Да вкусиш сила...
Posted: Wed Jun 20, 2012 9:01 pm
Споделям това мое творение вече за втори път. Първия път не бях измислил име и сложих грозно английско заглавие, в което нямаше много смисъл. Сега обаче поправих този малък недостатък. (За малко да е малък...но все пак.) Да се надявам няма да има миналата липса на погледи ;((
Като автор се целя високо. Знам, че още от началото не е много добре да се блъскаш между големите, но ако не си поставиш големи цели, няма да имаш никакъв напредък.
Не съм толкова стар във форума и не знам защо е затворена "работилничката", но все пак ви моля да ми помогнете с критика или коментар. Надявам се това как се държа във форума да не играе роля във вашата преценка. Очаквам обективно мнение. ^^
Пускам тези "откъси" в блога си. Ще ги пускам и в тази тема. За сега са 47 страници А5.
Пожелавам ви приятно четене, драги съфорумници. (малко подмазване никога не е излишно.
Да вкусиш сила…
Животът не винаги е това, което очакваме. Не винаги има ангели, които да се грижат за всеки от нас, малки крилати бебета, които да ни обстрелват с любовни стрели, книга, в която да е предначертана съдбата на света. Понякога нещата не са такива каквито си мечтаем да са. И в този свят не бяха...
Някъде в североизточната част на безкрайното черно нищо, наречено бездна, плуваше огромна топка концентрирано време и пространство. Всъщност и това не е така. Тази огромна топка не плуваше в бездната. Те съществуваха паралелно едно от друго. По точно щеше да е твърдението, че в една част от бездната просто може да се раздере фината материя разделяща сферата с пълното нищо. Не ме разбирайте погрешно! Има и други светове отвъд бариерата на бездната, при които други закони действат и друго ги разделя от черното.
Но сега не е момента да ви разправям за тях. Нека се върнем върху огромната сфера, която излъчваше бяло синя светлина.
Ако надникнем вътре, от далече ще се открие чудна гледка. Гигант се е отпуснал върху легло от облаци и неподвижно прекарва вечността. На равни интервали от време( драги мои читатели, дори да не знаете какво представлява времето( все пак то реално не съществува никъде другаде освен в тази малка сфера) ще ви обясня по-подробно в някой по късен етап на моя разказ.) по-малка сфера от магически енергии смесени с няколко странни кристални елемента, светеща в цвят преливащ от червено в жълто, се издига от краката на това огромно митологично същество и след като минава през цялата площ на тялото му, с леко разтръскване и меко червена експлозия изчезва като привидение.
Изчезне ли от мястото, където се създава се появява друга, този път приблизително бяла сфера, която прави същите движения.
Но, ако пък се вгледаме от още по-близо в това измерение, ще видим нещо, което природата нарича чудо, но ние за по-кратко ще му викаме човешки същества или резултати от многократна еволюция побутната от нуждата за оцеляване.
За големината на Титана или Гиганта (все едно как го наричате) те са по-скоро микроорганизми. Но дали те мислят така? Не! Според тях този свят е напълно създаден за тях и никой друг няма правото да докосва тяхната действителност.
Човешките същества до такава степен са се адаптирали към живота върху скалистото тяло на Титана, че с нашия птичи поглед може да забележим много удивителни ръчно създадени от човека здания показващи неговото величие.
Като вземем предвид това, че първо ви разказах за странната топка от жълти лъчи, която тук и викат слънце, ще започна с осемте огромни кули на пречистената светлина.
Хиляди магьосници последователи на култа към светлината ежедневно изпълняват своята работа, за да изгрее тъй нареченото по-горе слънце.
Теорията за липса на източник на енергия в това измерение е дълга и затова аз ще я пропусна. Единственото, което ще ви спомена е, че тук енергия не се губи. Просто по различни начини, в повечето случай с помощта на човешка ръка, тя преминава от един вид в друг. Както в този случай от Зооморфните същества, живеещи в опасните гори или понякога дори сред хората, са източник на енергия. Магьосниците, убивайки ги извличат тази енергия, която използват в тези осем огромни кули, да захранват сферата даваща им светлина.
Та тези осем кули не са само източник на една от най-важните причини за кръговрата на измерението, не са и невероятни шедьоври целите обковани в злато и изпълнени с приказно красиви форми и завъртулки, ами и са символ на гордост величие и просперитет. С минаването на толкова години постоянно еднообразие, тези същества са сметнали себе си за отговорни за случващото се с техния любим Титан.
Да, да, знам, че те не могат да се бъркат в чувството за ред на вселената. Но в този разказ те ще разберат, че когато е дошло времето на Титана Агарая да се събуди, искат или не. ще трябва да следват волята на съдбата. (ако съществува!)
* * *
/Откъс първи/
Беше поредната студена вечер в Гихор. Вятърът свистеше яростно. Някъде в далечината се чуваше вой на вълк. Снегът за секунди затрупваше стъпките в снега, заличавайки историята на нощта. По улиците нямаше никой, дори стражата не смееше да излезе в тази зимна буря.
Тежки стъпки отекваха в снежната симфония.
Като хиляди светулки, светеха прозорците. Висулките, висящи от всеки покрив, като решетки се спускаха над светлината. И като в затвор, се чуваше непрестанното дълбаене на каменните стени. Този път не беше дълбаене, а монотонни удари с чук. Нежни ръце заковаваха пирон след пирон, прозорец след прозорец.
Бездомни кучета лаеха пътника, който минаваше по главната алея. Той не им обръщаше внимание. Въпреки че беше затрупан от снега, странника не спираше да върви.
- Насам, човече, насам! – провикна се някой зад него. Пътника се обърна и видя силует едва забележим във виелицата. - Хайде идвай! Ще замръзнеш в тази буря!
Докато вървеше към гласът, скитникът успя да различи метална ограда в далечината. Беше майсторска изработка – наподобяваше паяк, но вместо осем крака да излизат от тялото, в различните посоки се ширеха цветове на кукуряк. Самите те бяха леко ръждясали, но това допълнително придаваше чар на гледката.
На портата стоеше едър мъж, облечен в дебел кожух. Около врата си беше усукал кожа от дребно животно, чийто край се вееше от силния вятър.
Когато пътникът стигна по-близо, веднага се поклони.
- Благодаря ви, щедри господине! Мислех да потърся отворен хан по това време на нощта, но с удоволствие ще приема вашата покана!
- Това е единственият хан в Гихор, извади голям късмет.
- Ще отиваме ли на топло или не?- попита натрапчиво странникът, когато осъзна, че ханджията продължава да стои на портата, препречвайки пътя му.
- Не пускам непознати хора в дома си. Първо ми кажи как се казваш? И какво правиш тук след вечерния час.- гласът му прозвуча твърдо и отчетливо, но все пак в него имаше някаква нотка съчувствие.
Пътникът не отговори. Просто се обърна и потегли отново в нощта.
- ХЕЙ! ЩЕ ИЗМРЪЗНЕШ И ЩЕ УМРЕШ КАТО КУЧЕ НАВЪН! НЕ ТИ ИСКАМ ИМЕТО, САМО СЕ ВЪРНИ!
- Веднъж отхвърлиш ли Ангел, не можеш да го върнеш колкото и да те гризе съвестта.
Пътникът забави крачка. Косата му загоря. Изведнъж целия пламна в оранжев пламък. Снегът около него изчезна за миг. Слънце огря в нощта за част от секундата. Две огнени крила се очертаха на раменете му. Чак тогава той се обърна.
Сега когато снежинките се изпаряваха на метри от земята; Сега когато непрогледния мрак се превърна в ясен ден; Сега когато красивите огради се сгромолясаха и тежко издрънчаха на сухата улицата. Чак сега ханджията успя да види в детайли скитникът.
Той беше млад мъж най-много на двайсет – двайсет и една. Крайчетата на дългата му оранжева коса пламтяха в виолетова светлина. Останалото беше скрито под горящото наметало.
- Казвам се Луцифер. Но помни ми думите. Тези, които знаят това име и са виждали тази форма… не живеят дълго. Използвай следващите две седмици да се сбогуваш с всеки, който обичаш, защото смъртта няма да те чака и ден повече.
Повече не си казаха и дума. Ангелът се върна в човешката си форма и с бавна стъпка се върна по пътя си.
* * *
/Откъс втори/
Колбата с жълт цвят прелетя от едната му ръка в другата и той с прецизно движение я изля в казана. При допира на двете смеси се чу зверско пращене. Газообразна смес, оцветена в най-различни цветове, обви стаята, рисувайки безброй фигури във въздуха.
Миризма на сладкиши изпълни ноздрите му. Той вдиша тежко и изтръпна. Вдигна ръкавите на робата си и вдиша още веднъж от сладкия газ. Изследваше състава му подробно. Проверяваше връзките между различните атоми, като не изпускаше да контролира химическото равновесие на реакцията.
Извади от задния си джоб на панталона затапена епруветка цялата изрисувана с руни в различни цветове. Жива есенция. Последната съставка.
Сложи пръстите си върху тапата и застина на място. Тялото му започна да освобождава сивкав дим, който се прокрадваше между дъгите, изрисували в стаята, без изобщо да се смесват. Въздухът се насити с задушаващия аромат на пушек. Стените се покриха с множество паяжини и след секунди стаята приличаше на пашкул.
Със замах освободи живата есенция. Последваха редица мощни експлозии от шарени светлини. Паяжините отслабиха ударната вълна, но тя се пак разтресе алхимика. Зъбите му затракаха, а ръката му едвам стискаше епруветката.
Затвори очи и започна светкавично да движи ръцете си. Поставяше ги в различни знаци, при което газът във въздуха лека по лека придобиваше оранжев цвят и само след секунди се сгъсти и вече не прозираше. С тези движения бе успял да стабилизира съединението и сега оставаше само да го втечни. Най-трудната задача.
Удари с юмрук дланта си и газът започна да се свива. Изписа няколко поредни символа върху казана и оранжевата смес нахлу навътре, докато той веднага грабна капакът и го захлупи с все сила. Белите паяжини започнаха да се вият по съда и го приковаха за земята. В следващия момент гигантска експлозия разтресе зверски стаята.
Алхимикът беше запратен право в паяжините. Опита се да се захване за нещо, но не намери какво и загуби равновесие. Всичко се клатеше, а самата отвара подскачаше и с все сила се опитваше да излезе навън.
Силна струя от бял дим излезе от пръстите на учения и точно в последния момент довърши печата върху капака. Сместа се успокои и той най-накрая можеше да си отдъхне.
-- Хей, ти там зад вратата! - провикна се алхимика.- Какво си мислиш, че правиш?
Вратата се отвори леко. Някой влезе и започна да разкъсва паяжините една по една.
-- Учителю, каквото и да си мислите, че съм правил - Не съм! В никакъв случай не съм се опитвал да разбера секретните ви техники.- изкикоти се приближаващия глас.
-- Не съм ти учител, а ти не си мой ученик, Солки.- леко подхвана алхимика. - Не мога да ти преподам това знание, по начин по-който можеш да го възприемеш.
-- Мисля, че почти разкрих тайната ви, господин Таймъс Сторм.- ухили се Солки, а гласът му идваше от не повече от две крачки разстояние.
Когато и последната паяжина бе разкъсана на две, първото нещо, което Таймъс винаги забелязваше беше дългата руса коса и чистите сини очи.
Въпреки, че Солки винаги говореше за себе си в мъжки род, тя беше красива млада дама, която дори имаше благородническа титла. Графиня Солки Уинтърмуун. Най-прекрасното създание, което бе виждал през целия си живот.
Младата дама, както винаги, беше облечена с дълга, но прилепнала бяла рокля. На главата си имаше семпла, но стилна диадема окичена с кървавочервени рози, набрани същата сутрин от градината на графството.
Алхимикът бръкна в джоба на ленения си панталон и извади табакера с цигари. Изтегли най-късата и си запали от близката свещ. Дръпна си силно и дъхна дима в лицето на младата дама.
-- Никога няма да се научиш на обноски! - каза тя игриво. Доближи се по-близо до него и направи малък жест, сякаш ще го целуне, но се спря.
-- Кой го казва?- заяде се Таймъс, като през цялото време я гледаше изпитателно. Отпусна се върху стола, намиращ се зад него.- И каква е тайната ми, малък сополанко такъв?
Солки изглеждаше изнервена. Беше направила онази сърдита физиономия, в която изглеждаше толкова сладка. Дори беше скръстила ръце.
-- Първо - много пушиш.- започна тя с целия ентусиазъм, които успя да намери.- От там в стаята има твърде много дим. Явно го преобразуваш в паяжина, а после го смесваш…- тя замълча за момент, тропна нервно с крак и тъжно призна поражението.- И този път печелиш…
-- Седемстотин четиридесет и осми път… не можа да познаеш, как и защо обгръщам стаята в паяжини. Трябва да призная, че имаш доста напредък! Преди смяташе, че си отглеждам пушещи паяци. Този път беше доста близо.- тя си нямаше представа, колко близо беше всъщност. Въпреки това не можеше да и разкрие, какво същност се случва. Това щеше да промени живота й, но надали за хубаво.- Ти си красива млада дама, тънеща в разкош и богатства. Защо ти е да го знаеш?
За седемстотин четиридесет и осми път, тя излезе демонстративно от стаята и щеше да му е сърдита, точно два часа и четиридесет минути.
Друг би казал, че това е твърде еднообразно, но за него всичко това беше специално. Всяка нейна преструвка, всяка нейна емоция - за него бяха специални. Той обожаваше тази малка игра на думи.
Изправи се бавно и се запъти към офиса на графа. Работата винаги идваше преди удоволствието.
Таймъс Сторм работеше като алхимик за семейство Уинтърмуун вече две години и половина. Харесваше му. Работата не беше кой знае какво, за магьосник, които е в топ десет на най-опасните хора в измерението.
Класация беше оформена от самия Император. Чувстваше се горд с това, че без каквато и де е сила, можеше да победи всеки противник, които си имаше на идея, кой по дяволите е Таймъс Сторм.
Имението на семейство Уинтърмуун беше грамадно. За две години и половина той бе изследвал всеки коридор на това зловещо място и все още имаше портрети, трофеи и дори стаи, които го изненадваха. На стената в коридора пред офиса на графа имаше една картина на Хелеа, младо красиво момиче, което сякаш беше сестра близначка на Солки, но вместо русата светла коса и бистрите сини очи, косата на Хелеа беше черна абаносова, а очите й дълбоки тъмнозелени. Фамилията на момичето беше прецизно прикрита с тъмночервена течност подобна на багрило, но колкото и пъти Таймъс да се беше опитал да го премахне с алхимия, нито веднъж не беше успял.
Всеки ден той стоеше поне един час втренчен в портрета и размишляваше. Изучаваше малките подробности. Взираше се в красивата и черна копринена дреха и се замечтаваше.
Днес, за жалост, нямаше време да се взира в портрета. Графът го викаше спешно.
Отвори голямата дървена врата на кабинета и без да погледне кой е в стаята се настани върху един от меките тапицирани столове.
Когато се огледа, разбра, че нещо се е объркало. Около него стояха прави четирима мъже, които Таймъс никога не беше виждал. Всеки от тях беше облечен в официално облекло - бяла памучна риза и черен копринен панталон.
Робата някак не се вписваше в цялата обстановка.
Пред него зад бюрото си стоеше графът. Нисък мъж с голямо бирено коремче и малки лукави очи. Беше гладко избръснат и до голяма степен плешив. Докато говореше устата му се пълнеше с лиги и последните думи рядко се разбираха.
Четиримата костюмари с две крачки се оказаха зад него. Той се намуси меко. Никой не искаше да му обясни какво се случва.
* * * *
Моментът на изнасянето. Когато толкова време си живял на дадено място, а имаш само часове да си събереш багажа.
Таймъс лежеше на удобното си легло и гледаше библиотеката срещу себе си. Толкова много книги беше събрал през тези две години. Сега трябваше да ги остави и да продължи своя път на скитник. Беше отвикнал да няма къде да преспи през нощта. Онова усещане, че нямаш какво да ядеш, но въпреки това си свободен. Беше изчезнало.
