Книгата
Беше любов от пръв поглед. Кожата й беше кафява и мека, а името й го привлече като магнит още преди да я докосне. Легенда за звяра... Прекрасно! Как звучи само – три думи, а в тях е цял свят! Чудни земи, битки, рицари, безсмъртни чудовища и нежни принцеси..., защото тя беше поредната книга в тази малка антикварна книжарница, която залепваше за пръстите и ума му. Леко пожълтелите листи ухаеха прекрасно на древна прах и (вероятно!) засъхнала кръв, а цветната украса на някои от страниците припламваше и мърдаше като огън под пръстите му. Беше различна и вълнуваща – сякаш бе открил вечната любов и желанието му никога нямаше да пресъхне... До следващия път.
Набързо се разплати с продавача, притисна пакета към гърдите си и едва сдържа желанието си да я разтвори и зачете още по пътя, както правеше като дете.
Когато стигна пред входната врата тихо отключи и се запромъква по стълбите нагоре.
- Никиии, ти ли си, – чу се настойчив женски глас отдолу – купи ли мляко?
Той направи отегчена физиономия:
- Не, майко, беше се свършило, казаха утре да отидем по-рано.
Влезе в стаята си и затвори вратата, а отдолу се чуваше как майка му дълго говори нещо без дори да разбере, че той вече не е там.
Постави внимателно книгата на бюрото и разгъна хартията. Нямаше търпение да започне. Метна якето си на леглото и тържествено седна на стола, с приятно напрежение в гърдите от предчувствието за миговете на задоволство. Отвори я и подпрял буза с ръка, затаи дъх и зачете...
...Самодивите се смееха и едва стъпваха по росната трева, ризите лепнеха по мокрите им тела, а дългите им коси блестяха от капчици на лунната светлина. Очите им също проблясваха като големи живи капки и той почти виждаше как малки блестящи риби подскачат в тях и с плясък се гмурват в най-дълбокото... Тогава си спомни, че не трябва да ги гледа в очите и тъкмо си мислеше, колко му е трудно да не го прави, когато изведнъж се сепна и разбра, че всъщност е там.
Спотаи се съвсем навътре в храстите, сърцето му се заблъска в гърдите и той се заоглежда – беше насред гората, странни шумове се чуваха в тъмнината и изведнъж почувства как от непознатото и мрака ушите му сякаш стават по-големи и чува и най-лекия дъх дори...А девойките на поляната сякаш бяха излезли от някоя приказка... Приказка? Изведнъж си спомни – книгата, да, да, това беше част от книгата. Ясно си спомняше частта за самодивите и как му се бе приискало да ги види. После явно бе заспал и сега сънуваше желанието си. И все пак бе толкова реално...Чудеше се какво да прави, когато без да иска хвана с ръка стеблото на близкото дърво, за да се подпре по-добре и някакъв трън се заби в ръката му... Без да иска или защото вярваше, че все още сънува, не издържа и извика от болка. Ехото му отговори с някакъв висок нечовешки вой.
Ято малки прилепи с цвърчене мина току до лицето му, а самодивите се сепнаха уплашено, втренчиха погледи към мястото, където беше той и като кошути бързо побягнаха и се скриха в гората.
“Жалко.” – помисли си той, макар че присъствието им го притесняваше и сега се почувства по-добре... Изсмука още малко раната и залепи едно листо отгоре.
После се огледа и се запромъква през гората – не трябваше да го виждат, ако все пак беше в книгата кой знае за какъв щяха да го вземат в странните му дрехи (бе чел и гледал достатъчно), а ако още сънуваше – още по-зле, защото на сън се случват и по-големи неприятности от тези в книгите.
Напред в мрака забеляза някаква постройка или руина и тръгна към нея. Чудеше се какво да прави и как да се върне, но и беше любопитен да поразгледа наоколо. Беше малка каменна постройка приличаща на хамбар, без прозорци, едната й стена беше съборена и тежките камъни лежаха в безреден куп. Отгоре върху покрива бе полегнала голяма полуизкоренена ела.
Поогледа срутената постройка, но не посмя да влезе вътре. Зарови из джобовете си да открие нещо полезно – запалка, нещо за дъвчене, но намери само няколко монети и една смачкана реклама. Въздъхна и седна на един от по-отдалечените камъни. Гората беше наистина вълшебна – въздуха бе лек и прохладен, миришеше на бор и билки, чуваха се гласове и шумове на нощни птици, животни и други...
- Ихаааа – нещо скочи на гърба му и две тънки жилави ръце го обхванаха като въжета през врата – Ихааа, дий, дий...
