Човекът е страшно кадърен и има очарователно брутален стил, който се доближава доста до този на Мартин. Основната му характеристика е липсата на дори бегло положителни персонажи. Всичките са психопати и простаци, изтъкани от най-различни човешки слабости, което ги прави страшно пълнокръвни. Всеки, който се оплакал от липсата на кръвопролития и мизерии при Сандерсън, може да ги открие преливащи с кофи у Аберкромби. От към бруталност и черен хумор, книгите ми напомнят на филмите на Тарантино и Родригез. Абсолютно задължителен за феновете на Мартин, Глен Кук и Крис Бънч.
За да не бъда голословен, пускам бета версия на пролога на Best Served Cold
- Spoiler: show
- Бена Муркато Спасява Живот
Изгревът имаше цвят на кръв. Процеждаше се от изток, обагряйки небето в червено, а облаците добавяха златиста окраска. Пътят се виеше по планинският склон към крепостта Фонтецармо - скупчени черни кули, издигащи се към небето. Червено, черно и златно.
Цветовете на тяхната професия.
- Монца, тази сутрин си особено красива.
Тя въздъхна, сякаш това беше случайно. Все едно не бе прекарала цял час в кипрене пред огледалото.
- Фактите са си факти. Изреждането им не е дарба. Само доказва, че не си сляп. - Тя се прозя, протягайки се на седлото, за да го накара да почака още малко. - Но мога да чуя още по темата.
Той прочисти шумно гърлото си и вдигна ръка, като лош актьор, започваш монолога си.
- Косата ти е като... воал от блестящ самур!
- Помпозно говедо. Какво беше вчера? Среднощна завеса. Хареса ми повече, защото имаше някаква поезия. Лоша, но все пакя имаше.
- Мамка му. - Той се намръщи към облаците. - Очите ти сияят като безценни сапфири!
- Сега пък имам камъни на лицето, а?
- Устните ти са като розови цветчета?
Тя го наплю, но той беше готов и избегна храчката, която падна от другата страна на коня.
- Това е за напояване на розите ти, заднико. Можеш да се справиш по-добре.
- С всеки ден е по-трудно - простена той. - Пръстенът, който ти подарих, ти отива страшно много.
Монца наведе глава за да му се полюбува. Рубинът беше с размерите на лешник и отразяваше лъчите на слънцето, сияейки като отворена рана.
- Получавала съм и по-лоши подаръци.
- Подхожда на огнения ти нрав.
Тя изсумтя.
- И на кървавата ми репутация.
- Майната й на репутацията! Приказки за глупаци! Ти си сън. Видение. Приличаш на... - Той щракна с пръсти. - Самата Богиня на Войната!
- Богиня, а?
- На Войната. Харесва ли ти?
- Става. Ако си и наполовина толкова добър в целуването на задника на Херцог Орсо, може да получим премия.
Бена се нацупи.
- Най-обожавам големият кръгъл задник на негово превъзходителство, рано сутрин. Има вкус на... власт.
Подковите чаткаха по коловозите, а юздите и седлата проскърцваха. Пътят се виеше нагоре, а околният свят оставаше в низината. Небето преминаваше постепенно от червено към розово. Вече се виждаше реката, проправяща си път през есенните гори. Блещукаща, като армия в поход, точейки се към морето. И към Талинс.
- Чакам - обади се Бена.
- За какво?
- За моя дял от комплименти, разбира се.
- Ако главата ти се подуе още малко, направо ще се пръсне. - Тя нави копринените си ръкави. - Не искам да ми оцапаш новата риза с мозък.
- Пронизан съм! - Бена се стисна за гърдите. - Точно тук! Така ли се отплащаш за годините на отдаденост, безсърдечна кучка?
- Ти ли намекваш, че си отдаден към мен, селянино? Все едно кърлежът да е е отдаден на тигър!
- Тигър, ли? Ха! Когато те сравняват с животно, обикновенно избират змията.
- По-добре от червей.
- Курва.
- Страхливец.
- Убийца.
Това не можеше да го отрече. Между тях отново настъпи тишина. От едно дърво край пътя изчурулика птица.
Бена приближи коня си до нея и промърмори нежно:
- Тази сутрин си особено красива, Монца.
Това предизвика усмивка в ъгълчето на устата й. От онази страна, която той не виждаше.
- Е, фактите са си факти.
Тя пришпори коня си по последния завой и се озова пред външните стени на цитаделата. Над тясната клисура беше спуснат подвижен мост, а отдолу течеше бърза река. Насреща им с гостоприемството на отворен гроб се извисяваше арката на портата.
- Укрепили са стените след миналата година - измърмори Бена. - Не бих искал да щурмувам това място.
- Не се преструвай, че имаш кураж, да се качиш по обсадна стълба.
- Не бих искал да карам други да щурмуват това място.
- Не се преструвай и че имаш куража да даваш заповеди.
- Не бих искал да гледам, как нареждаш на някой да щурмува крепостта.
- Така става. - Тя се наведе наляво и погледна към стръмната пропаст под моста. След това извърна очи към стената с щръкнали черни бойници, срещу просветляващото небе. - Все едно Орсо се страхува, че някой би искал да го убие.
