиша така, по-добре да цепя изречението на две, сцепя ли изречението, трябва да бутам и назад...
Какво не ти хареса в първото изречение? Твърде дълго описание?

- жестокостта, с която бе убито момичето - " с която я бяха убили", че много девойки, момичета и тя се наблъскват на малко разстояние.
Мисля, че проблемът е в параграфа. Я да видим така:
Девойката бе на не повече от петнайсет. Лежеше по гръб. Красивото й лице никога нямаше да придобие чертите на зряла жена, застиваше в спокойствие, контрастиращо на жестокостта на убийството. Телцето й бе набраздено от дълбоки прорези, лявата й ръка бе отделена от тялото, а дясното стъпало липсваше. Някога жълтата й рокличка приличаше на дрипа, от тези, с които ти увиват отсечен крайнк.
Как е успяла да стигне дотук?
Вероятно се е влачила.

Избегнах повторенията, скъсих оттук-оттам, но не смятам, че е по-добре. Това е идиотско изброяване без какъвто и да е ритъм - той беше висок, носеше червено яке и зелени гащи, на тениската му пишеше... По-малко и по-чист текст, не винаги дава по-добър резултат.

- Какво мислите бе, г-н Реандра? Измислихте ли го? - селянин така да говори на социално висшестоящ, ами ОК, щом си решил, пробвай поне "Измъдрихте ли го?" ако държиш на сарказма.
Текстът нататък би трябвало да оправдава това.

- ти не смяташе ли... - без "ти", само "не смяташе ли". Българският не се нуждае от изрично посочване на местоименията като други езици, глаголната форма е достатъчна. Ако посочваш местоимението, това внушава натъртване - "именно ти, а не някой друг".
Именно натъртване искам.

- Селянинът не се усмихваше - А защо да се усмихва? Няма причина да го прави.
Не гледаш на правилното място. Или аз не ти соча достатъчно добре. През цялото време трябва да сме в главата на Реандра. Идеята тук е да покажа саркастичното му държание и злобата, която изпитва, но същевременно не се хваща в нея. "Селянинът не се усмихваше" е нещо, което Реандра забелязва. Правилният въпрос е защо той го констатира, какво значение има за него. :)

Скочи на гърба на Хепа и се подсмихна.
"Овчица"
Селянинът не се усмихваше.

Реандра се усмихва, селянинът не се усмихва. :wink:
Какво мислиш?
Self control... The only way to survive in this world dominated by idiots!

User avatar
passer-by
Elder God
Posts: 8280
Joined: Thu Sep 20, 2007 5:42 pm

Post by passer-by » Wed Oct 29, 2014 8:21 am

Да бе, ОК, текстът си е твой, аз само казвам как го възприемам ей така в движение. То и нататък щях да правя подобни коментари, но явно имаш други цели и намерения с тоя тип описания и обяснения, а аз изглежда подхождам другояче към художествени текстове. :)

Не съм много по тия дълги литературни анализи и разчепквания, да ти кажа (разчленяване на авторовата мисъл с тъпи инструменти, дето вика един приятел :mrgreen: ).
The Best of Mozart
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
Moridin wrote:Нещо хайпът във форума силно намаля :)

LFbg
E'lir
Posts: 166
Joined: Sun Mar 24, 2013 4:05 pm

Post by LFbg » Wed Oct 29, 2014 4:33 pm

passer-by wrote: То и нататък щях да правя подобни коментари, но явно имаш други цели и намерения с тоя тип описания и обяснения, а аз изглежда подхождам другояче към художествени текстове. :)
Да, явно наистина гледаме по различен начин на текстовете. Но пък ми е интересно за следащата част какво щеше да кажеш, така че направи още един подобен коментар, ако имаш време, пак аз ще си извадя нужните изводи :wink:

Анализи на текстове колко сме правили по литература, като си спомня... Сещам се 6ти клас, че ме караха да разсъждавам на Дервишово семе. :lol: В някои мигове българското образование блести!
Self control... The only way to survive in this world dominated by idiots!

User avatar
tigermaster
Elder God
Posts: 6439
Joined: Wed Jun 14, 2006 11:39 am

Post by tigermaster » Fri Oct 31, 2014 3:49 pm

Подробно не мога да коментирам, понеже разказът ми стои някак недовършено - а и явно ще има втора част.

Във всеки случай, мисля, че си успял да се справиш с атмосферата, но ти трябва редактор - не за сериозни промени, а за доизглаждане на някои ръбове. Според мен няма да е зле и описанията да са малко по-подробни. Бих ти препоръчал, освен това, да разкараш или поне да промениш ругатните - неща като "мамка му" и "шибаната история" директно ме изваждат от дарк фентъзи атмосферата, която очевидно си целял, и ме вкарват в атмосфера на деветдесетарски екшън. Някои моменти в текста ме карат да подозирам, че поне отчасти разказът е мислен на английски и подозирам, че ако беше написан на него, нямаше да имам никакви забележки.

Като цяло обаче ми допадна.
Света аз цял обходих
и изправен гордо пак стоя.
Срещнах милиони хора
и на всичките им взех ума.

Блог
The Painting
Случаят с изтрития спомен
РЕВЮ: „The Lord of the Rings: The Rings of Power”

LFbg
E'lir
Posts: 166
Joined: Sun Mar 24, 2013 4:05 pm

Post by LFbg » Sat Nov 01, 2014 5:26 pm

Впечатлен съм. Някои части наистина са минавали през главата ми на английски. Особено, където има диалог и опити за по-специфични описания. Оттам вероятно идва проблемът с ругатните. Не мога обаче да се сетя за добър заместител на "Мамка му" (последния диалог визирам) точно в този разказ.
Благодаря за критиката. Някои забележки ги получавам за втори път и то за неща, с които съм експериментирал, така че отново едно голямо мерси, че ми ги посочи. В противен случай просто нямаше да знам дали е по-добре или по-зле.
Млад съм още за редактор, а и далеч недостатъчно добър писател. Читателското мнение е по-важно. Поне аз така мисля.
Self control... The only way to survive in this world dominated by idiots!

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 10 guests