ShadowDance

Това е текст на Джоана Ръс, писан в отговор на някакви възмутени реакции на някаква нейна рецензия. Премахнал съм частите, които имат отношение към конкретната случка, и съм оставил общите й размишления по темата.

Пускам го с цел промиване на клишета от всяка достатъчно рецептивна глава.


На критиците като че ли им е нужно, поне по веднъж в кариерата си, да напишат защита на критиката като цяло. Шоу, Полийн Кейл, Ерик Бентли и Джеймс Блиш са го правили. Сега го правя и аз, което не показва, че съм на нивото им, а че проблемите все така съществуват и извън, и в научната фантастика.

Опитала съм да говоря по общи въпроси, вместо да "защитавам" собствената си критика. Във всеки случай общите въпроси са по-важни от личностите, макар и част от фен-общността да вижда в естетическото или политическо несъгласие нищо освен лични дрязги, мотивирани от завист. Не опира до мен да преценям колко е добра критиката ми – ако достатъчно читатели решат, че е лоша, и редакторът е съгласен, предполага се, че ще спре да я отпечатва, въпреки че книжните рецензии (освен на места като Ню Йорк таймс) е работа зле платена, тежка и най-често плод на любов към идеята. Проблемът е да намериш рецензенти, не да се отървеш от тях.

Ето някои оплаквания, с които все се сблъсквам.

1. Не намесвай политиката си своите рецензии. Просто рецензирай книгите.

Така и ще сторя – когато авторите съумеят да не намесват политиката си в историите си. Никога не съумяват – всъщност, струва ми се напълно невъзможно да напишеш каквото и да било без незабавно да започнеш да правиш всякакви допускания какво представлява човешката природа, какво е добро поведение и какво – лошо, какви трябва да са мъжете, какви трябва да са жените, кои състояния на ума и на характера са ценни и кои – напротив, и т.н . Когато художествената литература премине нивото на минимална техническа компетентност, рецензентът трябва да обърне внимание на тези качествени оценки. Като цяло, читателите не забелязват наличието на познати качествени оценки в това, което четат, но забелязват (и възразяват срещу) непознатите и наричат само тях "политически". Оттам се надига настойчивата позиция (сама по себе си много бурна и именно политическа преценка), че изкуството и политиката нямат нищо общо, че творците трябва да са "над" нея, а критикът, който прави политически коментари за художествена литература, внася нещо неприсъщо в една по същество неутрална сфера.

Само че, ако "политика" значи властовите връзки между групи хора и как те са онагледени под формата на лични отношения, социални институции и възприети идеи (сред които е и тази, че изкуството е "над" политиката), тогава подобна неутралност просто не съществува. Художествена литература, която не е открито полемична или дидактична, пак е пълна догоре с политика. Ако красотата в литературата има каквото и да било отношение към истината (както е смятал Матю Арнолд), тогава човешката (включително социаната и политическата) истина на една литературна творба има значение за естетическото й богатство. Приложението на закостенели, тесногръди, глупави политически стандарти към литературата е лошо, защото стандартите са закостенели, тесногръди и глупави, а не защото са политически.


2. Не доказваш думите си – просто изказваш мнението си.

Това твърдение, мисля, е основано на мисловна грешка, втълпена ни (вероятно) от американското средно образование. Грешката е, че всички доказателства трябва да са "твърди", т.е. да са неоспорими, проучени и да могат да се представят в силогистична форма. Базови познания по съвременната философия на науката би извадила хората от тази заблуда – оказва се, че изненадващо голям брой научни доказателства не са силогизми. Както неведнъж са отбелязвали философи още от Платон насам, естетически и морални въпроси обикновено не се поддават на подобно "твърдо" доказване.


3. Тогава мнението ти е чисто субективно.