Той скочи и се опита да откопчи съществото от себе си. Хвана го страх не на шега, то притискаше силно гръкляна му и го подритваше в бъбреците с чепатите си крака:
- Дий, даваааай, ихааа, ихууу...
Вече не знаеше какво да прави, пред очите му взеха да прелитат черни мушички, не можеше да преглътне и... се хвърли на земята по гръб с цялата му останала сила. Чу се как главата на съществото изтрака като счупено гърне. Хватката му веднага се отпусна . Той бързо и гнусливо стана, кашляйки и разтривайки гърлото си – обърна се и видя, че някакво голо, кльощаво човече се гърчи на земята и плаче като обидено дете.
- Нямааа, не е честнооо, ууууааа...
- Кое не е честно, че не успя да ме удушиш – наведе се той над него – а да ти хвърля един бой, честно ли ще е...
Последното не прозвуча много уверено.
Човечето млъкна за миг и го погледна ококорено, после се затръшка отново:
- Толкова си голям и страшен, а не даваш поне малко да се повозяяяааа... Ако ме изгониш и от тук къде ще ходяаа, няма как да се върна, уууааа...
- Да се върнеш ли, къде да се върнеш? – наостри уши той.
Съществото малко се поуспокои и хълцайки каза:
- В къщи, през книгата... някой я затвори и сега не мога да се върна.
- И ти ли си дошъл през книгата?! – почти извика той. Човечето се стресна, вдигна ръка и захълца отново
- Ее, стига си ревал. Кажи и ти ли дойде през книгата, как, откъде... Как става връщането?
Той седна до съществото на земята. То леко се отдръпна, все още с вдигната ръка и го гледаше изпод вежди.
- Ей, хайде, де. Няма страшно, нищо няма да ти направя, а ако обещаеш да не стискаш и да не ме риташ, може и да ти дам да ме пояздиш. Как се казваш?
- Не помня, почти всичко забравих. Тук ми казват Конд, но това не е име...- очите на съществото отново се насълзиха.
- Конд? А какво е?
- Конд сме много, нямам си мое имееее аааа...
- Чакай, чакай, не реви пак... Кажи ми за книгата. Как да се върна?
- Ако книгата е отворена в твоето време можеш да се върнеш, когато поискаш. Но затвори ли се и мине година...хлъц... оставаш тук.
- А как, как точно се връщаш? Вълшебен проход ли има или заклинание?
- Не, просто поискваш много да се върнеш и си там.
- Сигурен ли си, само това?
- Да, правил съм го десетки пъти, докато сестра ми не затвори книгата...шмрък.
- Сестра ти? – той си спомни за майка си и затова как винаги ровеше и подреждаше нещата му.
- Да, само тя може да е. Все ми правеше номера, е, хубав номер ми направи за последно...
Съществото изглеждаше така съкрушено и беззащитно, подпряло брадичка на свитите си колене, досущ като хлапе. То обърна глава към него:
- Сега мога ли да те пояздя?
- Ъъъаа, стига ми за сега. Следващия път като дойда ти обещавам и то, ако не плачеш. Сега наистина трябва да пробвам да се прибера.
Той стана и смигна на човечето.
- Да не забравиш – махна му то с ръка.
Той стисна силно очи сякаш се боеше от това, което ще види и помисли колко иска да си е в къщи, в неговата стая с познат безпорядък, гласът на майка му и аромата на кафе...
Отвори очи и видя, че стои на стола, както в началото, когато бе разтворил книгата. Тя беше отворена на страницата за самодивите. Няколко капчици вода блестяха върху буквите и сякаш още отразяваха лунните лъчи. Той внимателно ги изтръска с ръка и заразглежда книгата. Книга като книга, наистина доста стара и със странни орнаменти, каквито не бе виждал по никоя друга, но все пак съвсем нормална. Не се виждаха странни надписи, знаци или нещо друго подозрително. Заглавието й върху кожата отпред беше сякаш прогорено, но и в това нямаше нещо кой знае колко странно.
Сега, когато вече се беше върнал, когато бе разбрал, че може да се върне, изведнъж го обзе силното желание да бъде пак в онази гора и дори да си говори с хленчещия мъник... Дааа, затворили са книгата. Беше ясно, че ще се върне пак там, затова трябваше да вземе всички мерки, никой да не затваря книгата. Най-добре беше да го прави някъде навън - ще я взема горе на хълма, където обичаше да се разхожда понякога, там няма жива душа...
Доволен от бързо взетото решение я пъхна в най-горното чекмедже на бюрото и слезе долу.
Така разходките му до там станаха почти ежедневни. Конд се разпищя от радост, когато втория път отиде да го потърси в усамотеното му убежище. След големи уговорки и увещания трябваше да изпълни, това което му бе обещал. Сега, когато съществото не беше агресивно, почти не го усещаше на гърба си и така двамата се разхождаха почти всеки път.
