Ne mi e tova meriloto kolko me kefi daden geroy, prosto kazvam, che mi vliqe na reshenieto, kogato pravq izbor mejdu shodni po drugite pokazateli lyubimi moi personajiMatrim wrote:Е, то по тая логика Бъфи трябва да е на първо място с огромна преднина, защото й се случи всичкия възможен шит на света.
Top Five Joss Whedon Characters (and why) - SPOILERS
And you can't dance with a devil on your back...
Класациите са най-малоумното нещо евър. Никога не съм можела да подредя любими неща по любимост. За тук знам със сигурност, че Спайк ми е номер 1 и няма смисъл да обяснявам защо - писала съм толкова много в темата за Бъфи. На второ място ми е Мал, защото е разкошен по толкова много начини. Следват Корди, Фред, Зандър, Ейнджъл, Уесли, Джайлс, Лорн, Бъфи, но там не се наемам да ги подреждам по любимост. Уилоу никога не ми е била сред най-любимите любимки. Харесвам я много, но не мога да схвана тая всенародна любов към нея.
3. Уилоу - и на мен ми влезе под кожата.
2. Спайк - щото е Спайк бахти.
1. Уесли - защото е може би най-брутално и истинско развития персонаж, който съм гледал. И защото за разлика от драмите и мрънканията на Шампионите, за мен негоеите падения за доста по-истински и болезнени. Принципно героят, за който най-много ми пукаше.
2. Спайк - щото е Спайк бахти.
1. Уесли - защото е може би най-брутално и истинско развития персонаж, който съм гледал. И защото за разлика от драмите и мрънканията на Шампионите, за мен негоеите падения за доста по-истински и болезнени. Принципно героят, за който най-много ми пукаше.
I like rusty spoons....
I like to touch them...
It's almost orgasmic...
I like to touch them...
It's almost orgasmic...
- Dr. Horrible
- Forsaken
- Posts: 2932
- Joined: Wed Jul 22, 2009 8:53 am
Доброто и лошото и гениалното на Уидъновите герои е, че те наистина са много трудни за подреждане по класации. Защото всички са истински и всички имат своята история и всички радват с нещо в определен момент. И човек просто усеща как се привързва и се чувства съпричастен дори с второстепенни по-скоро комични персонажи като Андрю и Хармъни. Уникално е.
И дори да имах на разположение двайсет или трийсет места все щях да ги запълня с герои, които обичам, образи като Дарла, Мал, Фейт, Саймън, Лайла, Дойл, Джайлс, Адел ДеУит, Лорн и естествено доктор Хорибъл Но щом рамката на темата изисква да се огранича само в пет, то те ще бъдат:
5. Спайк
4. Бъфи
3. Уесли
2. Кордилия
Обожавам, обожавам, обожавам Кордилия. За мен тя е един образ-символ на съпричастността и светлината, на възвисяването на човешкия дух. Уидъновите герои принципно страдат доста, но никой друг сред тях не е усещал едновременно болката на цялото човечество, така както я почувства Кордилия на финала на първи сезон на Ейнджъл. Промяната на Корди също е забележителна. В началото тя е малък човек, с малки проблеми – старае се да бъде популярна в гимназията или се опитва да оскърби бившето си гадже. Най-сериозните й притеснения на този етап настъпват когато родителите й губят парите си и на нея й се налага да работи в магазин. Дори след преместването й в Лос Анжелис тя, макар и доста забавна и привлекателна, си е напълно нормално момиче, чиито проблеми се въртят около това дали шефът и ще й плати и дали ще си намери хубаво жилище. И тогава получава виденията и това обръща всичко. Човек израства именно в страданието, а Кордилиния понася много страдание. След като години наред тя чувства чуждата болка като своя, Корди се променя до такава степен, че се превръща, поне за мен, в най-възвишения персонаж в двата сериала. И от егоистично момиченце