X the witch-hunter

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
ProxyFantasy
Paragon
Posts: 615
Joined: Tue Jul 19, 2011 12:59 pm
Contact:

X the witch-hunter

Post by ProxyFantasy » Tue Jul 19, 2011 1:56 pm

Първо да се извиня, че няма нови редове...копнах го от блога....а там такива екстри няма...
Второ да кажа това е разказ по-който ще се рисува 15 страници манга...така, че е доста опростен..и такам надявам се да ми дадете критики, мнения и така нататък...

-- Барман, налей още едно!- провикна се момичето от крайната маса към бара и се усмихна приветливо.
Той се наведе иззад гърба й и арогантно и прошепна:
-- Аз съм тук госпожице. Това вече ви е трета халба. Сигурна ли сте, че знаете мярката си. А сигурна ли сте, че имате финансовия ресурс да си платите сметката? Това не е някое евтино заведение, където можете да пиете нискокачествен алкохол почти безплатно!
Тя стана от стола, помагайки си с две ръце и леко се олюля назад, но стабилно се задържа на раменете му. Бръкна в малката кесийка, която висеше на колана й.
Барманът неволно надникна с поглед и лицето му тотално се промени. Очите му се изцъклиха, ръката му затрепери, а гласът му напълно изчезна.
След момент сякаш нищо не се е случило, с твърд и плътен глас промълви:
-- Питието ви, госпожо, идва след минутка.
Леко залитащото момиче имаше дълга кестенява коса, дълбоки кафяви очи, красива зелена рокля и вплетени цветя в косите си. На лицето си имаше очарователна усмивка. Напомняше на невинност и някаква скрита игривост.
Златната монета, с която девойката мислеше да подкупи съдържателя на кръчмата да й сипва още пиене полетя във въздуха, а след това се изтърколи по пода.
Тя тъкмо понечи да я вземе, но загуби равновесие и се изтърси на пода.
Тогава дойде и поредния женкар, който щеше да се опита да я сваля. Според Екс, той беше трети на брой, като пропускаше бармана.
Екс имаше поглед върху тези неща, защото вече трета седмица следеше младата дама, където и да отидеше. Лека по лека започваше да и прави психологически профил и лек поведенчески анализ
Сега той седеше на една още по скътана маса, там където светлината не стигаше и дебнеше от сенките. Това му беше и работата. Екс беше ловец. И то не какъв да е ловец, а ловец на вещици. Момичето, което наблюдаваше не беше нищо друго освен поредната му плячка. Като ловец той имаше достатъчно търпение да я изчака, лека по лека да му падне в капана.
Мъжът й подаде ръка да се изправи и небрежно се наведе и взе монетата. Помогна й да седне отново на стола си и се намести на свободното място до нея.
Свалячът забеляза игривата, леко пияна усмивка на лицето й и веднага започна с комплиментите.
-- Никога не съм виждал такава красота наоколо. Откъде ли е долетял ангел като теб?
Момичето разтресе глава да се поопомни и гладко с пиянска нотка заразправя:
-- Знаеш ли, приятел? Много хубав въпрос ми зададе... Откъде идвам ли? Идвам от трудно семейство, цял живот живея без баща и с братя пияндурници...
Екс престана да слуша нататък. Вдигна халбата, която стоеше до него и я обърна на екс. Бяха го ударили по ахилесовата пета. Той самият беше израснал без баща. Единственото, което имаше като наследство, беше нож целият изрисуван с руни и окичен с скъпоценни камъни...
Мъжът, който сваляше вещицата се разкрещя:
-- Ти луда ли си, бе? Аз да не съм ти кошче за душевни отпадъци? Та аз исках една лесна забивка и само толкоз. Изобщо не ми трябва историята за твоето трагично детство.- той се насочи към вратата, повтаряйки на висок глас – Леле, че смахната...
-- Барман, дай още едно!
-- Веднага!
Екс усети нечия ръка на рамото си и подскочи като опърлен.
Зад него стоеше млад мъж на около 25 години с светло руса коса вързана на опашка, елегантна риза и изискан панталон. Засмените му кафяви очи му придаваха излъчване на веселяк, а небрежните движения подсказваха за това, че още от рано е започнал с попийването.
Мъжът се усмихна широко и се облегна на празния стол до Екс. След това погледна изпитателно ловеца и с доста дрезгав глас попита:
-- Тук свободно ли е, господине?
-- НЕ! – сряза го Екс.
-- Е значи ще седна да ти правя компания.- с подбрана маневра се настани на съседния стол, докато Екс гледаше с някаква безграничен неприязън.
-- А биричка ще пийнеш ли?
-- НЕ! –сряза го отново.
Без изобщо да му обръща внимание мъжът вдигна ръка и шумно се изкряска:
-- Барман! Я дай тука една бира за мен и една бира за моето приятелче!
Барманът изведнъж се показа от сенките в ъгъла, отиде при тях и с тих и дразнещ глас нежно прошепна:
-- Господинът до вас още не си е платил предишните три халби. Политика на заведението е да не даваме на вересия.
-- Ей, приятелче искаш ли и тях да те почерпя?
-- НЕ! И сам мога да си ги платя!
Русокосият мъж бръкна в джоба на панталона си и от там размята златни монети, които барманът с няколко пируета успя да улови във въздуха.
-- Бирите идват, господа!
След секунда той се понесе в тълпата и напълно се загуби.
-- Какво работиш, приятел?
-- Ловец съм. Защо?