Допускането тук е, че това, което не се поддава на "твърдо" доказване, няма никаква връзка с доказателства, опит и разум, и следователно е напълно произволно. Срещу тази гледна точка може да се приведат много непреки доказателства. Например, хората, които я изразяват, сами не се придържат към нея – непрестанно взимат решения въз основа на непреки данни и рязко се противопоставят на всеки намек, че подобни решения са произволни. Друг пример – ако критиката по обективни правила бе възможна, редакторът би могъл да наеме когото и да е и да му плаща много по-малко, отколкото на хора със специални дадености и обучение (ако и на тях да не заплаща кой знае колко, по разбираеми причини). Вярно е, че апаратът, посредством който критикът оценява книги, е субективен, в смисъл, че е у критика, а не извън него, че е уникален за него и се основава на невъзможни за измерване фактори като обучение, талант и опит. Но това не го прави сам по себе си произволен.
Това, което го кара да изглежда такъв, е че понеже процесът на преценка, ако го проследим през всичките му етапи, практически съвпада с цялото обучение на критика, той е склонен да не го изтъква в рецензиите си (с време и тренинг по-голямата част от преценката и бездруго става автоматична). Освен това голяма част от критическото мислене е гещалт-мислене или иначе казано – разпознаването на структури, а то се случва мигновено в главата на критика, макар и да би било невъзможно без нужната памет, опит и постоянно сравнение между нови структури и моделите в ума на преценящия (които търпят непрестанна промяна в светлината на новопридобития опит).
Поради горните причини гневни читатели може да възразят с номер 3 и евентуално да добавят:

4. Всеки има право на собствено мнение.

Забелязали ли сте колко чесно хората казват "чувствам, че" вместо "мисля, че" или (да не даде Господ!) "Зная, че"? Хлапетата, които на седем годинки започват с "Това е свободна страна!", на четиринадесет вече са изминали пътя до "Всеки има право на собствено мнение." Процесът на сплашване, чрез който учители карат младите хора да се чувстват непълноценни човешки създания, ако не оценяват "високата литература" (която самият учител често не може да обясни, нито дори да разбере!), е един от ужасяващите факти на американското образование. Един от защитните механизми срещу това приема формата на настояването, че няма такова нещо като велико изкуство – или че това, което въздейства силно на даден човек, е велико изкуство, за него. И двете са начин човек да заяви първенството и истинността на собствения си опит и това е чудесно. Но това, че ти или аз харесваме нещо *много*, не го прави – само по тази причина, – велико. Литературният канон, ако и непълен и предубеден, не е просто снобска конспирация на "тези отвътре", с която да накарат "тези отвън" да се чувстват зле. (Макар че определено твърде често се използва така.)
Проблемът с литературата и литературната критика е, че мнозина не забелязват чисто занаятчийските елементи в тях – никой не би и посмял да оспори забележките на балетен критик към движенията на някоя прима балерина, нито пък на оперен – към тембъра и дикцията на оперна примадона. От друга страна, никой не се сеща за причина да *не* възрази на забележки по литературна творба, особено ако има широк консенсус по достойнствата й. Така де, всички можем да четем?
Ала и у литературата има много широко поле за техническа критика, макар тя да не борави с движения или ларинкси. А някои мнения струват много повече от други.

5. Знаех си, ти си сноб.

Фантастиката е малка държавица, която от години вече налага вето върху чуждия внос, за да насърчава местните производители. Много читатели на научна фантастика и фентъзи са незапознати с канона на англоезичната литература и със стандартите на критиката извън малкото ни поле. Добавете и отбранителното отношение, което толкова много хора имат към високата култура и се получава повсеместна инфлация на репутации. Вярвам, че е време да спрем да раздаваме звездички и целувки наляво и надясно.


6. Освен това си и язвителен.

Така е. Критиците са раздразнимо племе. Ето някои примери

"Представянето на гърба на "Адвокат на дявола" от Тейлър Колдуел започва с думите "този сладкодумен роман" като така с три думи прави две грешки..." (Деймън Найт)

"...техниката на г-н Зирул му изневерява толкова често, че върху злощастния труп на романа му може да се построи цял курс по творческо писане." (Джеймс Блиш)

Защо го правим?