Вече бе приготвил торбата си, в която нямаше нищо повече от три епруветки сложени в защитна кутия, две блузи и един читав панталон.
Не знаеше кое ще му липсва повече - сигурността или картината на Хелеа. Може би щеше да е Солки. Нейната усмивка рано сутрин, нейната усмивка следобед, нейната усмивка след полунощ.
Замириса на дим. Таймъс скочи от леглото и стреснато се подуши. Не идваше от него. Взе торбата и се затича надолу по стълбите.
Миризмата се засилваше, колкото по надолу слизаше. Неговата лаборатория! Идваше от неговата лаборатория! Защо по дяволите са отворили казана с живия огън.
Стаята на Солки беше само два етажа по нагоре. Той се затича натам. Чуваха се много разнообразни писъци, като писъкът на прислужницата изгорила прането, като писъкът на готвачката осъзнаваща, че цялата и кухня гори, като писъкът на коняря,които се опитва да задържи конете си в конюшнята, но никъде не можеше да разпознае специфичния й глас.
Живият огън, който бяха пуснали на свобода, беше негов недовършен проект, по който имаше още много работа. Това, което беше в казана беше непречистена течност.
Създаването на същество, каквото и да е, то изисква много прецизност и отдаденост. Живият огън беше един от най трудните му опити.
Като характер живите огньове или още познати като огнени елементали, са много игриви създания. С изчистването на продукта те стават все по-пакостливи и по-пакостливи, в крайната си форма не е изключено да заличат цели градове от лицето на света.
* * *
Техният инстинкт винаги ги кара да търсят все по високи места. Това го караше да има съмнение, че той ще се насочи направо към стаята на Солки.
Нещото, което най-много го плашеше беше, че елементала всеки момент може да избухне като срине половината имение.
Таймъс застана пред стаята на Солки и успя да долови пращене - вътре се виеше огнената стихия.
Блъсна вратата с крак, но тя не се отвори. Концентрира своето Ки в следващия удар и тя излетя с пантите.
Цялата стая гореше в оранжев пламък. Пред него стоеше създанието, което беше плод на усилени седмици труд. То беше толкова…несъвършено. Фигурата му напомняше на човешка, освен, че краката му се сливаха с пода.
Самото създание се въртеше като пумпал и навсякъде разпръсваше малки пламъчета. Малката му глава се клатеше одобрително, а невинният му празен поглед дълбаеше съзнанието на магьосника.
Потърси с очи Солки, но никъде не я виждаше. Всичко беше в черна неподвижна мъгла. Аурата му забушува и това успя да поразчисти гледката. Графинята се бе свила на леглото си и не смееше да мръдне. Момичето кашляше тежко. Живият огън беше с много по-ниска температура от нормалния, но първо създаваше много повече дим и второ след определено време подът на стаята щеше да се разтопи така или иначе, а това можеше да доведе до сриване на цялото помещение. Магьосникът си припомни колко малко му трябва на това създание за да вдигне всичко във въздуха. Трябваше да се действа бързо и внимателно.
-- Какво е това? - измрънка под носа си Солки, когато видя Таймъс на вратата.
-- Не мърдай. Няма да те нападне. Спокойно.- бавно и монотонно й отвърна той.
Солки се втренчи в него с някак умолителен поглед. Дори и да искаше да види сигурност и решителност в очите му, такива нямаше. Той трепереше. Времето, което беше прекарал в графството му се беше отразило много зле. Нямаше и помен от онзи безстрашен убиец. Искаше от него да направи нещо, а на практика той не можеше да стори каквото и де е. Суровата му енергия щеше да изпепели всеки негов опит. Независимо от всичко…трябваше да се действа.
Приклекна и зае странна поза, в която двете му ръце се преплитат. Дланите му избълваха спирала от бял дим, която обви създанието. Димът се превърна на бяла стегната верига.
Съществото замръзна на място. Всички малки огньове наоколо също спряха на място.
Тишината обви стаята. Дори тежкото дишане на Солки не се чуваше. Тя беше втренчена в магьосника. Не можеше да повярва какво се е случило. Някой ден щеше да й обясни.
Огненото същество се разкъсваше от вътре. Тъканите му се разпадаха, експлозията нямаше как да бъде предотвратена. Сега или никога.
Таймъс се стрелна към Солки, хвана я за ръка и я издърпа към коридора. Графинята кашляше тежко, очите й бяха целите в сълзи. Бялата й нощница вече клонеше към черна, ръцете й бяха покрити със сажди.
-- Нямаме много време. Веригата ще просъществува само още двайсет секунди. След това цялото време ще изтече на веднъж и може вече да е късно!
С юмрук Таймъс успя да счупи стъклото на прозореца. Стъклата се забиха в плътта му, но адреналина го спасяваше от болката.
Прегърна момичето и отпусна белия дим от себе си. Пушекът ги обгърна в снежен на цвят пашкул.
Времето се върна в нормалния си ход. Експлозията в стаята не закъсня. Мощната ударна вълна изблъска двамата през прозореца. Приземиха се в градината с розите. Пашкулът олекоти удара и като одеяло за пикник се постла върху бодлите. Таймъс се опита да се изправи, но Солки го спря. Целуна го по устните и мило му прошепна в ухото:
-- Мисля, че разкрих тайната ти, господин Таймъс Сторм.
Той докосна с ръка изящното й лице и отвърна:
-- След седемстотин четиридесет и девет пъти, най-сетне успя да познаеш.
* * *
/Откъс трети/
Да се движиш незабелязано по сред обед си беше цяло изкуство. Особено когато целия град беше по петите ти. От много време не му се налагаше да използва уменията си на обучен убиец, но те бяха като умението да ходиш изправен - никога не се забравяха.
Таймъс бе абсолютно убеден, че човекът, на който щеше да бъде приписана цялата вина за пожара, беше той и никой друг. Ако зависеше от него, щеше още преди залез да е напуснал Гихор, но трябваше да изчака Солки.
След като я бе спасил, тя бързо се изправи на крака, прошепна му : „Чакай ме в хана на Рейв. Кажи му името си и му спомени, че аз те пращам! Чакай ме до утре сутрин, ако не се появя - тръгвай и не поглеждай повече назад.“ Напук той наистина се обърна и с бавни и спокойни стъпки се насочи към хана. Сега съжаляваше за всичко това. Всяка нейна дума се повтаряше многократно в съзнанието му. Желанието да я прегърне отново се засилваше, но той нямаше какво да стори по този въпрос.
Градът беше необичайно претъпкан за обикновен зимен ден. Въоръжени мъже обикаляха и най-тъмните му улици. Трудно се намираше празно пространство между различните къщи, в което магьосникът да може да маневрира свободно.
Нямаше да е лесно да достигне хана, особено с всички тези хора, които се надяваха да го хванат и да вземат парите, които бяха обявени за главата му. Никой от тях не знаеше, че пари няма. Графът бе по-беден и от малко сираче с празна кесийка.
В една тъмна уличка в средата на града, Таймъс най-накрая намери удобно място да се изкатери върху покрива и да се ориентира къде се намира. Хвана се за една метална решетка на прозорец, изпсува студеното желязо и после се покатери по улука.
През цялото време имаше чувството, че цялата сграда се тресе. Звукът, които издаваше метала беше толкова силен, че Таймъс постоянно се оглеждаше за някой въоръжен стражник, които да се прицелва с арбалета си. По чудо никой не дойде и той успя да си отдъхне на покрива.
Изненада се, че от тази двуетажна къща се вижда почти целия град. Не бе осъзнавал, че в града единствата сграда по-висока от два етажа беше графството.
От покрива се виждаше прословутия хан на Рейв. Той се отличаваше от градския пейзаж със своите красиви градини. Красивата ограда, която ги обикаляше беше от части разтопена, но още си личаха цветовете на кукуряка. Над входната врата на гостоприемницата висеше красива табела, на която пишеше „ Хань на Рейв“ в красив завъртян шрифт.
Чу се силно лаене от улицата под него. Той приклекна за да види какво се е случило. Кучето го беше открило. Дори не му бе дошло на ума, че го търсят с ловни породи.
Изправи се внимателно и заходи с бавна стъпка към другия край на покрива. Когато стигна до ръба отскочи към съседна сграда.
Една от керемидите, която му служеше за опора при скока, се счупи и той излетя в много погрешна траектория. Едвам успя да увисне съседния балкон.
Имаше чувството, че ръцете му ще се откъснат всеки момент. Единствената му сила идваше от факта, че четири двуметрови кучета се опитваха по всякакъв начин да му отхапят някоя част от тялото. Успя да се набере на балкона и си отдъхна.
Приклекна под прозореца и с умело движение надникна в стаята. Беше напълно празна. Чистите бели стени бяха непокътнати, единствено в центъра на стаята имаше маса и два стола.
Физически това беше невъзможно. От вън къщата не изглеждаше новопостроена, в нея трябваше да живее някой.
-- Той е на балкона!- провикна се мъжки глас от улицата и лаят на хрътките се усили.
Нямаше много избор. Отвори вратата на терасата и влезе с бавна и предпазлива стъпка. Почувства странна топлина по цялото тяло. Ръцете му омекнаха и се освободиха от контрола му. Краката му вече не го слушаха. Усещаше студен дъх във врата си.
По улиците цареше шумотевица, но в стаята беше пълна тишина. Не успя да чуе дори собствената си крачка.
-- Паякът се оплете в собствената си мрежа.- сух басов глас се чу зад гърба му. Таймъс познаваше този глас. Опита се да се обърне, но не успя.- Не се ли радваш да ме видиш?
Мускулите му се движеха по собствена воля и неволно се обърна.
Пред себе си виждаше само синя мъгла. Нищо друго.
-- Забравих, че дори не можеш да контролираш зениците си. Опитай сега.
Зениците му се сплескаха до вид на права черта. Чак тогава мъглата се отми и се появи стара жена, висока почти колкото него. Не можеше да контролира зрението си, но от това, което беше в полезрението да създаде прототипна картина в съзнанието си.
Жената имаше бледокафеникави очи и прошарена бяла коса. Дългото й чело беше осеяно с дълбоко врязани бръчки. Устните й бяха напукани. Зъбите и бяха кристали бели. Носеше стара оръфана одежда. На врата й висеше медальон, които менеше цветовете си от син на бял и обратно.
Познаваше тази жена. Знаеше толкова много за нея, че това го плашеше. В съзнанието се блъскаха спомени от времето, когато беше дете. Можеше с удивление да каже, че Абрия не се беше променила. Имаше същото лице, същите дрехи, същата сбъркана усмивка.
-- Седни!- заповяда му жената и той като на автопилот спокойно издърпа единия стол и даде път на старицата да седне. После с неестествено плавна стъпка отиде до другия стол и се настани като същински лорд, с грация и елегантност.
Взе чайника и наля чай в двете оставени чаши. Постави едната чаша пред старата дама, а другата сложи пред себе си. Вдигна чашата си и помириса чая. Имаше сладкия аромат на ябълка с канела. Отпи глътка…
Беше вечер. Той се съпротивляваше с оковите, в които беше окован. Не можеше да мръдне. Беше само на дванайсет години, а вече беше преживял повече ужаси от повечето старци.
Кръв се стичаше по очите му. Зрението отслабваше. Виждаше всичко в мътно червено. Ръцете му бяха нарязани с остра кама, но болка нямаше. Отдавна беше свикнал с нея.
Очите му кръвясали от мъчения издаваха само омраза. Нещо го караше да не показва слабост. Той трябваше да е железен. Да поеме всичко, което му бе предписал живота. Ако той не можеше, брат му със сигурност щеше да падне жертва на отчаянието.
Някой се приближаваше. С бавна стъпка и с тъй познатото влияние, което го караше да настръхва. Тя искаше да си играе с тялото му. Да откъсне част от плътта му и да я сдъвче като разярен вълк. Искаше му се да избяга, но беше окован.
Жената му носеше чай. Чай с аромат на ябълка и канела…
-- Спомени, а? - попита тя въпросително, след което също отпи от чая.
Той не отговори. Не можеше.
-- Не се и съмнявам, че наслаждаваш на всеки момент от нашата импровизирана среща. - тя направи пауза и отпусна хватката върху очите му. Погледът на магьосника се промени внезапно и отприщи вълни от чиста омраза. Същата ненавист, с която я гледаше десет години по-рано.- Нямаш си престава, колко трудно ми беше да те намеря. Никога не ми беше хрумвало да те търся на север. Да скриеш толкова добре следите си, да използваш истинското си име като прикритие. Толкова гениално!- жената плесна с ръце, но не издаде какъвто и де е звук.- Всички си мислеха, че алхимикът, които работи за граф Уинтърмуун е шарлатанин, който използва чуждата слава. Накара ме да използвам методи, до които никога не съм си представяла, че мога да се принизя. Да говоря със Съдбата, представяш ли си?- леко и ехидно се изсмя, след което отдели няколко минути върху това разтрива ръката си.- А брат ти… Този… малък разбойник. За него и Съдбата не е чувала от цяла година.
Погледна го изпитателно и щракна с пръсти. Устните му се освободиха от захвата на вещицата. Прехапа устни и се усмихна с всяка капка сила, която намери в тялото си. Усмивката беше също толкова злокобна, колкото тази на вещицата.
-- Вещице… не съм малкото хлапе, което можеше да манипулираш преди години. Преживях стотици битки, видях неща, които не съществуваха и в най-ужасните ми кошмари, и знаеш ли какво? Оцелях.
-- Както си заключен в магията ми, не е много ясно дали ще доживееш сутринта…
-- Това е просто паралелно пространство на истинската реалност. Няма сутрин, няма вечер. Ако времето се движеше ти отдавна да си само прах. На всичко отгоре не би ме убила в никакъв случай. Та аз и брат ми сме единственото нещо, което те подържа жива. И то не за дълго, държа да отбележа.- Успя да си придаде щастлив вид. Не можеше да иска повече от тялото си.
Вещицата се бе изправила и гневът бе изписан по лицето й.
-- Какво ти каза тя? Бялата богиня? - пое инициативата Таймъс и свали ехидната усмивка от лицето си.
-- Това не е твоя работа…
-- Какво ти каза Бялата богиня? - повтори магьосникът и вече в гласа му имаше заплашителна нотка.
-- Паякът плете мрежата си на север, но Феникса не ще се хване в нея. На една птица не можеш да и отнемеш мечтата да лети. Дойдох да те предупредя. Съдбата не лъже, но винаги плете интриги. Плете ги както ти плетеш паяжината си, Паяко. Внимава всяка нишка да е на мястото си и когато моментът дойде, жертвите и сами се оплитат в нея.
-- Друга информация да искаш да споделиш?- не закъсня следващия въпрос на Таймъс, който беше изтрил всяка следа от емоция по лицето си. Гледаше я със средоточен ясен и немигащ поглед като орел плячката си.
-- Този град не е безопасен. Някъде тук се крие безсмъртният, тоест единствения, който не се бои от времето и пространството.
-- Мислех, че само съдбата…
-- Монахът на историята.
Таймъс беше чувал за Монахът. Той е присъствал, присъства и ще присъства на всяко променящо хода на историята събитие. През вековете той бе събрал репутация на умел войн, брилянтен стратег и уважаван дипломат, но всеки един път е бил неутрален. Никога не е взел някоя страна, така че да наклони везните на някоя посока. Битките, които е водел са били за да предотврати мешателство в сметките на съдбата.
-- Той е неутрален.- изтъкна магьосника и усети, че вещицата напълно е отпуснала магията. Вече спокойно можеше да движи всяка част от тялото си. Скръсти ръце за да покаже, че е открил тази малка подробност и зачака отговор.
По изражението на вещицата разбра, че отговорът ще е доста двусмислен.
-- Това дали някой е неутрален е строго относително. Нищо не се знае.
Цялата стая се обви в синя мъгла. Магическото измерение, малко по-малко изчезваше. Таймъс се озова в къщата, която трябваше да е влязъл през прозореца.
В къщата нямаше никой. Или поне не се чуваше каквато и де е активност. Погледа към града и разбра, че вече е нощ.
Когато очите му свикнаха с тъмнината, Таймъс видя две легла опрени до стената. Едното беше празно, а на другото лежеше малко момче.