-- Не, не го приемай лично. И аз така си помислих. Се пак с тази джаджа…- с очи му показа кристалния арбалет, който се намираше на масата и плашеше съдържателя на кръчмата да предприема странни действия.
Арбалета целият беше направен от кристали преливащи от бяло към сиво и дори от време на време посветваше в нежна снежно бяла светлина.
-- Ами ти, веселяко?- подхвана темата Екс.- С какво си изкарваш прехраната?
-- Аз ли? Търговец съм на ценни стоки. Знаеш как става – взимаш от по-бедните и по-слабите и го даваш на по-могъщите и по-богатите. – бирата тъкмо бе пристигнала и търговецът вдигна наздравица като от сблъсъка на чашите част от бирата се поразля, но това не направи впечатление на никой.- Как се казваш, приятелче?
-- Екс.
-- Аз съм Грейлок. Грейлок Сторм.
Настана тишина. Двамата смениха израженията си. Загледаха се сериозно, все едно само след минута ще скочат и ще започнат да си раздават юмруци.
Последва брутален смях. Екс не знаеше какво му е смешното, но не можеше да се спре. Удариха още една наздравица и изпиха халбите до дъно.
-- Приятелю, видях, че цяла вечер зяпаш онази мадама с зелената рокля. Мисля, че се казваше Лиана Вайлд, поне така разправят, де. Хубав вкус имаш.
-- Хе хе. Не е за мен тази девойка. Много аристократична ми се вижда.
-- За мен ли я оставяш? Без бой? Как може да ти откаже човек?- Грейлок понечи да стане, но после пак се настани на стола и се провикна високо.- МАЙТАПА СЕ БЕ ЕКСИ!
Цялата кръчма ги спогледа и се ухили. Екс използва това като идеална възможност да намери Лиана някъде в тълпата, но вече я нямаше. Неговата работа започваше сега.
-- Грейлок, аз ще потеглям. Благодаря ти за бирата!- търговецът изобщо не беше в кондиция да му каже довиждане. Лежеше си спокойно на масата прегърнал халбата си и сигурно вече се бе пренесъл в земята на сънищата.
Екс взе от масата арбалета си и го сложи на гърба си, като закопча двата ремъка, които го държаха. Пребърка се да види дали всичко му е на мястото и забеляза, че ножът му е по-горещ от всякога. Учуди се, защото вещицата си беше отишла, а острието се активираше само при появата на остатъчни магични енергии във въздуха. Дори и да имаше други магьосници в тази кръчма, това не го интересуваше. И тяхното време щеше да дойде. Ако не сега, то в някой друг лов.
След като се екипира, се насочи към вратата. Доколкото забеляза, никой не се интересуваше от него и той успя да излезе напълно незабелязано. От кръчмата направо излезе на главната улица на града. Тя беше учудващо пуста и тиха. Неговите стъпки отекваха в меланхоличната картина.
Таверната беше в елитен квартал и изходът от града беше далеч. Аристократите винаги живееха по най-високите места и естествено най-защитените. Като никъде другаде, тук посред нощ можеха да се видят патрулиращи стражи. Няколко от тях му направиха проблем, но при вида на светещия арбалет преставаха да задават въпроси.
Контрастът между градския елит и сганта в крайните райони беше изключително забележим. За разлика от модерните три-четири етажни сгради с двор, порта, тераса и дори охрана, къщите на бедната част от населението бяха едвам скалъпен бардак, който можеше да се срине всеки момент. Тези райони се намираха близо до огромната стена. Човек обаче не можеше да си извади тези разсъждения ако вървеше по главната улица. Защото ако вървеше по нея, всичко щеше да му се стори рай, къщите щяха да му се сторят изискани, хората – прилежни. На Екс това вече не му действаше. Той си беше направил труда миналата вечер да поразгледа забележителностите и това, което видя го беше ужасило вътрешно.
Всичко беше замазано. Не бяха решили проблемите на града, но ги бяха прикрили така, че на аристократите да не им е гузно за умиращите в гнусотии бедняци, докато излизат на свежа разходка по поляните.
След време стигна до портите и там видя често срещана гледка. Стражниците пиеха вино и играеха зарове. Един от тях явно много губеше – беше само по гащи и потник, но продължаваше да играе.
-- Брен, не ти ли стига толкова? Гол ли искаш да се прибираш?
-- Не ми мери ти дрехите, ами мятай Алтън!
Голият мъж замръзваше и подскачаше от крак на крак. Той беше много хилав и издължен. Височината му беше поне две глави над Екс, ако не и повече.
Другият стражник започна да си играе със заровете, измъчвайки приятеля си и накрая прошепна подигравателно:
-- Три шестици, Брен!- леко изпусна малките купчета и те се наредиха в редичка. Всеки от тях показваше числото шест.- Освен потника си, ми дължиш и една бира! Ясно ли е?
-- Да, да...- изскрибуца загубилият.
Отзад се подаде Екс и с мек глас им рече:
-- Нека се обзаложим.- и двамата го погледнаха странно. Изобщо не забелязаха, че ги е наблюдавал цялото време.- Искам с тези зарове, да метнеш цифра различна от шест. Ако не успееш – връщаш на човека дрехите и може и да спасиш живота си.- при последните няколко думи, Екс леко погали арбалета си и мъжът изтръпна.
-- Леле мале, ама ти си бил много тъп!- извика Брен и се хвана за главата.- Та шанса да хвърли три шестици отново е по-малък от колкото всичко тук да се превърне в пясък и да изчезне от лицето на земята. Никой не може да хвърли пет поредни чифта шестици! Никой!- гръмкия му смях отекна в тишината. След миг явно осъзна, че колегата му не се смееше. Той беше пребледнял. Ръцете му трепереха.- Какво изобщо става тук?- изрече изпод вежди