- Нима има врагове? - В очите на Бена се появи подигравателен проблясък.
- Само половината Стирия.
- Тогава... и ние имаме врагове?
- Повече от половината Стирия.
- А аз толкова се старах, да ме харесат... - Преминаха покрай двамата навъсени стражи. Копията и стоманените им шлемове бяха безупречно лъснати. Копитата на конете зачаткаха по тъмният тунел водещ леко нагоре. - Ето, че се появи онзи поглед.
- Кой поглед?
- Че днес повече няма да се забавляваме.
- Ха. - Тя усети, как лицето й се намръщва по познатия начин. - Ти можеш да си позволиш усмивки. Ти си добрият.
Зад портите ги очакваше различен свят. Въздухът ухаеше на лавандула и наоколо имаше зеленина, за разлика от каменистия планински склон. Свят на късо окосени ливади, добре оформени плетове и фонтани. Естествено, настроението се разваляше от мрачните стражи, с черния кръст на Талинс, върху белите си куртки, пазещи на всеки ъгъл.
- Монца...
- Да?
- Нека това да ни е последната кампания - въздъхна Бена. - Последното лято в прахоляка. Нека си намерим по-комфортно занимание. Докато сме още млади.
- Ами Хилядата Меча? Вече са почти десет хиляди и очакват заповеди от нас.
- Да очакват от някой друг. Присъединиха се към нас заради плячката и ние им осигурихме много. Те нямат лоялност, а се интересуват само от собствената си печалба.
Тя трябваше да признае, че Хилядата Меча не представляваха по-добрата част от човечеството, дори сред наемниците. Половината бяха съвсем малко по-добри от престъпници. Останалите си бяха направо по-лоши. Но не за това ставаше дума.
- Трябва да държиш на нещо в живота си - изръмжа тя.
- Не виждам защо.
- Типично за теб. Още един сезон и Визерин ще падне. След това Рогонт ще се предаде и Лигата на Осемте ще остане само в лошите спомени. Орсо ще може да се провъзгласи за крал на Стирия, а ние ще се покрием някъде и ще ни забравят.
- Заслужаваме да бъдем запомнени. Може да си имаме собствен град. Ще бъдеш благородната Херцогиня Монцаро на... където и да е...
- А ти ще си безстрашния Херцог Бена? - Тя се засмя при мисълта. - Глупав задник. Не можеш да отидеш и в тоалетната без моя помощ. Войната е достатъчно гадна. Не бих се замесила в политиката. Правим Орсо крал и се пенсионираме.
Бена въздъхна.
- Мислех, че сме наемници. Коска никога не се е задържал толкова с един господар.
- Аз не съм Коска. Освен това, не е разумно да се отказва на Херцога на Талинс.
- Ти просто обичаш да се биеш.
- Не. Обичам да побеждавам. Още един сезон и после ще обиколим света. Ще посетим Старата Империя. Хилядата Острова. Ще отидем в Адуа и ще застанем под Кулата на Създателя. Точно както сме си говорили. - Бена са нацупи, както правеше, когато нещата не се получаваха според желанията му. Цупеше се, но никога не казваше не. Монца се дразнеше, че непрекъснато се налага сама да взима решения. - Тъй като очевидно имаме само един чифт топки, не ти ли се е приисквало, да ги вземеш назаем, поне някой път?
- На теб ти отиват повече. Освен това у теб е и акъла. По-добре да стоят на едно място.
- А за теб какво остава?
Бена се ухили широко.
- Неустоимата усмивка.
- Усмихвай се, тогава. Още един сезон. - Тя скочи от седлото, намести колана с ножницата, хвърли юздите на най-близкият лакей и тръгна към вътрешната порта. Бена трябваше да побърза за да я настигне, но се оплете в собствената си ножница. За човек, който си изкарва хляба с война, беше истинско недоразумение, по отношение на оръжията.
Вътрешният двор беше разделен на тераси, вкопани в склона на планината. Имаше екзотични палмови дръвчета и още повече стражи.В центъра стоеше древна колона, пренесена от двореца на Скарпиус, която хвърляше сянка над кръгъл басейн с можество сребристи рибки. Грамадата от стъкло, бронз и мрамор, която представляваше дворецът на Орсо я обграждаше от три страни, като чудовищна котка с мишка между лапите си. След пролетта бяха построили широко ново крило край северната стена, около което още имаше скеле.
- Строят здраво - каза тя.
- Естествено. Как мислиш, че Принц Арио може да се оправи само с десет помещения за обувки?
- В днешно време мъжете не могат да са модерни, ако не притежават поне двадесет стаи с обувки.
Бена се намръщи и погледна собствените си ботуши със златни катарами.
- А аз имам само към тридесет чифта. Едва се оправям.
- Всички сме така - промърмори тя. Ръба на покрива беше украсен с редица полу-готови статуи. Херцог Орсо даващ милостиня на бедните. Херцог Орсо даващ знания на невежите. Херцог Орсо защитаващ слабите.
- Изненадан съм, че не си е поръчал статуя, как цяла Стирия му ближе задника - прошепна Бена в ухото й.
Тя посочи към един едва наченат мраморен блок.
- Тя е следващата.
- Бена!