Конд му показа селото и замъка с принцесата (да, имаше принцеса!), а веднъж дори случайно попаднаха на някакъв рицар, който ги замери с копието си и трябваше да бягат с всички сили през шубраците. През цялото време, докато наблюдаваха някого от обитателите стояха скрити в гората или зад някоя скала или дърво. Не успяваха да се скрият само от разни вълшебни горски същества, които току се появяваха от нищото и щом ги видеха с пукот изчезваха или уплашено побягваха.
Той си представяше как един ден ще се появи (облечен в местни дрехи, които от няколко дни се опитваха безуспешно да откраднат) и мълвата за него ще стигне до принцесата... и той ще бъде добрия и храбър герой, който ще я спаси и ще спечели сърцето й...
И един ден, докато отново се опитваха да свият някакви проснати да съхнат дрехи до реката и той вече бе нахлузил едни смешни широки гащи, и се чудеше защо горната част не му става, а Конд се кипреше с някаква шапка и правеше физиономии над водата... изневиделица една яка тояга се стовари върху главата му:
- Дръжте го, краде дрехи, звярът краде дрехите - ще се вмъкне в къщите ни...Удряй!
Той се опита да каже нещо, но от устата му излезе само някакво мучене, явно се беше вцепенил от изненадата и удара - само видя, че притежателят на тоягата е як, млад селянин, а зад него приближаваха и още мъже.
Конд беше вече от другата страна на реката и махаше с ръце и пищеше нещо от там.
Той се втурна към реката, но групата селяни го последваха и ударите с тоягите дори се засилиха. Конд изчезна в гората. Той се втурна след него без да се обръща, опита се да усили бяг и на няколко крачки от гъсталака се отскубна от тях и като се скри зад едно голямо дърво, свърна настрани в най-зашумената и тъмна част на гората.
По едно време спря да си почине - кръв се стичаше по лицето му и слепваше клепачите му... Конд изненадващо скочи от някакво дърво като катерица и се засуети около него.
- Нали каза, че ти казвали Конд, защо ти викаха звяр...хич не приличаш на звяр... – хвана го той за ръката като с другата бършеше челото си.
- Ааа, не го казаха на мен, не ме видяха дори – бях от другата страна, преди да стигнат до теб... Ти си звяра. Голям и страшен.– човечето изкриви устни в усмивка и заподскача около него.
- Не съм звяр, аз съм съвсем нормален човек, само дрехите ми са различни... какъв звяр...
- Не, не си човек. – с нехарактерно категоричен тон отсече Конд.
- Виж, виж ми ръцете, краката, всичко... Човек съм. - не на шега се ядоса той и погледна пак изкаляните си ръце.
- Ръцете ти са като мечешки лапи, краката като вълчи нозе, а дрехите ти... наистина са различни...
- Я, не ме занасяй, нали ги виждам, всичко си е нормално...
- Да и на мен всичко ми е нормално, само дето другите не го виждат – промърмори пак, съвсем не в стила си, човечето.
- Какво?
- Тръгвай, хайде, ела да се върнем до реката.
- А, не, не искам пак да ме налагат, ти не си бит, ако искаш върви и си вземи дажбата.
- Не, те сега те търсят в гората, няма ги там... Хайде, ще ти покажа нещо. – заподканя го съществото.
- Добре, хайде, тъкмо ще се поизмия.
Върнаха се до реката по една малка заобиколна пътечка. Конд вървеше важно отпред и размахваше ръце. Стигнаха до реката и той се наведе и гребна вода с две шепи. Изля я върху главата си, която бе цялата на буци – каква благодат. Конд го гледаше изпитателно отстрани и когато той спря да се мие и плиска с вода му каза:
- Погледни във водата.
- За какво да гледам, нещо по дъното ли, какво?
- Просто погледни себе си, виж си отражението.
Той се надвеси над водата и в първия момент, докато тя все още се движеше не разбра какво вижда, а после тя застина като огледало и той се видя:
Страшна полумеча – полувълча глава го гледаше отдолу с зелените си кръвясали очи, тънки струйки кръв се стичаха по муцуната и една капна във водата и закри за миг зловещото отражение...Той вдигна едната си ръка към лицето и видя как чудовището докосна муцуната си с огромната си, с дълги, остри нокти, лапа.
Отдръпна се и остана така с наведена глава. Конд се приближи и сложи кльощавата си ръка на неговата, а той се обърна... и му изръмжа. Човечето отскочи настрани и в този миг отзад се появи групата мъже.
Конд му закрещя:
- Пожелай си да се върнеш, пожелай си... – и изчезна в гората.