-- Как изобщо успя да разбереш? От колко време ни наблюдаваш?- Алтън напълно игнорира запитването на колегата си и се загледа към странника.
-- За разлика от приятеля ти, аз не замръзвам и през цялото време гледах заровете. Опита се да го измамиш като ги хвърляш по тъмно и държиш напрежението до края, но светлината от арбалета освети два от заровете. Дори не си си направил труда да донесеш истински зарове. Така, че кажи му де, Алтън, или там както се казваш. Кажи му защо не можеш да хвърлиш зар по-малък от шест.
Алтън помълча известно време, след което погледна арбалета и после Брен и така няколко пъти, докато най сетне не се престраши.
-- Защото Брен, всяка страна на тези три зара показва шест.- той преглътна тежко и погледна гузно към земята.
Голият мъж въпреки, че беше доста по-хилав от измамникът му скочи на мига крещейки:
-- Аз заложих заплатата, с която трябва да храня децата си, за да ме мамиш? Сърце нямаш ли, жалък измамник такъв?
След като разкървави носът на колегата си, Брен се изправи и се обърна към Екс:
-- Благодаря ти, страннико...
-- Не ми благодари, а си събирай парцалите, защото тази вечер ще ме водиш из Обсебените гори.- кротко и с равен тон отсече ловецът.
-- Обсебените гори?! Ти чуваш ли се? Никакъв шанс! Там няма да стъпя...- мъжът млъкна. Арбалетът беше опрял до челото му. Екс не го беше заредил, обаче нещо вътре в самия арбалет подсказваше, че и така ще изстреля смъртоносен изстрел.- Няма да посмееш. Та аз съм служител на реда! Ще те гонят в целия регион, че и по натам!
-- Сигурен ли си, че не ми стиска?- изкиска се Екс и се усмихна умопомрачително. Празно белите му очи издаваха точно обратното.
-- Какво ще правиш там? Не знаеш ли, че в тази прокажена гора има духове?- изстена Брен, обувайки си панталоните.
-- Ще оставя едни подаръци за една приятелка.- усмивката му още си стоеше на мястото, но имаше нещо сбъркано в него. Потъваше в работата си. В това състояние беше трудно някой да не изпълнява нарежданията му и да не слуша внимателно думите му.
Вятърът вееше черните му коси и развяваше върха на пречупената му вълшебническа шапка. Огънят край портите огряваше металната му броня и сплетените от части на ризница ръкави. С червеното си наметало и дългата черна начупена коса изглеждаше не по-добре от някой безмилостен звяр тръгнал на лов. За разлика от зверовете обаче, неговото светещо в снежно бяла светлина оръжие показваше местоположението му от километър. Като предупредителен знак, че е по добре да стоиш на страна.
Завърза набързо червения шал около врата си и го остави да се вее и пое след чакащия го вече стражник.
Бързо се изнизаха през портата и Брен започна да го води по главните пътища, като от време си поемаше дъх, защото страхът му нарастваше с всяка крачка, все едно вървеше със затворени очи и след момент ще се блъсне във въображаема стена. Екс не беше много по спокоен от стражника. Струваше му се, че чува шумове, които не трябва и това го побъркваше. Дори усещаше парещата болка от острието, което се опираше съвсем леко в бедрото му. Въпреки това не можеше да покаже безпокойството си. Покажеше ли и най-малка уплаха, самочувствието на Брен напълно щеше да се изпари и сигурно щеше да избяга нанякъде. Ако имаше някой, който искаше да го убие. Нека! До тогава щеше да се опита да запази самообладание.
За негово учудване „Обсебената гора” изобщо не беше толкова злокобна, колкото я описа стражника по пътя. Просто нормална гора нищо повече. Нямаше много растителност, по скоро големи дървета с гъсти корони, които не пропускаха лунната светлина. Въпреки това спътникът му не изглеждаше по успокоен от гледката.
-- Стигнахме. Сега какво ще правим?- Брен звучеше задъхан и по поведението му, Екс можеше да заключи, че няма търпение да си отиде вкъщи.
Ловецът се захвана за работа. Откачи от колана си, предмети подобни на метални буболечки с кристал прикрепен за това, което приличаше на глава. Взе една в дясната си ръка и с леко движение я долепи до близкото дърво. Краката на буболечката се разтегнаха, прегръщайки дървото, основното тяло се впи надълбоко в кората, а кристала засия в бледо виолетова светлина.
-- Какво представляват тези?- попита от любопитство вече успокоилият се Брен.
-- Капани за вещици.- отговори кратко Екс
-- И какво точно правят?- не сдържа въпроса си стражникът.
-- Контрират определен вид магия. Тази, с която не мога да се справя с голи ръце. Ако приятелката ми я притежава, няма да има много дълъг живот.
-- Аха.
Със капаните успя да обезопаси половината гора, но не очакваше, че местността ще е чак толкова голяма.
-- Има ли някакви животни обитаващи тази гора?- сериозно попита ловецът и откопча първата катарама на арбалета.
-- Само горски духове.
-- Значи няма за какво да се притесняваме.- отдъхна си Екс и отново нагласи оръжието си.- Да си ходим?
-- С удоволствие! Най-сетне!- изкрещя Брен с ентусиазъм.
-- Само не крещи и може да тръгваме.