Запъти се към празното легло и чак тогава осъзна, че целият трепери. Краката му не го държаха, ръцете му се тресяха, а главата му сякаш се блъскаше в невидима преграда.
Облегна се немощно на стената и затвори очи.
* * *
/Откъс четвърти/
-- Къде е?
-- Кой къде е, ваше превъзходителство?
-- Графът! Къде е графът?
-- Не знам, не знам! - паника обзе жената и тя затърча нанякъде с пълната кофа вода, която носеше.
За разлика от нея, Той беше напълно спокоен. Стъпваше с привидно спокойствие. Не се поддаваше на цялото напрежение, което бе създал огъня. В такива моменти, един момент може да е решаващ.
Задави се от наситената миризма на дим. Откъсна парче от роклята си и го върза през уста, като гледаше да покрие и носа му.
Краката му бяха съвсем боси, роклята почти оголваше бедрата му, а диадемата му от рози се бе заплела толкова навътре в косата му, че сигурно щеше да умре от болки докато успее да я извади. Усещаше студения мрамор под краката си и изтръпваше при всяко стъпване. За това стъпваше доста бавно. Искаше да подготви всяка част от съзнанието си за вледеняващото усещане.
Пожар по обед. Това се случваше твърде рядко в ледените земи на северозапад. Хората не бяха свикнали с такива инциденти и с право ги обземаше паника. Нормално точно по обед хората бяха най-работливи. Тъкмо бяха влезли в работния си цикъл и рядко допускаха фрапантни грешки.
Още неможеше да си обясни, какво точно търсеше графа в лабораторията на Таймъс. С какъв ум беше отворил казан бълбукаща течност?
Знаеше къде да го намери, за да му зададе въпроса лично. Кабинетът.
Когато се случваше нещо сериозно, той винаги седеше на удобния си стол и гледаше в стената. Никога не взимаше дейно участие в проблемите на графството. Споделяше с другите само пищните приеми, които организираше в балната зала. Там обикновено графът тънеше в разврат и пиянство.
Колкото повече се приближаваше към кабинета, толкова по-тихо ставаше.
Коридорът, по който се минаваше, беше доста мрачно място. По стените имаше странни портрети на хора от фамилията, а между тях изящни дърворезби се извиваха в причудливи форми. Подът беше от черен мрамор, а по тавана висяха огромни стъклени полилеи, които пръскаха приятна бяла светлина.
Веднага щом се загледа в масивната дървена врата видя осезаема разлика. Тя беше отворена. По-скоро леко открехната. От вътре се подаваха малки снопчета светлина. До сега никога не се беше случвало тази врата да стои отворена. Безмерното любопитство веднага се задейства.
Солки се облегна на стената с портретите, като леко и предпазливо движеше краката си. Тя се движеше почти на пръсти, за да може да чуе част от разговора им.
-- Оказа се, че няма философски камък, господин Уинтърмуун. - гласът беше мъжки, дрезгав и много спокоен.
-- Случват се такива работи, господа. Дори са често срещани. Евентуално го е взел със себе си. И аз да бях, и аз щях да го взема…- това беше гласът на графа. Звуците винаги бяха много пискливи, а последните думи рядко се разбираха заради лигите, които се насъбираха в устата му.
Пристъпи още една крачка напред и дочу доста нисък и приветлив говор, клонящ към шепот.
-- … Злато? Той е създавал злато?- прошепна тихия глас.- И ти ще платиш с него? Толкова не ми се вярва.- за разлика от шумът, когато всички други говореха, докато говореше тихия глас всички мълчаха. Дори не можеше да долови скърцането от стола на графа.
-- Н..не…не…не се намесвай. Н-н-не ти плащам за да филосов…сов…стваш.- това не беше заекване. Мъжът с дрезгавия глас трепереше. Беше го страх.
Най-сетне тя успя да надникне през малката пролука.
В стаята имаше четирима непознати и графът, които както обикновено стоеше на стола зад бюрото.
Всичките четирима бяха облечени в бели памучни ризи и черни копринени панталони. Доста обичайна гледка в официалните срещи. Учителката му, Госпожица Мери Лу, го снабдяваше с последната модна информация.
Двама от тях бяха по назад. Те сигурно не участваха в разговора. Пред тях се намираха, мъжът с дрезгавия глас и този с тихия шепот. По държанието им, можеше да сметне, че мъжът облегнал се на тапицирания стол и скръстил крака, изтегнал ръцете си зад врата надали е уплашен или изобщо заеква. Другият се беше надвесил на него и ръкомахаше - това беше шефът или човекът с дрезгавия глас. По логиката оставаше мъжът на стола да е шепнещият.
Шепнещият се различаваше драстично от останалите. Изражението му беше приветливо, жестовете му бяха някак изтънчени, но в същия момент съвсем обичайни. В него имаше нещо неаристократично. Пък и косата. Косата му беше в страна смеска между оранжево и бяло. Още повече, че обратно на кодекса за официално обличане беше вързана на опашка. След ластика беше бухнала. Явно бе доста къдрава. Беше обул черни мокасини, като останалите, но лесно се забелязваше, че е свикнал с по-широки ботуши. Постоянно мърдаше пръстите си, за да намери свободно място, но новия стил не позволяваше свободата. Тя самата го усещаше под разкъсаната си рокля.
Графът прекъсна неловкото мълчание:
-- Трябва да обвиним някой за пожара. Въпреки, че не е голяма работа. С парите в съкровищницата може да го поправя без проблем.
-- Така е, ще стане много подозрително. Ако обвиним алхимика, може да убием два заека с една стрела. Очаквам той да знае къде се намира философския му камък, а моите хора могат да накарат и ням да си каже всичко.- мъжът с дрезгавият глас беше овладял страха си. Сега беше спокоен и си личеше, по жестовете му. Лукава усмивка се пораждаше по лицето му.
Изведнъж шепнещият скочи на крака и се отправи към вратата. Докато пристъпваше извади малка стъкленица и я метна към един от двамата наблюдаващи. След това им прошепна:
-- Това е азотна киселина. Златото не реагира с нея. Всичко останало е абсолютен фалшификат. Аз ще се поразходя.
Мъжът хванал стъкленицата кимна, че разбира и му отдаде чест.
Беше се слял с разговора до такава степен, че едвам осъзна, че мъжа идва точно срещу него. Късно беше да избяга. Облегна се на статичната част на вратата и си пое дълбоко дъх. Можеше да се надява мъжът да не го забележи.
Вратата се отвори напълно и оттам с ритмична стъпка се подаде шепнещият. Той беше толкова близо, че можеше да се усети парфюма му. Имаше характерния аромат на майски дъжд. Толкова свещ и невинен. Толкова презареждащ.
Мъжът дори не им каза „ Довиждане“. Просто излезе и с мек небрежен замах затвори вратата.
-- Значи вие сте красотата на тези хладни стени, госпожице Уинтърмуун?- дори не погледна към нея. Не направи и най-малкия жест, че я е забелязал.- Мога да кажа, че репутацията ви се шири по целия свят, но тя не е нищо сравнение с реалността. Красивата ви руса коса, леко покрита със сажди, бистрите ви сини очи, изящните ви черти. Невероятното ви тяло - тя усети как започна да се изчервява - и последно, но не на последно място - той приближи към нея и с елегантен жест, без дори да се обърне към нея, отвърза кърпата около устата й - тази красива усмивка. Вие сте прелестна.
-- Но вие дори не сте ме погледнали. Как точно…- мъжът й направи знак с пръст, да замълчи. Чак тогава се усети, че още малко щеше да закрещи.
-- Гледах ви през цялото време, докато надничахте в стаята. След секунди драгите господа, от кабинета, ще излязат. Предлагам да не сме тук, когато това се случи.- шепота галеше нежно ушите й. Харесваше и цялата тази учтивост. Караше я да се чувства като графиня, каквато винаги е била.
В лека и монотонна тишина, двамата поеха надолу по стълбите. Шепнещият зави рязко от голямото стълбище и влезе в една малка стая. Тя влезе след него и осъзна, че това е мръсния килер на чистачките.
-- Какво правим тук?- прошепна му Солки, преди вратата да се затвори и всяка светлина да изчезне.
В това помещение държаха само мръсни парцали и тя от малка знаеше, че ароматът му е ужасен. Сега не беше така. Сгушила се в непознатият, тя усещаше парфюма му. Усещаше свежест и това я караше да изтръпва.
-- Сигурно бихте искала, да ги проследим до съкровищницата?- гласът му ставаше все по лек и успокояващ.- Е, аз също искам да видя, що за човек е този фалшив алхимик.
Името на Таймъс изскочи в главата й и тя се отдръпна малко назад за да се облегне на вратата.
-- Фалшив?- попита тя с леко невярващ глас.
-- Явно той не е толкова известен в тази част на света. Наистина ли вярвате, че онзи мухльо е Таймъс Сторм? Да, успял е да го докара на визия. Има същата бяла коса, същите очи и дори същата…- гласът на мъжът отекна в малкото помещение. Направи малка пауза и продължи с още по тих глас.- Татуировка. Абсолютно същата татуировка на паяк върху лявата част от тялото. Да… видях я. Видях продължението на краката на паякът по врата му. Никой имитатор не би стигнал до такива подробности…- мъжът си говореше сам. Изобщо не й обръщаше внимание.
В съзнанието й се появи образът на Таймъс. Висок около метър и седемдесет, с прекрасни сиви очи, леко набола брада, почти незабележими сиви вежди и коса бяла като сняг. Татуировка… Той винаги ходеше с малък шал увит около врата си, но последния път не го носеше. Не се бе загледала, но да - имаше нещо подобно, на крака на паяк.
-- Кой е този Таймъс Сторм?- попита тя тактично, за да прекъсне мълчанието.
-- Много опасен магьосник. Може би най-опасният, който съм срещнал.- отговори шепнещият.- Какво невероятно прикритие. Да се скрие зад собственото си име.
-- Откъде го познавате?
-- Чувала ли си за спящия град?
-- Да.- отвърна Солки.
-- Е, това е резултатът от последната ни битка.
Спящия град - Фе‘ле‘ун. Преди три години в доста добре развит град на крайбрежието на мътното море се случила трагедия. Дъщерята на местния феодален владетел се набола на прокълнато шило. Вследствие на това тя, както и градът й, били прокълнати на стогодишен сън. Огромни паяжини залели целия град. Всичките му жители замръзнали на място. Климатът спрял да се променя. Градът бил погълнат от нищото. Много авантюристи бяха отивали там за да разгледат чудото, но никой не се връщал. Всички ставали част от пейзажа.
Паяжина…
А кой е този човек. Толкова приятен, прилежен и изискан. Явно не беше просто някой.
-- Ти знаеш всичко за мен, но аз не знам нищо за теб. Кой си ти? Как се казваш?- попита тя инстинктивно.
-- Сигурен съм, че ще разбереш в бъдеще. За сега нека запазим приятелската атмосфера. Чуй! - прошепна й мъжът.
В определен ритъм се чуваха крачките на четирима мъже. Трима издаваха странния звук от официална подметка, но шумът от четвъртия беше по-скоро шляпване от кожен ботуш.
-- Щом завият по коридора в дясно, ще продължим след тях. Не трябва да издаваш никакъв звук, различен от вдишване и издишване. Не, ти няма да успееш. Най-малкото ще се разболееш от студения мрамор. Ще те нося до там.
Тя опита да възрази, но той я притисна по близо да себе си, като знак, че ще ги чуят, ако издаде какъвто и де е шум.
Звуците от стъпки минаха и заминаха зад ъгъла.
Мъжът я грабна и я вдигна все едно беше плюшена възглавница. Почувства се леко засрамена от това, че роклята и почти не скриваше краката й.
Вратата се отвори и мъжът тръгна по петите им.
Тя притисна ушите си за да не чува отекването от елегантните обувки на мъжа, но такова нямаше. Той стъпваше толкова леко, че на практика беше безшумен. Напрегна слуха си, но не можа да чуе какъвто и де е звук. Дори ритъмът на сърцето му липсваше.
Съкровищницата, както я наричаше графа, беше мазе намиращо два етажа под кабинета. По пътя обаче не срещнаха нито един човек. Всички бяха заети с погасяването на пожара.
-- Един от костюмираните зави в друга посока. Предполагам ще обяви награда за главата на Паяка.- изведнъж подхвана разговор шепнещият.
Гласът му някак липсваше. Тя го чуваше без проблем, но звукът просто го нямаше.
След няколко минути мълчание, двамата се озоваха пред съкровищницата. За разлика от кабинета, вратата там беше с метален обков и железен катинар. Той я остави леко и се облегна на стената.
Тя веднага надникна вътре. Беше пълно със жълти кюлчета наредени едно върху друго и запълващи цялата стая. Това беше…
ЗЛАТО. Всичко това бе злато. Толкова много на едно място. Не знаеше, че графът е толкова богат.
Един от изискано облечените мъже вътре извади стъкленицата, която шепнещият му беше дал и я подаде на мъжът с дрезгавия глас. Той на своя страна взе едно кюлче от една от по-малките купчини, подаде го на другият в черно, взе колбата в ръце и я отвори. Странен дим започна да излиза от вътре. Рязък кисел мирис достигна до ноздрите й и тя направи странна гримаса. Мъжът демонстративно изсипа една капка върху кюлчето и ефектът беше поразителен. Златото се разтвори и потече като сълза от плочката.
-- Това не е злато.- процеди през зъби мъжът с дрезгавия глас.- Това е чисто и просто месинг…
/Откъс пети/
-- Отдръпни се. - подсказа й шепнещият.- Това, което ще последва, няма да е красива гледка.
-- Какво ще…- тя не можа да довърши.
В съкровищницата, графът беше извадил дълъг нож и заплашваше другите двама. Направи заплашителна крачка напред и извика:
-- И какво като не е злато! Никой няма да излезе от тук за да разказва! Ще ви избия един по един.- ръцете му трепереха, а погледът му щъкаше между костюмарите. Скъси дистанцията с един бърз замах, но беше твърде бавен. Мощния ритник на дрезгавия се заби в хълбоците му.
-- Тези двамата са професионални убийци…- чу шепот зад себе си.- Баща ти няма никакъв шанс…
-- Той не ми е баща. - отвърна тихо Солки.
-- Вие изобщо не сте търговци на коприна.- изпъшка графът.
Последва още един ритник право в бъбреците. Чу се писък и пълничкия аристократ се сгъна на кълбо по земята.
-- Имението ти ще плати само половината от дълга ти. С тези разрушения дори няма и толкова. Мисли, графе! Какво ценно имаш… - следващия ритник беше насочен към рамото му и оцели право в целта.
-- А какъв ти е?- подшушна й шепнещият зад врата.
-- Настойник. Съпруг на сестрата на майка ми… която също е мъртва.- отговори като не повишаваше глас.
-- Всичко което имах, е в хазартните клубове!- изхриптя графът.- Нямам нито стотинка… Дори не знам къде ще отида, когато ми вземете имението!
-- Аз мога да предложа нещо.- мъжът с дрезгавия глас помогна на аристократа да се изправи и продължи с равномерен тон.- Видях дъщеря ти… Доста е хубавичка. Ако ми я дадеш… Сметките ни са разчистени.
-- Разбира се!- веднага се съгласи графът. От очите му се стичаха сълзи. Цялото му тяло трепеше. Гласът му наподобяваше плач на малко момиченце загубило куклата си.- Твоя е! Само и единствено твоя! Така и се пада като се замотава с този фалшив алхимик!
Солки стоеше вцепенена и не можеше да мръдне. Тя… не беше стока за продан. Никога не се беше замисляла, че през всички тези години, тя рядко беше общувала с графа. Не го познаваше. От къде можеше да си представи, че той би направил нещо подобно. Ако знаеше, че живее под един покрив с такова чудовище, да го беше изгонила отдавна.
Имението си беше нейно. Майка й и го бе завещала. Този човек беше дошъл, просто защото нямаше къде да отиде след като изгуби имота си на хазарт. Откъде накъде ще продава нейното имение? Всичко, което имаше, бе това имение. Малко опепелено след върлуването на живия огън, то продължаваше да има стойност за нея. Щеше да намери пари и да го ремонтира.
