4 конкурс: "Време за Ада" и "Един ден времето

[Mustang]

Време за Ада

Войникът крачеше със сведена глава, а ужасът като сянка го следваше по петите. Каската му се беше килнала на страни, а дрехите висяха на измършавялото му тяло като смешен клоунски костюм, само че камуфлажен, и му придаваха вид на малко момче, което се опитва да изглежда сериозно в дрехите на баща си, но всъщност е смешно. И това беше страшно – не ужасът от осъзнаването, че отива на сигурна смърт, не умората и това, че не бе спал от близо три дни, а комичният вид, който придобиваше цялата ситуация. „Ние всички ще умрем, кръвта ни ще напои земята, снаряд ще наруши телесната ни цялост или куршум ще прекъсне нишката на живота ни. Но нали всичко е на майтап, ние просто ще се пръснем и от нас като от пухени възглавници ще излети перушина. Ха-ха-ха, не плачи, смей се, СМЕЙ СЕ!”
И нито брадата, нито кървясалите сини очи, нито състареното от ужаса лице не можеха да прикрият момчешкия вид на войниците, защото сега всички бяха просто уплашени деца, отиващи да умрат. И колкото повече крачеха, колкото повече покриваха дрехите си с прах и кръв, толкова повече ги застигаве ужасът, а той водеше за ръка Безумието. Разсъдъкът се бе уплашил и бе избягал далеч, оставяйки беззащитните момчета в клопката на глуха лудост. И ето, войникът чу зад гърба си истеричен смях, в който нямаше никаква веселост. Този смях не беше човешки, той бе израз на истерията, която в един момент бе станала твърде много и някой я освобождаваше. Чрез този смях част от нея напусна тялото на смеещият се войник, но само за да се настани в главите на другите, които и без това бяха на предела. Към този зловещ смях се присъедини втори, а после и трети и скоро много от войниците, които крачеха, се смееха. Някой извика:
- Толкова е смешно! Ние сме пешки! Шах! Шах!
И смехът пригласяше на това безумно прозрени, а после още и още мъже започваха да се смеят. Един от тях падна на колене, разпери ръце към слънцето и започна да вика:
- Къде сте тръгнали? Вие сте мъртви отдавна, а мъртъвците не маршируват. Къде отивате? Вашето място е под земята.
Сетне се строполи и не мръдна, а никой не се обърна да го погледне. Той беше спасен. И беше казал истината – те бяха екзекутирани отдавна, още щом ги бяха отнели от майките им, от домовете им, бяха им взели всичко и ги бяха пратили да умрат. Дадоха им оръжия, дадоха им дрехи и ги превърнаха в пешки. Абсолютна истина. Като с гума бяха изтрили лицата им и те никога вече нямаше да хапнат палачинки или пък говеждо, или пък да пият вино. И всичко това изглеждаше толкова нереално, че ако слънцето се превърнеше в палачинка и слезеше долу, като доказателство, че са луди, те щяха да кимнат с глава и никой не би казал: „Това е невъзможно!”, защото беше. Вече всичко беше възможно. Щом хората могат да се превръщат в пешки, защо слънцето да не може да се превърне в гигантска палачинка?
В капана на лудостта всъщност беше уютно. И войникът се сгуши в него, чужд за ужасът и за войната. Той вече не крачеше, а се носеше. Слънцето беше палачинка и да протегне ръка само – ще я хване. Но не можеше, защото носеше автомат, а той бее толкова дяволски тежък. „Защо е станал толкова тежък?” недоумяващо се запита той. После го погледна и видя, че в ръцете си държи не автомат, а голяма захарна пръчица. Искаше да падне и да започне да я гризе лакомо, но нещо го спря.
Разумът бе проявил милост и не го беше изоставил напълно. Или не беше милост, а жестокост.
Войникът продължи да крачи към смъртта си, която се разтваряше като черна, плътна бездна пред него и поглъщаше всичко.