Сутринта беше доста свежа и невинна. Екс не беше спал и секунда. Беше взел странен вид хапчета, които за период от седмица не ти дават дори да си мислиш за спане. Страничният ефект беше, че след тази седмица се чувстваш като пълен труп, но нямаше какво да направи по въпроса, все пак работата го изискваше.
Освен залагането на капани, тази нощ Екс беше завързал съдържателя на кръчмата и го беше набутал в някакъв килер, че да не му се пречка в лова. Сега всичко беше готово.
Според това, което беше разбрал от последната седмица за работата на вещицата, днес сутринта тя трябваше да излезе при изгрев слънце, но нея никаква я нямаше. Това водеше към две възможни ситуации. Първо – да е тръгнала по рано и той да я е изпуснал, което почти нямаше как да стане, защото ловецът не беше мръдвал от главния вход на страноприемницата; Второ – все още да спи, два етажа над него. При такова стечение на събитията, той все пак трябваше да провери дали наистина е така. Като си направи сметка, че така и така трябва да провери започна да се катери по предната фасада на сградата, хващайки се от камък на камък.
Това предизвика лоша реакция в зяпащите хора по улицата. Всички започнаха да се чудат какво точно прави странникът. Някой му крещяха да слиза долу веднага, други смятаха, че това е любовна авантюра и окуражаваха младежа, а трети направо отидоха да викат стражата.
Когато се изкачи до желания етаж, тълпата беше станала доста шумна и той се надяваше да не я събудят съвсем случайно. Това, което видя го остави безмълвен. Явно момичето, отдавна си беше заминало. Може би още след пиянската вечер, когато Екс беше до Обсебената гора.
Отдолу го чакаха стражи, разгневени и готови да го разкъсат на парчета, така че той направо строши стъклото с лакът и скочи в стаята.
Всичко в стаята беше подредено, все едно никой не бе живял тук от години. Леглото беше оправено, чекмеджетата бяха празни, пода беше учудващо чист. С две думи – перфектно изчистено.
Разби вратата с шут и се спусна с яростна скорост по стълбите. Знаеше, че стражите щяха да се опитат да влязат с взлом веднага като осъзнаят, че никой няма да им отвори, колкото и злобно да тропат по вратата. Нямаше време да търси къде се намира вратата на долния етаж водеща към двора. Видя едно стъкло и се вряза в него с всичка сила, като с ръце предпази лицето си.
Дрехата му леко се поразкъса, но самият той не успя да се нареже. Шумът, който се чу от строшаването на стъклото беше оглушителен и той изгуби умението си да чува за няколко секунди, после цялата информация се стовари върху главата му и той реши, че няма време за губене.
Докато тичаше към стената, за да я прескочи, се хвана за главата. Беше забравил, че в себе си държеше острие, което винаги можеше да му покаже дали на около имаше магьосници. Докосна го леко и усети същото както миналите два пъти. То гореше. Може би му беше станало нещо или пък той развиваше допълнителни умения, които го активираха или пък тя беше разбрала кой е той и какво иска, и просто го дебнеше в засада. Нека! Той щеше да има много по-голям шанс в Обсебената гора, заради капаните си.
Започна с ускорен спринт да си проправя път през изисканите дворове. Нямаше и секунда, да се обърне и да види дали някой го преследва. Трябваше да се разкара от града. Тук не беше в безопасност. Имаше много хора. Всеки от тях можеше да е негов враг.
След двадесет минути вече беше на портите на града. Там нещо не беше наред. По това време на деня обикновено те трябваше да са широко отворени, но не бяха.
Пред масивния портал бяха застанали десет въоръжени стражници, в някаква странна бойна формация. Всички бяха вперили поглед в него и се приготвяха за нападение. Извадиха късите си мечове и с бавни крачки застъпваха напред.
Начело на въоръжената група се изпъчваше стражник с по-засукана униформа. Той имаше пагони на раменете и различен вид каска от останалите. Сигурно беше лейтенант или дори капитан. Същият направи няколко крачки и се изкрещя с гърлен глас.
-- По силата на краля, задържам теб, разбойнико, заради нарушаване на закона за опазване на мира на обществените места, закона за частната собственост и заради опита ти да избегнеш наказателна отговорност! Остави оръжието на земята и отстъпи няколко крачки назад
Екс съобразяваше, че ако остане и минута повече неподвижен, щеше да бъде обграден. Това беше най-лошият възможен вариант. За да предотврати това, той с елегантна маневра освободи арбалета си.
Насочи го към портата и загледа изплашените изражения на стражите. Без проблем можеше да се прочете по лицата им желанието да са далече, на някое малко и защитено място.
Арбалетът беше много странна изработка. Направен изцяло от кристали, създателят му беше пропуснал да сложи някой важни елементи като спусък, механизъм за навиване, улей за стрела и така нататък. Въпреки тези явни липси, арбалетът изглеждаше достатъчно заплашителен и също толкова способен да убива.
Екс доближи пръсти към мястото където трябваше да се намира стрелата. По пръстите му започна да се събира сфера от бяла енергия, при което малки остатъчни енергии послужиха като тетива.
„ Двайсет процента.- помисли си ловецът.- Двайсет процента трябва да са напълно достатъчно.”
Сферата се изстреля като мълния. Тя се насочи направо към вратите. След момент огромна експлозия разхвърли стражниците на всевъзможни посоки.
Когато пушекът се разнесе, ясно се виждаха огромните пукнатини в масивната каменна стена и многото малки летвички, които до преди секунди представляваха главния портал на града.
Очите на ловеца се бяха променили, зрението му също. Много малки черни ивици се спускаха към ирисите му като черни катранени змии. От тях се освобождаваше малко количество черно вещество и в самата очна ябълка, оцветявайки я в мътно сиво.
Освен това той вече не виждаше нормално. Черните змии се наместваха в периферното му зрение. От тези прорези в пространството се подаваха различни крайници, на всякакви странни създания. Това определено успяваше да го разсее.
„ Почна се.- каза си Екс на ум и стисна зъби.- Няма вече връщане назад. Всичко или нищо!”
Ловецът използва суматохата, която се беше разразила и просто закрачи през мъглата от прах, докато накрая не се изгуби някъде в сивотата.

