сърдитата принцеса 5 и 6

[thia]

продължаваме нататък. после ще спра, за да почакам отзиви. не ща да тормозя никого, ако не е интересно.

5глава

Годината се тътреше към юни. Всичко буйно цъфтеше, връзваше или се размножаваше както свари, под път и над път.
Едва ли придвижването пеш беше най-удачно за един куц дявол, но Халоран си беше изнамерил нови удобни обувки с връзки до глезена, не бързаше за никъде, наслаждаваше се на ненатрапчивото внимание на слънцето и знаеше, че до обяд ще е в селцето. Ако можехте да го видите, бихте казали, че е облечен с черни джинси и зелено поло, а през капака на раницата му е преметнато черно кожено яке, и щяхте да сте прави. Обувките му си бяха чиста проба джамп-бутси, а очилата за слънце – „Рей-бан”. Вещите-които-спят са си там открай време и колкото и да се напъваме, не можем да измислим и сътворим нещо, което там още го няма. Еq имаше места, където не всеки можеше да попадне, и други където не можеше да влезе никой, но космогоничните обяснения, засега не се вписват в нишката на повествованието ни особено добре.
Всъщност Халоран не правеше кой знае колко странно впечатление. Удобните дрехи за път са си удобни дрехи за път във всяка епоха, а по пътищата тогава странстваха и много по-живописни индивиди.
Селото беше малко и нямаше страноприемница, но местният ковач склони да го подслони за сребърен талер и дори му обеща вкусен обяд и вечеря. Стълбът вече стърчеше на малкото площадче, окичен с китки цветя, панделки и карамелизирани курабийки. Момите пък, току претичваха през дворчетата – коя с разпуснати коси, коя боса, или само по риза и така цял следобед, докато Халоран се излежаваше по корем в сеновала над конюшнята и зяпаше през пролуките в дъсчените стени. Наистина вкусния обяд напредваше по изконния си път в храносмилателната система и той дори си подремна. Не че имаше нужда. Продто никога не си отказваше прости удоволствия от този сорт.
Събуди се, когато гълчавата на площада беше набрала сила, и когато хлапето на ковача за втори път дойде да го извика, слезе за празника. Реши, че ще е неудобно повече да отказва. Освен това, точно за празника беше дошъл тук, нали? Това беше едно от малкото села, където на традиционния иначе за цял Валдхайм майски празник, избираха принц и принцеса. Знаеше, че обикновено ги избират по хубост, и това напълно го устройваше. Интересуваше го, естествено, принцът.
Спусна се по дървената стълба, избърса с някакъв парцал праха от обувките си, поизтупа крачолите. След това извади вода от кладенеца, поизми се, облече отново полото, изчистено от сламките и върза на конска опашка косата си с някакво кожено ремъче. Когато оркестърът засвири, преметна якето си през рамо и се отправи към тълпата. Реално погледнато, нямаше защо да се оплаква от сегашната си задача, освен естествено, прекъсването на работата по онази потенциално успешна формула. Но тя можеше и да почака. Сега се намираше тук, беше май, луната се подаваше над хълма, който не беше Брокен, и слава богу. Чакаше го едно чисто ново празненство и куп поразии за правене. Те можеха да са съвсем безобидни или пък безкрайно зловещи и кървави. Въпрос на избор. Беше решил да се придържа към по-миролюбиви действия, но всеки момент можеше да промени решението си, нали? Точно тази увереност, че може да прави каквото си поиска, му подсказваше, че изпълнението на тази задача ще е безкръвно. Той разбира се можеше и да предизвика война с някое кралство, което разполагаше с принц на възраст за задомяване и да накара подопечната си опърничава хлапачка да го вземе, само и само да спаси страната си от кървища, но това вече го беше правил много пъти и изобщо не го привличаше идеята да куцука по подгизнали бойни полета. Може пък Буда да надничаше през рамото му – нищо, че рамото беше достатъчно силно да върти двуръчен меч няколко дни без почивка. Или просто той самият се беше променил. Тази работа с меча, всъщност нямаше кой знае колко общо с раменете. Там важна беше китаката. Тя, разбира се, също беше желязна. Норните си знаеха работата, констатира той. Предяха нишката на живота му доста милостиво. А може би просто светът беше станал малко по-добър. Или пък той, ако разбира се едното не беше функция на другото. Това също не можеше да бъде изключено като вероятност.