Граф Фоскар, по-малкият син на Орсо, заобикаляше басейна, като нетърпеливо кутре. Обувките му тракаха по прясно застлания чакъл, а луничавато му лице се беше озарило. Беше направил неуспешен опит да си пусне брада, откакто Монца го бе видяла за последно, но редките руси косми само подчертаваха момчешкото му лице. Младокът беше наследил цялата честност на фамилията, но външният вид бе отишъл другаде. Бена се усмихна и разроши косата му. От всеки друг, подобен жест щеше да е обида, но от Бена беше безобидно очарователен. Според Монца талантът му да прави хората щастливи, беше като магия. Нейните дарби лежаха в противоположната посока.
- Баща ти появи ли се? - попита тя.
- Да, както и брат ми. В момента се занимават с банкера си.
- Как му е настроението.
- Добре, доколкото мога да кажа. Но познаваш баща ми. Все пак, той никога не се ядосва с вас двамата, нали? Винаги носите добри новини. И днес ли са добри?
- Аз ли да му кажа, Монца, или...
- Борлета падна. Кантейн е мъртъв.
Фоскар не се зарадва. Не притежаваше бащиния си апетит за трупове.
- Кантейн беше добър човек.
Това изказване се различаваше генерално от вижданията на Монца.
- Беше враг на баща ти.
- Но заслужаваше уважение. Няма много като него из Стирия. Наистина ли е мъртъв?
Бена изду бузи.
- Е, главата му е отрязана и набита на пика над портите, така че ако не познаваш някой страхотен доктор...
Преминаха през висока арка и се озоваха в мрачен и кънтящ коридор, приличащ на императорска гробница. Оскъдната светлина се спускаше по прашните колони и мраморният под. Около стените бяха наредени фигури в стари брони и антични оръжия. Остро тракане на токове на ботуши предизвести приближаването на мъж в тъмна униформа.
- Мамка му - просъска Бена в ухото й. - Онова влечуго Ганмарк е тук.
- Остави го на мира.
- Няма начин това хладнокръвно копеле да е толкова добро с меча, колкото казват...
- Добър е.
- Ако бях и наполовина мъж...
- Само че не си. Остави го.
Лицето на Генерал Ганмарк беше странно меко, мустаците му висяха, а бледо сивите му очи бяха винаги влажни и му придава постоянно тъжен вид. Според слуховете беше изхвърлен от армията на Съюза заради сексуална връзка с друг офицер и бе прекосил морето в търсене на по-широко скроен работодател. Херцог Орсо нямаше никакви предразсъдъци към служителите си, стига да бяха ефективни. Двамата с Бена представляваха достатъчно доказателство.
Ганмарк кимна вдървено към Монца.
- Генерал Муркато. - Подобно кимване и към Бена. - Генерал Муркато. Граф Фоскар, надявам се, че продължавате с упражненията?
- Дуелирам се всеки ден.
- Значи все пак ще ви направим фехтовач.
- Или пък дървеняк - изсумтя Бена.
- Все ще е от полза - отвърна навъсено Ганмарк с чуждестранния си акцент. - Човек без дисциплина е не по-добър от куче. Войник без дисциплина е не по-добър от труп. Всъщност е по-лош. Трупът не би представлявал опасност за другарите си.
Бена отвори уста, но Монца го прекъсна. Можеше да се прави на задник и по-късно, щом това го удовлетворяваше.
- Как мина кампанията?
- Свърших моята работа, пазейки фланга ви от Рогонт и неговите Осприанци.
- Забавил си Закъсняващия Херцог? - присмя се Бена. - Сериозно предизвикателство.
- Просто поддържаща роля. Комична нотка в голямата трагедия, но се надявам да бъде оценена от публиката.
Стъпките им отекнаха през следващата арка, водеща към извисяващата се ротонда в центъра на двореца. Стените бяха украсени с можество скулптори, изобразяващи сцени от античноста. Войни между демони и магьосници и други подобни глупости. На огромният купол имаше фрески на седем крилати жени, с оръжия, брони и страшен изглед. Орисниците, носещи съдбата на света. Най-известното произведение на Аропела. Според слуховете му бе отнело осем години. Това място винаги караше Монца да се чувства дребна и незначителна. Каквато бе и основната му цел.
Четиримата заискачваха широкото вито стълбище, което спокойно можеше да побере два пъти повече хора.
- И докъде те доведоха комедийните ти таланти? - обърна се тя към Ганмарк.
- С огън и кръвопролитие чак до вратите на Пуранти и обратно.
Бена присви устни.
- Имаше ли истински сражения?
- Че защо ми е нещо подобно? Не си ли чел Столикус? Животното се бие за победа...
- Генералът марширува към нея - довърши Монца. - Успях ли да предизвикаш достатъчно смях?
- Не и у врага. Всъщност у никого, но на война е така.
- Аз намирам време за смях - изцепи се Бена.
- Някои мъже се смеят по-лесно. Това ги прави приятна компания за вечеря. - Ганмарк насочи мекия си поглед към Монца. - Забелязвам, че ти не се усмихваш.
- Ще се усмихвам щом приключим с Лигата на Осемте и Орсо стане Крал на Стирия. Тогава може да приберем оръжие.
