Трип, ти май си най-склонна да ми помогнеш по пътя на писателствуването, пък аз все те отлагам и сега последна те оставих
Извиняям се
И на теб също ти благодаря супер много за отзивчивостта и желанието да ми помогнеш!
Кои моменти ме кефят и защо:
2 години, 4 месеца, 30 дни, 12 часа, 52 минути и 47 секунди. Толкова беше времето, което Евгени беше прекарал сам в совалката,
Или иначе казано първите 2 изречения. Винаги ми е било трудно ми е да започвам разказа, повестта, каквото там съм се захванал да пиша. Не знам как да грабна читателя от първото изречение, пък и оригинално да бъде, да не ме дразни и мен, пък и достатъчно въвеждащо в историята да бъде, а не просто някакъв увод, изпълняващ само горните условия. Е, това едва ли е много оригинално, и него са го използвали милиарди писатели, и добри и лоши, ама не е и стандартно, а и акцентира на това, че времето, което Евгени е прекарал сам е много дълго. Също така следващите няколко абзаца дето почват с пак някакви моменти, които изхождат от това - тоест то ми служи и за база да продължа описанието на атмосферата, или за да съм по-модерен - сетинга. Та като имам предвид това, че мразя да започвам и не знам как - получило ми се е супер
Лия винаги е била една идея по-луда от нормалните хора и последната й постъпка го доказваше. Но заради тази лудост я обичаше...
- Евгени, – чу се глас. Часовниците изчезнаха от екрана и на него се показа мъжко лице с равнодушно изражение, - усещам, че пулсът ти се покачи. Всичко наред ли е?
- Да, компютър. Просто се замислих за нещо – отговори той.
Тук пък си се кефя на прехода от повествованието, мислите на Евгени, към диалога. Компютърът се включва, защото тези мисли са причинили покачване на пулса у Евгени. Значи все пак той имал и някакъв потенциал за емоции, та това малко намалява силата на моя отговор на Роланд. Но от друга страна, дали това, че тя му е интересна поради малко по-голямата си лудост, е достатъчно, за да се нарече любов? Или това че по-надолу той танцува със снимката й, уж че е пред него. Тема за читателски размисъл - доволен съм, че има такава. Взимам си все пак бележка за доизпипване на следващия ми разказ и това дали няма детайли, които да доведат до съмнение или противоречие с други, може би трябва всичко да е така изпипано, че аз да предам ясна и конкретна идея, а не да су апетвям оставям читателя да мисли и анализира.
Но идеята ми за самопохвалата на конкретния цитат беше, че ме кефи самият преход как се е получил.
- Я ми припомни, кои сериали от базата ти данни все още не съм изгледал?
- Само „Стар Трек: Нова генерация”, Евгени. Да пусна ли първия му епизод?
- Не! Този не искам и да го гледам.
Тази препратка към нашето време ме кефи. Изразявам моето мнение за нещо от нашето време по забавен за читателя начин. Може читателят да не е съгласен, ама затова е читател, а аз писател. За такива ремарки съм вдъхновен от сериала "Доктор кой", където ги има постоянно. Разбира се, че не се сравнявам с Ръсел Т. Дейвис или Стивън Мофат, но ме кефи идеята да се вкарват мисли и идеи на читателя за нашето време чрез отношението на герой от бъдещето към техния предмет. По същия начин ме кефи и:
- Чалга. Май от всичките стилове в паметта ти само този е способен да повдигне настроението ми и да ми помогне да забравя за проблемите си поне за малко.
- Както кажеш, Евгени. Желание за конкретен изпълнител или песен?
- Изненадай ме с нещо, което не си ми пускал преди – усмихна се Евгени.
- Както кажеш, Евгени. Влизам в Ц, май докюментс, мюзик, 21 век, балканска. Зареждам плейлист. Пускам рандом селекшън.
Лицето отново изчезна от екрана, който на своя страна показа снимка на българската певица Вероника. „Качвай се на масата” зазвуча за доброто настроение на Евгени, който се повдигна от креслото на контролния пулт и започна да танцува на енергичния ритъм.