Преди някой и друг век, пак можеше да стои така, в средата на селото, но то щеше да гори, около него да се валят кървави трупове, а той, с дълга закривена сабя в ръка, да се наслаждава на късчетата хаос, които огънят изтръгва от мрака – тук разпорен труп, там глави, торсове, крайници, струпани на абстрактни купчини, ведно с останки от животни и счупени оръжия. И знаеше, че е било така, приемаше го, защото беше част от него, и защото, за да стане това, този, който беше сега , е трябвало да премине и през другото. Неизбежно.
Сега не носеше оръжие, макар че сам беше оръжие, не искаше смърт и кръв, но щеше да обърка нечии житейски планове. Неизбежно.
Приседна почти в края на дългата маса, но не след дълго, слабичко девойче му донесе голяма глинена халба бира. Пред него и червендалестия дебелак отдясно се издигаше солидна купчина още цвъртящи наденички. Имаше и хляб, черен, но страшно вкусен, масло и сладко от боровинки. Както вече стана дума, Халоран нямаше навика да си отказва прости удоволствия. Оркестърът безсрамно фалшивеше, но аха да го подразни и той си припомняше досадните псалми и химни, ден и нощ огласящи мястото, за което всички си мислеха, че ще им продадат билет, дълбоко въздъхваше от облегчение, че се е спасил от тази скука, и се вслушваше в дисонанса и дрънченето с подновено удоволствие.
Дали някой реши, че всички са се нахранили, или всички стомаси подадоха едновременно сигнал, че съдържанието им има нужда от слягане, но танците започнаха като по команда. Халоран остана облакътен на масата в компанията на древни старци и две селянки в напреднала бременност. Подсмихна се на възможността да прошепне на някой от дядовците с колко века всъщност го води по възраст. Не че щяха да му повярват. Винаги избираше тяло на около трийсет и пет за превъплъщенията си. Този път не беше изключение.
Точно когато се беше отегчил да гледа как се преплитат панделките в ръцете на танцьорите, как потропват краката и се подрусват...други неща, кметът, селският първенец, богаташът или какъвто там се падаше човекът с най-голямото шкембе и най-шарената халба в ръка, заваляйки думите, обяви, че ще избират принц и принцеса. До този момент Халоран не беше оглеждал местните младежи кой знае колко. Сега го направи и повдигна вежди. Не че го вълнуваше много, как точно ще изглежда принцът на Бернадина. Нали просто трябваше да е принц, пък макар и на избираема длъжност./Да живее демокрацията!/ Но сега установи, че е на път да направи на разглзената пикла доста по-голяма услуга, отколкото беше планирал. Защото младежите си ги биваше. Между 6 и 10 „Вилема” по десетобалната скала. Но едва ли имаше някой под 4. Ето какво правят чистият въздух и физическия труд.
Междувременно момците и девойките усърдно се съвещаваха и от двете групички периодично се разнасяха викове и смях. Най-сетне девойките издърпаха напред един младеж от групата, а младежите на свой ред направиха същото с едно момиче, и двамата, застанали току пред майския стълб се загледаха смутено. После към тях пристъпи някакъв човек и сложи на ръцете им по една медна, на пръв поглед, гривна. Халоран с труд разпозна у него хазяина си, ковача. Да не забравяме, все пак, че това беше шестата му халба бира, а нямаше никаква причина да изтрезнява нарочно. Поиска си още една халба и после се загледа в двойката височества. И двамата бяха руси – пфу! И хубави с онази красота, която виждаме в съразмерните черти и тела.. Можеха да са брат и сестра, но сигурно не бяха, защото целувката им пукаше и трещеше като лейденска стъкленица чак до мястото, на което седеше дяволът. Така. Понамирисва на любов, на провалени планове и разбити сърца. Не му пукаше особено, стига да не се проваляха собствените му планове и точно това го обезпокои. В крайна сметка, колкото и да не му харесваше, задачата изискваше доброволното участие на нарочения принц. Пък и Бърни трябваше сама да каже „да” пред олтара.
-Кои са тези двамата? – обърна се към бабата вляво, която постепенно, в последния половин час се беше присламчила към него.
-А, момата е Биргит. Баща и има ниви на север от селото. Ей там стои със синия елек. Удо му е името.
Бащата не заинтересува Халоран. Девойката също, осъзна бабата. Странен чужденец, помисли си, но продължи нататък.