Първо, това е като болка от опарване. Само тези, които се занимават с рецензии, година след година, знаят колко наистина отвращаваща е повечето литература на пазара. А не можем да си махнем дланта от котлона. Обичайните читатели могат да прескачат, да четат книгата отзад напред, да спрат по средата. Ние – не. Трябва четем внимателно, с цялата налична ни чувствителност към текста и с целия си критико-исторически апарат на високи обороти – в противен случай бихме пропуснали тънката сатира, маскирана като клише, или този дебютен роман, чието начало така и не е било редактирано, или блестящият разказ, скътан сред шумните имена в някоя колекция разкази, експерименталната структура, която може да се сбърка за нескопосаност, красивата история, отчасти развалена от (но и поначало възможна заради) наивността на автора, тази заплетена ситуация, която се изяснява едва в края на книгата. Същестуват подобни творби, но за да не ги пропусне, човек трябва непрестанно да разширява читателските си сетива, познания и критическо внимание, макар и в 90% от случаите да се сблъсква с книги, които издевателстват над тях. Умственото усещане е като от хранене с боклук, уверявам ви, и ако страданието на критика не намираше отдушник в яркия му език, не знам какво му остава. А страдат най-много критиците, които най-много се вълнуват – раздразнението е признак на предадена обич. Както пише Шоу:

"...критиката без лично отношение не си струва да се чете. Именно способността да превърнеш доброто или лошо изкуство в личен въпрос разделя останалите хора от критиците... когато хората сътворяват нещо под нивото на възможностите си и го сътворяват и зле, и самодоволно, аз ги мразя, ненавиждам ги, презирам ги, копнея да ги разкъсам на парчета и да ги разпилея по сцената... По същия начин наистина добрият творец предизвиква у мен най-топли чувства... Когато критическото ми настроение е в зенита си, "лично отношение" не е правилната дума – правилната дума е "страст"..."

Но има и други причини. Критическата преценка е толкова сложна (и се случва в толкова сложен контекст), а думите за възхвала и укор са толкова мъгляви, с така неясно значение, което непрестанно сменя свои нюанси, мястото е толкова ограничено, че критиците се въползват от всяка възможност да изразят мнението си едновременно точно и сбито. Ако към това се добави и ярко – че това си е определението за добър стил. Затова критиците, когато е възможно, изразяват мнението си чрез метафори. Остроумието е тип сбитост (не съм го измислила аз, а Фройд), точно както пародията е тип критика. Драматизацията – също.

7. Все тая. Просто ми кажи какви книги ще ми харесат.

Че откъде да знам?
Всъщност, от време на време критиците могат да правят информирани догадки за вкуса на определена група читатели.
Редакторите трябва да го правят по задължение – с подобни преценки и догадки си вадят хляба и въпреки това се провалят многократно.

1. Само че, ако "политика" значи властовите връзки между групи хора и как те са онагледени под формата на лични отношения, социални институции и възприети идеи (сред които е и тази, че изкуството е "над" политиката), тогава подобна неутралност просто не съществува


Критикуването на политическите идеи се превръща в политическа, не в литературна критика и трябва да се обособява от автора и, а не да се свързва с литературните качества. Ако политическите идеи на автора развалят вкуса на четенето, то критикът трябва да заяви от каква позиция чете книгата и да се опита да направи критика и от неутрална позиция в паралел, ако не може само от неутрална позиция да оценява.

2. Това твърдение, мисля, е основано на мисловна грешка, втълпена ни (вероятно) от американското средно образование. Грешката е, че всички доказателства трябва да са "твърди", т.е. да са неоспорими, проучени и да могат да се представят в силогистична форма


Ако едно доказателство не е неоспоримо, то е оспоримо. Ако едно доказателство е оспоримо, то ще бъде оспорено. 1:1


4. Ала и у литературата има много широко поле за техническа критика, макар тя да не борави с движения или ларинкси. А някои мнения струват много повече от други.