тя се измени в даряваща сила и светлина жена. А последният епизод на героинята - “You’re Welcome” и по-точно финалната му сцена е най-любимият ми момент от сериала. Всичко е толкова емоционално, без да бъде крещящо драматично. Чувства се просто тихата мъка на една възвишена личност, която се разделя с любимите си хора след като ги е насочила по правия път и просто съжалява, че няма да успее да го извърви с тях. И не е случайно, че финалният епизод на Корди не е концентриран върху нейното собствено развитие, а върху помощта, която тя оказва на другите. Ейнджъл й благодари. И аз съм благодарен
1. Ейнджъл
Централната идея в неговия образ е мотивът за разкаянието и изкуплението. И, струва ми се, няма друг образ в сериалите на Уидън, който да е съжалявал толкова много за постъпките си. Разбира се Спайк също преминава през тежък период след повторното получаване на душата си. Но Спайк се бори за тази душа, тоест вече е осъзнал какво му причинява липсата й и в някаква, макар и малка, степен има представа за това какви ще бъдат последиците от възвръщането й. Докато за Ейнджъл тази душа идва изневиделица, чрез проклятие, тя не е желана и не е чакана. И с нея идват спомените за хилядите убити, за чудовищните зверства. И така започва това безгранично разкаяние, което е вечно и всеобхватно и никога няма да бъде заменено дори от един единствен миг на истинско щастие, защото ако това се случи, тялото отново ще остане бездушно. Начинът, по който Ейнджъл може да понесе болката, е чрез опит грехът да бъде изкупен. Страдалецът престава да бъде просто такъв и посвещава дните си на това да бъде шампион. Да помага на хората, да направи поне мъничко добро за сметка на гигантското зло. Прекрасното в Ейнджъл е, че той носи вярата, че всеки човек заслужава да бъде спасен, ако е готов да се разкае за постъпките си. Обожавам епизодът в първи сезон на „Ейнджъл”, където той и Бъфи спорят за Фейт. Защото Бъфи, при цялата й сила и интелект, не би могла да вникне в толкова сложна ситуация, поне не и на онзи етап от развитието си. А Ейнджъл е много по-въздействащ ми персонаж именно заради способността му да разбира хората. И във финалния сезон беше доста интересно движението му от спасител към охранен бизнесмен със скъп костюм. Но естествено тази променя беше привидна, за да се покаже, че такава трансформация точно при Ейнджъл може да бъде само и единствена привидна и никой и нищо не може да потуши волята му за борба за един по-добър свят. Шампион.
Уф, доста дълго го писах тоз пост
И дори да имах на разположение двайсет или трийсет места все щях да ги запълня с герои, които обичам, образи като Дарла, Мал, Фейт, Саймън, Лайла, Дойл, Джайлс, Адел ДеУит, Лорн и естествено доктор Хорибъл Но щом рамката на темата изисква да се огранича само в пет, то те ще бъдат:
5. Спайк
“But I want you to know I did save you. Not when it counted, of course, but ... after that. Every night after that. I'd see it all again ... do something different. Faster or more clever, you know? Dozens of times, lots of different ways ... Every night I save you.”
4. Бъфи
"I feel like I'm worse than anyone. Honestly, I'm beneath them. My friends, my boyfriends. I feel like I'm not worthy of their love. 'Cause even though they love me, it doesn't mean anything 'cause their opinions don't matter. They don't know. They haven't been through what I've been through. They're not the slayer. I am. Sometimes I feel— this is awful—I feel like I'm better than them. Superior."
3. Уесли
“I’m unreasonable because I’ve lost all reason.”
2. Кордилия
“Oh... and you're welcome!”