Когато пристигна в Обсебената гора, Екс остана напълно шокиран. За разлика от мрачната атмосфера миналата нощ, сега положението беше много по-различно. Всички дървета, върху които беше сложил капани миналата вечер бяха буквално изтърбушени и разсечени на две. Някой не беше харесал неговите действия. След новите промени, гората започваше чак след половин километър.
В тази пустош на Екс щеше да му е много по-трудно да издебне вещицата. Пък и тя знаеше за него. Знаеше, че я е дебнел. Може би тя самата го дебнеше в момента.
Докосна острието си. Изгори се. Значи не беше сам. Играта на котка и мишка започваше сега!
Наведе се, за да използва прикритието на огромното паднало дърво. С тихи и пресметнати стъпки започна да навлиза в гората. Оглеждаше се на всеки няколко крачки. Нямаше никой.
След малко осакатената част от гората започна да привършва и Екс най-сетне забеляза Лиана Вайлд. Ловецът приклекна още по-ниско и се загледа в момичето. Тя беше свела глава, а косата и покриваше лицето й. Кристални капки се стичаха по лицето й. Чуваше се някакво странно хълцане. От време на време подсмъркваше. Ръката и галеше едно от падналите дървета. Очевидно беше, че нещо я е разтроило, но главният въпрос беше защо?
Насочи арбалета към нея, но имаше някаква вътрешна сила, нещо вътре в него, което не му даваше изобщо да използва силите си. Малките черни демони, които се провираха през черните ивици в съзнанието му, го караха да се чувства жалък, нищожен. Меланхоличната им аура се разливаше в съзнанието му. Имаше нещо сбъркано в цялата ситуация. Не можеше просто да застреля някой, който дори не подозира.
Събра смелост и с несигурен глас се провикна:
-- Вярно е, че капаните са опасни, но нужно ли беше да изкореняваш цялата гора.
-- Ти ли си, Морис Арк. Дърветата ми казаха, че си бил тук миналата вечер.- Екс стоеше като вцепенен. Недоумяваше какво точно се случва. Последният човек, който го беше наричал с това име, сега лежеше в гроб три метра под земята, в родното му село.- Бягай, момче. Спасявай се! Не ти остава много време живот, ако не се разкараш.
-- Не ме ли подценяваш малко?
-- Не! Моля те! Бягай!
-- Стига с тези глупости.- отсече Екс и сформира енергийна сфера в ръката си.- Ти ще си просто поредната вещица, която ще пратя в гроба. Нито повече, нито по-малко.
-- Чакай! Та ти не разбираш...- Лиана не можа да довърши изречението си. Снаряда се изстреля от арбалета и с яростна сила се заби в тревата зад нея. Тя беше избегнала атаката с лекота. Получилата се ударна вълна леко развя косата й, но само толкова.
От кожата й започнаха да израстват трънливи храсти, която я обвиха след няколко секунди. От пръстта за изникваха нови и нови растения и скоро пустата гора, осеяна с огромни дървета се превърна в трънлива джунгла.
Това не спря Екс. На всеки десет секунди, той периодично изстрелваше по някоя сфера. Лиана беше твърде бърза. Докато той мигнеше тя вече беше на някое съвсем различно място. След момент беше зад гърба му и леко му подшушна.
-- Защо го правиш? Защо не се опиташ да ми повярваш и да спасиш живота си.
Ловецът се обърна бавно. Даде й време да забележи почти потъналите му в мрак очи. Той не я виждаше повече. Демоните бяха превзели света му и на него му оставаше само да се строполи на земята напълно безжизнен. Когато опря лицето си в нейното с плътен глас и отговори:
-- Защото, когато бях малък, вие магьосниците убихте всичко, което имах. Разграбихте собствеността ни. Разбихте живота ни. Не знам до каква степен знаеш миналото ми, но за да оцелея, трябваше да избия цялото си село, които бяха полудели от глад. Зарових сестра си, човекът, на който най-много държах.- той преглътна и си пое дълбоко дъх. Баща ми изчезна.- гласът му стана малко по-несигурен и леко треперещ.- Единственото, което ми остави е острието. Единственото, което мога да направя е да...
-- Човекът оставил ти завета, както ти казваш, не е бил баща ти, Морис.- Екс се стресна и нещо в главата му се опитваше да изкрещи. Тя разбиваше неговите представи за света досега. Нещо в него го караше наистина да повярва на това.- Неговото име е Франк Сторм. Известен е сред нашите среди, а баща ти е... Той е Агарайа. Титанът, от който ние култът към природата се опитваме да те предпазим.