Като цяло ме кефи и непринуденият изказ, който се е получил и у компютъра, и у Евгени. Компютърът говори тук на английски, защото на мен ми е странно да напиша съответните команди на български - нали 99% от компютрите дори в БГ са си настроени с всичко на английски. Тоест пак има някаква идея/внушение, тоя път за езиците в нашето ежедневие и за прекалено силното влияние на английския. А обратно на непринудения изказ, който някои нарекоха стил ученическо съчинение - от този изказ в диалозите няма да се откажа каквото и да прочета. Героите ми не са професори по литература и целта ми е да водят максимално човешки диалози, максимално близки до реалната ни реч в ежедневието. Затова и ще ползват много междуметия и частици като Ми, Ами, Хм и т.н. Да, звучи малко като в комикс, но аз държа на това героите ми да са реални и земни, нищо че действието се развива в космоса в друго време.
Сега обратно по хронологията:
- Съжалявам, Евгени, собственикът ми, от който ме открадна, предпочиташе да гледа филми. Затова базата ми данни от сериали е оскъдна.
- Не съм те откраднал. Собственикът ти беше убит пред очите ми.
- Евгени, моите външни камери заснеха всичко. Не е нужно да ми напомняш.
Лицето от екрана изчезна и нова картина се появи на негово място.
Сигурно това е един от моментите, който имате предвид с подобните на точка 4 от роландовата критика коментари. Ами тук компютърът натяква на Евгени за начина, по който са се качили в совалката и започва спорът - виновен ли е той, не е ли. Компютърът пък уж си жалее за собственика и обвинява Евгени, но в края на разказа се разплаква заради него и е готов да убие Лия, за да спаси него. Тоест ново внушение - при изолация с някого за достатъчно дълъг период, колкото и да не го харесваш, свикваш с него и все някакви добри чувства започваш да изпитваш към него. Та добавям и разликата в отношението на компютъра към Евгени в началото и в края към самопохвалата. Та какво бях тръгнал да пиша - хем с тоя диалог започвам спора и размисъла във и извън разказа (под извън имам предвид у читателя, поне по мое намерение) доколко Евгени е виновен, хем разказвам предистория. И аз за тия неща си се хваля.
В небето проблясваха изстрели от биещи се космически кораби и експлозии, а по земята лежаха отломки и трупове на хора и хлебарки.
Мммм, това ми е от влиянието на сериалите - обожавам апокалиптичната обстановка
Може би, за да я предам изцяло трябва да напиша кой как се чувствал и колко бил отчаян, не знам, но мен лично така кратичко си ме кефи. Но това сигурно е от влиянието на сериалите, които могат да предадат внушението в 3 секунди с подходяща картина и музика, докато в книгата може би трябва да се опише по-подробно? Не знам, тук се изкажете, ако още ви се занимава с мен
- Махайте се, лешояди! – извика той, обръщайки се назад и забавяйки бяга си. – Ако ви взема с мен, всички умираме!
- Вземи ни поне в криокамерите, човек, моля те! – чу се и гласът на Евгени. Двамата с Лия се показаха иззад малко възвишение на около 100 метра от камерата.
Човекът поклати отрицателно глава.
- Съжалявам – каза той, макар недалечна експлозия да заглуши думата му.
Колко е зъл, безчувствен и егоистичен и бившият собственик! От трима човека, които разказът показва, поне двама са егоисти! Дали не ни чака наистина лошо бъдеще, от гледна точка на човешките взаимоотношения? Дали те се държат така, защото времената са такива? Дали авторът е нескопосан и просто ги е писал тези неща напосоки? Евгени му вика "човек", но дали при положение, че няма и грам съчувствие, е такъв? Добре де, явно има все пак някаква малка капка, защото казва "съжалявам", но пък го казва тихо и експлозия заглушава думата му, така че в ушите на Евгени, той и това не е казал. А самата експлозия, заглушаваща думите му, носи и друго усещане *тук се връщам на представата за това какво би измислила една учителка по литература* - светът е такъв, че не толерира съчувствие и съжаление, а толерира единствено инстинкта за самосъхранение. Какви са хората, които живеят в него?