-- Добре ли си?- шепнещият глас почти се бе превърнал в целувка по врата й. Тя се усмихна от тази негова ласка и кимна с глава. - Остави всичко на мен.- тя кимна още веднъж в отговор.
-- НЕ!- гласът на шепнещият разтресе съкровищницата. Беше повече животински крясък, от колкото човешки вик.- Какви сте вие…
Всички в стаята погледнаха към двойката на вратата. Лицето на графа леко се смръщи, но лицето на дрезгавия беше бяло като чаршаф. Левия му крак трепереше, докато стискаше лявата си ръка в юмрук.
-- Моля те, Лукрис, не прави сценки. Успокой се и отиди в стаята си. Не ти плащам за да правиш циркове.- прекъсна го главатарят, като несъзнателно отстъпваше назад.
-- Не ме прекъсвай, докато ти говоря, простосмъртен!- в гласа му трептеше нотка на ярост.- Още по-малко не ми казвай какво да правя и какво не…
-- Лукрис, успокой се! Не е…- неуспя да довърши изречението. Шепнещият се изстреля от мястото си и само след секунда юмрука му се заби в челюстта на главатаря. Мъжът излетя и се заби с огромна сила в стената от месингови кюлчета. Челюстта му видно беше извадена и ченето му висеше. Самият той бе изпаднал в безсъзнание. Струйка кръв течеше по устните му.
Солки извика за да предупреди оранжевокосият, че зад него другият костюмиран се опитва да го удари с крак, но не беше нужно. С прецизна маневра Лукрис успя да избегне удара, след което хвана крака на нападателя и се чу звучното „ХРУС“,
Мъжът извика от болка и падна като покосен. Започна да изрича псувни на дузина езици, докато в корема му не бе опряна длан. Тогава той онемя и захленчи като малко момиченце. Огромна енергийна вълна мина през тялото му. Солки, която беше на повече от седем метра успя да я усети като вятър в косата си. Противникът лежеше неподвижно на земята. Костите му бяха във всякакви причудливи форми.
Погледът й автоматично премина върху графа. Сълзи се стичаха от изцъклените му очи. Ръцете му трепереха. Отваряше устата си, но от там не се чуваше звук.
Лукрис закрачи към него с бавна стъпка. В поведението му имаше нещо, което момичето никога не бе виждало. Лукавия поглед, стиснатите в ръце юмруци, настъплението на хищник изтезаващ безпомощната си плячка. Звукът от крачките му отекваше в стаята.
Наведе се бавно към графа и го хвана за яката. Дигна го с осезаема лекота. Колкото и да се опитваше да се измъкне, аристократът беше като пъстърва между зъбите на бяла мечка - Гърчеше се безпомощно, докато не се изпари и последната й надежда за живот.
Шепнещият не откъсваше поглед от очите на графа. Докато ответната реакция беше много обратното - ниският пълен мъж правеше всичко възможно да го избегне. Ситни капки се стичаха по левия крачол на графа и образуваха малка локва под него.
Майка й винаги казваше - Каквото и да стане, не оставяй емоциите да те завладеят. Казваше също, че тя като бъдеща графиня, трябва да цени живота повече от всичко. Графство, където смъртта вилнее на воля няма бъдеще.
Винаги, когато трябваше да е сериозна, Солки успяваше да се оправдае с това, че е твърде млада за такава отговорност. Времето от смъртта на майка й бяха минали като седмица. Вече имаше отговорности. Имаше хора, които разчитат на нея.
-- Да не си го докоснал! - в първия момент дори тя се учуди, на реакцията си, но после стисна зъби и продължи.- Не и в моето графство. Стига толкова жертви за един ден! - Лукрис обърна бавно глава към нея, но не каза нищо. Хвърли го на земята като парцал и излезе от стаята.- Искам да си поговорим.- рече му тя със заповеден тон, когато мина покрай нея.- След два часа те искам в кабинета ми.- Той само кимна с глава и премина по коридора.
-- Благодаря ти…- изхленчи графа веднага щом Лукрис напусна стаята.
-- Не ми благодари.- с разгневен тон изсъска Солки.- Искам до половин час тези трупове да ги няма. Теб също. Както си така, мърляв, гнусен и крастав. Да те няма от имота ми. Иначе рошавият няма ти прости втори път.- мъжът кимна леко, преди тя да се обърне.
/Откъс шести/
Солки Уинтърмуун крачеше като победител, какъвто винаги е била. Спомняше си една поговорка, когато много и бяха повтаряли като малка - „ Не е важно кой печели битката, важно е кой печели войната“.
През живота си тя беше губила много войни. Беше загубила войната да има семейство. Беше загубила войната да има приятели..
Опитът каляваше характера й. Войната, която водеше сега беше за наследство, за това какво е тя и какво иска да бъде, за мястото й в света. Тя искаше да притежава, да властва. През трудния си живот, бе разбрала, че нищо не е толкова абсолютно колкото материалното.
Никога не можеше да е сигурна дали има приятели, дали е влюбена, дали е помогнала на някой, но винаги знаеше какво притежава.
Тя притежаваше това имение. То бе напълно нейно. Всяко ъгълче, всяка малка статуетка, всяка картина. Всичко беше нейно. През последните две години и половина, Солки бе оставила всичко на произвола на съдбата. Сега бе моментът да отстои възгледите си.
Сърцето й отново я бе излъгало. Таймъс не беше човека, в който тя се бе влюбила. За миг осъзна, че всичко между тях е било театър. Тя никога не му бе показала истинската си страна. Беше му показала единствено това, което би искал да види един мъж - беззащитно малко момиче, което не би могло да преживее нощта без мъж, който да я пази и закриля.
Пък и той… Той се оказа толкова различен. Всички тези опити, които в последствие навредиха на имението й, бяха само фасада. Явно я е използвал за да постигне целите си. Може би обстоятелствата са го сварили неподготвен и сигурно той ще се върне обратно, въпреки заръката й. Ако докоснеше още веднъж това имение, тя саморъчно щеше да го убие.
Стаята й бе изгоряла, както и цялото северно крило. Това не можеше да го прости толкова лесно. Всичките й вещи бяха овъглени. Сега трябваше да използва прашните дрехи на отдавна загиналата графиня.
Когато влезе в стаята й, пое в ноздрите си застоялия въздух и се изкашля няколко пъти. Навсякъде плуваха малки прашинки, които се виждаха през меката светлина идваща от прозореца.
Помещението не бе чистено от деня, в който майка й бе намерена мъртва пред оградата на графството.
Всичко си бе останало автентично. Леглото й още не бе оправено, бележките й бяха на бюрото, дрехите, с които щеше да отиде на официалния бал в своя чест, висяха на закачалка до големия гардероб.
Солки никога не се бе осмелявала да прекрачи прага на стаята. Виждаше лицето на майка си във всеки орнамент.
Огледа я още веднъж преди да престъпи напред.
Нищо не се бе променило. Вътре имаше едно голямо кралско легло, малка масичка с перо натопено в мастилница, вграден гардероб с гравюра на плет от рози, изящен стенен часовник с махало, който даваше монотонен ритъм…и огромния портрет на графът - Артър Уинтърмуун, баща й.
Той имаше гъста черна коса, гъсти вежди и изискан мустак. Носът му бе малко орлов, а скулите му бяха изпъкнали, така че да открояват красивите му сини очи. На заден план се виждаше голямата неизползваемата бална зала на приземния етаж. Малки сини надписи проблясваха от слънцето.
Солки стисна зъби и влезе навътре. Беше преборила страховете си, но не искаше да рискува да си спомни нещо от миналото. Забърза към гардероба , отвори го и заразглежда дрехите.
Вътре имаше както десетки бални рокли, така и комплекти за ежедневно ползване от панталон и риза. Това малко я учуди. Никога не беше виждала майка си в нещо подобно. Намръщи се като се замисли, колко малко я познава всъщност.
Взе първия комплект, който намери и с едно движение премахна скъсаната рокля от себе си. После без да разкопчава ризата, я облече като блуза. Панталоните облече последни. Те бяха много прашни, затова първо ги изтупа и чак след това ги облече. До нощното шкафче зърна кафяви ботуши и без много да мисли ги обу на бос крак.
Странен дъх се разнесе от гардероба. Мирисът й беше много познат. Мирис на дим. Загледа се наоколо и видя как всичко е обрасло в паяжини. Не и трябваше много време за да осъзнае, че това е почеркът на Таймъс.
Паяжините по стените не бяха естествени. Всяка от тях бе произведение на изкуството. Бе виждала да се появяват такива паяжини, когато Таймъс четеше в лабораторията. Това значеше ли, че той е прекарвал тук голяма част от времето си?
Обърна се и се зарови в чекмеджетата. Трябваше да разбере какво се случва. Коя беше майка й? Какво можеше да е търсил Таймъс в нещата й.
-- Господарке! - чу се крясъкът на една от прислужничките.- Помощ! Помощ!
Солки толкова се стресна, че щеше да разсипе всичките бижута на земята. Точно беше стигнала до кървавочервено колие, по инстинкт го стисна в ръката си, обърна се и излезе на бегом от стаята
Щом се показа от стаята, слугинята веднага се стрелна към нея при нея и започна да се бълва безсмислени изречения:
-- Господарке…безсъзнание…Мери Лу…лежи пред кабинета…
-- Успокой се!- каза и властно графинята. Сложи ръце на рамената й и я погледна със сериозния си поглед.- Разкажи ми какво се случи.
-- Мери Лу е в безсъзнание пред кабинета на графа…
-- Веднага тръгвам!
Какво повече можеше да се случи в този ден…
Мери Лу лежеше в безсъзнание облегната на солидната врата. Както винаги бе облечена в шикозна, тънка рокля на цветя. Лицето й беше бледо като сняг, а физиономията й напомняше на човек видял призрак.
Солки се наведе над нея, сложи ръка на челото й и погали косата й. Това беше единствения човек, който беше с нея през всичките шест години от както майка й напусна този свят. Беше й личен учител, пример за държание както и верен приятел, когато се налагаше. Сега тя бе толкова отпаднала, челото й бе ледено студено.
-- Лекар! Бързо! - изхриптя графинята, докато избърсваше сълзата, капнала от окото й.
-- Тя се оправи. Трябва й само малко време.- от кабинета се чу шепнещият глас на Лукрис. Гласът му звучеше толкова успокояващо, че тя не усети кога се изправи и влезе в кабинета.
Шепнещият седеше на мястото на графа, изискано дигнал краката си на бюрото.
-- Какво се случи?- попита Солки внимателно и се намести на най-близкия стол.
-- Милата Мери видя призрак. Трябва й малко време за да го преглътне.
-- Ти познаваш Мери Лу?- момичето подмяташе малко дървено трупче в ръката си и нервно потропваше с крак.
-- Имаш предвид Мери Луцифер? Да, познавам я.
-- Откъде?- вдигна въпросително очи Солки. Никой не я наричаше така. Не веднъж бе казвала, че това име и е носило само разочарования през годините.
-- Ще разбереш по-късно. Сега не му е времето. - с мек замах я отряза Лукрис и й се усмихна. - Имам друго да говоря с теб.
-- Какво е толкова важно? Защо си дошъл изобщо?
-- Наградата ако ми сътрудничиш ще е това.- той игнорира въпросите й. Метна малкото блестящо камъче, което държеше в ръката си. Тя хвана с ловко движение и го огледа набързо. Беше зелено на цвят й беше голямо колкото яйце. В самия камък сякаш имаше нещо.- Това е един от дванайсетте скъпоценни камъка на императорската корона. - продължи той.- С него ще можеш да платиш за реконструкцията на имението си и дори да живееш като кралица през остатъка от живота си.
Тя огледа камъка още веднъж. Във вътрешността гореше малко жълто пламъче.
-- Това наистина ли е…?
-- Мечът ми лично успя да го откърти от короната. Не че се хваля, но ако не бе се навел на време може би щях да ти нося главата му. Дори да го продадеш като прост скъпоценен камък, може да му вземеш цяло състояние.
-- Какво трябва да направя… За да ми го дадеш? - попита тя докато си подмяташе камъка. Гласът й беше басов и сериозен.
/Откъс седми/
-- Аз умирам… За това не мога да увъртам. Ако искаш камъка, ще сключим договор, но какъв да е договор. Ще свържем съдбите си в пергамент.
-- Ще свържем съдбите си? - Солки леко вдигна лявата си вежда, за да усили въпросителния знак.
Сърцето й пулсираше, докато цялото й тяло се схващаше. От ръцете й се стичаха малки капки пот. Погледът й започваше да се замъглява и тя леко се олюля на стола.
От майка си бе чувала за свързването на съдби. Като малка, тя много обичаше историите за магия. Обичаше да слуша как майка й и разправя за рицари в бели брони, които побеждават лошите черни тирани и връщат щастието на хората.
Имаше една история, която се бе запечатала в съзнанието й. Тази приказка беше последната, която майка й бе разказала преди шест години. За разлика от другите приключенски саги, в онази история се говореше за дълг, за уважение и за обреченост.
В главната сюжетна линия се говореше за млада принцеса, неопитна и неуверена в себе си, решила да избере краткия път към могъществото. Тя била от клан по-стар от града, в който живеела. Всеки един от този клан бил движеща фигура в света. Момичето обаче не познавало нито един от тях. Знаело, че ги има, но никога не ги била виждала.
Тя им завиждала. Те имали огромни дворци и пробождащи небето кули, в които живеели и се отдавали на разкош. Момичето на свой ред си нямало нищо. Била принцеса, наследница на трона, но не притежавала нищо.
Тогава общоприето било, че силните имат повече, а слабите не заслужават нищо. Тя искала сила за да може да отстои правото да притежава всичко.
Дните минавали, но тренировките в магии нямали особен напредък. Принцесата все повече и повече се изнервяла, до моментът, в който самата й учителка не я изгонила от уроците.
Отчетливо си спомняше всяка дума от речта на учителката:
„То що желае материално богатство, никога не ще намери истински приятели и вътрешно щастие. Силата не е дар, а проклятие. Магията не е оръжие, а писалка, която в ръцете на вдъхновен поет, пише красива поезия. Върви по света и намери щастието. Помни - то е далеч от ръката. То е в сърцето.“
Момичето не послушало старицата и започнала да търси сила по всеки възможен начин. Обърнала се както към велики магьосници, които създавали от праха градове, така и към проклети некроманти заличавали нации. Нито едните, нито другите й помогнали. Виждали слабата й психика, виждали омаломощеното и тяло и решавали, че не е годна за ученик.
Тогава тя срещнала закачулена фигура, която се представила за спасителя. Принцесата била толкова отчаяна, че дори и тази малка светлина била достатъчна, за да повярва.
Фигурата се оказала на юноша. Имал красива руса коса, катранено черни очи.
Предложил й сила, власт и всичко, което може да пожелае, само срещу малка услуга - да му се врече във вярност. Трябвало само да свържат съдбите си.
Онази вечер графинята не веднъж бе повторила, че това е дявола, мъченика, чудовището.
Солки вече бе избрала пътя на материалното и нямаше път назад. Преглъщаше тежко, когато си спомнеше историята, но това беше само частен случай. Не бе толкова отвеяна като принцесата. За разлика от нея, в момента Солки държеше всички козове.
-- Свързването на съдби е начин за договаряне от дълбоката древност до днес, госпожице Уинтърмуун.- Лукрис прекъсна дълбокомислието й. Трудно и бе да определени точния интервал от време, който се бе отнесла. - Съществуват три вида свързване на съдби. Ще те запозная с всеки от тях за да не си помислиш, че крия каквото и де е. Първият вид - Братския - всичко се дели по равно. Любов, пари, слава, живот. То е за цял живот. Правилото, което не трябва да се прекрачва е „Завист“. Наказанието е смърт чрез самоизяждане. - Само за момент тъмнокафявите му очи срещнаха нейните. Тя кимна бързо и той продължи.- Вторият начин - Преданост - животът и всичко останало, става собственост на Господаря, при условие, че господарят изпълни последното желание на предания. Третият начин - Договорът - всяка от двете страни слага по две условия. Ако някое от тези условия е нарушено - съответната страна я спохожда внезапна смърт. Договорът е валиден за определено време. Сплитането на съдбите се случва само при съгласието и на двамата участници. Ти имаш правото да избереш начина на свързване
Като автор се целя високо. Знам, че още от началото не е много добре да се блъскаш между големите, но ако не си поставиш големи цели, няма да имаш никакъв напредък.