-- Имаш предвид титанът, върху който живеем?- момичето леко кимна с глава.- Не е честно...не е честно... малко по-малко ти крадеш целия ми свят.
Нещо в него не издържа. Тялото му трепереше. Стискаше зъби, юмруци и търпение, но по някое време се предаде на импулса. Блъсна момичето на страна и се изкрещя:
-- Глупости! Нелепи идиотщини!
Ловецът насочи арбалета към момичето и зареди почти цялата си енергия в една енергийна сфера.
-- Не разбра ли, че не можеш да ме улучиш, друга категория съм!- изкиска се момичето с нейния тънък и закачлив гласец.- Аз пак ще те предпазя, независимо дали искаш или не. Съдбата ти не е да умреш днес.
-- Не знам за моята съдба. Но накрая пепелта ти ще се е вее от вятъра по тези места!- изрева злобно Екс и с ярост отпусна тетивата. Той не се целеше в нея. Целеше се в дървото зад нея.
Стана точно това, което очакваше. Лиана не се помръдна. Остана на мястото си и просто пое целия удар. Отблъсна ударната вълна и леко се залюля на място. Падна немощно на колене и замалко не се скрупули мъртва на пода. Кръв течеше от устата и кожата по корема и беше изгорена, а ръцете и не изпълняваха командите й, но тя все пак се усмихваше. Странно беше, но тя изглеждаше щастлива.
ПОБЕДА! Екс беше победил. Сигурно щеше да се зарадва или да се усмихне, ако очите му не се бяха целите черни, с изключение на някой малки бели петна. Вече усещаше зъбите на демоните от бездната, които ръфаха незащитената му душа. Всеки се опитваше да гризне малко от прясната енергия.
-- Здравей, Морис!- гласът се чу от десет метра зад него.- От доста време не сме се виждали!
-- Грейлок?!- учуди се Екс. Ловецът вече не можеше да го види, но познаваше гласът. Това, което го изненада повече беше, че той знаеше истинското му име. Напрегна зрението си до предела. Успя единствено да зърне огромният черен облак, който се разнасяше от търговеца.- Значи ти си ме следял последните няколко дена?
-- Бързо схващаш. Опитвах се да изуча техниките ти. Мога да кажа, че да използваш енергията от предпазният слой на душата си, не е кой знае колко интелигентно. В момента не си и най-малка заплаха за мен.
В следващият момент се чу силно подухване на вятъра. Лиана, която досега се превиваше от другата страна на Екс, се стрелна към Грейлок с светкавична бързина и доколкото успя да различи какво се случва Екс, тя беше хваната в движение за гушата.
-- Ти..не може да го убиеш!- едвам изрече Лиана.
-- Грешиш! Мога!- чу се веселият смях, който Екс си спомняше от кръчмата.
В размазания сиво черен свят на ловецът на вещици се видя нещо по-черно от останалото черно. То се намираше в ръката на търговеца. След миг той го стисна и огромна силова вълна се разнесе. Първоначално засегна Лиана и тя падна безжизнена от ръката на Грейлок. Екс очакваше да застигне и него, но това, което стана, беше съвсем друго. Огромни корени бяха излезли изпод земята и се бяха обвили ловеца като в пашкул. Само след момент те паднаха неподвижни, изсъхнали и разложени.
От магията на Грейлок, цялата гора се беше променила. Беше мъртва, прогнила, суха. Дори демоните около него бяха из попридали по земята. Това му даде възможност да забележи Лиана, лежаща на половин метър от търговеца.
Тя не изглеждаше по същия начин. Косата й, вече беше бяла. От очите й се ронеха черни сълзи от подобно на катран вещество. Самата й кожа също беше бяла. Нямаше никакви признаци, че е още жива.
Тъмният облак около Грейлок се разнесе . Мъжът се доближи до не можещият да помръдне ловец.
-- Задачата ми не е да те убия, Морис. Не се безпокои. Проблемът е, че идват тежки времена за нашата организация и последователите на баща ти си искаме острието обратно. Не я слушай тази жена, не че не е вярно, че мъжът, който мислиш за баща си, всъщност е МОЯТ баща, но острието наистина си е на господаря ми. И все пак ти си важна пионка в нашата игра. Един ден този свят ще рухне и баща ти ще се изправи от вековния си сън.
Грейлок се наведе и без усилие взе острието от ръката на Екс.
-- Сигурен съм, че някой ден пак ще се видим. Сине на Агарайа.