- Според моя опит, оръжията на висят спокойно на стената. Имат навика винаги да се връщат в ръцете на притежателя си.
- Смятам, че Орсо ще те задържи - каза Бена. - Дори само за да бършеш мраморните плочи.
Ганмарк даже не затаи дъх.
- Тогава негово Превъзходство ще има най-чистия под на Стирия.
Стълбището завършваше с две високи врати с резбовани лъвски глави. Пред тях обикаляше едър мъж, като преданна хрътка, пред спалнята на господаря си. Верния Карпи, най-дълго служилият капитан на Хилядата Меча. Широкото му честно лице носеше белезите на стотици сражения.
- Верен! - Бена стисна здравата ръка на стария наемник. - Да се катериш по планината на тези години? Не е ли по-добре да се излежаваше в някой бардак?
- Де да беше така - сви рамене Карпи. - Но негово Превъзходство ме призова.
- И ти какъвто си покорен... се покори.
- Затова ме наричат Верния.
- Как са нещата в Борлета? - попита Монца.
- Спокойни. Повечето от мъжете са на лагер извън града с Андич и Виктус. Реших, че е по-добре да не опожаряват мястото. Оставих Сесария заедно снякои от по-надеждните в двореца на Кантейн. Стари кучета, като мен, от времето на Коска. Ветерани, които не са склонни на импулсивност.
Бена се засмя.
- Искаш да кажеш, че мислят бавно.
- Бавно, но стабилно. Винаги стигаме до края.
- Влизаме ли? - Фоскар бутна една от вратите с рамо и я отвори. Ганмарк и Верния го последваха. Монца се спря на прага, търсейки най-сериозното си изражение. Погледна назад и видя, че Бена й се усмихва. Усети, че му отвръща без да се замисля. Наведе се и прошепна в ухото му:
- Обичам те.
- Разбира се. - Той пристъпи през вратата и тя го последва.
Кабинетът на Херцог Орсо се помещаваше в мраморна зала с размерите на тържище. На едната стена имаше редица от високи прозорци. През тях нахлуваше лек ветрец и раздвижваше шарените завеси. Отвън продълговатата тераса висеше сякаш от нищото над най-стръмния планински склон.
Другата стена беше декорирана с картини на най-известните художници на Стирия, показващи прословути битки от миналото.
Победите на Столикус, Харод Велики, Фаранс и Вертурио. Посланието, че Орсо е поредният царствен победител беше очевидно, въпреки че дядо му бе узурпатор и при това обикновен престъпник.
Най-величествената картина гледаше към вратата и бе висока повече от десет стъпки. Естествено на нея беше изобразен Великия Херцог Орсо. Стоеше на боен кон, с високо вдигнат меч, а пронизващият му поглед бе вперен в хоризонта. Водещ армията си към победа в Битката при Етреа. Художникът очевидно не знаеше, че Орсо не беше припарвал на по-малко от петдесет мили от сражението.
Но пък красивите лъжи побеждаваха простата истина всеки път, както повтаряше самият той.
Херцогът на Талинс се беше превил над бюрото си и както обикновено размахваше перо, а не меч. До него стоеше висок мъж с гърбав нос, и гледаше надолу хищно, като лешояд, чакащ пътниците да умрат от жажда. В сенките до стената се въртеше могъща фигура. Гоба, личният телохранител на херцога, дебеловрат като могъщ глиган. Принц Арио, по големият син и наследник на Орсо се беше изпружил в един тапициран фотьойл наблизо. Беше преметнал крак връз крак, държеше небрежно бокал с вино, а на красивото му лице беше изписана разлигавена усмивка.
- Намерих тези просяци отпред - обади се Фоскар, - и реших да ги оставя на твоята милост, Татко!
- Милост ли? - Острият глас на Орсо прокънтя в обширната зала. - Не съм почитател на това качество. Разполагайте се, приятели. Ще ви обърна внимание след малко.
- И това ако не е Касапина на Каприл - измърмори Арио. - И нейният малък Бена.
- Ваше Височество. Изглеждате добре. - Монца смяташе, че изглежда като надут задник, но го запази за себе си.
- И ти, както винаги. Ако всички войници изглеждаха така, щях да се изкуша, да участвам в някоя кампания. Нова дрънкулка? - Арио махна към рубина на пръста й, със собствената си, окичена с пръстени длан.
- Каквото беше под ръка, докато се обличах.
- Ех, защо не съм бил там. Вино?
- Още от изгрев ли?
Той погледна с натежали клепачи през прозорците.
- По моите стандарти, още е снощи. - Каза го, сякаш стоенето до късно, беше някакво геройство.
- Аз няма да откажа. - Бена вече си наливаше. Никога не оставаше назад, щом станеше въпрос за самоизтъкване. Сигурно до час щеше да се напие и да се изложи, но на Монца и беше писнало да се прави на негова майка. Тя мина покрай огромната камина, украсена с фигури на Ювенс и Канедиас и се приближи до бюрото на Орсо.
- Подпишете тук, тук и тук - каза високият мъж и посочи с костелив пръст документите.
- Нали познаваш Мотис? - Орсо хвърли кисел поглед в негова посока. - Той държи каишката на врата ми.