Спасение не дойде. Но имаше кръв. И отново бе смешно – до теб имаш приятел, познаваш го, разговаря ли сте, за да се спасите от лудостта. И в следващият момент на това място има само прах. А приятелят го няма вече, някой е направил фокус и той е изчезнал. Дим да го няма! И наистина има само прах и дим, но после те се разнясят и ти виждаш, че приятелят ти е още тук, но в същото време го няма, разкъсан е от снаряд и е спасен.
Представяш ли си го?
Войникът искаше да насочи автомата към главата си и сам да се спаси, но не можеше, защото беше млад и в мъртвата му душа, вече гниеща, гореше все още пламъче на живот. Той стреляше, крещеше и остаряваше с всяка секунда, доближавайки се до смъртта си. „Аз съм мъртъв!”, мислеше си той, но грешеше, защото бе само почти мъртъв. Онази част от него, която бе жива, се бореше с цялото си същество да се спаси, да оцелее и да не се удави в морето от кръв. Щеше да се хване за всяка сламка. И дяволският ек „Аз съм мъртъв”, който звучеше в главата му и тя сякаш щеше да се пръсне от напрежението, бе заглушен от яростния вик „Аз живея!”. Скоро щеше да умре, но не още. Сега ме беше време. Още не беше време.

За да оцелееш трябва да убиваш. И той убиваше. В началото трудно, но после стана лесно. Защото осъзна, че това не са хора. Това бяха механични кукли! Всичко беше на майтап! Да, бяха реалистични, но бяха кукли. А да убиваш кукли не е нещо, за което ще гориш в Ада! Освен това, ако това тук не бе Ад, то кое беше? В един момент започна да му харесва – убиваше куклите, покрай него свистяха куршуми и снаряди, гранати се взривяваха до тялото му, но той бе брониран със собствената си лудост и бе неуязвим. Осъзнаваше, че е станал безсмъртен и гърмеше по куклите, той бе смел, яростен и луд и разбра, че да убиваш кукли е правилно, хубаво е, а и ще оживее, жив е!
Но в главата му вече не ехтеше „Аз съм мъртъв”, нито „Аз съм жив”, а само някакво странно бучене, а после и то заглъхна, заедно с всички други звуци и го остави да потъне сам в тишина. А куклите падаха, и на тяхно място се появяваха нови, те бяха толкова еднакви, и те на свой ред падаха, бам-бам-бам, това беше игра!

Получи медал за храброст. Бе жив! И щеше да се върне вкъщи, да види майка си и младата си жена. Вярно, с десет години по-стар, но на война времето тече по-бързо, а и той можеше да се закълне, че наистина е прекарал в убиване на кукли 10 години. А светът щеше да бъде същият, какъвто го бе оставил, защото там бе минал доста по-незначителен период от време. Войникът щеше да бъде променен, не друг. Стар, но жив.
И ето, прекрачва прага и вижда жена си. Прегръща я и я целува. Вижда майка си, тя плаче. Прегръща я силно. Жив е! Наистина. Кучето лае. Слънжето грее. Не се е превърнало в палачинка. Но има нещо странно. Той се откъсва за малко от суматохата, защото не му е до това. Иска да остане сам. Вече се свечарява, той се заключва в кабинета си и мисли, опитвайки се да разбере какво не е наред. И изведнъж разбира: това не е домът му, това е постановка. Не бе видял майка си, жена си и кучето, а кукли. Механични кукли, които бяха заменили семейството му. А семейството му беше мъртво, защото бяха минали десет години и нещо се бе случило, защото него го нямаше да ги пази. И изведнъж сърцето му се изпълва с такава омраза към куклите, че сякаш се подува като инфектирано и започна да притиска дробовете му, пречейки му да диша. Затваря очи. Доспива му се. Иска да спи, а после ще види какво ще прави.
Но някой го гали по главата. Той вдига очи и вижда войник. Разтърсва глава, но войникът е тук, истински е – плътен е, реален е, ако протегне ръка ще докосне грубата камуфлажна униформа, в която е облечен. Войникът е мъртъв, има дупка в главата, над лявото око. Познава го – това е един от куклите, които бе убил. Оглежда се и вижда, че стаята е пълна с тях и те го гледат с празни погледи, в които няма нито омраза, нито гняв, а само хлад.
- Хайде! - казва една от куклите.
- Къде? – пита мъжът.
- С нас. Към Ада.
- Не. Аз съм герой. Аз съм жив. Още не е време.
- Време е – казват всички в хор, но гласовете им са някак приглушени – Време за Ада.
И те го понасят с дяволски марш към пъкъла, защото той не е жив, а е мъртъв, само е сънувал, че е жив. Умря още там, преди десет години. Сега му е горещо, става му все по дяволски горещо. А това е нищо, в сравнение с онова, което го чака.
А до сутринта, когато го открият в кабинета му с изписано отчаяние и примирение на лицето, ще е вече изстинал.