-Момчето е Дани. Има двама по-стари братя, кон и две магарета. Дървари са и къщата им е извън селото.
-Дани от Даниел ли идва? – запита дяволът, досетил се, че „Дани” не подхожда за име на принц,колкото и да обичаш галените имена.
-Сигурно, знам ли? – старицата пробва да вдигне рамене, но се получи само с едното. Разбираемо. Другото беше украсено с внушителна гърбица. – Знаем си го Дани, дърваря.
Дани, принц Даниел от... Заундблум – спомни си името на селцето. Какво пък, става.Дано пъпчивата Бърни да има вкус. Момчето се го биваше. Външно, де.
-Наесен ще се женят, - продължаваше да го осведомява автоматичният информационен бюлетин отляво. – гълъбчета, виж ги!
Гълъбчетата си гукаха, пак впуснали се в танци. От оркесъра бяха останали само акордеон и някакво подобие на зурна, но наваксваха с ентусиазъм. На никой не му пукаше.
-Баща и първо се дърпаше. Щеше комай да я дава на сина на някакъв голям човек в Нюрнберг, но щерката рипна. Не, та не! Или Дани с венчило или пак Дани ама без... – захихика гаргата. – сгодиха ги преди две недели. Ей ги сега – принц и принцеса...
Бабата млъкна и със загадъчното умение на бабичките, уж врели и кипели в живота, изцеди 2-3 сълзи по сбръчканите бузи. Тези жени умееха да плачат еднакво добре и на погребения, и на сватби, и при раждане на внучета – обикновено чужди. Със същия успех, обаче можеха и да плюят клетви, от които млякото се пресичаше.
Ето, сега ще го попита...
-Ти как се казваш, пътниче? Накъде си тръгнал? Имаш ли занаят? Разправят, със сребро си плащаш...
-Зигфрид съм, бабо, Зигфрид Нахтигал, – разсеяно проговори той и без да се замисля, продължи с лъжите. – войник съм, тоест, бях. И съм тръгнал към Лотарингия. Тамошен съм. Баща ми, царство му небесно, беше мелничар. Та мелницата още си стои. Може да я постегна, пък там каквото сабя покаже... тоест, искам да кажа.. - прекъсна се той и се разсмя смутено. – Тъй де...
Бабичката също се хилеше с два зъба и бебешки венци.
-Тъй я, Зигфрид, мелничарю. Ще те бъде, тъй мисля.
Нямаш грешка, Хал, да омайваш бабите. Защо ли само си правиш труда? Изведнъж всичко му дотегна – и шумните писъци на зурната, и рева на акордеона, бирата, бабата... Той се надигна и нарочно се олюля.
-Лека нощ, бабо...
-Бог да те поживи, войниче – чу зад гърба си.
Бабата не видя как се затресоха раменете му от смях, но ние си знаем, че точно така стана. После Халоран вдигна очи към звездите.
-Да не са се наговорили всички женуря в тая държава да ме благославят? Слушай сега, не га приемай навътре, ама най-добре не се намесвай и ти. Дори с най-добри намерения. Съгласен съм, че работата не е точно като за мен, но все някак ще се справя, чу ли ме? Знам, че си ме чул, поне не се прави на неразбрал.


6 глава

Една от новите, е, почти новите му способности, беше да се наслаждава на възможността да не прави нищо. Нищото не го правеше точно в средата на дъхава зелена поляна, изпънат по гръб, с разперени ръце и кръстосани в глезените крака. Тревичката в устата му вече не пускаше сок, затова той наруши неподвижността си и затърси с ръка да откъсне друга. Пръстите му, обаче първо докоснаха нещо твърдо, а какво твърдо нещо би могло да си появи ей така изневиделица в средата на дъхава зелена поляна? Халоран опипа по-нагоре, все още със затворени очи. По-горе не беше вече толкова твърдо, но за сметка на това ставаше космато. Рязко седна като кръстоса крака и едновременно бутна очилата си на челото.
-Дано ми се присънваш! – си пожела, вперил очи в очите на съществото.
-А не, защо, тук съм в плът и кръв! – обяви то и разкри с усмивка два реда впечатляващо остри зъби. – Здрасти, Зиг! Виждам внасяш свой принос в стереотипите за външността ни. Доста ексцентрично, бих казал. Но очите ми харесват. Другия път и аз ще си направя такива.