- Ваш покорен слуга, ваше Превъзходство. Банкова къща "Валинт и Балк" се съгласява да удължи заема ви за една година, след което, за съжаление ще се наложи увеличене на лихвите.
Орсо изсумтя.
- Колкото чумата съжалява за мъртвите. - Той завърши със завъртулка последния си подпис и хвърли перото. - Всеки коленичи пред някого, нали? Постарай се да предадеш на господарите си моята безгранична благодарност.
- Разбира се. - Мотис започна да събира документите. - С това привършихме работата си, ваше Превъзходство. Трябва да потегля незабавно, ако искам да хвана вечерният прилив за Уестпорт...
- Не. Остани още малко. Трябва да обсъдим още нещо.
Безстрастният поглед на Мотис се стрелна към Монца, след което отново се върна към Орсо.
- Щом негово Превъзходство настоява.
Херцогът се надигна енергично от бюрото.
- Тогава да минем към по-щастливите поводи. Носиш ни щастливи вести, нали, Монцаро?
- Да, ваше Превъзходство.
- Какво ли щях да правя без теб? - В косата му имаше повече сиви нишки от последната им среща, може би и бръчките около очите се бяха задълбочили, но излъчваше все същата впечатляваща командна аура. Той се наведе, целуна я по двете бузи и прошепна: - Ганмарк е добър командир, но за човек, който лапа пишки има забележителна липса на чувство за хумор. Ела, разкажи ми за победите си на чист въздух. - Херцогът остави една ръка на ременете й и я поведе покрай ухиления Арио, към откритата тераса.
Слънцето вече се изкачваше и кърваво червеното небе беше преминало в синьо, изпъстрено с бели облаци. В дъното на зашеметяващата пропаст, реката си проправяше път през есенната гора. Листата варираха от бледо зелени, оранжеви, жълти до крещящо червени и контрастираха със сребристата, бързо течаща вода. На изток гората преминаваше в поле - правоъгълници от разорана почва и неожъната златиста реколта. Още по-нататък реката се разливаше в делта с множество острови и се вливаше в сивото море. Монца едва различаваше в далечината малките кули, сгради и мостове. Великият Талинс, не по-голям от нокът.
Тя присви очи и отметна няколко разрошени от вятъра кичури от лицето си.
- Тази гледка никога не ми омръзва.
- Че как? Нали затова построих това проклето място. Оттук мога да държа едно око над поданниците си, като грижовен родител. Просто за да съм сигурен, че няма да се наранят, докато си играят. Нали разбираш?
- Вашите подданици са късметлии, че имат такъв справедлив и грижовен родител - излъга тя хладнокръвно.
- Справедлив и грижовен. - Орсо се намръщи замислено към далечното море. - Така ли ще ме запомни историята?
Според Монца беше изключително невероятно.
- Какво казва Биаловелд? "Историята се пише от победителите".
Херцогът стисна рамото й.
- Не само красива, а и начетена. Арио е амбициозен, но му липсват качества. Ще се изненадам, ако може да прочете и пътна табела. Интересува се само от курви. И обувки. Междувременно, дъщеря ми Терез, ридае горко, защото я омъжих за крал. Кълна се, дори да й бях осигурил великия Еюз, пак щеше да хленчи за по-издигнат съпруг. - Той въздъхна тежко. - Децата ми не ме разбират. Знаеш, че пра-дядо ми е бил наемник. Факт, който не обичам да разгласявам. - Въпреки че го повтаряше при всяка тяхна среща. - Мъж, който не е пролял ни една сълза и обувал, каквото му попаднело. Човек от простолюдието, който взел властта чрез остротата на ума и меча си. - По-скоро, чрез бруталност и без скрупули, според това, което беше чувала. - Ние с теб сме от една порода. Издигнали сме се сами, от нищото.
Орсо беше роден в най-богатото херцогство на Стирия и никога не беше пипвал физическа работа, но Монца прехапа език.
- Оказвате ми твърде голяма чест, ваше Превъзходство.
- Ти заслужаваш повече. Разкажи ми за Борлета.
- Чухте ли за битката при Хай Бенк?
- Разбрах, че си разпиляла армията на Лигата на Осемте, точно както при Суит Пайнс! Според Ганмарк, Херцог Салиер ви превъзхождал три към едно.
- Числеността е без значение, ако са мързеливи, неподготвени и ги предвождат идиоти. Армия от фермери от Борлета, обущари от Афоя и стъклари от Визерин. Аматьори. Бяха направили лагер край реката, мислейки че сме далеч и почти нямаха постове. Промъкнахме се през нощта откъм гората и ги ударихме на изгрев. Дори нямаха брони.
- Представям си как дебелото прасе Салиер е скочил от леглото си и е побягнал!
- Верния водеше атаката. Пречупихме ги бързо и пленихме обоза.
- Разбрах, че си напоила златистите ниви с кръв.
- Почти не се съпротивляваха. Девет десети от жертвите се удавиха, докато опитваха да преплуват реката. Пленихме повече от четири хиляди. За някои платиха откуп, за други не. Обесихме неколцина.
- Пролели сте по някоя сълза, а, Монца?