Ми не знам, аз на идеята и внушенията си се кефя супер много, мислех, че съм ги предал и достатъчно ясно... Но затова сте вие, да ме вадите от заблудите
- Ти каза, че са го убили, но всъщност никой не е убеден в това, ти така и не остави Лия да провери пулса му – анализира компютърът с укоряващ тон.
- Ти си компютърът, управляващ тази совалка и загрижен за собственика й. Да си беше използвал външните сензори за жизнени показатели.
- Те бяха повредени от неточен изстрел на човек, опитващ се да застреля хлебарка. Вие минахте покрай трупа му на идване. Приятелката ти щеше да провери пулса му, ако просто я беше оставил за 10 секунди.
- Нямаше време. Дори тези 10 секунди можеха да ни костват твърде много, а ако той се беше оказал жив и го бяхме довлачили, то щяхме да се забавим повече от минута, а ти сам ни показа как луната избухва минута след като излетяхме. Аз спасих когото можах.
- Най-вече себе си. Тогава нямаше как да знаеш точния момент на взривяване на колонията. Повярвай ми, Евгени, ако в изкуствения ми интелект не бяха заложени възможността да чувствам самота и нуждата от човешки контакт, нямаше да отговоря на нито една твоя команда.
- Тоест, тогава щеше да откажеш да излетиш и да ни оставиш на планетата, което не те прави по-малко убиец от мен, нали?
И това ли се определя като синдром на говорещите глави? За мен пък е страхотно написан спор, в който и двамата герои представят различните си гледни точки за едно и също събитие, анализ, който ги представя като различни хора и описва техните собствени мнения, нагласи и характеристики. Харесва ми и как накрая Евгени привидно печели спора, като бие компютъра с неговите камъни по неговата глава. Ми точно така исках да го напиша и точно както трябва се е получило. Ако аз го четох по този начин, щеше да ми е супер интересно. Надявам се, не го казвам само защото аз съм го писал и това замъглява преценката ми.
Евгени се усмихна и потупа монитора с ръка.
- Спокойно, компютър. Ти си създаден, за да служиш на човека. Твоят инстинкт за самосъхранение е далеч по-малък от инстинкта за съхранение на човека, когото обичаш, в случая собственика ти. По това се различаваш от хората.
Реално Евгени казва "Спокойно, компютър, тъп си и ме обвиняваш, защото така си направен, да бъдеш по-нисш от нас, хората, но не бой се, не си ти виновен". Еми харесва ми пък как съм го написал
Евентуално можеше да добавя още едно изречение, в което Евгени да каже, че хората се грижат по-малко един за друг, защото инстинктът им за самосъхранение е твърде силен, така те винаги избират по-малкия риск и правят този избор, който увеличава най-много техните шансове. Тъй като компютърът не е човек и е създаден да служи на хората, той няма нужда от такъв инстинкт и не е създаден - затова и се чувства толкова зле за изоставения полумъртъв/или мъртъв (това че не съм уточнил в крайна сметка какъв е, неизвестността ме кефи) собственик. Това отново показва разликите в нагласите на Евгени и на компютъра, както и в това на един нормален състрадателен човек.
Лицето от екрана повдигна едната си вежда.
Очевидно компютърът не е съгласен с мисълта на Евгени, но не продължава спора, а само си повдига веждата
Ми не знам, харесва ми как е станало
„Качвай се на масата” зазвуча за доброто настроение на Евгени
Чалгарска реч в литература. Ако не го бях писал аз, щях да получа оргазъм от прочитането му
Той протегна ръката си напред, все още държейки снимката на Лия, и си представи, че тя танцува пред него.
При други условия, това би било романтично - Лия му липсва. Но тук се връщаме на въпрос, който не е решен от разказа, за който писах по-горе. Харесва ми този детайл с нейната снимка в танца.