Не съм толкова стар във форума и не знам защо е затворена "работилничката", но все пак ви моля да ми помогнете с критика или коментар. Надявам се това как се държа във форума да не играе роля във вашата преценка. Очаквам обективно мнение. ^^
Пускам тези "откъси" в блога си. Ще ги пускам и в тази тема. За сега са 47 страници А5.
Пожелавам ви приятно четене, драги съфорумници. (малко подмазване никога не е излишно.
Да вкусиш сила…
Животът не винаги е това, което очакваме. Не винаги има ангели, които да се грижат за всеки от нас, малки крилати бебета, които да ни обстрелват с любовни стрели, книга, в която да е предначертана съдбата на света. Понякога нещата не са такива каквито си мечтаем да са. И в този свят не бяха...
Някъде в североизточната част на безкрайното черно нищо, наречено бездна, плуваше огромна топка концентрирано време и пространство. Всъщност и това не е така. Тази огромна топка не плуваше в бездната. Те съществуваха паралелно едно от друго. По точно щеше да е твърдението, че в една част от бездната просто може да се раздере фината материя разделяща сферата с пълното нищо. Не ме разбирайте погрешно! Има и други светове отвъд бариерата на бездната, при които други закони действат и друго ги разделя от черното.
Но сега не е момента да ви разправям за тях. Нека се върнем върху огромната сфера, която излъчваше бяло синя светлина.
Ако надникнем вътре, от далече ще се открие чудна гледка. Гигант се е отпуснал върху легло от облаци и неподвижно прекарва вечността. На равни интервали от време( драги мои читатели, дори да не знаете какво представлява времето( все пак то реално не съществува никъде другаде освен в тази малка сфера) ще ви обясня по-подробно в някой по късен етап на моя разказ.) по-малка сфера от магически енергии смесени с няколко странни кристални елемента, светеща в цвят преливащ от червено в жълто, се издига от краката на това огромно митологично същество и след като минава през цялата площ на тялото му, с леко разтръскване и меко червена експлозия изчезва като привидение.
Изчезне ли от мястото, където се създава се появява друга, този път приблизително бяла сфера, която прави същите движения.
Но, ако пък се вгледаме от още по-близо в това измерение, ще видим нещо, което природата нарича чудо, но ние за по-кратко ще му викаме човешки същества или резултати от многократна еволюция побутната от нуждата за оцеляване.
За големината на Титана или Гиганта (все едно как го наричате) те са по-скоро микроорганизми. Но дали те мислят така? Не! Според тях този свят е напълно създаден за тях и никой друг няма правото да докосва тяхната действителност.
Човешките същества до такава степен са се адаптирали към живота върху скалистото тяло на Титана, че с нашия птичи поглед може да забележим много удивителни ръчно създадени от човека здания показващи неговото величие.
Като вземем предвид това, че първо ви разказах за странната топка от жълти лъчи, която тук и викат слънце, ще започна с осемте огромни кули на пречистената светлина.
Хиляди магьосници последователи на култа към светлината ежедневно изпълняват своята работа, за да изгрее тъй нареченото по-горе слънце.
Теорията за липса на източник на енергия в това измерение е дълга и затова аз ще я пропусна. Единственото, което ще ви спомена е, че тук енергия не се губи. Просто по различни начини, в повечето случай с помощта на човешка ръка, тя преминава от един вид в друг. Както в този случай от Зооморфните същества, живеещи в опасните гори или понякога дори сред хората, са източник на енергия. Магьосниците, убивайки ги извличат тази енергия, която използват в тези осем огромни кули, да захранват сферата даваща им светлина.
Та тези осем кули не са само източник на една от най-важните причини за кръговрата на измерението, не са и невероятни шедьоври целите обковани в злато и изпълнени с приказно красиви форми и завъртулки, ами и са символ на гордост величие и просперитет. С минаването на толкова години постоянно еднообразие, тези същества са сметнали себе си за отговорни за случващото се с техния любим Титан.
Да, да, знам, че те не могат да се бъркат в чувството за ред на вселената. Но в този разказ те ще разберат, че когато е дошло времето на Титана Агарая да се събуди, искат или не. ще трябва да следват волята на съдбата. (ако съществува!)
* * *
/Откъс първи/
Беше поредната студена вечер в Гихор. Вятърът свистеше яростно. Някъде в далечината се чуваше вой на вълк. Снегът за секунди затрупваше стъпките в снега, заличавайки историята на нощта. По улиците нямаше никой, дори стражата не смееше да излезе в тази зимна буря.
Тежки стъпки отекваха в снежната симфония.
Като хиляди светулки, светеха прозорците. Висулките, висящи от всеки покрив, като решетки се спускаха над светлината. И като в затвор, се чуваше непрестанното дълбаене на каменните стени. Този път не беше дълбаене, а монотонни удари с чук. Нежни ръце заковаваха пирон след пирон, прозорец след прозорец.
Бездомни кучета лаеха пътника, който минаваше по главната алея. Той не им обръщаше внимание. Въпреки че беше затрупан от снега, странника не спираше да върви.
- Насам, човече, насам! – провикна се някой зад него. Пътника се обърна и видя силует едва забележим във виелицата. - Хайде идвай! Ще замръзнеш в тази буря!
Докато вървеше към гласът, скитникът успя да различи метална ограда в далечината. Беше майсторска изработка – наподобяваше паяк, но вместо осем крака да излизат от тялото, в различните посоки се ширеха цветове на кукуряк. Самите те бяха леко ръждясали, но това допълнително придаваше чар на гледката.
На портата стоеше едър мъж, облечен в дебел кожух. Около врата си беше усукал кожа от дребно животно, чийто край се вееше от силния вятър.
Когато пътникът стигна по-близо, веднага се поклони.
- Благодаря ви, щедри господине! Мислех да потърся отворен хан по това време на нощта, но с удоволствие ще приема вашата покана!
- Това е единственият хан в Гихор, извади голям късмет.
- Ще отиваме ли на топло или не?- попита натрапчиво странникът, когато осъзна, че ханджията продължава да стои на портата, препречвайки пътя му.
- Не пускам непознати хора в дома си. Първо ми кажи как се казваш? И какво правиш тук след вечерния час.- гласът му прозвуча твърдо и отчетливо, но все пак в него имаше някаква нотка съчувствие.
Пътникът не отговори. Просто се обърна и потегли отново в нощта.
- ХЕЙ! ЩЕ ИЗМРЪЗНЕШ И ЩЕ УМРЕШ КАТО КУЧЕ НАВЪН! НЕ ТИ ИСКАМ ИМЕТО, САМО СЕ ВЪРНИ!
- Веднъж отхвърлиш ли Ангел, не можеш да го върнеш колкото и да те гризе съвестта.
Пътникът забави крачка. Косата му загоря. Изведнъж целия пламна в оранжев пламък. Снегът около него изчезна за миг. Слънце огря в нощта за част от секундата. Две огнени крила се очертаха на раменете му. Чак тогава той се обърна.
Сега когато снежинките се изпаряваха на метри от земята; Сега когато непрогледния мрак се превърна в ясен ден; Сега когато красивите огради се сгромолясаха и тежко издрънчаха на сухата улицата. Чак сега ханджията успя да види в детайли скитникът.
Той беше млад мъж най-много на двайсет – двайсет и една. Крайчетата на дългата му оранжева коса пламтяха в виолетова светлина. Останалото беше скрито под горящото наметало.
- Казвам се Луцифер. Но помни ми думите. Тези, които знаят това име и са виждали тази форма… не живеят дълго. Използвай следващите две седмици да се сбогуваш с всеки, който обичаш, защото смъртта няма да те чака и ден повече.
Повече не си казаха и дума. Ангелът се върна в човешката си форма и с бавна стъпка се върна по пътя си.
* * *
/Откъс втори/
Колбата с жълт цвят прелетя от едната му ръка в другата и той с прецизно движение я изля в казана. При допира на двете смеси се чу зверско пращене. Газообразна смес, оцветена в най-различни цветове, обви стаята, рисувайки безброй фигури във въздуха.
Миризма на сладкиши изпълни ноздрите му. Той вдиша тежко и изтръпна. Вдигна ръкавите на робата си и вдиша още веднъж от сладкия газ. Изследваше състава му подробно. Проверяваше връзките между различните атоми, като не изпускаше да контролира химическото равновесие на реакцията.
Извади от задния си джоб на панталона затапена епруветка цялата изрисувана с руни в различни цветове. Жива есенция. Последната съставка.
Сложи пръстите си върху тапата и застина на място. Тялото му започна да освобождава сивкав дим, който се прокрадваше между дъгите, изрисували в стаята, без изобщо да се смесват. Въздухът се насити с задушаващия аромат на пушек. Стените се покриха с множество паяжини и след секунди стаята приличаше на пашкул.
Със замах освободи живата есенция. Последваха редица мощни експлозии от шарени светлини. Паяжините отслабиха ударната вълна, но тя се пак разтресе алхимика. Зъбите му затракаха, а ръката му едвам стискаше епруветката.
Затвори очи и започна светкавично да движи ръцете си. Поставяше ги в различни знаци, при което газът във въздуха лека по лека придобиваше оранжев цвят и само след секунди се сгъсти и вече не прозираше. С тези движения бе успял да стабилизира съединението и сега оставаше само да го втечни. Най-трудната задача.
Удари с юмрук дланта си и газът започна да се свива. Изписа няколко поредни символа върху казана и оранжевата смес нахлу навътре, докато той веднага грабна капакът и го захлупи с все сила. Белите паяжини започнаха да се вият по съда и го приковаха за земята. В следващия момент гигантска експлозия разтресе зверски стаята.
Алхимикът беше запратен право в паяжините. Опита се да се захване за нещо, но не намери какво и загуби равновесие. Всичко се клатеше, а самата отвара подскачаше и с все сила се опитваше да излезе навън.
Силна струя от бял дим излезе от пръстите на учения и точно в последния момент довърши печата върху капака. Сместа се успокои и той най-накрая можеше да си отдъхне.
-- Хей, ти там зад вратата! - провикна се алхимика.- Какво си мислиш, че правиш?
Вратата се отвори леко. Някой влезе и започна да разкъсва паяжините една по една.
-- Учителю, каквото и да си мислите, че съм правил - Не съм! В никакъв случай не съм се опитвал да разбера секретните ви техники.- изкикоти се приближаващия глас.
-- Не съм ти учител, а ти не си мой ученик, Солки.- леко подхвана алхимика. - Не мога да ти преподам това знание, по начин по-който можеш да го възприемеш.
-- Мисля, че почти разкрих тайната ви, господин Таймъс Сторм.- ухили се Солки, а гласът му идваше от не повече от две крачки разстояние.
Когато и последната паяжина бе разкъсана на две, първото нещо, което Таймъс винаги забелязваше беше дългата руса коса и чистите сини очи.
Въпреки, че Солки винаги говореше за себе си в мъжки род, тя беше красива млада дама, която дори имаше благородническа титла. Графиня Солки Уинтърмуун. Най-прекрасното създание, което бе виждал през целия си живот.
Младата дама, както винаги, беше облечена с дълга, но прилепнала бяла рокля. На главата си имаше семпла, но стилна диадема окичена с кървавочервени рози, набрани същата сутрин от градината на графството.
Алхимикът бръкна в джоба на ленения си панталон и извади табакера с цигари. Изтегли най-късата и си запали от близката свещ. Дръпна си силно и дъхна дима в лицето на младата дама.
-- Никога няма да се научиш на обноски! - каза тя игриво. Доближи се по-близо до него и направи малък жест, сякаш ще го целуне, но се спря.
-- Кой го казва?- заяде се Таймъс, като през цялото време я гледаше изпитателно. Отпусна се върху стола, намиращ се зад него.- И каква е тайната ми, малък сополанко такъв?
Солки изглеждаше изнервена. Беше направила онази сърдита физиономия, в която изглеждаше толкова сладка. Дори беше скръстила ръце.
-- Първо - много пушиш.- започна тя с целия ентусиазъм, които успя да намери.- От там в стаята има твърде много дим. Явно го преобразуваш в паяжина, а после го смесваш…- тя замълча за момент, тропна нервно с крак и тъжно призна поражението.- И този път печелиш…
-- Седемстотин четиридесет и осми път… не можа да познаеш, как и защо обгръщам стаята в паяжини. Трябва да призная, че имаш доста напредък! Преди смяташе, че си отглеждам пушещи паяци. Този път беше доста близо.- тя си нямаше представа, колко близо беше всъщност. Въпреки това не можеше да и разкрие, какво същност се случва. Това щеше да промени живота й, но надали за хубаво.- Ти си красива млада дама, тънеща в разкош и богатства. Защо ти е да го знаеш?
За седемстотин четиридесет и осми път, тя излезе демонстративно от стаята и щеше да му е сърдита, точно два часа и четиридесет минути.
Друг би казал, че това е твърде еднообразно, но за него всичко това беше специално. Всяка нейна преструвка, всяка нейна емоция - за него бяха специални. Той обожаваше тази малка игра на думи.
Изправи се бавно и се запъти към офиса на графа. Работата винаги идваше преди удоволствието.
Таймъс Сторм работеше като алхимик за семейство Уинтърмуун вече две години и половина. Харесваше му. Работата не беше кой знае какво, за магьосник, които е в топ десет на най-опасните хора в измерението.
Класация беше оформена от самия Император. Чувстваше се горд с това, че без каквато и де е сила, можеше да победи всеки противник, които си имаше на идея, кой по дяволите е Таймъс Сторм.
Имението на семейство Уинтърмуун беше грамадно. За две години и половина той бе изследвал всеки коридор на това зловещо място и все още имаше портрети, трофеи и дори стаи, които го изненадваха. На стената в коридора пред офиса на графа имаше една картина на Хелеа, младо красиво момиче, което сякаш беше сестра близначка на Солки, но вместо русата светла коса и бистрите сини очи, косата на Хелеа беше черна абаносова, а очите й дълбоки тъмнозелени. Фамилията на момичето беше прецизно прикрита с тъмночервена течност подобна на багрило, но колкото и пъти Таймъс да се беше опитал да го премахне с алхимия, нито веднъж не беше успял.
Всеки ден той стоеше поне един час втренчен в портрета и размишляваше. Изучаваше малките подробности. Взираше се в красивата и черна копринена дреха и се замечтаваше.
Днес, за жалост, нямаше време да се взира в портрета. Графът го викаше спешно.
Отвори голямата дървена врата на кабинета и без да погледне кой е в стаята се настани върху един от меките тапицирани столове.
Когато се огледа, разбра, че нещо се е объркало. Около него стояха прави четирима мъже, които Таймъс никога не беше виждал. Всеки от тях беше облечен в официално облекло - бяла памучна риза и черен копринен панталон.
Робата някак не се вписваше в цялата обстановка.
Пред него зад бюрото си стоеше графът. Нисък мъж с голямо бирено коремче и малки лукави очи. Беше гладко избръснат и до голяма степен плешив. Докато говореше устата му се пълнеше с лиги и последните думи рядко се разбираха.
Четиримата костюмари с две крачки се оказаха зад него. Той се намуси меко. Никой не искаше да му обясни какво се случва.
* * * *
Моментът на изнасянето. Когато толкова време си живял на дадено място, а имаш само часове да си събереш багажа.
Таймъс лежеше на удобното си легло и гледаше библиотеката срещу себе си. Толкова много книги беше събрал през тези две години. Сега трябваше да ги остави и да продължи своя път на скитник. Беше отвикнал да няма къде да преспи през нощта. Онова усещане, че нямаш какво да ядеш, но въпреки това си свободен. Беше изчезнало.
Вече бе приготвил торбата си, в която нямаше нищо повече от три епруветки сложени в защитна кутия, две блузи и един читав панталон.