Един ден времето спря

Един ден Времето спря – то просто замръзна, без предупреждение. Всъщност бе прекалено уморено от цялото това вървене напред и напред – и затова престана. Не каза „Аз ще си почина 15 минутки и ще продължа!”, но и да беше казало, какво от това – нали беше спряло, тези 15 минути така или иначе щяха да се разтегнат до безкрайност. Не, то просто прекъсна работата си, без обяснение.
Първа забеляза промяната госпожа Стюард, която живееше на 21 улица. Тя тъкмо прибираше мръсните чинии от закуска, след като бе изпратила двете деца Саманта и Боби и съпруга си – Лайл Стюард, и очакваше да стане време за любимия ѝ сериал. Обаче погледна часовника и видя, че той е спрял ( а той всъщност си беше наред, Времето не беше) и реши да му смени батериите. Е да ама и това не помогна, така че госпожа Стюард реши да го остави засега и да помоли съпруга си да го поправи, щом си дойде.
Тя включи телевизора и се намръщи. Картината бе замръзнала на един кадър. Изключи го и се отправи към съседката, която живееше отсреща и която гледаше същите сериали като нея. Името ѝ бе госпожа Мейбъл, но в момента имаше по-големи проблеми от това, че ще си изпусне сериала – беше сложила телешко да се пече, но таймерът бе развален (всъщност си беше наред, Времето не беше) и тя се тревожеше, че ще изгори. Чак тогава двете забелязаха, че светлината е твърде неестествена за това време на деня – би трябвало да е почти пладне, слънцето да се е издигнало на небето и да хвърля приятни топли лъчи; но то си седеше на ниско, както го бе оставило Времето, и кротко чакаше то да се върне.
- Защо всички часовници са спрели? – попита госпожа Стюард.
- И защо не започва любимият ми сериал? – зачуди се госпожа Мейбъл.
А малкият Тоби, който досега тихичко си седеше на високото столче, се усмихна, за да покаже новото си зъбче, и каза:
- Тик-так, Времето си отишло!
Двете жени нямаше как да оспорят заключението му, затова излязоха и започнаха да викат Времето – да се върне и да продължи работата си. За съжаление усилията им не се увенчаха с успех, макар че търсиха докато не се изтощиха напълно. Накрая уморени седнаха на верандата и се затюхкаха:
- Нашите мъже ще се върнат, а няма да могат да хапнат, защото никога няма да дойде Време за ядене – изпъшка госпожа Стюард.
- А как ще сложим децата да спят, след като няма да стане Време за лягане! – изохка на свой ред госпожа Мейбъл.
Така и стана – децата си дойдоха от училище, а мъжете от работа. Бяха гладни и уморени, но не можеха да хапнат или заспят - още не беше Време. И осъзнаха простичката истина, че отсега нататък, поне докато Времето не тръгнеше отново, нямаше да има Време за работа, Време за отдих, Време за себе си, Време за кино, Време за лекарствата, Време за море, Време за баня, Време за десерта, Време за сериала, Време за спорт, Време за изкуство... нямаше да има Време и това бе тъй ужасно!...
И най-ужасното бе, че на никого нямаше да му дойде Времето – всички щяха да останат гладни и изморени в този капан до безкрайност – или по-точно, докато Времето не решеше да продължи. Но колко щеше да трае това? Кой би могъл да каже, след като нямаше Време, което да се измери. И след като дори смъртта не бе в състояние да ги избави, хората накрая се потопиха в отчаянието и се примириха..
И изненадващо, изведнъж, Времето си каза “The show must go on” и се задвижи. Оттам, откъдето беше спряло. Слънцето се вдигна, сериалът започна... и всички бяха така щастливи, че Животът продължава, че отново чуват познатото тик-такане на часовницитге... А най-щастлив бе Тоби, който възторжено извика:
- Време е за папане!

[Morwen]

Един ден времето спря
Проблемът на този разказ (и това е един голям проблем) е, че е построен върху една единствена хрумка, върху една игра на думи. В първите няколко изречения беше наистина сладък (знам, че това не е технически термин, обаче го имам предвид в най-добрия му смисъл) и много ми хареса. Само че просто няма материал за повече от това и дори на тази страница и малко идеята вече се беше изтъркала многократно.