Не, не струват повече от други. Някои аргументи струват повече от други аргументи, когато това е измеримо. Мненията не струват и пукната пара

6."...техниката на г-н Зирул му изневерява толкова често, че върху злощастния труп на романа му може да се построи цял курс по творческо писане." (Джеймс Блиш)

Защо го правим?

Няма оправдание. Подобни изказвания са манипулативни и насочващи и в съда не биха били допуснати, поради емоционалното въздействие върху свидетеля, защо да се допускат в критиката?

П.С. Моето лично мнение на каква трябва да бъде една критика в каквато и да е област:

Ако тя настройва критикувания на изцяло емоционална вълна и той единствено се ядосва или обижда, то критиката не е постигнала целта си. Ако обаче критикуваният се засрами от нея, то тя е добре направена /ако приемем, че е вярна/. Тази рецепта работи върху определено множество от хора, които са:

1) Способни да разбират кога една критика е обоснована и кога е емоционална
2) Способни да се засрамят

Празни приказки и недоразбрали тълкувания

Не ми хареса тази защита на госпожата. С подобни разсъждения предизвиква у мен единствено мисълта че рецензиите са предназначени само да продават и е съвсем нормално да се манипулират.

Целите текст го прочетох с едно наум към следното изречение

Не опира до мен да преценям колко е добра критиката ми – ако достатъчно читатели решат, че е лоша, и редакторът е съгласен, предполага се, че ще спре да я отпечатва

Oтговорът ти пък предизвиква у мен недоумение как си стигнал до тия изводи.

Не опира до мен да преценям колко е добра критиката ми – ако достатъчно читатели решат, че е лоша, и редакторът е съгласен, предполага се, че ще спре да я отпечатва

Рецензентката сама не желае да направи оценка на труда си, но като много важно нещо изтъква това че редактора преценява че тя носи печалба.

Оттам нататък няма смисъл да четем - рецензентката ни казва още в началото че не може да прецени колко добра е критиката и. Целия следващ текст е защита не на критиката като а на критиката която редактора харесва и която продава.

Къде го видя това с печалбата? Каква печалба в литературната критика? Какви пет лева и къде са ми джантите? Втф, въобще

Естествено е да не прави сама оценка на труда си - това действително е работа на редактора. Ако критиката и е добра и добре написана хората ще я четат, ако не е - няма да я четат и ще си загуби работата. Аз не виждам проблема в това? И каква печалба наистина?

Хубава статия бтв - с не всичко съм съгласен, но има доста попадения. Супер много ме кефи начина, по който е подредила точките също така

RRSunknown wrote:

Не опира до мен да преценям колко е добра критиката ми – ако достатъчно читатели решат, че е лоша, и редакторът е съгласен, предполага се, че ще спре да я отпечатва

Рецензентката сама не желае да направи оценка на труда си, но като много важно нещо изтъква това че редактора преценява че тя носи печалба.

Оттам нататък няма смисъл да четем - рецензентката ни казва още в началото че не може да прецени колко добра е критиката и. Целия следващ текст е защита не на критиката като а на критиката която редактора харесва и която продава.

Или просто ще е нахално тя да се самооценява.
И каква печалба, какви пет лева...

Много хубав текст, точно и ясно казва доста важни неща.

Получава се логическо противоречие (чак се чудя как не го виждате).
В целия текст тя илиза че хората не харесват критиката и се налага да я защитава но в началото на текста ясно заявява че

ако достатъчно читатели решат, че е лоша, и редакторът е съгласен, предполага се, че ще спре да я отпечатва

.

Ако хората харесват критиката , те си се отпечатва и няма нужда от защита.
Ако хората не харесват критиката, значи отпечатването е е по някакви други причини.

/
Печалба - всяко нещо което носи приход. Дори и 5 лева може да са печалба.

Наистина не мога да те следя....

