Офффф... Бях се зарекла да не чета повече тая тема, щото не искам да се чувствам като свит на кълбо разгонен таралеж, паднал насред кошница с новородени пухкави зайчета. Но все пак... Добре, правя уточнението, че с този си коментар не желая да обидя никого и много моля никой да не се чувства засегнат от словата ми. Изразявам личното си разбиране за конкретен пасаж в конкретна книга от конкретна поредица, която не намирам за литературен шедьовър, но ми беше изключително приятно да я чета, особено първата й половина. (С втората ми беше приятно да се гавря, но това е друга тема).
И така...
Прологът, при все цялата си патетика, ни въвежда в свят, който като че не е нашият. В този свят в момента става следното:
The Wheel of Time turns, and ages come and pass, leaving memories that become legend. Legends fade to myth, and even myth is long forgotten when the Age that gave it birth comes again. In one Age, called the third age by some, an Age yet to come, an age long pass, a wind rose in the Mountains of Mist. The wind was not the beginning. There are neither beginnings or endings to the turning of the Wheel of Time. But it was a beginning.
След крайно претенциозното въвеждане на уробороса още в началното изречение на първа глава (без да броим илюстрацията на корицата), при което повява вятър от Мъгливите планини, аз и не очаквам, че авторът споменава вятъра просто ей така, колкото да си запълни страницата. (След няколко тома той почва точно това да прави, но още в началото, докато е имал ясна идея, която е нямал търпение да осъществи, той не пише просто, за да си пълни страниците, но и това е друга тема).
И така, колелото на времето се върти, времето няма начало, няма край и... духва вятър. Очевидно когато някой произнесе патетична фраза, в която вмъква нещо крайно ежедневно, значи има умисъл. Предстои да разберем какъв точно. Пролетта би трябвало отдавна да е настъпила, дърветата да са се раззеленили, да пеят птици, но няма и намек, че това скоро ще стане. Вместо това повява леден вятър, който се завихря около Ранд ал'Тор и за миг го улавя в прегръдката си. Първо залепя наметалото за гърба му, след това заплющява в крачолите му и ги издува назад. Героят не се чувства особено комфортно. Не само, че му е студено, но се обръща, за да се увери, че татко му още върви с него. Чувства се доволен, че имат някакви оръжия. Само вечнозелените растения внасят цвят в пейзажа.
На изток бледото слънце се издига над дърветата, но нещо не е наред със светлината му. Тя сякаш е омесена в сянка. Не е просто сутрешна омара, инак никой не би се впечатлил. Не е просто някое облаче в небето. Тя е особена, отчетливо мрачна. Или поне така я чувства героят. Сенките стават по-контрастни, мракът става по-ясно очертан, пролетта я няма, слънцето не свети така, както би трябвало.
Очевидно нещо не е както трябва... Предстои да разберем какво е то.
Тоест, или авторът пише, колкото да си намира на работа, или има наистина нещо предвид, когато казва, че
The pale sun sat above the trees to the east, but its light was crisply dark, as if mixed with shadow. It was an awkward morning, made for unpleasant thoughts.
P.S.
Искам да благодаря на Гугъл Хром, че успя да запази непубликувания ми коментар дори след като се наложи да си рестартирам компютъра след епохална забивка, продължила близо час. Щеше ми се да напиша още, но след това чудо наистина нямам нерви.
