Без заглавие (коментари и препоръки, моля)

[Tiam]

Разказът е общо взето полу-есеистичен, но като жанр е точно фантастика. Действието се развива петдесетина години в бъдещето, страх ме е да обобщавам, защото така ще обезсмисля половината разказ.
Също така 100 точки, ако разберете майтапа накрая. Представлява смислова мина и не е невъзможен за разгадаване, пък и имате време да мислите.

-Идентичността е универсална- помня как заговори за първи път, когато разбра, че може да ми има доверие-универсална на всички нива на съществуване и познавателни способности. “Аз съм” е категоричният императив, а всичко добро и красиво му е преди всичко тъждествено. “Аз ще” и “Аз трябва” са само следствия. “Аз съм отвратен” е логически твърде възможно.
Ние трябва да слушаме тези повели, защото казалият ги е месията на личността; макар да допускам, че сега той гние в някой тъмен кът в плен на злокобна инквизиция, намразен ведно от Бога и Дявола.
Когато за първи път чух тази реч, Боядицея беше жена в разцвета си. Минаха десет години, десет усилени и бурни години, през които опиянението от величието на делото насмалко не помрачи ясните ни умове; Аз и всеки от малцината други пазехме самоличността си в тайна; но Боядицея беше твърде суетна, за да скрие делата си от света.
Разделихме се с посивели коси. Как, питате? Когато твърде строгата цензура падна от един репортаж и гладната за зрелища Европа и озлобената Азия видяха следната сцена:
Изчистено викторианско имение край Оксфорд, Англия. Обсадата беше като военна, макар всички да бяхапо следите точно на един човек. Името й, естествено, не беше Боадицея, но в средата на двадесет и първи век бе по-известно от Будика във всичките си разновидности.
От час или повече всеобщото мнение бе било, че се е самоубила в някоя от залите на имението. Все още, обаче, силите на реда не нахлуваха в самотния дом.
И тогава, придружена от гръмки викове, тя най-после се появи на терасата. Десетки оръжия се насочиха към нея и лазерите заиграха по високото й чело. Но никой не стреля-трябваше им жива- за атентатор от такъв ранг смъртта беше твърде леко отърване.
Знаеше какво я чака, но въпреки всичко реши да рискува залавяне; когато газът не я парализира, стана ясно, че не си поема дъх; погледна тълпите военни долу, после плъзна поглед по камерите с усмивка, която точно четирима на целия свят разбирахме.
Извади старинен джобен револвер и стреля в слепоочието си.
Четиридесет години мит и легенда се строполиха през балкона.

Йешуа ме намери след около двадесет години. Не бях обучен да го позная, за да не може да се възползва правителството от знанията ми. Но не можех да сбъркам подписа на Будика. Той беше като гръм от тропическа буря; отблъскваше и объркваше със самото си появяване, а когато заговореше, не един се смущаваше не само от надменния му тон.
Видя ме в библиотеката и ме проследи навън. Когато се беше уверил, че не изглежда твърде подозрително, ме заговори:
-Колко е часът, Уинстън?
Опитах се да си спомня, аз, седемдесетгодишният старец, откъде това момче може да знае името ми, когато кръвта нахлу в слепоочието ми.
-Часът е почти четири следобед, младежо. Датата е седми април, две хиляди и петдесет и трета година.
Той се усмихна насърчително в своя си, мрачен стил.
-Как е...?
-Както на върха на величието си, може би дори по-добре.
Не можехме просто да говорим насред улицата. Вълнението ме изпълни както преди двадесет години, а многократно изгубваната и връщаната вяра в делото се възроди с невиждана сила. Трябваше да заведа тоди младеж далеч от хорските очи и да изтръгна от него всяка секунда от живота му; трябваше да знам, че нищо не е било напразно... и да се оттегля щастлив. “Палантирът”, както предишните петима се наричахме, щеше да се сформира отново около Йешуа; нови четирима гениални спътници щяха да последват светлика му и да отърват Европа от мюсюлманската напаст.

