. Историята по-долу ми хрумна в някакъв такъв час снощи и дори ми се видя доста оригинална. На второ четене сутринта: not so good. At all! Въпреки това, този - да го наречем за спора разказ - май е първото художествено нещо, което съм написал от 7-8 месеца насам, така че реших да го пусна тук, преди да почна да мисля дали да го редактирам, за да получа (евентуално) някакъв критически feedback (както и съвет дали въобще си струва да се работи по него) 
. Sweet Dance
Танцуваш, танцуваш. А аз се преструвам, че гледам някъде другаде. Сякаш е възможно да откъсна поглед от тялото ти, извиващо се под ритъма на музиката, подскачащо и приклякащо, приближаващо се с бърза стъпка и връщащо се обратно. Песен след песен се сменят във все по-влудяваща последователност, но ти не спираш, защото – разбирам – си толкова неуморна, че самото време е лишено от смисъл.
От кога съм тук? Споменът ми се изплъзва като поредната чаша с прозрачна течност, която пресушавам с неуморната подкрепа на портокаловия сок. Но не, не съм пиян. Невъзможно е да бъда опиянен от алкохол в твое присъствие – единственият наркотик, който не спира да действа си ти. Когато танцуваш. И щом спреш да го правиш. Когато те прегръщам. И щом решиш, че не искаш повече да се лигавиш. Когато те видя все така гъвкава, но вече гола, и не мога да спра да те целувам. Но най-вече щом затръшнеш вратата зад гърба си и за първи път в живота си усетя какво означава абстиненция.
Чакай? Кога се случи това? Изглежда водката все пак действа на спомените ми, за да не мога да събера този толкова важен момент в съзнанието си.
- Още една голяма, моля – поръчвам на бармана. Боже, колко преуморен е този човек. Чак пребледнял като платно, бих казал, ако не бях в настроение за поетични откровения, което напълно да изключи употребата на глупави в клишета в репертоара ми. Блед като лунната светлина в замърсен град?
- Преди три дни – изтърсва той, прекъсвайки мисълта ми. Сетне (безизразно) ми подава чашата – заповядайте!
- Какво каза... – тръгвам да питам, но той вече е изчезнал.
Има ли значение? Защо да обръщам внимание на случайните думи на някакъв случаен човек, когато танцуваш пред мен? А аз вече не се преструвам, очите ми вперени в теб, погледът питащ няма ли най-накрая да спреш и да си починеш. Да, горе-долу така, както направи минути след онази затръшната врата отпреди цяла вечност (три дни?), подпирайки се на стената и закрила лицето си с ръце.
Как те видях ли?
Не съм сигурен как да отговоря на подобен въпрос. Разбира се, когато това стана, все още бях (съвсем, наистина) вкъщи. Обаче знаех. Нещо в безумната и сигурно отровна смес, която забърках, за да се преборя с липсата, ме накара да прогледна за теб и да разбера, че ще забавиш ход и ще облегнеш гърба си на онази стена. Ще заплачеш – по начин, който изглежда напълно нереален на фона на танца пред очите ми. След известно време ще тръгнеш наобратно, ще пресичаш улици, изкачваш стълби и отключваш (поне две) врати, а накрая ще погледнеш виновно и... ще започнеш да пищиш.
Постой за момент! Това не беше планирано. Защо тогава се разпищя, а сега танцуваш все едно нищо не се е случило? Какво всъщност стана... през тези три дни?
- Какво стана през тези три дни?
- Голяма водка? – пита барманът и се усмихва по начин, който ме кара да мисля, че му е за първи път.
- Извинявам се. Май прекалих – казвам, взел твърдото решение да те подхвана за ръка и да те заведа някъде, където ще можем да си починем. Да съберем мислите си. Да се отърсим от отровата.
- Страхувам се, че няма как да стане – дудне ми барманът.
- Моля?
- Виждате ли – продължава сериозно той. – Билетът до тук бе еднопосочен.
После изчезва, точно както направи преди малко. А ти продължаваш да танцуваш в ритъма на музиката, тялото ти извиващо се, подскачащо и приклякащо, стъпката – бърза и точна – отброяваща темпото по-добре от метроном. Движенията ти са съвършени. Много по-добри от всякога досега. Тренирала ли си?...
Достатъчно!
- Да си вървим – подвиквам към теб и се изправям от високия стол. Светът се завърта пред очите ми – определено не биваше да пия толкова...
... върти се...
... върти...
... се...
...
Танцуваш, танцуваш. А аз се преструвам, че гледам някъде другаде. Странно! От кога ли съм тук? Споменът ми се изплъзва като... като поредната чаша с прозрачна течност, която пресушавам с неуморната подкрепа на портокаловия сок. Но не, не съм пиян. Мисля си, че е невъзможно да бъда опиянен... (Помислих го вече? Това ли хората наричат déjà vu?)
- Още една голяма, моля – поръчвам на бармана. Боже, колко е преуморен този човек. Чак пребледнял като...
- Глупак – чувам го да ми казва.
- Какво каза – реагирам наежено, но той вече е изчезнал.