- Не и аз. Ако толкова искаха да живеят, да се бяха предали.
- Както се случи в Каприл, ли?
Тя погледна дръзко право в черните очи на Орсо.
- Точно както в Каприл.
- Значи сте обсадили Борлета?
- Вече я превзехме.
Лицето на херцога се озари като на дете празнуващо рожден ден.
- Паднала? Кантейн се е предал?
- Когато хората му разбраха за поражението на Салиер загубиха надежда.
- Хората без надежда са опасни, дори в една република.
- Особено в република. Тълпата измъкна Кантейн от палата, обеси го на най-високата кула, отвори портите и се остави на милостта на Хилядата Меча.
- Ха! Погубен от хората, които толкова се стараеше да опази свободни. Това е благодарността на простолюдието, нали, Монца? Кантейн трябваше да приеме моето злато навремето. И за двама ни щеше да е по-евтино.
- Хората са нетърпеливи да станат ваши поданници. Наредих да бъдат пощадени, където е възможно.
- Милост, а?
- Милостта и страхливостта са еднакви - озъби се тя. - Но вие искате земите им, а не живота, нали? Мъртвите не могат да се подчиняват.
Орсо се усмихна.
- Защо синовете ми не могат да усвоят тези уроци? Напълно одобрявам този подход. Обесете само първенците. И побийте главата на Кантейн над портите. Нищо не окуражава покорството като добрият пример.
- Вече гние, заедно с тези на синовете му.
- Чудесна работа! - Господарят на Талинс плясна с ръце, сякаш прикаките за гниещи глави бяха прекрасна музика. - Какво стана с плячката?
Сметките бяха специалността на Бена и той пристъпи напред изваждайки свитък от джоба си.
- Претарашихме града, ваше Превъзходство. Всяка сграда, всеки етаж, всеки човек. Приложихме обичайните правила, по които действаме. Четвърт за мъжа, който го намери, четвърт за командира му, четвърт за генералите, - той се поклони ниско и подаде свитъка, - и четвърт за благородния ни работодател.
Усмивката на Орсо се разшири, докато преглеждаше цифрите.
- Одобрявам Правилото за Четвъртините! Така ще ви запазя на служба още известно време. - Той застана между Монца и Бена, положи ръце на раменете им и ги поведе обратно през прозореца. Към кръглата маса от черен мрамор в средата на стаята, на която беше растлана огромна карта. Ганмарк, Арио и Верния вече се бяха събрали около нея. Гоба продължаваше да се върти в сенките, скръстил ръце пред гърдите си.
- А какво става с нашите предишни приятели и сега смъртни врагове, коварните жители на Визерин?
- Нивите са опожарени почти до градските порти. - Монца показа периметъра на щетите с пръст. Селяните са прогонени, добитъкът изклан. Херцог Салиер е изправен пред тежка зима и още по-тежка пролет.
- Ще трябва да разчита на благородния Херцог Рогонт и неговите осприанци - каза Ганмарк с тънка усмивка.
Принц Арио се изхили.
- От Осприя идват само приказки и почти никаква помощ.
- Визерин ще падне догодина, ваше Превъзходство.
- И така ще изтръгнем сърцето на Лигата на Осемте.
- Короната на Стирия ще е ваша.
Споменаването на корона доразшири усмивката на Орсо.
- И трябва да благодарим на теб, Монца. Не забравям това.
- Не само на мен.
- Не бъди скромна. Бена е свършил своето, както и нашият добър приятел Генерал Ганмарк, както й Верния, но не може да отречем, че това е твоя заслуга. Твоята отдаденост, твоето упорство и устрем за действие! Трябва да получиш грандиозен триумф, като древните герои на Аулкус. Ще яздиш по улиците на Талинс, а моите поданници ще те обсипват с цветя и ще славят безбройните ти победи. - Бена се усмихваше, но Монца не можеше да го направи. Принципно нямаше вкус за подобни церемонии. - Ще ти се радват повече, отколкото някога на синовете ми. Ще те величаят повече дори от мен, техният законен господар, на когото дължат толкова много. - Усмивката на Орсо се стопи. Без нея лицето му беше уморено и кисело. - Всъщност ще те величаят твърде силно за моя вкус.
Тя долови движението с ъгъла на окото си и успя да вдигне ръка инстинктивно.
Жицата се уви около нея и я затисна, премазвайки гърлото й.
Бена понечи да пристъпи напред.
- Мон... - Мечът на Принц Арио проблясна и го прониза във врата. Ударът не беше точен и го засегна точно под ухото.
Орсо отстъпи внимателно от разхвърчалата се кръв. Фоскар се опули, а чашата с вино се изпълзна от пръстите му и се разби в пода.
Монца опита да изпищи, но през премазаното й гърло, звукът приличаше на свинско квичене. Започна да опипва за камата със свободната си ръка, но някой я спря. Верния Карпи притисна здраво китката й към тялото.
- Съжалявам - прошепна той, изваждайки меча й и хвърляйки го в другия край на стаята.