Йешуа ме срещна отново на следващата вечер. Кътът беше див и безлюден, а времето- неподходящо за нормална среща. Поръчах на шофьора си да изостри вниманието си за всичко, освен за разговора ни. Младежът ме чакаше в тъмното, лицето му в светлината само на един дисплей.
-Удобно е-каза- че срещите извън киберпространството са все още толкова тайни, колкото преди петдесетина години.
-Кажи ми всичко. Живота и делата ти. Къде си роден?
-Една дребна балканска държава беше, където избрах да прекарам юношеството си. Защо? За да изпитам с пълна сила липсата на на права на своя страна и всемогъществото на олигарха; за да усетя заплахата за Европа в самия си тил, на проливите, където Константинопол страда под мохамедански песнопения.
Отвратен съм от всичко, освен от беззаконието, ала мога да мина и без него. Трябва да призная, че скоро не желаех да скривам защо съм там. Все пак винаги съм била такава, моята мисъл преди всякакви етични норми.
Добре съм, иначе. Изучавах математико-физически дисциплини, също така наблегнах на информационните технологии. Всъщност скришом направих доста повече, там официално не тормозят соционатите.
Но важното е, че стигнах тук, Уинстън. “Палантирът”, подобно на мен, трябва да се възроди.
-Утре на същото място по същото време-обещах- ще видиш съхранените плодове на труда ни.
Говорехме още дълго; разделихме се в най-късната нощ. С небивала за възрастта си жизненост поръчах на шофьора си да кара до имението на Будика, чак после към дома ми.
Не спах. Вместо това в главата ми се въртеше още една от речите й, произнесена преди много десетилетия:
-Но какво е идентичността? Струва ми се, че тя има два компонента: моментното съзнание за света, усещането му, и една огромна база данни, с която се консултираме постоянно. Що за обект може да носи тези две неща? Струва ми се, че са възможни и при минимална сетивност. Информация може да се запише навсякъде, включително и по релефа на един камък. Колкото до съзнанието, то е простото “Аз съм”. Значи ли това, че камъните имат съзнание? Че целият свят е жив? Вероятно, но аз предпочитам да смятам, че всички сме еднакво мъртви.
И все пак аз съм. И аз съм отвратена.
Един камък може да е способен да пренесе идентичността ми, но не желая да рискувам. Аз съм и аз съм отвратена. Нищо не свидетелства за това повече от моето желание да променям нещата. Мисля, че най-чистият плод на съзнателността е отвращението.
Смятам, че е възможно да продължа живота си у друго човешко същество, Уинстън. Съвременните информационни технологии, достигнали своя връх благодарение на “Палантирът”, могат да ми позволят да изпълня чужда глава с ума си.
“Аз съм” обаче е присъствено само в настоящето. Не можем да докажем, че нашите спомени са действително наши, че не умираме и не се прераждаме момент за момент. Тогава ако осъмна в нечия чужда глава, не би имало разлика между този момент и предишния, между мен преди пет минути и мен сега.
Ако някога съдбата ме принуди, Уинстън, ще го направя. Ще избягам, само аз и моята идентичност, у друго същество, и то ще бъде мен, както след пет минути аз ще стана мен.
Опитвам се да надмогна съдбата си, Уинстън. Да отмъстя на мъртвата си майка-природа, обърквайки утробата й с единствения дар, който споделям с боговете- своята идентичност. И все пак въпростъ стои- делима ли е човешката личност от човешкото тяло? Съществува ли непознат компонент на идентичността? Или просто над човешкия ум тегне проклятие и аз няма да съм способна да измамя себе си, че напускам за момент смъртната си обвивка?

Йешуа беше Будика. Не можех да се съмнявам повече. След двадесет години тя ме издири и откри. Нямах друга надежда, освен да продължа да й служа, както бях правил в най-великите моменти от живота си.