По въпроса за критиката

In many ways, the work of a critic is easy. We risk very little yet enjoy a position over those who offer up their work and their selves to our judgment. We thrive on negative criticism, which is fun to write and to read. But the bitter truth we critics must face, is that in the grand scheme of things, the average piece of junk is probably more meaningful than our criticism designating it so. But there are times when a critic truly risks something, and that is in the discovery and defense of the new. The world is often unkind to new talent, new creations, the new needs friends. Last night, I experienced something new, an extraordinary meal from a singularly unexpected source. To say that both the meal and its maker have challenged my preconceptions about fine cooking is a gross understatement. They have rocked me to my core. In the past, I have made no secret of my disdain for Chef Gusteau's famous motto: Anyone can cook. But I realize, only now do I truly understand what he meant. Not everyone can become a great artist, but a great artist can come from anywhere. It is difficult to imagine more humble origins than those of the genius now cooking at Gusteau's, who is, in this critic's opinion, nothing less than the finest chef in France. I will be returning to Gusteau's soon, hungry for more.

1. Номер едно е проблем само ако това влияе на крайната оценка. Но е невъзможно да оцениш Atlas Shrugged без да говориш за обджективизма.
От друга страна един посредствен политически трактат замаскиран като калпаво фентъзи (hello sword of truth 7+) без собствена стойност по кои критерии да се оценява?

2. Това е малко сложно - всяко мнение трябва да бъде обосновано. И доказано. Правилния начин за казване на "Този автор има калпав стил" е - този автор има калпав стил според правилата които аз и колегите сме определили и според които се придържаме консистентно. Факта че въпросните правила могат и да са пулнати от тин еър или out of someone's ass, няма значение.

3. Погледни две. Мнението е обективно изведено от основата.

4. Да. Всеки има право на погрешно мнение(Здравейте републиканци!). И тук идва Роулинг момента - ако имаш собствено мнение и не ти пука за критиците, защо ти пука те какво казват? Ако искаш одобрението на критиката играеш по техните правила.

5. Не не съм. Но имам силно изразен детектор на неща които ми харесват( ми Punisher War Zone е най добрия комсиксов филм правен някога и Postal такъв по игра) и не ми харесват всяка оскарова драма писана евър.

6. И го мога.

Проблема е когато критиката се използва за цензура или идва с holier than though отношение.

Като пример това ревю http://www.criticalgamer.co.uk/2011/07/ ... well-good/

Дани, то под "политика" се има предвид и рандъм сцената с мъжа и жената в кухнята, която на 90 от 100 човека ще им внуши, че на жената мястото е там и колкото по-малко право на дума има, толкова по-добре.

Очевидно е какви са the politics at work в конкретния пример - критикът има пълното право да ги коментира. Невинаги са очевидни, де, затова колкото по-добър е критикът, колкото по-смислено ги артикулира, толкова по-добре за читателя. Това е пипкав момент в критиката и иска красноречие и добра обосновка.

С цитата съм съгласен наполовина: разобличаването на самодоволно изтворените и популяризиращи се боклуци също е нещо много важно. Не за мнозинството, щото нали - по-скоро за малцинството, което е склонно да сподели добре преценената и изразена негативна оценка. Щото хората с добър bullshit детектор + (както пише в цитата ти) способност да защитават позитивната промяната са тия, дето представляват културата на това нашто човечество.

Страхотен текст.

Trip wrote: 4. Всеки има право на собствено мнение.

Като видях това, се присетих за нещо, което прочетох вчера в ето този блог:
http://www.conanmovieblog.com/2011/08/0 ... barbarian/

A great man once said “Everybody has opinions: I have them, you have them. And we are all told from the moment we open our eyes, that everyone is entitled to his or her opinion. Well, that’s horsepuckey, of course. We are not entitled to our opinions; we are entitled to our informed opinions. Without research, without background, without understanding, it’s nothing.”

Само да споделя... Контекстът на статията за Конан е съвсем различен, естествено, но мисля, че точно тази част от нея пасва на написаното в горния текст.

Един критик по-малко РИП

Кристофър Хитчънс
http://lira.bg/?p=13628