Не знаеше кое ще му липсва повече - сигурността или картината на Хелеа. Може би щеше да е Солки. Нейната усмивка рано сутрин, нейната усмивка следобед, нейната усмивка след полунощ.
Замириса на дим. Таймъс скочи от леглото и стреснато се подуши. Не идваше от него. Взе торбата и се затича надолу по стълбите.
Миризмата се засилваше, колкото по надолу слизаше. Неговата лаборатория! Идваше от неговата лаборатория! Защо по дяволите са отворили казана с живия огън.
Стаята на Солки беше само два етажа по нагоре. Той се затича натам. Чуваха се много разнообразни писъци, като писъкът на прислужницата изгорила прането, като писъкът на готвачката осъзнаваща, че цялата и кухня гори, като писъкът на коняря,които се опитва да задържи конете си в конюшнята, но никъде не можеше да разпознае специфичния й глас.
Живият огън, който бяха пуснали на свобода, беше негов недовършен проект, по който имаше още много работа. Това, което беше в казана беше непречистена течност.
Създаването на същество, каквото и да е, то изисква много прецизност и отдаденост. Живият огън беше един от най трудните му опити.
Като характер живите огньове или още познати като огнени елементали, са много игриви създания. С изчистването на продукта те стават все по-пакостливи и по-пакостливи, в крайната си форма не е изключено да заличат цели градове от лицето на света.
* * *
Техният инстинкт винаги ги кара да търсят все по високи места. Това го караше да има съмнение, че той ще се насочи направо към стаята на Солки.
Нещото, което най-много го плашеше беше, че елементала всеки момент може да избухне като срине половината имение.
Таймъс застана пред стаята на Солки и успя да долови пращене - вътре се виеше огнената стихия.
Блъсна вратата с крак, но тя не се отвори. Концентрира своето Ки в следващия удар и тя излетя с пантите.
Цялата стая гореше в оранжев пламък. Пред него стоеше създанието, което беше плод на усилени седмици труд. То беше толкова…несъвършено. Фигурата му напомняше на човешка, освен, че краката му се сливаха с пода.
Самото създание се въртеше като пумпал и навсякъде разпръсваше малки пламъчета. Малката му глава се клатеше одобрително, а невинният му празен поглед дълбаеше съзнанието на магьосника.
Потърси с очи Солки, но никъде не я виждаше. Всичко беше в черна неподвижна мъгла. Аурата му забушува и това успя да поразчисти гледката. Графинята се бе свила на леглото си и не смееше да мръдне. Момичето кашляше тежко. Живият огън беше с много по-ниска температура от нормалния, но първо създаваше много повече дим и второ след определено време подът на стаята щеше да се разтопи така или иначе, а това можеше да доведе до сриване на цялото помещение. Магьосникът си припомни колко малко му трябва на това създание за да вдигне всичко във въздуха. Трябваше да се действа бързо и внимателно.
-- Какво е това? - измрънка под носа си Солки, когато видя Таймъс на вратата.
-- Не мърдай. Няма да те нападне. Спокойно.- бавно и монотонно й отвърна той.
Солки се втренчи в него с някак умолителен поглед. Дори и да искаше да види сигурност и решителност в очите му, такива нямаше. Той трепереше. Времето, което беше прекарал в графството му се беше отразило много зле. Нямаше и помен от онзи безстрашен убиец. Искаше от него да направи нещо, а на практика той не можеше да стори каквото и де е. Суровата му енергия щеше да изпепели всеки негов опит. Независимо от всичко…трябваше да се действа.
Приклекна и зае странна поза, в която двете му ръце се преплитат. Дланите му избълваха спирала от бял дим, която обви създанието. Димът се превърна на бяла стегната верига.
Съществото замръзна на място. Всички малки огньове наоколо също спряха на място.
Тишината обви стаята. Дори тежкото дишане на Солки не се чуваше. Тя беше втренчена в магьосника. Не можеше да повярва какво се е случило. Някой ден щеше да й обясни.
Огненото същество се разкъсваше от вътре. Тъканите му се разпадаха, експлозията нямаше как да бъде предотвратена. Сега или никога.
Таймъс се стрелна към Солки, хвана я за ръка и я издърпа към коридора. Графинята кашляше тежко, очите й бяха целите в сълзи. Бялата й нощница вече клонеше към черна, ръцете й бяха покрити със сажди.
-- Нямаме много време. Веригата ще просъществува само още двайсет секунди. След това цялото време ще изтече на веднъж и може вече да е късно!
С юмрук Таймъс успя да счупи стъклото на прозореца. Стъклата се забиха в плътта му, но адреналина го спасяваше от болката.
Прегърна момичето и отпусна белия дим от себе си. Пушекът ги обгърна в снежен на цвят пашкул.
Времето се върна в нормалния си ход. Експлозията в стаята не закъсня. Мощната ударна вълна изблъска двамата през прозореца. Приземиха се в градината с розите. Пашкулът олекоти удара и като одеяло за пикник се постла върху бодлите. Таймъс се опита да се изправи, но Солки го спря. Целуна го по устните и мило му прошепна в ухото:
-- Мисля, че разкрих тайната ти, господин Таймъс Сторм.
Той докосна с ръка изящното й лице и отвърна:
-- След седемстотин четиридесет и девет пъти, най-сетне успя да познаеш.
* * *
/Откъс трети/
Да се движиш незабелязано по сред обед си беше цяло изкуство. Особено когато целия град беше по петите ти. От много време не му се налагаше да използва уменията си на обучен убиец, но те бяха като умението да ходиш изправен - никога не се забравяха.
Таймъс бе абсолютно убеден, че човекът, на който щеше да бъде приписана цялата вина за пожара, беше той и никой друг. Ако зависеше от него, щеше още преди залез да е напуснал Гихор, но трябваше да изчака Солки.
След като я бе спасил, тя бързо се изправи на крака, прошепна му : „Чакай ме в хана на Рейв. Кажи му името си и му спомени, че аз те пращам! Чакай ме до утре сутрин, ако не се появя - тръгвай и не поглеждай повече назад.“ Напук той наистина се обърна и с бавни и спокойни стъпки се насочи към хана. Сега съжаляваше за всичко това. Всяка нейна дума се повтаряше многократно в съзнанието му. Желанието да я прегърне отново се засилваше, но той нямаше какво да стори по този въпрос.
Градът беше необичайно претъпкан за обикновен зимен ден. Въоръжени мъже обикаляха и най-тъмните му улици. Трудно се намираше празно пространство между различните къщи, в което магьосникът да може да маневрира свободно.
Нямаше да е лесно да достигне хана, особено с всички тези хора, които се надяваха да го хванат и да вземат парите, които бяха обявени за главата му. Никой от тях не знаеше, че пари няма. Графът бе по-беден и от малко сираче с празна кесийка.
В една тъмна уличка в средата на града, Таймъс най-накрая намери удобно място да се изкатери върху покрива и да се ориентира къде се намира. Хвана се за една метална решетка на прозорец, изпсува студеното желязо и после се покатери по улука.
През цялото време имаше чувството, че цялата сграда се тресе. Звукът, които издаваше метала беше толкова силен, че Таймъс постоянно се оглеждаше за някой въоръжен стражник, които да се прицелва с арбалета си. По чудо никой не дойде и той успя да си отдъхне на покрива.
Изненада се, че от тази двуетажна къща се вижда почти целия град. Не бе осъзнавал, че в града единствата сграда по-висока от два етажа беше графството.
От покрива се виждаше прословутия хан на Рейв. Той се отличаваше от градския пейзаж със своите красиви градини. Красивата ограда, която ги обикаляше беше от части разтопена, но още си личаха цветовете на кукуряка. Над входната врата на гостоприемницата висеше красива табела, на която пишеше „ Хань на Рейв“ в красив завъртян шрифт.
Чу се силно лаене от улицата под него. Той приклекна за да види какво се е случило. Кучето го беше открило. Дори не му бе дошло на ума, че го търсят с ловни породи.
Изправи се внимателно и заходи с бавна стъпка към другия край на покрива. Когато стигна до ръба отскочи към съседна сграда.
Една от керемидите, която му служеше за опора при скока, се счупи и той излетя в много погрешна траектория. Едвам успя да увисне съседния балкон.
Имаше чувството, че ръцете му ще се откъснат всеки момент. Единствената му сила идваше от факта, че четири двуметрови кучета се опитваха по всякакъв начин да му отхапят някоя част от тялото. Успя да се набере на балкона и си отдъхна.
Приклекна под прозореца и с умело движение надникна в стаята. Беше напълно празна. Чистите бели стени бяха непокътнати, единствено в центъра на стаята имаше маса и два стола.
Физически това беше невъзможно. От вън къщата не изглеждаше новопостроена, в нея трябваше да живее някой.
-- Той е на балкона!- провикна се мъжки глас от улицата и лаят на хрътките се усили.
Нямаше много избор. Отвори вратата на терасата и влезе с бавна и предпазлива стъпка. Почувства странна топлина по цялото тяло. Ръцете му омекнаха и се освободиха от контрола му. Краката му вече не го слушаха. Усещаше студен дъх във врата си.
По улиците цареше шумотевица, но в стаята беше пълна тишина. Не успя да чуе дори собствената си крачка.
-- Паякът се оплете в собствената си мрежа.- сух басов глас се чу зад гърба му. Таймъс познаваше този глас. Опита се да се обърне, но не успя.- Не се ли радваш да ме видиш?
Мускулите му се движеха по собствена воля и неволно се обърна.
Пред себе си виждаше само синя мъгла. Нищо друго.
-- Забравих, че дори не можеш да контролираш зениците си. Опитай сега.
Зениците му се сплескаха до вид на права черта. Чак тогава мъглата се отми и се появи стара жена, висока почти колкото него. Не можеше да контролира зрението си, но от това, което беше в полезрението да създаде прототипна картина в съзнанието си.
Жената имаше бледокафеникави очи и прошарена бяла коса. Дългото й чело беше осеяно с дълбоко врязани бръчки. Устните й бяха напукани. Зъбите и бяха кристали бели. Носеше стара оръфана одежда. На врата й висеше медальон, които менеше цветовете си от син на бял и обратно.
Познаваше тази жена. Знаеше толкова много за нея, че това го плашеше. В съзнанието се блъскаха спомени от времето, когато беше дете. Можеше с удивление да каже, че Абрия не се беше променила. Имаше същото лице, същите дрехи, същата сбъркана усмивка.
-- Седни!- заповяда му жената и той като на автопилот спокойно издърпа единия стол и даде път на старицата да седне. После с неестествено плавна стъпка отиде до другия стол и се настани като същински лорд, с грация и елегантност.
Взе чайника и наля чай в двете оставени чаши. Постави едната чаша пред старата дама, а другата сложи пред себе си. Вдигна чашата си и помириса чая. Имаше сладкия аромат на ябълка с канела. Отпи глътка…
Беше вечер. Той се съпротивляваше с оковите, в които беше окован. Не можеше да мръдне. Беше само на дванайсет години, а вече беше преживял повече ужаси от повечето старци.
Кръв се стичаше по очите му. Зрението отслабваше. Виждаше всичко в мътно червено. Ръцете му бяха нарязани с остра кама, но болка нямаше. Отдавна беше свикнал с нея.
Очите му кръвясали от мъчения издаваха само омраза. Нещо го караше да не показва слабост. Той трябваше да е железен. Да поеме всичко, което му бе предписал живота. Ако той не можеше, брат му със сигурност щеше да падне жертва на отчаянието.
Някой се приближаваше. С бавна стъпка и с тъй познатото влияние, което го караше да настръхва. Тя искаше да си играе с тялото му. Да откъсне част от плътта му и да я сдъвче като разярен вълк. Искаше му се да избяга, но беше окован.
Жената му носеше чай. Чай с аромат на ябълка и канела…
-- Спомени, а? - попита тя въпросително, след което също отпи от чая.
Той не отговори. Не можеше.
-- Не се и съмнявам, че наслаждаваш на всеки момент от нашата импровизирана среща. - тя направи пауза и отпусна хватката върху очите му. Погледът на магьосника се промени внезапно и отприщи вълни от чиста омраза. Същата ненавист, с която я гледаше десет години по-рано.- Нямаш си престава, колко трудно ми беше да те намеря. Никога не ми беше хрумвало да те търся на север. Да скриеш толкова добре следите си, да използваш истинското си име като прикритие. Толкова гениално!- жената плесна с ръце, но не издаде какъвто и де е звук.- Всички си мислеха, че алхимикът, които работи за граф Уинтърмуун е шарлатанин, който използва чуждата слава. Накара ме да използвам методи, до които никога не съм си представяла, че мога да се принизя. Да говоря със Съдбата, представяш ли си?- леко и ехидно се изсмя, след което отдели няколко минути върху това разтрива ръката си.- А брат ти… Този… малък разбойник. За него и Съдбата не е чувала от цяла година.
Погледна го изпитателно и щракна с пръсти. Устните му се освободиха от захвата на вещицата. Прехапа устни и се усмихна с всяка капка сила, която намери в тялото си. Усмивката беше също толкова злокобна, колкото тази на вещицата.
-- Вещице… не съм малкото хлапе, което можеше да манипулираш преди години. Преживях стотици битки, видях неща, които не съществуваха и в най-ужасните ми кошмари, и знаеш ли какво? Оцелях.
-- Както си заключен в магията ми, не е много ясно дали ще доживееш сутринта…
-- Това е просто паралелно пространство на истинската реалност. Няма сутрин, няма вечер. Ако времето се движеше ти отдавна да си само прах. На всичко отгоре не би ме убила в никакъв случай. Та аз и брат ми сме единственото нещо, което те подържа жива. И то не за дълго, държа да отбележа.- Успя да си придаде щастлив вид. Не можеше да иска повече от тялото си.
Вещицата се бе изправила и гневът бе изписан по лицето й.
-- Какво ти каза тя? Бялата богиня? - пое инициативата Таймъс и свали ехидната усмивка от лицето си.
-- Това не е твоя работа…
-- Какво ти каза Бялата богиня? - повтори магьосникът и вече в гласа му имаше заплашителна нотка.
-- Паякът плете мрежата си на север, но Феникса не ще се хване в нея. На една птица не можеш да и отнемеш мечтата да лети. Дойдох да те предупредя. Съдбата не лъже, но винаги плете интриги. Плете ги както ти плетеш паяжината си, Паяко. Внимава всяка нишка да е на мястото си и когато моментът дойде, жертвите и сами се оплитат в нея.
-- Друга информация да искаш да споделиш?- не закъсня следващия въпрос на Таймъс, който беше изтрил всяка следа от емоция по лицето си. Гледаше я със средоточен ясен и немигащ поглед като орел плячката си.
-- Този град не е безопасен. Някъде тук се крие безсмъртният, тоест единствения, който не се бои от времето и пространството.
-- Мислех, че само съдбата…
-- Монахът на историята.
Таймъс беше чувал за Монахът. Той е присъствал, присъства и ще присъства на всяко променящо хода на историята събитие. През вековете той бе събрал репутация на умел войн, брилянтен стратег и уважаван дипломат, но всеки един път е бил неутрален. Никога не е взел някоя страна, така че да наклони везните на някоя посока. Битките, които е водел са били за да предотврати мешателство в сметките на съдбата.
-- Той е неутрален.- изтъкна магьосника и усети, че вещицата напълно е отпуснала магията. Вече спокойно можеше да движи всяка част от тялото си. Скръсти ръце за да покаже, че е открил тази малка подробност и зачака отговор.
По изражението на вещицата разбра, че отговорът ще е доста двусмислен.
-- Това дали някой е неутрален е строго относително. Нищо не се знае.
Цялата стая се обви в синя мъгла. Магическото измерение, малко по-малко изчезваше. Таймъс се озова в къщата, която трябваше да е влязъл през прозореца.
В къщата нямаше никой. Или поне не се чуваше каквато и де е активност. Погледа към града и разбра, че вече е нощ.
Когато очите му свикнаха с тъмнината, Таймъс видя две легла опрени до стената. Едното беше празно, а на другото лежеше малко момче.
Запъти се към празното легло и чак тогава осъзна, че целият трепери. Краката му не го държаха, ръцете му се тресяха, а главата му сякаш се блъскаше в невидима преграда.