Бена залитна и от устата му излезе кървава слюнка. Едната му ръка стискаше раната, а през белите пръсти се процеждаше черна кръв. Другата му ръка търсеше меча, докато Арио го гледаше замръзнал. Успя да изтегли почти стъпка от острието, преди Генерал Ганмарк да пристъпи напред и да го прониже спокойно и прецизно - един, два, три пъти. Тънкото острие влизаше и излизаше от тялото му, а единственият звук беше накъсаното му дишане. Кръвта започна да се процежда през ризата и закапа на пода. Той залитна напред и падна, а полуизвадения меч издрънча в мрамора.
Монца напъна всеки мускул в тялото си, но беше хваната като муха в мед. Чуваше пъшкането на Гоба, брадата му се търкаше в бузата й, а огромното му тяло топлеше гърба й. Усещаше, как жицата прерязва страните на гърлото и дълбае в плътта на ръката й. Кръвта се стичаше по яката на ризата й.
Бена успя да протегне едната си ръка към нея. Надигна се няколко инча, а вените по врата му пулсираха бясно.
Ганмарк се наведе и го прониза в сърцето хладнокръвно. Бена потръпна за момент, след което остана неподвижен. Бледата му буза беше обагрена в алено. Тъмната кръв се стичаше под тялото и попиваше в процепите между плочите.
- Е - Ганмарк се наведе и изтри оръжието си в гърба на ризата му. - Готово.
Мотис наблюдаваше намръщено. С леко объркване, леко раздразнение и леко отегчение. Все едно се взираше в неща, които не напасват.
Орсо махна към тялото.
- Арио, отърви се от него.
- Аз ли? - изви устни Принцът.
- Да, ти. Фоскар, помогни му. Двамата трябва да се научите да вършите необходимото, за да запазите могъществото на фамилията.
- Не! - Фоскар залитна назад. - Няма да участвам в това! - Той се обърна и избяга от стаята, а ботушите му изкънтяха по мраморния под.
- Момчето е меко, като сироп - измърмори Орсо. - Ганмарк, помогни му.
Оцъклените очи на Монца проследи как двамата влачат трупа на Бена към терасата. Ганмарк, мрачен и внимателен откъм главата и Арио, проклинащ, докато мъкне единия крак. Другия се влачеше по пода и оставяше кървава диря след тях. Успяха да повдигнат Бена на парапета и го прекатуриха. Трупът мигновенно полетя в пропастта.
- Ау! - изпищя Арио и махна с ръка. - Мамка му! Одраска ме!
Ганмарк се намръщи.
- Извинявам се, ваше Височество. Убийството е тежка работа.
Принцът огледа къде да избърше окървавените си ръце. Посегна към величествените завеси.
- Не там! - извика Орсо. - Това е кантийска коприна, по петдесет монети парчето!
- Къде тогава?
- Някъде другаде, или не се бърши. Момче, понякога се чудя, дали майка ти не излъга, че си мое дете. - Арио се обърса мрачно в бялата си риза. Монца го гледаше, а лицето й пламтеше от липсата на въздух. Орсо се намръщи към нея. Мъглява фигура, която едва виждаше през насълзените си очи и полепналата коса. - Още ли е жива? Гоба, какво се мотаеш?
- Закачи шибаната жица с ръка - изсъска телохранителя.
- Ами довърши я по друг начин, идиот такъв.
- Аз ще го направя. - Верния измъкна камата от колана й, без да пуска другата й ръка. - Наистина съжалявам.
- Хайде де! - изръмжа Гоба.
Острието проблесна, стрелвайки се назад. Монца събра цялата си сила и скочи на крака на Гоба. Телохранителят изпръхтя и охлаби хватката. Тя дръпна жицата от гърлото си и се извъртя, в мига, в който Верния я прониза. Острието пропусна целта и се плъзна под най-долното ребро. Студен метал, но имаше чувството, че е нажежен и я прогаря от корема до гърба. Върхът излезе от другата страна и ръгна Гоба в корема.
- Ах! - Той пусна жицата, а Монца се извъртя с див писък и го удари с лакът. Това изненада Верния, докато вадеше камата и той я изтърва на пода. Монца го изрита, но вместо слабините закачи бедрото му. Посегна към собствения му нож, но порязаната й ръка беше слаба, и Карпи я сграбчи, преди да го прониже. Двамата се сборичкаха с оголени зъби. Слюнката хвърчеше в лицата им, а ръцете им бяха омазани в кръв.
- Убий я!
Чу се трясък и главата й се изпълни със светлина. Тя се просна по гръб и черепът й издрънча в пода. Изплю малко кръв, а отчаяните и писъци преминаха в хриптене. Ноктите й задращиха по мраморните плочи.
- Шибана кучка! - Петата на огромния ботуш на Гоба се стовари върху дясната й длан. Болката се стрелна нагоре и предизвика тежко задъхване. Ботушът му се стовари отново върху кокалчетата, пръстите и китката й. През това време Верния я риташе в ребрата. Монца се закашля и потръпна. Ръката й се изви неестествено. Петата на Гобя я премаза отново към мрамора и се чу звука на трошащи се кости. Тя се завъртя, без да може да поеме дъх от болка. Стаята се размиваше, а пълководците от картините й се смееха.
- Наръга ме, стар глупак! Наръга ме!
- Нищо ти няма, дебелако! Трябваше да я държиш по-здраво!