Обожавам, обожавам, обожавам Кордилия. За мен тя е един образ-символ на съпричастността и светлината, на възвисяването на човешкия дух. Уидъновите герои принципно страдат доста, но никой друг сред тях не е усещал едновременно болката на цялото човечество, така както я почувства Кордилия на финала на първи сезон на Ейнджъл. Промяната на Корди също е забележителна. В началото тя е малък човек, с малки проблеми – старае се да бъде популярна в гимназията или се опитва да оскърби бившето си гадже. Най-сериозните й притеснения на този етап настъпват когато родителите й губят парите си и на нея й се налага да работи в магазин. Дори след преместването й в Лос Анжелис тя, макар и доста забавна и привлекателна, си е напълно нормално момиче, чиито проблеми се въртят около това дали шефът и ще й плати и дали ще си намери хубаво жилище. И тогава получава виденията и това обръща всичко. Човек израства именно в страданието, а Кордилиния понася много страдание. След като години наред тя чувства чуждата болка като своя, Корди се променя до такава степен, че се превръща, поне за мен, в най-възвишения персонаж в двата сериала. И от егоистично момиченце тя се измени в даряваща сила и светлина жена. А последният епизод на героинята - “You’re Welcome” и по-точно финалната му сцена е най-любимият ми момент от сериала. Всичко е толкова емоционално, без да бъде крещящо драматично. Чувства се просто тихата мъка на една възвишена личност, която се разделя с любимите си хора след като ги е насочила по правия път и просто съжалява, че няма да успее да го извърви с тях. И не е случайно, че финалният епизод на Корди не е концентриран върху нейното собствено развитие, а върху помощта, която тя оказва на другите. Ейнджъл й благодари. И аз съм благодарен
1. Ейнджъл
„I wanna help because I don't think people should suffer as they do. Because, if there's no bigger meaning, then the smallest act of kindness is the greatest thing in the world.”
Централната идея в неговия образ е мотивът за разкаянието и изкуплението. И, струва ми се, няма друг образ в сериалите на Уидън, който да е съжалявал толкова много за постъпките си. Разбира се Спайк също преминава през тежък период след повторното получаване на душата си. Но Спайк се бори за тази душа, тоест вече е осъзнал какво му причинява липсата й и в някаква, макар и малка, степен има представа за това какви ще бъдат последиците от възвръщането й. Докато за Ейнджъл тази душа идва изневиделица, чрез проклятие, тя не е желана и не е чакана. И с нея идват спомените за хилядите убити, за чудовищните зверства. И така започва това безгранично разкаяние, което е вечно и всеобхватно и никога няма да бъде заменено дори от един единствен миг на истинско щастие, защото ако това се случи, тялото отново ще остане бездушно. Начинът, по който Ейнджъл може да понесе болката, е чрез опит грехът да бъде изкупен. Страдалецът престава да бъде просто такъв и посвещава дните си на това да бъде шампион. Да помага на хората, да направи поне мъничко добро за сметка на гигантското зло. Прекрасното в Ейнджъл е, че той носи вярата, че всеки човек заслужава да бъде спасен, ако е готов да се разкае за постъпките си. Обожавам епизодът в първи сезон на „Ейнджъл”, където той и Бъфи спорят за Фейт. Защото Бъфи, при цялата й сила и интелект, не би могла да вникне в толкова сложна ситуация, поне не и на онзи етап от развитието си. А Ейнджъл е много по-въздействащ ми персонаж именно заради способността му да разбира хората. И във финалния сезон беше доста интересно движението му от спасител към охранен бизнесмен със скъп костюм. Но естествено тази променя беше привидна, за да се покаже, че такава трансформация точно при Ейнджъл може да бъде само и единствена привидна и никой и нищо не може да потуши волята му за борба за един по-добър свят. Шампион.
Уф, доста дълго го писах тоз пост
But goddamn,
you got me in love again
you got me in love again
Има човек, който поставя Бъфи НАД Спайк.
Симеоне, аут-гийкнат си.
Бтв, защо реши, че Уесли не е обичал Фред истински?
А "малките човеци" около Бъфи станаха малки по каприз на сценаристите, не че бяха такива първоначално.
Не съм съгласен с всичко, което си написал, но чудесно изразяваш колко са те докоснали тези персонажи и защо, за което - евала.
Симеоне, аут-гийкнат си.
Чудесно казано, браво. И аз точно така ги чувствам целокупно.Dr. Horrible wrote:Доброто и лошото и гениалното на Уидъновите герои е, че те наистина са много трудни за подреждане по класации. Защото всички са истински и всички имат своята история и всички радват с нещо в определен момент. И човек просто усеща как се привързва и се чувства съпричастен дори с второстепенни по-скоро комични персонажи като Андрю и Хармъни. Уникално е.
Бтв, защо реши, че Уесли не е обичал Фред истински?
А "малките човеци" около Бъфи станаха малки по каприз на сценаристите, не че бяха такива първоначално.
Не съм съгласен с всичко, което си написал, но чудесно изразяваш колко са те докоснали тези персонажи и защо, за което - евала.