-За сметка на това, си личи, че ти си в пълно бойно снаряжение. – Халоран плъзна поглед по цепнатите копита и космати кози крака, които беше напипал, по откровено мъжкото тяло, разкривената морда с жълти очи, увенчана с артистично завити рога. Ако имаше опашка, то тя беше някъде извън полезрението му. – На какво дължа честта, Боало? Не помня някой да ме е пращал по дяволите наскоро, даже напротив. Според последното разпределение, което си спомням, теб май те зачислиха в отдел „Малки клетви”. Ако греша, поправи ме.
-Нямаш грешка, братче, още съм на повикване. И е разбираемо, че съм тук. Работя, бе! Ама виж как тебе са успели да измъкнат от дупката ти, това е интересно. Ти не си от лесните. Някой бая якичък ще да е бил. Не мислех, че все още има такива вещици.
-Аха – Халоран си припомни габаритите на Гримгерда и почувства, че хубавата сутрин окончателно е опропастена. Смъкна очилата от челото на мястото им и попита:
-Та какъв вятър, все пак, те довя насам? – сигурно и Боало имаше въпроси, но пък Халоран беше по-старши. Субординацията е хубаво нещо.
-А, защо да ме е довявал? Аз тук си се подвизавам от известно време. С две малолетни вещички. Нищо особено – малко мана по лозята, двуглави ярета или мор по добитъка – обичайните дреболии. Какво да правя, като са без въображение?
-Съмнявам се аз да ти влизам в програмата, така че, изплюй камъчето.
Боало шмръкна с нос, изхрачи се и от устата му, смешно разкривявайки острите зъби се изтърколи скално образувание с размерите на детска глава. Той погледна изпод вежди Халоран, отбеляза, че не е направил никакво впечатление и се позасмя.
-Добре, де, нали знаеш как е при нас, каквото кажат, това правим... – Халоран прочисти многозначително гърлото си, докато го гледаше, леко наклонил глава. – Ех, че си припрян! Добре де! Помолиха ме да те видя как си. Имаш ли нужда от помощ и така нататък. Някой си мисли, че си се поразмекнал, Зиг...
-Така ли? – той пъхна нова тревичка в устата си, но му загорча и я изплю. – Ето, Боало, вече вгорчи флората!
-Така! – посетителят не обърна внимание на забележката.
-И кой?
-Той! – натърти рогатият и театрално посочи с очи към земята.
-Охо, низшочайше внимание? С какво съм го заслужил?
-Знам ли? Мислех си, че ти ще ми кажеш.
-Това пък защо?
-Защо си го заслужил или защо да ми казваш?
-И двете, Боало, и двете...
Опашката му, все пак я имаше, нервно потрепна и се уви около крака му. Съвсем в духа на персонажа имаше и жило накрая. Без майтап.
-Е, не се впрягай толкова, може да е просто рутинна проверка. По какво работиш?
-Не питай, трябва да омъжа една принцеса.
-Ти ли да се жениш!? – прихна Боало и откъм жълтозелената паст се разнесе аромат на кланица. Халоран се попремести към подветрената страна.
-Опазил ме Оня! Иде реч за някаква позастаряла глезла.Няма страшно, ще се оправя. Добре ще я подредя и нея и мамчето и, дето ме извика.
-Така те искам! – тупна го по рамото бесът и отново лъхна па труп.
-Абе, Бо, ти никога ли не си миеш зъбите?
-Че защо? Окапят ли тези, ще си измисля други. Ти да не би да си ги миеш? – удивлението подръпна веждите му нагоре.
Халоран късно се усети, че нелепата му забележка постави нащрек поотпуснатия от досегашната беседа бес. Но какво можеше да направи, след 200 години бродене из дебрите на източните философии, беше свикнал да отдава голямо значение на подредеността и хигиената, както душевна, така и външна. Вече не приемаше с удоволствие обичайните пакости на колегите си, които традиционно включваха обилно използване на вонящи телесни течности и разпадаща се органика от неизяснен произход. Някой би приел тази му гнусливост за отпускане и мекушавост. А това не беше добре, подсказа му позадрямалият инстинкт за самосъхранение.
-Случвали са се и по-странни работи – измърмори Хал под носа си и отново вдигна глава към беса. – Та какво точно иска да знае той?