Облегна се немощно на стената и затвори очи.
* * *
/Откъс четвърти/
-- Къде е?
-- Кой къде е, ваше превъзходителство?
-- Графът! Къде е графът?
-- Не знам, не знам! - паника обзе жената и тя затърча нанякъде с пълната кофа вода, която носеше.
За разлика от нея, Той беше напълно спокоен. Стъпваше с привидно спокойствие. Не се поддаваше на цялото напрежение, което бе създал огъня. В такива моменти, един момент може да е решаващ.
Задави се от наситената миризма на дим. Откъсна парче от роклята си и го върза през уста, като гледаше да покрие и носа му.
Краката му бяха съвсем боси, роклята почти оголваше бедрата му, а диадемата му от рози се бе заплела толкова навътре в косата му, че сигурно щеше да умре от болки докато успее да я извади. Усещаше студения мрамор под краката си и изтръпваше при всяко стъпване. За това стъпваше доста бавно. Искаше да подготви всяка част от съзнанието си за вледеняващото усещане.
Пожар по обед. Това се случваше твърде рядко в ледените земи на северозапад. Хората не бяха свикнали с такива инциденти и с право ги обземаше паника. Нормално точно по обед хората бяха най-работливи. Тъкмо бяха влезли в работния си цикъл и рядко допускаха фрапантни грешки.
Още неможеше да си обясни, какво точно търсеше графа в лабораторията на Таймъс. С какъв ум беше отворил казан бълбукаща течност?
Знаеше къде да го намери, за да му зададе въпроса лично. Кабинетът.
Когато се случваше нещо сериозно, той винаги седеше на удобния си стол и гледаше в стената. Никога не взимаше дейно участие в проблемите на графството. Споделяше с другите само пищните приеми, които организираше в балната зала. Там обикновено графът тънеше в разврат и пиянство.
Колкото повече се приближаваше към кабинета, толкова по-тихо ставаше.
Коридорът, по който се минаваше, беше доста мрачно място. По стените имаше странни портрети на хора от фамилията, а между тях изящни дърворезби се извиваха в причудливи форми. Подът беше от черен мрамор, а по тавана висяха огромни стъклени полилеи, които пръскаха приятна бяла светлина.
Веднага щом се загледа в масивната дървена врата видя осезаема разлика. Тя беше отворена. По-скоро леко открехната. От вътре се подаваха малки снопчета светлина. До сега никога не се беше случвало тази врата да стои отворена. Безмерното любопитство веднага се задейства.
Солки се облегна на стената с портретите, като леко и предпазливо движеше краката си. Тя се движеше почти на пръсти, за да може да чуе част от разговора им.
-- Оказа се, че няма философски камък, господин Уинтърмуун. - гласът беше мъжки, дрезгав и много спокоен.
-- Случват се такива работи, господа. Дори са често срещани. Евентуално го е взел със себе си. И аз да бях, и аз щях да го взема…- това беше гласът на графа. Звуците винаги бяха много пискливи, а последните думи рядко се разбираха заради лигите, които се насъбираха в устата му.
Пристъпи още една крачка напред и дочу доста нисък и приветлив говор, клонящ към шепот.
-- … Злато? Той е създавал злато?- прошепна тихия глас.- И ти ще платиш с него? Толкова не ми се вярва.- за разлика от шумът, когато всички други говореха, докато говореше тихия глас всички мълчаха. Дори не можеше да долови скърцането от стола на графа.
-- Н..не…не…не се намесвай. Н-н-не ти плащам за да филосов…сов…стваш.- това не беше заекване. Мъжът с дрезгавия глас трепереше. Беше го страх.
Най-сетне тя успя да надникне през малката пролука.
В стаята имаше четирима непознати и графът, които както обикновено стоеше на стола зад бюрото.
Всичките четирима бяха облечени в бели памучни ризи и черни копринени панталони. Доста обичайна гледка в официалните срещи. Учителката му, Госпожица Мери Лу, го снабдяваше с последната модна информация.
Двама от тях бяха по назад. Те сигурно не участваха в разговора. Пред тях се намираха, мъжът с дрезгавия глас и този с тихия шепот. По държанието им, можеше да сметне, че мъжът облегнал се на тапицирания стол и скръстил крака, изтегнал ръцете си зад врата надали е уплашен или изобщо заеква. Другият се беше надвесил на него и ръкомахаше - това беше шефът или човекът с дрезгавия глас. По логиката оставаше мъжът на стола да е шепнещият.
Шепнещият се различаваше драстично от останалите. Изражението му беше приветливо, жестовете му бяха някак изтънчени, но в същия момент съвсем обичайни. В него имаше нещо неаристократично. Пък и косата. Косата му беше в страна смеска между оранжево и бяло. Още повече, че обратно на кодекса за официално обличане беше вързана на опашка. След ластика беше бухнала. Явно бе доста къдрава. Беше обул черни мокасини, като останалите, но лесно се забелязваше, че е свикнал с по-широки ботуши. Постоянно мърдаше пръстите си, за да намери свободно място, но новия стил не позволяваше свободата. Тя самата го усещаше под разкъсаната си рокля.
Графът прекъсна неловкото мълчание:
-- Трябва да обвиним някой за пожара. Въпреки, че не е голяма работа. С парите в съкровищницата може да го поправя без проблем.
-- Така е, ще стане много подозрително. Ако обвиним алхимика, може да убием два заека с една стрела. Очаквам той да знае къде се намира философския му камък, а моите хора могат да накарат и ням да си каже всичко.- мъжът с дрезгавият глас беше овладял страха си. Сега беше спокоен и си личеше, по жестовете му. Лукава усмивка се пораждаше по лицето му.
Изведнъж шепнещият скочи на крака и се отправи към вратата. Докато пристъпваше извади малка стъкленица и я метна към един от двамата наблюдаващи. След това им прошепна:
-- Това е азотна киселина. Златото не реагира с нея. Всичко останало е абсолютен фалшификат. Аз ще се поразходя.
Мъжът хванал стъкленицата кимна, че разбира и му отдаде чест.
Беше се слял с разговора до такава степен, че едвам осъзна, че мъжа идва точно срещу него. Късно беше да избяга. Облегна се на статичната част на вратата и си пое дълбоко дъх. Можеше да се надява мъжът да не го забележи.
Вратата се отвори напълно и оттам с ритмична стъпка се подаде шепнещият. Той беше толкова близо, че можеше да се усети парфюма му. Имаше характерния аромат на майски дъжд. Толкова свещ и невинен. Толкова презареждащ.
Мъжът дори не им каза „ Довиждане“. Просто излезе и с мек небрежен замах затвори вратата.
-- Значи вие сте красотата на тези хладни стени, госпожице Уинтърмуун?- дори не погледна към нея. Не направи и най-малкия жест, че я е забелязал.- Мога да кажа, че репутацията ви се шири по целия свят, но тя не е нищо сравнение с реалността. Красивата ви руса коса, леко покрита със сажди, бистрите ви сини очи, изящните ви черти. Невероятното ви тяло - тя усети как започна да се изчервява - и последно, но не на последно място - той приближи към нея и с елегантен жест, без дори да се обърне към нея, отвърза кърпата около устата й - тази красива усмивка. Вие сте прелестна.
-- Но вие дори не сте ме погледнали. Как точно…- мъжът й направи знак с пръст, да замълчи. Чак тогава се усети, че още малко щеше да закрещи.
-- Гледах ви през цялото време, докато надничахте в стаята. След секунди драгите господа, от кабинета, ще излязат. Предлагам да не сме тук, когато това се случи.- шепота галеше нежно ушите й. Харесваше и цялата тази учтивост. Караше я да се чувства като графиня, каквато винаги е била.
В лека и монотонна тишина, двамата поеха надолу по стълбите. Шепнещият зави рязко от голямото стълбище и влезе в една малка стая. Тя влезе след него и осъзна, че това е мръсния килер на чистачките.
-- Какво правим тук?- прошепна му Солки, преди вратата да се затвори и всяка светлина да изчезне.
В това помещение държаха само мръсни парцали и тя от малка знаеше, че ароматът му е ужасен. Сега не беше така. Сгушила се в непознатият, тя усещаше парфюма му. Усещаше свежест и това я караше да изтръпва.
-- Сигурно бихте искала, да ги проследим до съкровищницата?- гласът му ставаше все по лек и успокояващ.- Е, аз също искам да видя, що за човек е този фалшив алхимик.
Името на Таймъс изскочи в главата й и тя се отдръпна малко назад за да се облегне на вратата.
-- Фалшив?- попита тя с леко невярващ глас.
-- Явно той не е толкова известен в тази част на света. Наистина ли вярвате, че онзи мухльо е Таймъс Сторм? Да, успял е да го докара на визия. Има същата бяла коса, същите очи и дори същата…- гласът на мъжът отекна в малкото помещение. Направи малка пауза и продължи с още по тих глас.- Татуировка. Абсолютно същата татуировка на паяк върху лявата част от тялото. Да… видях я. Видях продължението на краката на паякът по врата му. Никой имитатор не би стигнал до такива подробности…- мъжът си говореше сам. Изобщо не й обръщаше внимание.
В съзнанието й се появи образът на Таймъс. Висок около метър и седемдесет, с прекрасни сиви очи, леко набола брада, почти незабележими сиви вежди и коса бяла като сняг. Татуировка… Той винаги ходеше с малък шал увит около врата си, но последния път не го носеше. Не се бе загледала, но да - имаше нещо подобно, на крака на паяк.
-- Кой е този Таймъс Сторм?- попита тя тактично, за да прекъсне мълчанието.
-- Много опасен магьосник. Може би най-опасният, който съм срещнал.- отговори шепнещият.- Какво невероятно прикритие. Да се скрие зад собственото си име.
-- Откъде го познавате?
-- Чувала ли си за спящия град?
-- Да.- отвърна Солки.
-- Е, това е резултатът от последната ни битка.
Спящия град - Фе‘ле‘ун. Преди три години в доста добре развит град на крайбрежието на мътното море се случила трагедия. Дъщерята на местния феодален владетел се набола на прокълнато шило. Вследствие на това тя, както и градът й, били прокълнати на стогодишен сън. Огромни паяжини залели целия град. Всичките му жители замръзнали на място. Климатът спрял да се променя. Градът бил погълнат от нищото. Много авантюристи бяха отивали там за да разгледат чудото, но никой не се връщал. Всички ставали част от пейзажа.
Паяжина…
А кой е този човек. Толкова приятен, прилежен и изискан. Явно не беше просто някой.
-- Ти знаеш всичко за мен, но аз не знам нищо за теб. Кой си ти? Как се казваш?- попита тя инстинктивно.
-- Сигурен съм, че ще разбереш в бъдеще. За сега нека запазим приятелската атмосфера. Чуй! - прошепна й мъжът.
В определен ритъм се чуваха крачките на четирима мъже. Трима издаваха странния звук от официална подметка, но шумът от четвъртия беше по-скоро шляпване от кожен ботуш.
-- Щом завият по коридора в дясно, ще продължим след тях. Не трябва да издаваш никакъв звук, различен от вдишване и издишване. Не, ти няма да успееш. Най-малкото ще се разболееш от студения мрамор. Ще те нося до там.
Тя опита да възрази, но той я притисна по близо да себе си, като знак, че ще ги чуят, ако издаде какъвто и де е шум.
Звуците от стъпки минаха и заминаха зад ъгъла.
Мъжът я грабна и я вдигна все едно беше плюшена възглавница. Почувства се леко засрамена от това, че роклята и почти не скриваше краката й.
Вратата се отвори и мъжът тръгна по петите им.
Тя притисна ушите си за да не чува отекването от елегантните обувки на мъжа, но такова нямаше. Той стъпваше толкова леко, че на практика беше безшумен. Напрегна слуха си, но не можа да чуе какъвто и де е звук. Дори ритъмът на сърцето му липсваше.
Съкровищницата, както я наричаше графа, беше мазе намиращо два етажа под кабинета. По пътя обаче не срещнаха нито един човек. Всички бяха заети с погасяването на пожара.
-- Един от костюмираните зави в друга посока. Предполагам ще обяви награда за главата на Паяка.- изведнъж подхвана разговор шепнещият.
Гласът му някак липсваше. Тя го чуваше без проблем, но звукът просто го нямаше.
След няколко минути мълчание, двамата се озоваха пред съкровищницата. За разлика от кабинета, вратата там беше с метален обков и железен катинар. Той я остави леко и се облегна на стената.
Тя веднага надникна вътре. Беше пълно със жълти кюлчета наредени едно върху друго и запълващи цялата стая. Това беше…
ЗЛАТО. Всичко това бе злато. Толкова много на едно място. Не знаеше, че графът е толкова богат.
Един от изискано облечените мъже вътре извади стъкленицата, която шепнещият му беше дал и я подаде на мъжът с дрезгавия глас. Той на своя страна взе едно кюлче от една от по-малките купчини, подаде го на другият в черно, взе колбата в ръце и я отвори. Странен дим започна да излиза от вътре. Рязък кисел мирис достигна до ноздрите й и тя направи странна гримаса. Мъжът демонстративно изсипа една капка върху кюлчето и ефектът беше поразителен. Златото се разтвори и потече като сълза от плочката.
-- Това не е злато.- процеди през зъби мъжът с дрезгавия глас.- Това е чисто и просто месинг…
/Откъс пети/
-- Отдръпни се. - подсказа й шепнещият.- Това, което ще последва, няма да е красива гледка.
-- Какво ще…- тя не можа да довърши.
В съкровищницата, графът беше извадил дълъг нож и заплашваше другите двама. Направи заплашителна крачка напред и извика:
-- И какво като не е злато! Никой няма да излезе от тук за да разказва! Ще ви избия един по един.- ръцете му трепереха, а погледът му щъкаше между костюмарите. Скъси дистанцията с един бърз замах, но беше твърде бавен. Мощния ритник на дрезгавия се заби в хълбоците му.
-- Тези двамата са професионални убийци…- чу шепот зад себе си.- Баща ти няма никакъв шанс…
-- Той не ми е баща. - отвърна тихо Солки.
-- Вие изобщо не сте търговци на коприна.- изпъшка графът.
Последва още един ритник право в бъбреците. Чу се писък и пълничкия аристократ се сгъна на кълбо по земята.
-- Имението ти ще плати само половината от дълга ти. С тези разрушения дори няма и толкова. Мисли, графе! Какво ценно имаш… - следващия ритник беше насочен към рамото му и оцели право в целта.
-- А какъв ти е?- подшушна й шепнещият зад врата.
-- Настойник. Съпруг на сестрата на майка ми… която също е мъртва.- отговори като не повишаваше глас.
-- Всичко което имах, е в хазартните клубове!- изхриптя графът.- Нямам нито стотинка… Дори не знам къде ще отида, когато ми вземете имението!
-- Аз мога да предложа нещо.- мъжът с дрезгавия глас помогна на аристократа да се изправи и продължи с равномерен тон.- Видях дъщеря ти… Доста е хубавичка. Ако ми я дадеш… Сметките ни са разчистени.
-- Разбира се!- веднага се съгласи графът. От очите му се стичаха сълзи. Цялото му тяло трепеше. Гласът му наподобяваше плач на малко момиченце загубило куклата си.- Твоя е! Само и единствено твоя! Така и се пада като се замотава с този фалшив алхимик!
Солки стоеше вцепенена и не можеше да мръдне. Тя… не беше стока за продан. Никога не се беше замисляла, че през всички тези години, тя рядко беше общувала с графа. Не го познаваше. От къде можеше да си представи, че той би направил нещо подобно. Ако знаеше, че живее под един покрив с такова чудовище, да го беше изгонила отдавна.
Имението си беше нейно. Майка й и го бе завещала. Този човек беше дошъл, просто защото нямаше къде да отиде след като изгуби имота си на хазарт. Откъде накъде ще продава нейното имение? Всичко, което имаше, бе това имение. Малко опепелено след върлуването на живия огън, то продължаваше да има стойност за нея. Щеше да намери пари и да го ремонтира.
-- Добре ли си?- шепнещият глас почти се бе превърнал в целувка по врата й. Тя се усмихна от тази негова ласка и кимна с глава. - Остави всичко на мен.- тя кимна още веднъж в отговор.