Когато Морис се осъзна, първата му работа бе да погледне Лиана. Тя не се беше подобрила. Сърцето й не биеше. Той я бе взел в обятията си, а от очите му се стичаха кристални сълзи.
-- Знаеш ли, момиче? Ти си втората жена, която жертва живота си заради мен. Не трябваше да става така...- той не знаеше какво да каже и затова я целуна.
В следващите няколко часа Морис събираше съчки от гората. Те бяха в изобилие. Така и така цялата гора беше суха и мъртва. Събра малка купчина и я положи да легне върху нея.
-- Франк Сторм веднъж ми каза - „Хората са родени от прахта и в прах трябва да си отидат. Те са част от природата и затова вятърът трябва да развява останките им по целия свят.” Аз ще отмъстя за теб, Лиана. Сбогом!- извади от колана си малка кутия кибрит, запали една клечка и бавно гледаше как пламъка гори. С прощален жест хвърли огънчето, а то като фурия разпали изсъхналите клони.
Морис си тръгна и никога повече не погледна назад. Остави тази част от живота си в пепелта на пламъка. Започна отначало.

След три дни на мястото, където Морис беше подпалил безжизненото тяло на Лиана беше се появило цвете. Не какво да е цвете, а огромен слънчоглед.
Въпреки липсата на вятър двата листа на цветето се развяваха. В следващия момент листата започнаха да приемат формата на ръце, в основата на цвета започна да си личи силуета на момиче, венчелистчетата леко сменяха се превръщаха в кестенява коса, а стъблото се разделяше на две, като вече напълно личеше стройна фигура на жена.
Момичето леко разроши косата си и с палавия си глас леко се провикна:
-- Отново на белия свят!
Все повече започваше да си личи, че това е Лиана Вайлд. Дълбоките кафяви очи подсказваха невинност, а небрежната й усмивка приветливост.
-- И все пак Морис оживя! Ох, толкова се радвам! И тази целувка! Само като си помисля и краката ми се подкосяват!- Лиана подскачаше от крак на крак, развяваше ръце във въздуха и въздишаше тежко.
Накрая съвсем сериозно заключи
-- Дължа му живота си... Ако не ме беше изгорил и не беше пречистил душата ми от покварата, да съм мъртва.- пое дълбоко дъх и извика с пълно гърло.- МОРИС, АКО МЕ ЧУВАШ, ЩЕ СЕ ВИДИМ ПАК! ИМАМ НЕЩО ДА ТИ ВРЪЩАМ!- и после с по тихо гласче добави.- И то е целувката, която ми даде...