Мъжете наближаваха, вече го бяха видели и глъчката ставаше по-силна, нямаше никакво време... Затвори очи и си представи майка си, отворената книга, как ходеше до книжарницата...
Отвори очи: реката блестеше пред него, гласовете приближаваха... Той се обърна. Не се получи... Пак стисна очи и си представи малката им къща, как ходеше всеки ден за мляко, момичето отсреща, което му се усмихваше през прозореца и слънцето, което правеше очите й като живи бръмбарчета...
В това време горе на хълма и над целия град се бе извила буря, вятъра брулеше клоните и вдигаше малки вихрушки от прах. Страниците на книгата запърхаха и заплющяха като криле, вятърът я грабна и я затъркаля към дерето. Тя падна с лице в калта до рекичката, която течеше там. Един малък дъждовник се измъкна изпод листата и изпълзя отгоре й, и тя остана така - затворена за дълго... може би дори завинаги.
четвърти конкурс: Книгата и Кошче за спомени
Moderators: Trip, Random, Marfa
Кошче за спомени
Memento vivere, memento mori, memento …
вдъхновено от Бредбъри
Отвори вратата и в тъмнината обгърна с поглед стаята. Най-сетне в къщи. Най-сетне тишина, в която можеше да чуе себе си. Хвърли чантата на земята и без да затваря вратата отиде към шкафа и извади бутилка и чаша. Наля си. Отпи жадно затворил очи и остана така като замръзнал, с отпуснати тяло и душа. Не искаше да се движи, не искаше да говори, а да се потопи и разтвори като бучка лед в чашата. Пусна нощната лампа до леглото си и затвори външната врата. Съблече бавно дрехите си и ги остави да паднат на земята, отпи пак и погледна силуета си в огледалото - не искаше да вижда лицето си. Така отдалеч беше като сянка на самия себе си, безплътен, безполов и безпаметен... като сив ангел, изгубен в чужд живот.
Телефонният звън го извади от унеса. Погледна дисплея - Ана го търсеше в уговорения час, бяха се разбрали да вечерят заедно. Почти му прилоша при мисълта, че трябва пак да излиза навън – да среща погледите на хората, да напряга сетивата и мисълта си, за да не изглежда като плашило с изрисувано лице сред ято птици... Беше уморен. Прекалено уморен – от работата, хората, мисленето, движенията. Дори за Ана си мислеше с умора, а тя бе най-вдъхновяващия човек, когото познаваше. Отговори на повикването и й каза, че е по-добре тя да дойде при него, да вземе храна по пътя, питиета има и да останат сами, в апартамента. Тя усети умората и отсъствието в гласа му, съгласи се набързо и му обеща до половин час да е при него. Той доля чашата си и седна пред изключения телевизор...
По някое време се събуди и видя, че Ана лежеше до него на дивана – масата беше сложена и напразно чакаше. Явно бе заспал преди тя да дойде. Вдигна я и я занесе в спалнята – кестенявата й коса се разпиля по голите му ръце, но той не усети нищо. Погледна лицето й и само си помисли какъв глупак е. Остави я в спалнята и постоя известно време седнал в краката й - загледан в извивките на ръцете и глезените й, заслушан в дишането й и вдъхващ аромата й.
Желанието да види пак недопитата чаша и самотния диван победи и той се върна пред телевизора. Изля останалото на дъното на шишето и натисна дистанционното. Шумът го подразни, но не искаше да мисли за Ана, за работата, за клиентите, за себе си... Запревърта каналите като поглъщаше на големи глътки кехлибарената течност. Беше се втренчил невиждащ в телевизора и като робот натискаше копчето.
Нямаше представа за времето и алкохолът постепенно го потапяше все по-дълбоко, когато вниманието му привлече някаква реклама със странния надпис. „Рециклирай спомените си”. Той увеличи звука и костюмиран млад мъж с вид и тон на пастор заговори от екрана:
„Искате да си починете след дългия работен ден, искате да забравите скандалите в къщи, искате да се избавите от неприятните мисли и моменти в живота си... Вземете най-новия ни продукт: "Кошче за спомени"! Той премахва САМО лошите спомени. САМО включвате, докато спите и животът ви става друг...”
„Ха, - каза си той- дали не предлагат и договор подписан с кръв... Така или иначе вече се чувствам почти без душа.”
Изрови някаква химикалка от чантата си и записа номера на фирмата.