Постоянното повтаряне на "всъщност си беше наред, Времето не беше" също натрупва повтаряемост. Знаем, че времето е спряло, знаем и че всичко (явно освен хората) спира, да ни се казва след всеки пример е напълно ненужно. Същото се отнася и за изброяването на това как нямало да има

Време за работа, Време за отдих, Време за себе си, Време за кино, Време за лекарствата, Време за море, Време за баня, Време за десерта, Време за сериала, Време за спорт, Време за изкуство...

То просто става досадно. Да не говорим, че това е моментът, когато разказът от хумористична фантастика се превръща в речниково упражнение. Просто защото единствената логика, когато времето спре да няма време за работа и т.н. е само речникова. И развитието на разказа не я прави друга.

Също така няма никаква логика двете домакини, които само допреди секунди не разбират какво става да тръгват да викат времето (?), само защото едно дете, почти бебе, е казало нещо в тази насока.

А краят е като финал на реклама. Имаме част от песен, всичко се оправя като с магическа пръчка и сладко детенце, говорещо по бебешки, се усмихва с непорастнали зъбчета и иска да папка. Просто наистина картината, която извиква това в мен е точно като от тв реклама на домакински продукт.

И след всичко това, всъщност идеята и хуморът в нея си струват и имат доста потенциал. От това може да стане много добър фейлетон или разказ. Просто трябва да се развие. Направи го по-малко повтаряем. Сложи някаква история вътре, измисли причини защо е спряло и защо е тръгнало. Няма лошо да запазиш абсурдизма, но на ниво случки в разказа, а не на ниво завръзка и развръзка например.

Време за ада
За този разказ много се чудих какво да напиша. В него няма много фантастика и има доста неизгладени моменти (на ниво правопис дори), но просто ми хареса.

Харесва ми това, че историята е предадена стегнато, това че е вътрешно обоснована, харесва ми описанието на лудостта.

Така че според мен може да се мисли не толкова в посока какво не му е наред на разказа, колкото какво може да се подобри още повече. Според мен така е малко схематичен, така че плюс би била някаква история, която да покаже живота на бойното поле, може би да се опише момента, в който човекът превърта дотолкова, че да сметне другите за кукли.

Също така трябва да се избягват реплики, които прекалено демонстративно показват лудостта или състояние, което си описала. И двете долни реплики са малко високостилни и обяснителни за хора на фронта, някак личи, че авторът им ги е сложил в устата.

- Толкова е смешно! Ние сме пешки! Шах! Шах!

- Къде сте тръгнали? Вие сте мъртви отдавна, а мъртъвците не маршируват. Къде отивате? Вашето място е под земята.

Мисля и че накрая при срещата с мъртвите войници, може да вложиш малко повече емоция, може би и някакъв кратък спомен...

Като цяло, според мен разказът би спечели ако е изграден от случки, а не само от принципни разкази (примерно да се опише срещата със семейството, а не само да се съобщи за нея). От друга страна, така има голяма опасност да се разводни, така че ти си решаваш.

[bsb]

"Един ден времето спря" - хареса ми как е написан. Употребеното от Morwen прилагателно "сладък" е толкова на място, че не ми се търси друго. За съжаление лично аз предпочитам стандартните подходи към спирането на времето, които са по-малко вътрешно противоречиви. Просто случката тук, след като е описана изцяло, е прекалено нелогична дори и за нещо поначало не особено логично като евентуалното спиране на времето.

"Време за ада" - и този ми хареса как е написан. Основното, което ме смути, беше нещо, което поради невъзможност за по-добро определяне бих нарекъл "липса на баланс". Т.е. първо известно време се развива нещо и после развръзката следва изведнъж. Не че развръзката трябва да се проточва, напротив. Освен това видях, че като обем двете части на разказа са горе-долу равни. Но може би защото първата част описва един продължителен процес, докато втората е съсредоточена практически в един ден, у мен възникна това впечатление за дисбаланс. Като цяло разказът ми хареса :)

[Cheery]

Разказите ми харесаха. И двата. По някакъв много различен начин, обаче ми харесаха.

Първият ми напомни за историите от "Зоната на здрача". Настръхваш от тях, но просто трябва да видиш какво ще стане.

Вторият - за едни приказки на Джани Родари, които много харесвах като малка. При тях имаше някаква такава странна история, а накрая - авторът предлагаше три края. И ти си избираш този край, който ти харесва най-много. Почти очаквах да видя какви са вариантите ти за край на тази история.

И при двата обаче ми се струва, че липсва сериозна редакция.