The Best of Mozart
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
Moridin wrote:Нещо хайпът във форума силно намаля
Има, споко, аз съм един от тях. Но пък може би не съм достатъчно "true fan"...Съмнявам се да има истински фен на творбите на Уидън, който да не обожава Спайк.
Абе не е баш така, точно болката на човечеството беше причината изтъкната от Уилоу при трагикомичния й опит да унищожи света в шести сезон.Уидъновите герои принципно страдат доста, но никой друг сред тях не е усещал едновременно болката на цялото човечество, така както я почувства Кордилия на финала на първи сезон на Ейнджъл.
Ridcully: "A few twenty-mile runs and the Dean'd be a different man."
Bursar: "Well, yes. He'd be dead."
Ridcully: "He'd be healthy."
Bursar: "Yes, but still dead."
Bursar: "Well, yes. He'd be dead."
Ridcully: "He'd be healthy."
Bursar: "Yes, but still dead."
@ Passer-by - Toy ne govoreshe za Fred, a za Lilah. I za malkite choveci syshto e napylno prav - potentialite bqha tochno "decata" na Buffy inna way.
@ Dr. Horrible - Poklon. Strahoten post i ujasno tochen, dori da ne syvpada s moqta klasaciq. Imashe nekvi momenti ot opisaniqta ti, deto bukvalno me hvanaha za gyrloto
@ Mat - ne bydi skuchen :p
@ Dr. Horrible - Poklon. Strahoten post i ujasno tochen, dori da ne syvpada s moqta klasaciq. Imashe nekvi momenti ot opisaniqta ti, deto bukvalno me hvanaha za gyrloto
@ Mat - ne bydi skuchen :p
And you can't dance with a devil on your back...
А, ОК, не бях сигурен за коя жена говори, явно съм се подвел от градацията на случките.
Накрая около Бъфи бяха и донейде аут-ъф-керъктър Зандър, Джайлс и Уилоу все пак, затова леко подскочих на малките човеци, но ако е било казано с любов за потенциалните - бива.
Накрая около Бъфи бяха и донейде аут-ъф-керъктър Зандър, Джайлс и Уилоу все пак, затова леко подскочих на малките човеци, но ако е било казано с любов за потенциалните - бива.
The Best of Mozart
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
Moridin wrote:Нещо хайпът във форума силно намаля
- Dr. Horrible
- Forsaken
- Posts: 2932
- Joined: Wed Jul 22, 2009 8:53 am
Да, за Лайла ставаше въпрос, май наистина не съм го написал достатъчно ясно. Впрочем не знам дали е популярно мнение, но аз лично доста я харесвах.
И да, говорих за потенциалните слеърки. Не бих нарекъл Скубитата малки
И да, говорих за потенциалните слеърки. Не бих нарекъл Скубитата малки
Това е добра забележка. И все пак мисля, че беше различно. Уилоу си имаше една своя огромна болка и затова някак си по-скоро чуваше мъката на останалия свят. Кордилия реално чувстваше чуждото страдание.Matrim wrote:Абе не е баш така, точно болката на човечеството беше причината изтъкната от Уилоу при трагикомичния й опит да унищожи света в шести сезон.Уидъновите герои принципно страдат доста, но никой друг сред тях не е усещал едновременно болката на цялото човечество, така както я почувства Кордилия на финала на първи сезон на Ейнджъл.
But goddamn,
you got me in love again
you got me in love again
"Малки хора" може да има и обидно значение, малко като "дребни душици", но ОК, разбрахме се.Dr. Horrible wrote:И да, говорих за потенциалните слеърки. Не бих нарекъл Скубитата малки
Лайла беше интересен персонаж, да (ха с У&Х, ха с Уесли, ха с Линдзи), ама то пък кой ли не беше баш в "Ейнджъл"?
The Best of Mozart
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
Moridin wrote:Нещо хайпът във форума силно намаля
- JohanVladimir
- Sorcerer
- Posts: 381
- Joined: Fri Mar 19, 2004 1:40 pm
Написаното е базирано само на Бъфивърс, при това само на двата сериала.