Измина почти седмица от тази незначителна случка. Пак го завъртяха и погълнаха като водовъртеж работа, събития и хора. Беше забравил за някакви срокове, трябваше да наваксва. Вечер като се прибереше и отпуснеше след няколко питиета, сякаш изведнъж цялата тежест на изминалия ден го затискаше, и той дори нямаше сили да стане и да се нахрани – не помнеше кога заспива, какво сънува, дали има сънища изобщо или наблюдава собствения си кошмар всеки ден... Често вечер в малкото минути на спокойствие на дивана се питаше в нещо реално ли живее или всичко е нечия глупава измислица. Отслабна, сенките под очите му се очертаха и трябваше да носи тъмни очила. Ана притеснено му се обаждаше всеки ден, но нито един път той не й каза, че трябва да дойде, че има нужда от нея. Промърморваше нещо по телефона, оправдаваше се с времето, работата и разни измислени проблеми...
Докато една вечер не получи някакво спешно обаждане от един от шефовете си – трябваше да издири някакъв клиент, за който беше забравил напълно. Вече се беше прибрал и обаждането изопна нервите му до край. Изсипа съдържанието на чантата си на пода и започна да рови из книжата, трябваше да открие координатите на въпросния човек, а нямаше никакъв спомен къде може да са – би трябвало да е попълнил някой от формулярите или в телефонния му бележник... Докато разгръщаше бележника от него изпадна някакво откъснато листче. Погледна го, на него имаше изписан само телефонен номер - дали не беше това... Реши да се обади.
Набра номера, след няколко сигнала свободно той чу отсреща монотонния глас на запис. Не затвори, не знаеше защо го направи, може би защото записите и секретарите бяха идеалните събеседници за него – можеше да им каже всичко и пак да си останат със същото отношение:
„Здравейте, вие се свързахте с телефонния секретар на фирма ... Ако желаете да направите поръчка на нашия невероятен продукт „Кошче за спомени”, моля оставете данните си след сигнала и уреда, с пълни инструкции, ще Ви бъде изпратен по куриер. Сметката ни е... Не позволявайте лошите спомени да съсипват живота Ви! Вземете нашето „Кошче за спомени”! Ние ценим и времето, и парите, и спомените ви! Благодарим ви за обаждането!”
Чу се продължителния сигнал за запис и той прекъсна връзката.
Беше забравил за това, но сега си припомни. Рекламата, която бе видял скоро по телевизията и която го бе впечатлила. Записът от телефона също го заинтригува, а и беше толкова кратък – нямаше излишни убеждавания и безкрайни повторения за предимствата на уреда, а и ... не беше чувал до сега за подобно нещо. Изведнъж клиентът се изпари от ума му и той започна да се чуди дали да не си поръча устройството... Имаше нещо плашещо и едновременно с това привлекателно в тази мисъл... това като че ли беше точно за него, сякаш някой като че ли отгоре бе погледнал в ума и душата му и бе направил нещо, за да се почувства той по-добре. Това го плашеше много повече от всичко, може би защото чисто по човешки знаеше, че желанията не се сбъдват, няма вълшебни духове и предмети, на които да си пожелаеш най-желаното. А той дори не си го беше пожелал... или беше... Кошче за спомени – забравяш неприятното, остава само това, което ти дава удоволствие и смисъл, получаваш криле...
Набра отново номера и остави данните на секретаря. След като го направи го обхвана някакво необичайно спокойствие, мозъкът му заработи по-добре, спомни си за клиента и откри телефона му от раз в някакви бумаги. На другия ден се учуди, че се събуди в леглото си – отдавна не му се бе случвало.
На другия ден вечерта малко след като се прибра, куриера пристигна и му донесе пратката. Уредът беше доста скъп и трябваше почти да опразни една от сметките си.
Когато подписваше в банката си спомни, че бе събирал тези пари, за да заведе Ана на пътешествие някой ден, но угризението бързо го напусна и той изпрати парите. Куриерът му даде да подпише и някакъв договор, който той прочете по диагонал и в който единственото нещо, което го разтревожи леко бе пасажа: “С първото включване подкожно Ви се инжектира механизъм, който ще осигури ежедневната употреба на апарата без риск Вие да забравите за това.”, но не се замисли много сериозно над него. Какво можеше да е по-лошо от сегашното му състояние?!
С треперещи ръце разкъса хартията и отвори кутията: уреда приличаше на средно голяма тонколона с няколко копчета и шлем подобен на мрежа. Разрови се в инструкциите и прочете, каквото му трябваше. После го занесе в спалнята и го включи в контакта, взе пак чашата и шишето и си наля солидно количество. Глътна го почти наведнъж, върна се в спалнята и си сложи шлема - той беше направен от някаква приятна еластична материя и прилепваше за главата му без да стяга. Легна в леглото и щракна копчето. От апарата се чу слабо жужене и той първо усети нещо като ужилване от комар в основата на врата си, а после и леки бодежи по цялата си глава. Скоро чувството отмина и той започна да се унася. И дори засънува...