Не минаха обаче и 30 секунди, преди мониторът отново да смени картината си, а музиката да спре.
Аааа, да бе! Как ще оставим героят да си купонясва с Вероника на спокойствие. Естествено, че нещо ще го прецакаме, хем на него да му е гадно (щото нали не сме сигурни, че го харесваме), хем да се движи историята
- Ох, компютър, какво сега, пак ли ще се опитваш да ми втълпяваш гузна съвест?
Явно е, че компютърът това се опитва да прави от 2 години, 4 месеца и тн насам. За това време те са се опознали, на Евгени му е писнало да води едни и същи спорове, но явно компютърът е доста досаден и само това може да се очаква от него.
Отговори му гласът на компютъра, но по странен начин – сякаш се опитваше да каже 20 изречения едновременно. Бърборенето продължи около 15 секунди, след което спря.
Отново влияние на сериалите. Да го прочетеш въобще не е толкова зловещо, колкото да го видиш да се случва, че и да пуснеш страшна музичка към него. Язък! Давайте ми съвети в такива случаи какво да правя, че да подсиля зловещото.
- Компютър, какво правиш? Не ми казвай, че в песента е имало вирус! – разтревожи се Евгени.
Опит за шегичка
Макар и с далечна препратка към нашето време, което явно нькои ги дразни :/ Мен пък - не.
Червено кръгче се появи на монитора, премести се в горния ляв ъгъл, след което се уголеми, уголемявайки и показваната зона от космоса. Евгени изпусна снимката, закри устата си с ръце и отстъпи две крачки назад. Екранът показваше приближаващ се хлебарчест галеон
Личи ли си прекалено много влиянието на сериалите и тук? И как да го направя по-книжовно? Написал съм го тоя абзац, за да задам тези два въпроса, но иначе не ме дразни, нито ме кефи, нормален абзац, движещ историята, си е
Включи се и изкуствената гравитация, поради която Евгени се строполи на пода.
- Компютър? – каза той, надигайки се бавно.
Отново самокритика за влиянието на сериалите. Представях си го смешно, но въобще не е такова, ако се чете. Трябваше да добавя примерно как нещо му се е залепило на бузата, докато е бил на пода. Самобичувам се за пропуска.
- Къде ни удариха?
- В задната част. Двигателите ми са поразени. Което означава, че не мога да променя курса си, а както знаеш, ти го промени, когато се опита да избегнеш оръдието.
Не че много ме кефи тоя цитат, но искам да се оправдая за привидния "синдром на говорещите глави", в който съм обвиняван. Ситуацията е стресова, Евгени прави нещо, за да спаси совалката и себе си, а компютърът му казва, че е променил курса, защото компютърът е умен и грижовен - той знае, че хората не винаги осъзнават всички последствия от действията си, затова и напомня на Евгени до какво е довела постъпката му, тъй като знанието за това последствие ще повлияе и на следващия му избор. Тъй като тук освен, че даваме инфо на читателя, показваме и колко е досетлив компютърът, досещайки се, че Евгени може да не се усети до какво е довела постъпката му.
- Цялостта на криокамера Б е запазена, но охладителят й не работи...
Евгени преглътна, а очите му се уголемиха.
Викате, че за някои неща трябва да оставя читателят сам да се сети, че а+б=в - ми ето де
Евгени се сеща, че ако охладителят не работи, то Лия може да е излязла от криосън, а полуразбитата совалка не е мястото, както и моментът не е този, който е подходящ за събуждането й.
- Лия е жива и в безопасност.
- Слава Богу! – отдъхна си Евгени.
Абе не съм казал, че на Евгени не му пука за Лия, тя му покачва пулса, но това пак не е любов. Роланд ме бъгна с предишния коментар за плоскостта на Евгени и затова сега се самоанализирам толкова подробно на тая тема.
- Желаеш ли да ти предложа варианти за действие, Евгени?
- Може.
- Мога да се самовзривя, за да умреш бързо.
- Не, благодаря, давай следващия.