Една малка забележка, преди да започна: „персонаж” е литературно понятие. То е силно фикционална материя, част от роман, пиеса или скрипт. Затова няма да говоря за персонажи в сериалите, а за роли. Ролята, казано най-просто, е сливането на актьора и персонажа. Тази претенциозна забележка я правя не за да изглеждам претенциозна, както изглеждам, а за да уточня как виждам нещата.
Опитах се да класирам пет персонажа, но не успях. Първо, защото не знаех по какви критерии класирам. А после, като си определих критериите, стана сложно, защото се оказа, че в различните категории има различни победители. Затова топ 5 класацията ми е всъщност списък на оглавилите класирането в пет дисциплини. Или нещо такова.
Спайк Кървавия Марстърс
№ 1 по любимост
Персонажът Спайк е кървав абсурд. В направата му са включени следните елементи:
Злодеят Спайк – като изваден от ренесансова драма. Той е зъл, защото мрази, а мрази, защото презира. Той прелива от презрение, защото е много над другите с интелекта и въображението си, и го знае, и това е факт.
Вампирът Спайк – второразредна бутафория, дълбоко в клишетата на хоръра. Когато реши да хапе хората, той не го прави, защото е гладен, а защото вампирите следва да правят така. Извлича наслада не от храненето с кръв, а от самото ядене на хора.
Душицата Уилям – мек и сладък като захарен памук. Толкова чист, доверчив и крехък, толкова неподходящ да живее на света. Пише стихове, не защото може, а защото изпитва боляща потребност да изразява чувства. Дете невинно, което обича, както диша и не може да диша, ако не обича. Икона на сантиментализма.
Бунтарят Спайк – с всеки юмручен удар, който нанася, го начуква на обществото. Обществото си го проси, защото е кървав ред и структура, изградена от кървава предвзетост и лицемерие. Обществото отхвърля такива „плевели” като Спайк по дифолт, затова, ако обича, да го духа. Наистина ми напомня за „Плевели”.
Любовникът Спайк – дълбоко, дълбоко, дълбоко, ах, ох, в традициите на романса. Не съм експерт по жанра, прочела съм едва десетина-двайсе романсчета, но мисля, че съм наясно с модела. Романсовият мъж е мъжкар. Той е див и непокорен, но напълно готов да се опитоми и покори на Нея. Той обладава чудни способности и таланти, които да инвестира накуп, за да се погрижи за Нея. Романсовият мъж е мъж с огромни проблеми, но сто на сто ще преодолее всичките само заради Нея. Колкото по-див, опасен, екстраординерен и проблемен е той, толкова е по-романсов, а вампирите са просто идеални за тая цел. Ако не вярвате, питайте Стефани.
Шутът Спайк – не в пейоративния смисъл обаче на „смешник”, а като културна фигура: Онзи, който говори истината. Неудобна, гадничка, просеща шамари истина, която някой трябва да казва на тия наоколо, без значение приятели или врагове, без значение колко си слаб, осакатен и зависим от тяхната милост. Без значение, че това е жената, която обичаш и която до ей сега си държал. Понеже някой, по дяволите, трябва да я каже. Понеже са слепи за истината и кърваво глупави.
В минало време Спайк – бивш злодей, бивш хулиган, бившия на Дру и бивш много други работи, които вече не е. Дълбоко социален типаж на лошото момче, което е пораснало, помъдряло, зарязало дрогата, излежало си присъдата, уотевър и сега иска да започне начисто, за да стане добър мъж. Метафора на тежък пубертет.
Библейският Спайк – прегърнал кръста, съвсем буквално, и кървящ, и сълзящ по пътя на изкуплението. И тя ще го погледне и ще прости. И той ще бъде простен и обичан. Нали ти това искаше, Господи?
Психо Спайк – в една ранна утрин, кога слънцето изгрява, аз чух девойка чиста да пее във дола. О, не ме забравяй, о, не ме оставяй, о, защо излъга мен клетата така.
Синовният Спайк – дори мъртъв, грижовен към болната си мама,
Утешителят Спайк – благодат за огорчени демонки,
Спасителят Спайк – изгорял като жива факла за Човечеството
и мн., мн. др. Спайкове.