Сънуваше как с Ана вървят по някакъв скалист морски бряг, вълните с рев се блъскат в камъните. Ана върви напред и от време на време се извръща усмихната да му каже нещо, после пак се обръща и вдига ръце нагоре сякаш ще хвръкне. Вятърът вее роклята и косата й, пръски море хвърчат във въздуха, слънцето грее и златистия й гръб блести от песъчинки... Той е щастлив, вдъхва свежия въздух, слива се с него... Босите му крака усещат мокротата и острите ръбове на камъните и той се чувства по-жив от всякога... Когато изведнъж Ана се обръща и той вижда, че лицето й го няма. Все едно гладка маска от собствената й кожа е покрила веждите, очите...устните й...
Стресна се и се събуди. Беше напълно спокоен и се чувстваше сякаш бе спал като къпан. Не си спомни съня, бе останало само някакво смътно усещане, но той не го разпозна. Толкова сънища има, които не помним. Тогава се обърна и видя непознатото тъмнокосо момиче в леглото – роклята бе открила коленете й, а косата й бе разпиляна по възглавницата. Погледна лицето й и само си помисли какъв късметлия е. Постоя известно време загледан в извивките на ръцете и глезените й, заслушан в дишането й и вдъхващ аромата й. После се наведе и я целуна – жената, която щеше да бъде непозната за него всяка сутрин.
Memento vivere, memento mori, memento …
вдъхновено от Бредбъри
Отвори вратата и в тъмнината обгърна с поглед стаята. Най-сетне в къщи. Най-сетне тишина, в която можеше да чуе себе си. Хвърли чантата на земята и без да затваря вратата отиде към шкафа и извади бутилка и чаша. Наля си. Отпи жадно затворил очи и остана така като замръзнал, с отпуснати тяло и душа. Не искаше да се движи, не искаше да говори, а да се потопи и разтвори като бучка лед в чашата. Пусна нощната лампа до леглото си и затвори външната врата. Съблече бавно дрехите си и ги остави да паднат на земята, отпи пак и погледна силуета си в огледалото - не искаше да вижда лицето си. Така отдалеч беше като сянка на самия себе си, безплътен, безполов и безпаметен... като сив ангел, изгубен в чужд живот.
Телефонният звън го извади от унеса. Погледна дисплея - Ана го търсеше в уговорения час, бяха се разбрали да вечерят заедно. Почти му прилоша при мисълта, че трябва пак да излиза навън – да среща погледите на хората, да напряга сетивата и мисълта си, за да не изглежда като плашило с изрисувано лице сред ято птици... Беше уморен. Прекалено уморен – от работата, хората, мисленето, движенията. Дори за Ана си мислеше с умора, а тя бе най-вдъхновяващия човек, когото познаваше. Отговори на повикването и й каза, че е по-добре тя да дойде при него, да вземе храна по пътя, питиета има и да останат сами, в апартамента. Тя усети умората и отсъствието в гласа му, съгласи се набързо и му обеща до половин час да е при него. Той доля чашата си и седна пред изключения телевизор...
По някое време се събуди и видя, че Ана лежеше до него на дивана – масата беше сложена и напразно чакаше. Явно бе заспал преди тя да дойде. Вдигна я и я занесе в спалнята – кестенявата й коса се разпиля по голите му ръце, но той не усети нищо. Погледна лицето й и само си помисли какъв глупак е. Остави я в спалнята и постоя известно време седнал в краката й - загледан в извивките на ръцете и глезените й, заслушан в дишането й и вдъхващ аромата й.
Желанието да види пак недопитата чаша и самотния диван победи и той се върна пред телевизора. Изля останалото на дъното на шишето и натисна дистанционното. Шумът го подразни, но не искаше да мисли за Ана, за работата, за клиентите, за себе си... Запревърта каналите като поглъщаше на големи глътки кехлибарената течност. Беше се втренчил невиждащ в телевизора и като робот натискаше копчето.
Нямаше представа за времето и алкохолът постепенно го потапяше все по-дълбоко, когато вниманието му привлече някаква реклама със странния надпис. „Рециклирай спомените си”. Той увеличи звука и костюмиран млад мъж с вид и тон на пастор заговори от екрана:
„Искате да си починете след дългия работен ден, искате да забравите скандалите в къщи, искате да се избавите от неприятните мисли и моменти в живота си... Вземете най-новия ни продукт: "Кошче за спомени"! Той премахва САМО лошите спомени. САМО включвате, докато спите и животът ви става друг...”
„Ха, - каза си той- дали не предлагат и договор подписан с кръв... Така или иначе вече се чувствам почти без душа.”
Изрови някаква химикалка от чантата си и записа номера на фирмата.