Боало се почеса по левия рог, после го изви към челото си и той като гумен се подчини на ръката му. Очите се събраха при носа му и той съсредоточено заразглежда нещо на връхчето. Потърка с пръст, почопли и накрая, извивайки го още по-силно го навря в устата си и гризна със зъби. Когато го пусна,рогът отскочи като пружина, полюля се малко и пак зае предишното си положение. Халоран го гледаше уморено.
-Нямам представа, Зиг. – погледът на Халоран не се промени. – Честна дума! Извика ме, между другото в много неудобно време, почти по средата на месата. Иди, каза, да видиш какво прави Зигфрид. И му кажи за Фазолт и Фафнер. Какво да ти кажа за Фазолт и Фафнер, Зиг? - Този път само едната вежда на Боало отскочи нагоре, заедто с едното ъгълче на устата. – Мислех, че отдавна са аут, какво бих могъл да ти кажа за тях.
-Дано да е нещо интересно, - от отегчението на Халоран не беше останала и следа, но той отново се опъна, привидно спокоен, на тревата. Положи глава върху ръцете си, после я надигна, смъкна очилата на края на носа си, и полупритворил едното и затворил другото око се обърна към беса:
-Бо, я мръдни настрана, че ми правиш сянка. – и отново се отпусна назад.
-Няма ли да изгориш с тази кожа, бе братче?
-М-х, колкото ти ще си счупиш рогата. Не ти ли харесва? – той заразглежда ръката си, вдигната пред очите и после отново смъкна очилата си – Какво, това ли беше?
-За какво говориш?
-Това ли беше съобщението?
-Май че да.
-Добре, чупката! Заминавай при мадамите. Имам да помисля.
-То от много мислене глава боли, питай която щеш патка.
-Фъс, казах!
-Добре, бе фукльо! Добре! Ако имаш нужда, свиркай!
-Че как иначе!
Изпаряването беше средна работа, но остатъчните газове надминаха всичките му очаквания и окончателно отровиха въздуха. Онзи, който е надушил сяра в този коктейл, просто смъртно е обидил органичните газове, произвеждани в стомашно-чревния тракт, след обилна консумация на боб, зеле и боб, точно в тази последователност. Миришеше на войнишка спалня след постна петъчна вечеря. Халоран завъртя показалеца на лявата си ръка обратно на часовниковата стрелка. От клоните на големия орех отсреща се спусна малка вихрушка и прочисти атмосферата, но претовареното му обоняние отказваше вече да възприема деликатния аромат на трева и влажна пръст. Той се огледа – само ненужни зяпачи още липсваха - оттласна се от мястото си и полетя към ореха. Два от клоните му бяха наклонени точно под ъгъл, удобен за облягане. Седна, спусна единя си крак надолу, заклати го и се замисли:
Фазолт и Фафнер бяха братя. Бяха тъпи, подли, завистливи и пак подли. Преди да му станат врагове, му бяха приятели. Много големи приятели. Ама много големи. Защото бяха великани. От тази порода, дето тресат земята, когато стъпват и къщите падат при преминаването им. Замъците също, като стана дума. А когато замахнеха, къртеха планини. И често го правеха. За кеф. М-да. Той ги беше приспал за хиляда години преди ...около хиляда години, някъде тук, по тези места. Но не можеше да си спомни точно къде. Нямаше и представа коя точно година е, та да пресметне колко им остава, докато будилникът звънне. Досега не се беше сетил да попита някого. Не му беше и нужно. Досега. Този пропуск, естествено , беше лесно поправим. Но колкото и да се напъваше, не можеше да си спомни къде точно ги остави да хъркат. Пред очите му бяха като сега – единят, с разперени ръце, вирната към небето брадичка и свит в коляното крак, а другият - по корем, в онази комична поза, която заемат понякога малките бебета – с колене, свити под тялото и задник, сочещ зенита. Дотук, добре, но не помнеше нищо за мястото. Нито име, нито нещо важно от пейзажа. Всъщност, за десет века мястото със сигурност се е изменило, дори да го помнеше. Можеше да накара някого от туземците да го светне за местните приказки и предания, защото подвиг като неговия отпреди хилядолетие със сигурност беше заседнал в местния фолклор. Но доколкото познаваше способността на хората да изкривяват и подправят информацията, беше сигурен, че в което и село да попиташе, щеше да открие, че съдбовната битка се е състояла именно там, зад баира над селото. И щеше да му се наложи да обикаля точно толкова дълго, колкото и ако не питаше никого за нищо.