Да взема да спра вече, че чак на себе си досадих.
Има само едно нещо на тоя свят, способно да удържи цялата тази чудовищна еклектика да не се разпадне на съставните си части, и това е чудовищният талант на актьора Марстърс. Джеймс Марстърс е от онзи етюден тип актьори, които притежават дарбата на мигновеното превъплъщение. Това е способност, която не се научава, актьорът или я има, или я няма, всъщност тя противоречи на някои класически школи на актьорска игра. На прима виста се сещам за метода на Станиславски, за Мейерхолд, за Виола Сполин и Чикагската школа – всички те много успешно биха отучили актьора да прави така. Прочетох някъде, че Джеймс бил изритан от прочутия колеж Джулиард, и много неща ми се изясниха.
Та. Джеймс Марстърс изиграва Спайковете кърваво добре, защото умее да се превъплъщава толкова бързо и така многоликово, че ги изпълнява едва ли не на квантово равнище. Елементарните частици, разправя мъжът ми, не могат да бъдат фиксирани в пространството, ами се появяват и изчезват в миг, един фотон даже го гледали да интерферира със себе си, демек изхитрил се да съществува на две места едновременно. По същия начин различните Спайкове проблесват и изчезват в изпълнението на Джеймс, а в отделни случаи и по двама, по трима, по пет, по шест наведнъж. Като се замисля, те се умножават с развитието на сериала. Предполагам, чисто хоронологически, разните му там сценаристи и режисьори първо са кастнали Джеймс, после са се плеснали по челото и зяпнали усти, накрая са потрили доволно ръце и са се захванали да наметнат на плещите на нечовешкото му можене всяко жанрово клише и всеки културен архетип, за който се присетят в творческия процес между второто малко и сутрешното главоболие.
Накрая не мога да не кажа две думи, къде ти, не мога да не блудствам словесно за мъжа Марстърс. Той, видите ли, е от онзи тип кърваво късметлийски създания, обречени да излъчват сексуалност на талази. Талазите се плискат между отделните Спайкове и ги увличат във водовъртеж, всъщност Спайковете са корабчета, които изплуват на повърхността и потъват, ту едно, ту друго, но талазите са си там и бушуват и се просмукват навсякъде, докато екранът подгизне и всичко се разтече като размазан грим по физиономията на женското човечество. Или нещо такова. И понеже съм убедена, че ме търпите само защото чакате като миналия път да избухна в кърваво ужасна поезия, ето, оргазмът идва под формата на:
Спайку
Удрям те, чукам те.
От дълбините те поглъщам.
Аленее изгревът като кръв от прасета.
Бъфи Гелър
№ 1 по важност за мен
Когато започнах да гледам сериала, първата ми реакция беше „Ха, тая ситна и сладка кукла ли е Убийцата?”. Обаче бях прочела някъде, че ще има израстване, и седнах да я чакам да порасне. Ма тя не порасна. Даже, като сравня, в седми сезон изглежда даже по-мъничка. Нито закоравя – всичко, през което премина от началото до края, я нарани как си требе. Всеки път, когато се изправяше пред следващия злодей или проблем, ми се струваше по-крехка, защото всеки път я чупеха все по-жестоко. Обаче тя се изправяше срещу каквото там й беше отредено да се изправи за поредно, и това беше най-важното в тоя сериал, в тоя диегезис, в тоя бъфивърс – нещото, което си струва да запомня.
Абсолютно не искам да говоря за феминизъм, честно. Обаче той, феминизмът, в случая ме говори. При това онзи плашещ ме философски феминизъм, от който винаги съм се опитвала да стоя настрана, но той ме докопва постоянно в случаи като този, когато една мислеща и чувстваща жена е седнала да разсъждава за друга такава жена. Обожавам жената Гелър чисто физически, защото е дребна, руса и нежна, тя е точно куклата, която момиченцата сме програмирани да прегръщаме и обичаме. Тука чувствата ми са прости и ясни. Мислите ми обаче не са.
Сядам например да разсъждавам защо Бъфи така и не порасна, във всички смисли на думата, въпреки че наистина постоянно растеше и се променяше. Осъзнавам, че грешката е в мен, опитвам се да видя Бъфи като цялост, като текст. Като завършено произведение. Само че от Рикьор знаем, че това е илюзия, породена от материалния носител. Никоя творба не съществува като завършена цялост нито в главата на автора си, нито за читателя, както писането, така и четенето са процеси.