Измина почти седмица от тази незначителна случка. Пак го завъртяха и погълнаха като водовъртеж работа, събития и хора. Беше забравил за някакви срокове, трябваше да наваксва. Вечер като се прибереше и отпуснеше след няколко питиета, сякаш изведнъж цялата тежест на изминалия ден го затискаше, и той дори нямаше сили да стане и да се нахрани – не помнеше кога заспива, какво сънува, дали има сънища изобщо или наблюдава собствения си кошмар всеки ден... Често вечер в малкото минути на спокойствие на дивана се питаше в нещо реално ли живее или всичко е нечия глупава измислица. Отслабна, сенките под очите му се очертаха и трябваше да носи тъмни очила. Ана притеснено му се обаждаше всеки ден, но нито един път той не й каза, че трябва да дойде, че има нужда от нея. Промърморваше нещо по телефона, оправдаваше се с времето, работата и разни измислени проблеми...
Докато една вечер не получи някакво спешно обаждане от един от шефовете си – трябваше да издири някакъв клиент, за който беше забравил напълно. Вече се беше прибрал и обаждането изопна нервите му до край. Изсипа съдържанието на чантата си на пода и започна да рови из книжата, трябваше да открие координатите на въпросния човек, а нямаше никакъв спомен къде може да са – би трябвало да е попълнил някой от формулярите или в телефонния му бележник... Докато разгръщаше бележника от него изпадна някакво откъснато листче. Погледна го, на него имаше изписан само телефонен номер - дали не беше това... Реши да се обади.
Набра номера, след няколко сигнала свободно той чу отсреща монотонния глас на запис. Не затвори, не знаеше защо го направи, може би защото записите и секретарите бяха идеалните събеседници за него – можеше да им каже всичко и пак да си останат със същото отношение:
„Здравейте, вие се свързахте с телефонния секретар на фирма ... Ако желаете да направите поръчка на нашия невероятен продукт „Кошче за спомени”, моля оставете данните си след сигнала и уреда, с пълни инструкции, ще Ви бъде изпратен по куриер. Сметката ни е... Не позволявайте лошите спомени да съсипват живота Ви! Вземете нашето „Кошче за спомени”! Ние ценим и времето, и парите, и спомените ви! Благодарим ви за обаждането!”
Чу се продължителния сигнал за запис и той прекъсна връзката.
Беше забравил за това, но сега си припомни. Рекламата, която бе видял скоро по телевизията и която го бе впечатлила. Записът от телефона също го заинтригува, а и беше толкова кратък – нямаше излишни убеждавания и безкрайни повторения за предимствата на уреда, а и ... не беше чувал до сега за подобно нещо. Изведнъж клиентът се изпари от ума му и той започна да се чуди дали да не си поръча устройството... Имаше нещо плашещо и едновременно с това привлекателно в тази мисъл... това като че ли беше точно за него, сякаш някой като че ли отгоре бе погледнал в ума и душата му и бе направил нещо, за да се почувства той по-добре. Това го плашеше много повече от всичко, може би защото чисто по човешки знаеше, че желанията не се сбъдват, няма вълшебни духове и предмети, на които да си пожелаеш най-желаното. А той дори не си го беше пожелал... или беше... Кошче за спомени – забравяш неприятното, остава само това, което ти дава удоволствие и смисъл, получаваш криле...
Набра отново номера и остави данните на секретаря. След като го направи го обхвана някакво необичайно спокойствие, мозъкът му заработи по-добре, спомни си за клиента и откри телефона му от раз в някакви бумаги. На другия ден се учуди, че се събуди в леглото си – отдавна не му се бе случвало.
На другия ден вечерта малко след като се прибра, куриера пристигна и му донесе пратката. Уредът беше доста скъп и трябваше почти да опразни една от сметките си.
Когато подписваше в банката си спомни, че бе събирал тези пари, за да заведе Ана на пътешествие някой ден, но угризението бързо го напусна и той изпрати парите. Куриерът му даде да подпише и някакъв договор, който той прочете по диагонал и в който единственото нещо, което го разтревожи леко бе пасажа: “С първото включване подкожно Ви се инжектира механизъм, който ще осигури ежедневната употреба на апарата без риск Вие да забравите за това.”, но не се замисли много сериозно над него. Какво можеше да е по-лошо от сегашното му състояние?!
С треперещи ръце разкъса хартията и отвори кутията: уреда приличаше на средно голяма тонколона с няколко копчета и шлем подобен на мрежа. Разрови се в инструкциите и прочете, каквото му трябваше. После го занесе в спалнята и го включи в контакта, взе пак чашата и шишето и си наля солидно количество. Глътна го почти наведнъж, върна се в спалнята и си сложи шлема - той беше направен от някаква приятна еластична материя и прилепваше за главата му без да стяга. Легна в леглото и щракна копчето. От апарата се чу слабо жужене и той първо усети нещо като ужилване от комар в основата на врата си, а после и леки бодежи по цялата си глава. Скоро чувството отмина и той започна да се унася. И дори засънува...