Тих и мрачен, той ме чакаше в безлюдния парк след полунощ. Устройството, което извадих за първи път от години от калъфа с вид на объл камък беше едновременно управление и ключ.
-Кралице моя- позволих си да кажа, когато му го подадох.
-Отвикнах от рицарските ти жестове, Уинстън, и ще те помоля да забравиш какво, не кой, какво бях.
Кимнах, а Йешуа включи устройството, сякаш го бе управлявал поне година. След секунди то избълва ред холограми, първо минюта и полета за пароли, а после една обширна карта на Евразия.
Гледах как холограмата осветява лицето му, младото лице с груби черти, дръзкия по един кошмарен начин поглед, докато очите му се плъзгаха по картите.
Йешуа замръзна пред тази карта. Дълго, доста дълго стоя и съзерцава изображението. После в един рязък момент пръстите му набраха една пагубна команда.
-Какво правиш!?- изревах и посегнах към него.
Той ме отблъсна твърде силно, изключи устройството и се изправи, олюлявайки се. През бесните удари на сърцето си сякаш чувах неговото. Беше толкова пребледнял, че кожата му сякаш светеше в мрака.
-Но защо? -викнах, една поемайки си дъх. Притиснах ръка към болящото си сърце.
След още един прилив на сила Йешуа извади устройството и го разби с голи ръце. Бесът му не спря и разпиля парчетата по тревата.
Нахвърлих му се, но стар и болен не бях нищо за него.
-Твоята кралица имаше премного грехове, Уинстън! Трябваше да ги изкупя или поне да предотвратя бъдещите.
-Ти си нея, не си ли, глупако? Жено, опомни се, ти живя за това, което сега унищожи!
Момчето ме изгледа с омраза. В очите му личеше онази лудост, която утешава многомесечните мъченици.
-Адът, Уинстън, адът! Да не знаеш кой си. Първо, да си мечтал с цялата си кръв да откупиш поне ден от живота на един велик човек и изведнъж да осъмнеш със сбъдната мечта! Онази богиня, която бе изпълнила новините, която се подиграваше на света, но трепереше над европейското величие! И изведнъж си нея. Уинстън! Аз съм и не съм твоята кралица! Не успях да остана твоята кралица! Един ден осъмнах бича на изтока и бях смазан! Усещах, че съм тук и едновременно не съм тук! Че съм нея и едновременно не съм нея! Погледнах в огледалото и не се познах. Да си на две места едновременно... АД, Уинстън, или да не знаеш къде си във времето и пространството.
Имах един период, в който счетох всичко за шизофрения. Намерих своите записки от преди метаморфозата. Бил съм прочел апокрифната й биография и съм бил крайно развълнуван. След като прочетох всичко обаче ме сполетя едно пагубно осъзнаване- дали, отчаян от собствената си незначителност, не бях си въобразил, че съм не себе си, а създание много по-велико, дали не си бях несъзнателно приписал един много по-значим живот? Промених се, макар и бавно, според характера й, но мъките ми дълго не преставаха. Не мога да ти опиша ада, който настана след метаморфозата. Но аз бях млад и наивен, отвсякъде ме заливаха поучения и идеи, които тя мразеше. И тогава дойде нещо, заради което по врата ми още стоят белезите от въжето, а тялото ми е още белязано от операцията, която си докарах, защото отказах да се храня. Дойде пълното осъзнаване на живота и греховете й. Греховете, Уинстън, неизброимите смърти, които би трябвало да тежат на съвестта й! Чувствах се омазах с кръвта на стотици мюсюлмани от всякакъв род; Исках смърт, Уинстън, но само не бях сигурен, че ми е достатъчно наказание.
-Но ти съдържаш ума й, глупако! Нима в себе си тя няма разумно обяснение на делата си?
-Има, но това не ми помогна! Не можех да посегна на човек от друг етнос, скоро, защото у мен се надигаше и ме тровеше вината и отвращението! С времето, за да се освободя от ужаса и угризенията, аз започнах да я възприемам като своя майка, своя долна и безскрупулна родителка, макар тя да преливаше от доблест. Беше побъркана и искаше да завещае лудостта си на мен, Уинстън, а аз не исках толкова кръв по ръцете си. Трябваше да се бунтувам, но и да приемам владичеството й, иначе нямаше да стигна до теб. Тя, знанията й, са като паразит върху моите собствени, не, аз съм паразитът, защото аз се появих по-късно. Но аз съм паразит на име съвест, сякаш, аз съм паразитът на общочовешкия морал...
Краката ми се подкосиха. По челото ми беше избила студена пот, аз паднах на колене и го загледах умолително, без да зная дори защо.
Осъзна, че съм получил удар. Кръвта се отдръпваше още повече от лицето ми и ръцете ми трепереха. Първата смърт, която щеше да причини Будика в това си превъплъщение, беше моята. Всъщност... Будика? Дали? Йешуа вече се оттегляше, когато изревах с последни сили:
-ИИСУСЕ!!!
Йешуа направи още крачка, преди да осъзнае какво съм казал. Когато просветлението го удари с пълна сила, той отново се олюля. Обърна се, изгледа ме, блед като платно и напълно непознаваем, с разширени, пълни с вина и обвинение, молба и жалост очи, изрева полуживотински и побягна в нощта.