А сега - каква би могла да е поуката от тази книга? Ами не знам. Героинята ти става адски симпатична и някак ти се иска да я оправдаят. Това дали означава, че според Стивън Кинг има престъпления, за които не би трябвало да следват наказания? Пак не знам. Никъде не го е казал. И това е велико.
Еми, както казах по-рано, идеята на една книга не е като поуката на една басня. Представи си я като "скрито" в конкретиката на романа есе на тема "Напишете нещо за...". С тая разлика, че тезите и заключенията може да са много на брой. С други думи, авторът нито е длъжен да дефинира една ясна позиция по въпроса, нито да вади изводи и да прави генерални обобщения. Длъжен е единствено да *изследва* въпроса. Честно (най-вече към себе си) и доколкото му е възможно, безпристрастно (това последното не е задължително за определени жанрове, но пък фанатичната пристрастност винаги смърди).
Разбираш ли какво имам предвид? Ако има послание, не искам да ми е изнесено като лозунг. Ако не разбера какво мисли автора по въпроса - това е ОК за мен. Но ако той тръгне с идеята да ме възпитава, това няма как да се получи. И тук смятам че идва разминаването между писатели с претенции и читатели с такива. Дълбоко послание и кофти история. Еми как няма да стане.
Първо, никой не знае кога и дали даден автор "тръгва" с тая идея, или просто така му се е получило, без да иска, и е бил достатъчно тъп/сляп да не забележи колко елементарно и/или едностранчиво му звучи творбата. А дали ще има такова звучене, отново както казах, is entirely up to the reader. Основното, което исках да кажа, беше, че не е нужно написаното да е под формата на Десетте божи заповеди, за да долови човек как автора борави с хората и културите, за които пише и в какви морални и етически рамки ги поставя. И ако тия рамки, независимо колко ненатрапчиво са описани, са елементарни, скърцащи, или остарели, човек се дразни. Ако са богати, добре свързани и оригинални (поне в някаква степен), човек се кефи.
Има един гениален разказ на Джеймс Блиш от 60 и някоя година, казва се "Day Million". В него. Няма. История. Просто свободни размишления на тема какво би представлявала любовта между един грубо казано мъж и една грубо казано жена далеч в бъдещето. Разказът е пълен със страхотни детайли и готин хумор. Няма. История. И то не в смисъл, че има, ама авторът те оставя сам да се досетиш каква е. Не. Няма. История.
Ти твърдиш, че независимо дали искам или не, всяка една книга по някакъв начин ме възпитава. Дори и скапаните такива.
Правилно ли съм разбрала?
Начи, първо, това твойто "...и не искам да ме възпитават" ми звучи като да си имала неприятни преживявания в учебните часове в даскало. Някак нацупено ми звучи
И второ, не, книгата не възпитава теб. Тва го правиш сама. Но книгите (ако литературата е достатъчно важна част от живота ти) ти дават инструментите за това възпитание. Дават ти модели на поведение и мислене - на героя, на обществото, в което се намира, на самият автор, ако щеш. Ти решаваш какво да правиш с тях. Но колкото повече си блъска човек главата със зле сглобени, черно-бели, повърхностни модели, толкова повече му пречи това да осмисля и дори да разпознава добрите такива.
Сори, че ще дам пример със сериал именно в литературна тема, но ми е пресен и мисля, че е добър пример. Сериалът "Дедууд". Той уж е уестърн, в който много, ама МНОГО се псува. А извън псувните диалозите са като вдигнати от елизабетинска пиеса. Понякога и аз, дет съм учил литература на английски в унито, не мога да дешифровам словореда, камо ли смисъла и трябва да връщам назад.
Обаче добре охранените с тъпи уестърн модели зрители ще си кажат, "уф, тия пък за чий черен чеп ми говорят със сложни изречения?!! И що все си обещават да се стрелят, пък не го правят!!?! Аргх!!! И кво ми пука, че единия от главните герои драмата му 4 епизода е, че не може да изпикае един бъбречен камък. Тъпи диалози! Скучна история! В кофата!"
А добре охранените с модели на семейни истории зрители ще чуят първото фък и ще загасят телевизора.
И двете групи ще пропуснат модела, който тоя сериал изгражда, и който е страхотен.