-- НЕ!- гласът на шепнещият разтресе съкровищницата. Беше повече животински крясък, от колкото човешки вик.- Какви сте вие…
Всички в стаята погледнаха към двойката на вратата. Лицето на графа леко се смръщи, но лицето на дрезгавия беше бяло като чаршаф. Левия му крак трепереше, докато стискаше лявата си ръка в юмрук.
-- Моля те, Лукрис, не прави сценки. Успокой се и отиди в стаята си. Не ти плащам за да правиш циркове.- прекъсна го главатарят, като несъзнателно отстъпваше назад.
-- Не ме прекъсвай, докато ти говоря, простосмъртен!- в гласа му трептеше нотка на ярост.- Още по-малко не ми казвай какво да правя и какво не…
-- Лукрис, успокой се! Не е…- неуспя да довърши изречението. Шепнещият се изстреля от мястото си и само след секунда юмрука му се заби в челюстта на главатаря. Мъжът излетя и се заби с огромна сила в стената от месингови кюлчета. Челюстта му видно беше извадена и ченето му висеше. Самият той бе изпаднал в безсъзнание. Струйка кръв течеше по устните му.
Солки извика за да предупреди оранжевокосият, че зад него другият костюмиран се опитва да го удари с крак, но не беше нужно. С прецизна маневра Лукрис успя да избегне удара, след което хвана крака на нападателя и се чу звучното „ХРУС“,
Мъжът извика от болка и падна като покосен. Започна да изрича псувни на дузина езици, докато в корема му не бе опряна длан. Тогава той онемя и захленчи като малко момиченце. Огромна енергийна вълна мина през тялото му. Солки, която беше на повече от седем метра успя да я усети като вятър в косата си. Противникът лежеше неподвижно на земята. Костите му бяха във всякакви причудливи форми.
Погледът й автоматично премина върху графа. Сълзи се стичаха от изцъклените му очи. Ръцете му трепереха. Отваряше устата си, но от там не се чуваше звук.
Лукрис закрачи към него с бавна стъпка. В поведението му имаше нещо, което момичето никога не бе виждало. Лукавия поглед, стиснатите в ръце юмруци, настъплението на хищник изтезаващ безпомощната си плячка. Звукът от крачките му отекваше в стаята.
Наведе се бавно към графа и го хвана за яката. Дигна го с осезаема лекота. Колкото и да се опитваше да се измъкне, аристократът беше като пъстърва между зъбите на бяла мечка - Гърчеше се безпомощно, докато не се изпари и последната й надежда за живот.
Шепнещият не откъсваше поглед от очите на графа. Докато ответната реакция беше много обратното - ниският пълен мъж правеше всичко възможно да го избегне. Ситни капки се стичаха по левия крачол на графа и образуваха малка локва под него.
Майка й винаги казваше - Каквото и да стане, не оставяй емоциите да те завладеят. Казваше също, че тя като бъдеща графиня, трябва да цени живота повече от всичко. Графство, където смъртта вилнее на воля няма бъдеще.
Винаги, когато трябваше да е сериозна, Солки успяваше да се оправдае с това, че е твърде млада за такава отговорност. Времето от смъртта на майка й бяха минали като седмица. Вече имаше отговорности. Имаше хора, които разчитат на нея.
-- Да не си го докоснал! - в първия момент дори тя се учуди, на реакцията си, но после стисна зъби и продължи.- Не и в моето графство. Стига толкова жертви за един ден! - Лукрис обърна бавно глава към нея, но не каза нищо. Хвърли го на земята като парцал и излезе от стаята.- Искам да си поговорим.- рече му тя със заповеден тон, когато мина покрай нея.- След два часа те искам в кабинета ми.- Той само кимна с глава и премина по коридора.
-- Благодаря ти…- изхленчи графа веднага щом Лукрис напусна стаята.
-- Не ми благодари.- с разгневен тон изсъска Солки.- Искам до половин час тези трупове да ги няма. Теб също. Както си така, мърляв, гнусен и крастав. Да те няма от имота ми. Иначе рошавият няма ти прости втори път.- мъжът кимна леко, преди тя да се обърне.
/Откъс шести/
Солки Уинтърмуун крачеше като победител, какъвто винаги е била. Спомняше си една поговорка, когато много и бяха повтаряли като малка - „ Не е важно кой печели битката, важно е кой печели войната“.
През живота си тя беше губила много войни. Беше загубила войната да има семейство. Беше загубила войната да има приятели..
Опитът каляваше характера й. Войната, която водеше сега беше за наследство, за това какво е тя и какво иска да бъде, за мястото й в света. Тя искаше да притежава, да властва. През трудния си живот, бе разбрала, че нищо не е толкова абсолютно колкото материалното.
Никога не можеше да е сигурна дали има приятели, дали е влюбена, дали е помогнала на някой, но винаги знаеше какво притежава.
Тя притежаваше това имение. То бе напълно нейно. Всяко ъгълче, всяка малка статуетка, всяка картина. Всичко беше нейно. През последните две години и половина, Солки бе оставила всичко на произвола на съдбата. Сега бе моментът да отстои възгледите си.
Сърцето й отново я бе излъгало. Таймъс не беше човека, в който тя се бе влюбила. За миг осъзна, че всичко между тях е било театър. Тя никога не му бе показала истинската си страна. Беше му показала единствено това, което би искал да види един мъж - беззащитно малко момиче, което не би могло да преживее нощта без мъж, който да я пази и закриля.
Пък и той… Той се оказа толкова различен. Всички тези опити, които в последствие навредиха на имението й, бяха само фасада. Явно я е използвал за да постигне целите си. Може би обстоятелствата са го сварили неподготвен и сигурно той ще се върне обратно, въпреки заръката й. Ако докоснеше още веднъж това имение, тя саморъчно щеше да го убие.
Стаята й бе изгоряла, както и цялото северно крило. Това не можеше да го прости толкова лесно. Всичките й вещи бяха овъглени. Сега трябваше да използва прашните дрехи на отдавна загиналата графиня.
Когато влезе в стаята й, пое в ноздрите си застоялия въздух и се изкашля няколко пъти. Навсякъде плуваха малки прашинки, които се виждаха през меката светлина идваща от прозореца.
Помещението не бе чистено от деня, в който майка й бе намерена мъртва пред оградата на графството.
Всичко си бе останало автентично. Леглото й още не бе оправено, бележките й бяха на бюрото, дрехите, с които щеше да отиде на официалния бал в своя чест, висяха на закачалка до големия гардероб.
Солки никога не се бе осмелявала да прекрачи прага на стаята. Виждаше лицето на майка си във всеки орнамент.
Огледа я още веднъж преди да престъпи напред.
Нищо не се бе променило. Вътре имаше едно голямо кралско легло, малка масичка с перо натопено в мастилница, вграден гардероб с гравюра на плет от рози, изящен стенен часовник с махало, който даваше монотонен ритъм…и огромния портрет на графът - Артър Уинтърмуун, баща й.
Той имаше гъста черна коса, гъсти вежди и изискан мустак. Носът му бе малко орлов, а скулите му бяха изпъкнали, така че да открояват красивите му сини очи. На заден план се виждаше голямата неизползваемата бална зала на приземния етаж. Малки сини надписи проблясваха от слънцето.
Солки стисна зъби и влезе навътре. Беше преборила страховете си, но не искаше да рискува да си спомни нещо от миналото. Забърза към гардероба , отвори го и заразглежда дрехите.
Вътре имаше както десетки бални рокли, така и комплекти за ежедневно ползване от панталон и риза. Това малко я учуди. Никога не беше виждала майка си в нещо подобно. Намръщи се като се замисли, колко малко я познава всъщност.
Взе първия комплект, който намери и с едно движение премахна скъсаната рокля от себе си. После без да разкопчава ризата, я облече като блуза. Панталоните облече последни. Те бяха много прашни, затова първо ги изтупа и чак след това ги облече. До нощното шкафче зърна кафяви ботуши и без много да мисли ги обу на бос крак.
Странен дъх се разнесе от гардероба. Мирисът й беше много познат. Мирис на дим. Загледа се наоколо и видя как всичко е обрасло в паяжини. Не и трябваше много време за да осъзнае, че това е почеркът на Таймъс.
Паяжините по стените не бяха естествени. Всяка от тях бе произведение на изкуството. Бе виждала да се появяват такива паяжини, когато Таймъс четеше в лабораторията. Това значеше ли, че той е прекарвал тук голяма част от времето си?
Обърна се и се зарови в чекмеджетата. Трябваше да разбере какво се случва. Коя беше майка й? Какво можеше да е търсил Таймъс в нещата й.
-- Господарке! - чу се крясъкът на една от прислужничките.- Помощ! Помощ!
Солки толкова се стресна, че щеше да разсипе всичките бижута на земята. Точно беше стигнала до кървавочервено колие, по инстинкт го стисна в ръката си, обърна се и излезе на бегом от стаята
Щом се показа от стаята, слугинята веднага се стрелна към нея при нея и започна да се бълва безсмислени изречения:
-- Господарке…безсъзнание…Мери Лу…лежи пред кабинета…
-- Успокой се!- каза и властно графинята. Сложи ръце на рамената й и я погледна със сериозния си поглед.- Разкажи ми какво се случи.
-- Мери Лу е в безсъзнание пред кабинета на графа…
-- Веднага тръгвам!
Какво повече можеше да се случи в този ден…
Мери Лу лежеше в безсъзнание облегната на солидната врата. Както винаги бе облечена в шикозна, тънка рокля на цветя. Лицето й беше бледо като сняг, а физиономията й напомняше на човек видял призрак.
Солки се наведе над нея, сложи ръка на челото й и погали косата й. Това беше единствения човек, който беше с нея през всичките шест години от както майка й напусна този свят. Беше й личен учител, пример за държание както и верен приятел, когато се налагаше. Сега тя бе толкова отпаднала, челото й бе ледено студено.
-- Лекар! Бързо! - изхриптя графинята, докато избърсваше сълзата, капнала от окото й.
-- Тя се оправи. Трябва й само малко време.- от кабинета се чу шепнещият глас на Лукрис. Гласът му звучеше толкова успокояващо, че тя не усети кога се изправи и влезе в кабинета.
Шепнещият седеше на мястото на графа, изискано дигнал краката си на бюрото.
-- Какво се случи?- попита Солки внимателно и се намести на най-близкия стол.
-- Милата Мери видя призрак. Трябва й малко време за да го преглътне.
-- Ти познаваш Мери Лу?- момичето подмяташе малко дървено трупче в ръката си и нервно потропваше с крак.
-- Имаш предвид Мери Луцифер? Да, познавам я.
-- Откъде?- вдигна въпросително очи Солки. Никой не я наричаше така. Не веднъж бе казвала, че това име и е носило само разочарования през годините.
-- Ще разбереш по-късно. Сега не му е времето. - с мек замах я отряза Лукрис и й се усмихна. - Имам друго да говоря с теб.
-- Какво е толкова важно? Защо си дошъл изобщо?
-- Наградата ако ми сътрудничиш ще е това.- той игнорира въпросите й. Метна малкото блестящо камъче, което държеше в ръката си. Тя хвана с ловко движение и го огледа набързо. Беше зелено на цвят й беше голямо колкото яйце. В самия камък сякаш имаше нещо.- Това е един от дванайсетте скъпоценни камъка на императорската корона. - продължи той.- С него ще можеш да платиш за реконструкцията на имението си и дори да живееш като кралица през остатъка от живота си.
Тя огледа камъка още веднъж. Във вътрешността гореше малко жълто пламъче.
-- Това наистина ли е…?
-- Мечът ми лично успя да го откърти от короната. Не че се хваля, но ако не бе се навел на време може би щях да ти нося главата му. Дори да го продадеш като прост скъпоценен камък, може да му вземеш цяло състояние.
-- Какво трябва да направя… За да ми го дадеш? - попита тя докато си подмяташе камъка. Гласът й беше басов и сериозен.
/Откъс седми/
-- Аз умирам… За това не мога да увъртам. Ако искаш камъка, ще сключим договор, но какъв да е договор. Ще свържем съдбите си в пергамент.
-- Ще свържем съдбите си? - Солки леко вдигна лявата си вежда, за да усили въпросителния знак.
Сърцето й пулсираше, докато цялото й тяло се схващаше. От ръцете й се стичаха малки капки пот. Погледът й започваше да се замъглява и тя леко се олюля на стола.
От майка си бе чувала за свързването на съдби. Като малка, тя много обичаше историите за магия. Обичаше да слуша как майка й и разправя за рицари в бели брони, които побеждават лошите черни тирани и връщат щастието на хората.
Имаше една история, която се бе запечатала в съзнанието й. Тази приказка беше последната, която майка й бе разказала преди шест години. За разлика от другите приключенски саги, в онази история се говореше за дълг, за уважение и за обреченост.
В главната сюжетна линия се говореше за млада принцеса, неопитна и неуверена в себе си, решила да избере краткия път към могъществото. Тя била от клан по-стар от града, в който живеела. Всеки един от този клан бил движеща фигура в света. Момичето обаче не познавало нито един от тях. Знаело, че ги има, но никога не ги била виждала.
Тя им завиждала. Те имали огромни дворци и пробождащи небето кули, в които живеели и се отдавали на разкош. Момичето на свой ред си нямало нищо. Била принцеса, наследница на трона, но не притежавала нищо.
Тогава общоприето било, че силните имат повече, а слабите не заслужават нищо. Тя искала сила за да може да отстои правото да притежава всичко.
Дните минавали, но тренировките в магии нямали особен напредък. Принцесата все повече и повече се изнервяла, до моментът, в който самата й учителка не я изгонила от уроците.
Отчетливо си спомняше всяка дума от речта на учителката:
„То що желае материално богатство, никога не ще намери истински приятели и вътрешно щастие. Силата не е дар, а проклятие. Магията не е оръжие, а писалка, която в ръцете на вдъхновен поет, пише красива поезия. Върви по света и намери щастието. Помни - то е далеч от ръката. То е в сърцето.“
Момичето не послушало старицата и започнала да търси сила по всеки възможен начин. Обърнала се както към велики магьосници, които създавали от праха градове, така и към проклети некроманти заличавали нации. Нито едните, нито другите й помогнали. Виждали слабата й психика, виждали омаломощеното и тяло и решавали, че не е годна за ученик.
Тогава тя срещнала закачулена фигура, която се представила за спасителя. Принцесата била толкова отчаяна, че дори и тази малка светлина била достатъчна, за да повярва.
Фигурата се оказала на юноша. Имал красива руса коса, катранено черни очи.
Предложил й сила, власт и всичко, което може да пожелае, само срещу малка услуга - да му се врече във вярност. Трябвало само да свържат съдбите си.
Онази вечер графинята не веднъж бе повторила, че това е дявола, мъченика, чудовището.
Солки вече бе избрала пътя на материалното и нямаше път назад. Преглъщаше тежко, когато си спомнеше историята, но това беше само частен случай. Не бе толкова отвеяна като принцесата. За разлика от нея, в момента Солки държеше всички козове.
-- Свързването на съдби е начин за договаряне от дълбоката древност до днес, госпожице Уинтърмуун.- Лукрис прекъсна дълбокомислието й. Трудно и бе да определени точния интервал от време, който се бе отнесла. - Съществуват три вида свързване на съдби. Ще те запозная с всеки от тях за да не си помислиш, че крия каквото и де е. Първият вид - Братския - всичко се дели по равно. Любов, пари, слава, живот. То е за цял живот. Правилото, което не трябва да се прекрачва е „Завист“. Наказанието е смърт чрез самоизяждане. - Само за момент тъмнокафявите му очи срещнаха нейните. Тя кимна бързо и той продължи.- Вторият начин - Преданост - животът и всичко останало, става собственост на Господаря, при условие, че господарят изпълни последното желание на предания. Третият начин - Договорът - всяка от двете страни слага по две условия. Ако някое от тези условия е нарушено - съответната страна я спохожда внезапна смърт. Договорът е валиден за определено време. Сплитането на съдбите се случва само при съгласието и на двамата участници. Ти имаш правото да избереш начина на свързване