- Аз трябва да ви наръгам и двамата! - изсъска Орсо. - Довършете я най-после!
Огромният юмрук на Гоба се спусна надолу и хвана Монца за гърлото. Тя опита да го сграбчи с лявата си ръка, но силата й се бе отцедила от раните в тялото и гърлото. Тромавите й пръсти само оставиха кървава следа по брадясалото му лице. Другата й ръка висеше странно извита зад гърба.
- Къде е златото на Хермон - долетя грубият глас на Гоба. - А, Муркато? Какво направи със златото?
Монца надигна глава с усилие.
- Оближи ми задника, педераст. - Не особено умен отговор, но пък от сърце.
- Няма никакво злато - ядоса се Верния. - Нали ти казах, бе прасе!
- Тук има. - Гоба смъкна един по един пръстените от пулсиращите й пръсти, които бяха полилавели и подути като наденици. - Не лош камък - каза той, прибирайки рубина. - Жалко за хубавото тяло. Защо не ми дадете момент с нея? Един момент ще е достатъчен.
- Скорстта не винаги е повод за хвалене - изхили се Принц Арио.
- О, за бога! - извика Орсо. - Не сме животни. Хвърлете я от терасата и толкоз. Закъснявам за закуска.
Главата й се мяташе, докато я носеха. Слънчевата светлина я заслепи. Повдигнаха я, а ботушите й изстъргаха по мрамора. Видя синьото небе. Вече лежеше на парапета. Дишането й беше накъсано. Опита се да изрита. Тялото й се бореше напразно, да остане жива.
- Нека да а наръгам за по-сигурно - чу се гласът на Ганмарк.
- Колко по-сигурно? - Успя да види измъченото лице на Орсо през окървавената коса пред очите си. - Надявам се, че разбираш. Пра-дядо ми е бил наемник. Човек от простолюдието, взел властта благодарение на острия си ум и меч. Не мога да позволя, друг наемник да вземе властта в Талинс.
Искаше да се изплюе в лицето му, но успя да изкара само кървава слюнка по брадичката си.
- Майната ти...
В следващия миг полетя.
Разкъсаната й риза заплющя, около потръпващото тяло. Преобръщаше се непрекъснато, а светът се въртеше около нея. Синьо небе с рехави облаци, черни кули на планинския склон, сиви скали, жълто-зелени дървета и блестяща река, синьо небе с рехави облаци, отново и отново, все по-бързо.
Студеният вятър рошеше косата й, свистеше в ушите и между зъбите, заедно с накъсания й дъх. Вече виждаше всяко дърво, всеки клон, всяко листо. Протягаха се към нея. Отвори уста да запищи...
Клоните се извиха под тежеста й. Един се пречупи и я превъртя. Дървесината пукаше, докато тя падаше към земята. Краката й се счупиха от собствената й тежест, рамото й се размаза в твърдата земя. Но вмесо да разбие глава в скалите, тя само строши челюст, в кървавите гърди на брат си, чието тяло беше паднало в подножието на дървото.
Ето как Бена Муркато спаси живота на сестра си.
Тя отскочи от трупа, почти напълно изгубила съзнание и се затъркаля по склона, като прекършена кукла. Скали и корени я удряха, промушваха и деряха, сякаш я блъскаха със сто чука.
Прелетя през някакъв бодлив храсталак и продължи да се търкаля в облах от прахоляк и листа. Удари се в някакъв корен, който растеше над покрит с камък мъх. Изтърколи се по гръб и остана да лежи неподвижно.
- Хрррх...
Камъчетата продължаваха да се търкалят около нея. Постепенно прахолякът слегна. Чуваше как вятърът свисти между листата на клоните. А може би бяха собствените й хрипове в премазаното гърло. Слънцето си пробиваше път между дърветата и светеше в едното й око. Другото беше затворено. В сутрешният въздух се чуваше бръмченето на насекоми. Лежеше сред боклуците изхвърлени от кухнята на Орсо. Изпружена безпомощно сред гниещи зеленчуци, помия и останки от последните пиршества. Изхвърлена заедно с боклука.
- Хррррх.
Нечовешки звук. Беше почти засрамена, но не можеше да спре да го издава. Животински ужас. Отчаяние. Стонът на мъртвите в ада. Окото й се въртеше трескаво наоколо. Виждаше съсипаната си десница. Безформена лилава буца с разрез отстрани. Единият пръст потръпваше леко. Върхът му се допираше в одраният лакът. Предмишницата беше сгъната на две, а прекършената сива кост стърчеше от окървавената коприна. Изглеждаше нереално. Като лош театрален грим.
- Хрррхрррхх.
Обзе я страх, който нарастваше с всеки дъх. Не можеше да мръдне глава. Дори езика в устата си. Усещаше, как болката започва да гризе съзнанието й. Ужасяваща сила, която е премазваше, все по-тежко и по-тежко.
- Хрр...хррр
Бена беше мъртъв. От трепкащото й око потекоха сълзи и запълзяха бавно по бузата. А тя защо не беше мъртва? Как така?
Нека да е скоро. Преди болката да стане още по-лоша. Моля те, нека да е скоро.
- Ъхр... ххр... ррх.
Моля те, смърт.