Откъдето и да го гледаше беше безнадеждна работа. Ще му мисли, ако стане напечено. По-важно беше друго. Защо го предупреждаваха. Разбирате, че добрите намерения се изключват автоматично. Пет-шест от лошите – също. Останаха възможността да го разконцентрират, идеята да го сплашат, но най-вероятно беше съвсем друго – искаха да го задържат повече време тук. Ако сега се впуснеше да търси братята и зарежеше онази работа с принцесата. Все пак до трийсетия и рожден ден имаше повече от година. Можеше да отдели време, за да потърси Фазолт и Фафнер. Или поне така искаше да си мисли онзи, който го предупреди. Ама че задник! Нямаше да мине номерът! Веднъж беше победил близнаците, щеше да се справи пак. Или...
Тук го загложди съмнението. Беше ги победил в друг облик – с ръст, горе-долу колкото техния. И което беше по-важно – с ум зъл, безпощаден, лукав и подъл – за двамата братя, че и отгоре. В това отношение хилядата години за него не бяха минали без последици. Боало беше прав, май наистина се беше поразмекнал. И за беда, май беше сгащен тук, в този облик докато не омъжеше принцесата. Тя трябваше доброволно да каже „да”, а беше отблъснала колко? ...трийсет и осем кандидати или там някъде. Ситуацията придобиваше все по-черни краски. Като че ли някой от много мощни и ниски нива си играеше игрички. Иначе как без никаква помощ и опит в окултизма онова страшилище беше успяло да го извика? Халоран не беше Боало или друг бес от „Малки клетви”. Дори това, което му възложиха да не беше фарс, пак си оставаше въпроса защо не се беше замислил за всички тези подробности по-рано? Дали заради нечие малко заклинанийце за неведение? И да го е имало, било е заложено изключително ловко. Изобщо не го надуши. А във цялата вселена имаше не повече от 5 същества, които биха могли да го направят. Досега.
А когато се беше хванал в капана, го предупредиха, че е в капан. Характерно за някои от познатите му – да те закачат на кукичката и да те гледат как се гърчиш, докато осъзнаваш, че си червей. Дали имаше залози? И какви ли бяха? От 20:1 против него, че и нагоре. Да. Скъпа ми принцесо, налага се по бързата процедура да ви харижем на някого и да си плюем на петите. Доколкото познаваше добронамереността на Лу, предупреждението беше закъсняло. Близнаците се бяха събудили още преди сянката на Боало да падне върху него на тази поляна. Беше се започнало. Отново.
Нещо задращи по кората на дървото. Сега Халоран осъзна, че от доста време чува подобен звук, но не му беше обърнал внимание в залисията. Извърна се бързо и успокоен въздъхна. Беше Ръдиард, неговата тайска мангуста и шеговито намигване към Лу и историята за змията и ябълката.
Халоран протегна ръце и зверчето с изумителна точност скочи от съседния клон в събраните му шепи.
-Как се озова тук, приятел? – той поглади меката козина, доволен, че тук, в този свят Ръдиард не е просто наелектризирана топка енергия, както беше оттатък. Колкото и да му лепеше материя отвъд, неспокойното животно не я търпеше повече от ден-два. Предпочиташе да си е мисъл, енергия в чист вид, но тук беше принуден да съществува с всички атрибути на вида си, наред с бързата реакция и поразителните ловни инстинкти.
Зверчето душеше носа му, изпънало шия. После се изсули гъвкаво от ръцете му, претича по тялото му и скочи на тревата. Халоран го последва. Ръдиард беше имал някаква причина да го потърси, нещо го беше обезпокоило и Халоран се досещаше какво би могло да е то. Мангустите имаха много изострено чувство за собствена територия. И тъй като го беше оставил в едно пространство, изградено и поддържано само от него и за него, а сега мангустата се появи тук, идването и можеше да означава единствено, че някой е нахлул в дома му. И това можеше да е само някой от онази великолепна петорка, за която вече споменахме. Халоран се прости мислено с всичките си записки по формулата и закрачи след ивичката разлюлени тревички, които Ръдиард оставяше при придвижването си. Не пренебрегваше инстинктите. И след като неговите бяха позадрямали, щеше да се довери на чуждите.