Сънуваше как с Ана вървят по някакъв скалист морски бряг, вълните с рев се блъскат в камъните. Ана върви напред и от време на време се извръща усмихната да му каже нещо, после пак се обръща и вдига ръце нагоре сякаш ще хвръкне. Вятърът вее роклята и косата й, пръски море хвърчат във въздуха, слънцето грее и златистия й гръб блести от песъчинки... Той е щастлив, вдъхва свежия въздух, слива се с него... Босите му крака усещат мокротата и острите ръбове на камъните и той се чувства по-жив от всякога... Когато изведнъж Ана се обръща и той вижда, че лицето й го няма. Все едно гладка маска от собствената й кожа е покрила веждите, очите...устните й...
Стресна се и се събуди. Беше напълно спокоен и се чувстваше сякаш бе спал като къпан. Не си спомни съня, бе останало само някакво смътно усещане, но той не го разпозна. Толкова сънища има, които не помним. Тогава се обърна и видя непознатото тъмнокосо момиче в леглото – роклята бе открила коленете й, а косата й бе разпиляна по възглавницата. Погледна лицето й и само си помисли какъв късметлия е. Постоя известно време загледан в извивките на ръцете и глезените й, заслушан в дишането й и вдъхващ аромата й. После се наведе и я целуна – жената, която щеше да бъде непозната за него всяка сутрин.
Адски приятни разкази. Първият ми хареса може би повече, макар и да очаквах хепи енд накрая 
Вторият честно го прочетох малко през пръсти, но път там идеята беше изключително оригинална.
Стилът ти също ми хареса - много лек и приятен.
Като цяло мисля че те доста добре се в писват в понятието "кратък разказ" Кратичко, чете се лесно, с готина идея
Вторият честно го прочетох малко през пръсти, но път там идеята беше изключително оригинална.
Стилът ти също ми хареса - много лек и приятен.
Като цяло мисля че те доста добре се в писват в понятието "кратък разказ"
Кратичко, чете се лесно, с готина идея Being bad is not good enough.
Veni. Vidi. Vore.
Veni. Vidi. Vore.
Добре, айде малко по-критично> Първата идея е доста дъвкана вече, не е нещо кой знае колко оригинално, както и края. Явно е че си противник на щастливия край в което няма нищо лошо разбира се, стига само сълзливи весели истории сме чели
Като цяло за мен са идеални като кратки разкази. Но ако си говорим за сериозно фентъзи, в сми романите и тем подобни, има много какво да се желае. Стилът ти в този случай идва прекалено лековат, липсват и задълбочените размисли и дълги описания. Но аз си държа на своето, ако ги беше написала така щеше да се развали целия ефект на разказа и щеше да се претрупа. Затуй за целта на конкурса са си идеални. От мен имаш 5ца за първия и 4-4,5 за втория, може би най високата оценка която съм дала досега.
Винаги има какво да се желае разбира се. Ако имаш намерения да продължиш да пишеш, особено по-дългички повествувания, ествествено те очаква много работа в доста отношения, примерно развиването на една съвсем твоя идея и стил.
Но пак казвам, наистина ми харесаха Да успееш да се изразиш ясно с малко думи и да бъдеш разбрана - това си е талант. 
Аз не го мога туй, твърде съм многословна
Като цяло за мен са идеални като кратки разкази. Но ако си говорим за сериозно фентъзи, в сми романите и тем подобни, има много какво да се желае. Стилът ти в този случай идва прекалено лековат, липсват и задълбочените размисли и дълги описания. Но аз си държа на своето, ако ги беше написала така щеше да се развали целия ефект на разказа и щеше да се претрупа. Затуй за целта на конкурса са си идеални. От мен имаш 5ца за първия и 4-4,5 за втория, може би най високата оценка която съм дала досега.
Винаги има какво да се желае разбира се. Ако имаш намерения да продължиш да пишеш, особено по-дългички повествувания, ествествено те очаква много работа в доста отношения, примерно развиването на една съвсем твоя идея и стил.
Но пак казвам, наистина ми харесаха
Да успееш да се изразиш ясно с малко думи и да бъдеш разбрана - това си е талант. Аз не го мога туй, твърде съм многословна
Being bad is not good enough.
Veni. Vidi. Vore.
Veni. Vidi. Vore.
Who is online
Users browsing this forum: No registered users and 20 guests