User avatar
Rentless
Scholar
Posts: 149
Joined: Fri Aug 06, 2010 7:44 pm

Post by Rentless » Tue Jul 19, 2011 4:13 pm

Затапваш ме още в самото начало с вещицата която се усмихва приветливо на невидимия барман. Въпросният барман пък е зад нея, очевидно озовал се там чрез магия и без особена причина. После, въпреки, че мълчи, той някак успява да изгуби гласа си. И след малко проговаря напълно спокойно, което показва, че гласа му очевидно не се е изгубил.

Пристига някакъв "сваляч", който през живота си не е виждал момиче. Въпросния вкарва някакъв лаф, който не би сработил е на разгонена бабичка с Алцхаймер. Мадамата му вкарва някаква идиотска история. Средностатистическия мъж има два избора... да пробие тая защита, чрез едно "Дай да те почерпя едно и ми разкажи повече..." или просто да напусне без да прави скандали, щото не си струва да се занимава с момичето. Нашият женкар обаче, очевидно е чуствителна натура и веднага се развиква, че тая е луда и че "не е кошче за душевни отпадъци" и избягва едва ли не разплакан.

Прескачаме на някаква скрита маса, която вещицата е неспособна да види, защото... ми защото. Там на екс пие бира Екс, който бива ударен в ахилесовата пета от историята на момичето. Въпросният е ловец на вещици и е въоръжен със СВЕТЕЩ АРБАЛЕТ, който изглежда само ловците на вещици ползват. Та, въпросният Екс, който очевидно размахва арбалета когато му падне, следи някаква вещица ТРИ СЕДМИЦИ без въпросната да го надуши. Дори вещицата да е толкова сляпа, Екс рискува страшно много. Освен ако не му пука, че ще го видят. Което значи, че няма причина да се крие, което води до логичното... Що просто не докопаш вещицата, ами си губиш времето да я следиш?

Та нашият герой, който успява да остане незабелязан от вещицата, защото въпросната няма периферно зрение, на свой ред е изненадан от някакъв случаен тип, който веднага го разпознава като ловец, благодарение на СВЕТЕЩИЯ АРБАЛЕТ! Екс, забравя каква му е работата и се впуска в някакъв странен разговор с въпросния, като не се опитва ни най-малко да запазва анонимност или да не привлича внимание. После му става смешно, защото, защото. Двамата успяват да привлекат вниманието на цялата кръчма.

Естествено, вещицата се е измъкнала. Нашият герой изглежда незасегнат. Браво, Екс. Камата, която Екси носи, показва, че в кръчмата има вещица, което очевидно не е от значение за ЛОВЕЦА НА ВЕЩИЦИ КОЙТО ТУКО-ЩО ЗАГУБИ ВЕЩИЦАТА КОЯТО БЕШЕ ПРЕСЛЕДВАЛ НЕОТЛЪЧНО ТРИ СЕДМИЦИ.

Бардак между другото означава публичен дом, особено когато говорим за сгради в псевдосредновековен свят. Изглежда това което спира горките, примиращи от глад и немотия бедняци от бунт срещо тънещите в разкош богаташи са пияни, играещи зарове стражи. Въпросните стражи също не са особено добре платени или пък особено дисциплинирани.
Нашият Екс, който върви в неизвестна посока по неизвестна следа, решава да се намеси, когато вижда двама стражи да играят зарове и да пият на пост.

Няма идиот който да не се усети че заровете имат само шестици. При това след пет поредни хвърляния и оставен по долни гащи. Екс някак успява да види заровете, благодарение на факта, че е невидим за сражите, докато не проговаря.
Екс насочва незареден арбалет към челото на един от стражите, който въпреки това решава да му помогне. НЕЗАРЕДЕН АРБАЛЕТ! Сериозно.
Стражът по някаква причина вярва, че незареден арбалет би го убил.

Нататък просто не смея да чета...

User avatar
ProxyFantasy
Paragon
Posts: 615
Joined: Tue Jul 19, 2011 12:59 pm
Contact:

Post by ProxyFantasy » Wed Jul 20, 2011 8:18 am

Добре де...прав си, че има неща, които не си пасват, НО има едно но и то е края на историята.
И да идеята с заровете беше глупава (резнали сме я в мангата.
Друго, което е - героят е нескопосан ловец. Това съм се опитал да покажа от началото на идеята. Веселият герой, който не се опитва да крие самоличността си, просто защото е "пиян", не знам аз лично не мога да си задържам езика, когато пиенето ме налегне.
Тва с насочения арбалет е средновековната идея за страха от всякакви шайни раути, които може и да са играчка, но в ръцете на странно изглеждащ човек изглеждат заплашително...
Но да разбирам, твоята гледна точка. И аз докато пишех самата история смятах някои неща за очудващо абсурдни повърностни и тъпи, но за 15 страници човек трябва да измисли нещо елементарно, но в същия смисъл и по вътрешно, като идеята за некадърността на главния герой и цялата откритост в началото.
Много ти благодаря за мнението. Помогна ми да премисля разни работи.
Мерси много за помощта, искренно ще се радвам ако го допрочетеш и допълниш мнението си :Д ^^

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 5 guests