- Мога да пусна нервнопаралитичен газ, който да те накара да заспиш, а смъртта ти да бъде безболезнена.
Целта беше малко черен хумор. Уж компютърът ще предлага вариант за действие, а той предлага варианти за самоубийство
Евгени наведе глава. Студена пот изби по лицето му. Свистенето продължаваше и се чуваше особено силно, когато компютърът мълчеше. Температурата в помещението спадаше рязко. Евгени потри ръце, въздъхна и видя дъха си. След това затвори очи за момент. Вдигна глава, отвори ги и каза:
Сложил съм малко ретардация, да напрегнем читателя докато Евгени решава, но пък и не е кой знае колко дълга, да не го отегчим или накараме да прескочи тази мен лично много кефеща ме част.
- Евгени, нима преди пет минути не ми говореше за силата на човешкия инстинкт за самосъхранение? Имаш възможност, Евгени, спаси се.
Евгени отново наведе глава със затворени очи. Но замислянето му не трая дълго.
- Не. Лия заслужава да живее също толкова, колкото и аз. Тя не е виновна с нищо. Тя се жертва за мен, а сега е мой ред.
- Евгени, стига. Извинявай за това, което казах преди малко. Исках да ти втълпя чувство за вина, но не бях прав. Прекарахме дълго и красиво време заедно. Ти си моят нов стопанин. Не мога да загубя и теб. Моля те, изхвърли жената и спаси себе си!
- Направи го, компютър, след което пусни нервнопаралитичния газ и се изключи. Бих искал да умра сам, ако нямаш нищо против.
Лицето на монитора заплака.
Каквото щете говорете, но мен лично много ме кефи промяната в отношението на компютъра. Говорих вече по-горе. Лия през цялото време е спала в криокамерата и макар тя да е по-достойна за спасение, компютърът вече се е привързал към Евгени, защото с него си е общувал. Кефи ме и реакцията на Евгени - на него не му пука как ще се чувства компютърът, той иска да умре сам, за да не му досажда чужд рев.
Мониторът показа изстрелването на криокамерата в космоса, след което се изключи. Отново светлините угаснаха и изкуствената гравитация остави тялото му да се рее, а тишината беше нарушавана единствено от свистенето на изтичащия въздух и на вливащия се в помещението приспивен газ. Евгени седна на стола пред пулта, придържайки се с крака, наведе главата си назад със затворени очи. Поседя така няколко секунди, след което се намръщи. Чувството на гордост от добрата постъпка и любов към Лия беше замъглено от новата му мисъл.
Лееко провлачено описание на това, което става, лека ретардация с цел едновременно читателят да се поуспокои, че вече квото е имало да става е станало, постъпките са извършени и няма какво повече който и да е да направи, но и да създаде малко напрежение за изводите в последния абзац. Чудно е станало
Кой беше щастливецът от тази ситуация?
Ако сте обърнали внимание, същият въпрос беше зададен и в началото на разказа. По същите критерии ще се дава нова оценка при новите условия. Обаче оценката се оказва същата - Евгени отново е избрал по-добрия за него вариант. Доволен съм
Макар и не от самото описание на крайния извод, който би трябвало да забие и последния гвоздей в читателската омраза към Евгени, но и в разсъжденията доколко всички наши постъпки са всеотдайни и дали всъщност не сме всички ние едни дълбоки егоисти, мислейки само за себе си, дори когато уж правим добро на другите.
„Поне умирам наясно със себе си и с това какво чудовище съм всъщност.” С тази мисъл Евгени заспа вечния си сън.
Това тук хич не ми харесва, явно, че освен че не мога да започвам, не мога и да завършвам разкази
Ще ми хареса да чуя по-конкретни предложения за критикувани от вас моменти, най-вече за завършек на тоя разказ
Иначе самооценката ми за разказа е 5, даже към 5.50.
Нямам търпение и да прочета отговора на Трип, евнетуално на Роланд, както и ако може - още критики и оценки
НО не прекалявайте с четворките, че ако всички ви черпя, бая ще се озоря финансово...