Порастването също е процес и погледнато философски, този процес надхвърля лимитите на текста. Бъфи е порастване и съзряване, незавършено никога, никога окончателно, както е и в живота. Защото детството, младостта, зрелостта са също илюзии, културни метафори с неизяснено съдържание. Опит да се подчини сложната човешка индивидуалност на общи физиологични и психични процеси. Аз съм два пъти по-стара от Бъфи, а пък не знам въобще дали съм пораснала. Един от най-зрелите и мъдри фикционални персонажи, за които се сещам, бе казъл: „Мили хапчета чудесни, нека никога да не поресна”. Или нещо такова.
В този момент феминизмът почва да ме говори с така типичните за него провокативни питанки. А ти защо очакваше, вика, че Бъфи ще порасне и ще узрее и ще стане една сериозна, какво им е лошото, пита, на непорасналите и подрастващите? Защо чакаше да забъде силна и корава, да загрубее, да стане цинична? Та нима уязвимите, нежните, крехките, чувствителните, нима те са полухора, те да не са патрави, що? Да не би да не се справяше чудесно и такава каквато си е? Това, че е егаси супергероя какво й пречи да си бъде и егаси сладката кукла? Кажи ми бе, Ани, защо очакваше Бъфи да се промени и да заприлича на мъж? Мразя го тоя феминизъм.
Не го навиждам, но то това му е ценното на феминизма, няма си равен в задаването на кофти въпроси. А Бъфи е нещо, което позволява да бъдат зададени купища въпроси. На които, ако човек намери правилните отговори, те са безценни.
Следва продължение, когато намеря време...
Една малка забележка, преди да започна: „персонаж” е литературно понятие. То е силно фикционална материя, част от роман, пиеса или скрипт. Затова няма да говоря за персонажи в сериалите, а за роли. Ролята, казано най-просто, е сливането на актьора и персонажа. Тази претенциозна забележка я правя не за да изглеждам претенциозна, както изглеждам, а за да уточня как виждам нещата.
Опитах се да класирам пет персонажа, но не успях. Първо, защото не знаех по какви критерии класирам. А после, като си определих критериите, стана сложно, защото се оказа, че в различните категории има различни победители. Затова топ 5 класацията ми е всъщност списък на оглавилите класирането в пет дисциплини. Или нещо такова.
Спайк Кървавия Марстърс
№ 1 по любимост
Персонажът Спайк е кървав абсурд. В направата му са включени следните елементи:
Злодеят Спайк – като изваден от ренесансова драма. Той е зъл, защото мрази, а мрази, защото презира. Той прелива от презрение, защото е много над другите с интелекта и въображението си, и го знае, и това е факт.
Вампирът Спайк – второразредна бутафория, дълбоко в клишетата на хоръра. Когато реши да хапе хората, той не го прави, защото е гладен, а защото вампирите следва да правят така. Извлича наслада не от храненето с кръв, а от самото ядене на хора.
Душицата Уилям – мек и сладък като захарен памук. Толкова чист, доверчив и крехък, толкова неподходящ да живее на света. Пише стихове, не защото може, а защото изпитва боляща потребност да изразява чувства. Дете невинно, което обича, както диша и не може да диша, ако не обича. Икона на сантиментализма.
Бунтарят Спайк – с всеки юмручен удар, който нанася, го начуква на обществото. Обществото си го проси, защото е кървав ред и структура, изградена от кървава предвзетост и лицемерие. Обществото отхвърля такива „плевели” като Спайк по дифолт, затова, ако обича, да го духа. Наистина ми напомня за „Плевели”.
Любовникът Спайк – дълбоко, дълбоко, дълбоко, ах, ох, в традициите на романса. Не съм експерт по жанра, прочела съм едва десетина-двайсе романсчета, но мисля, че съм наясно с модела. Романсовият мъж е мъжкар. Той е див и непокорен, но напълно готов да се опитоми и покори на Нея. Той обладава чудни способности и таланти, които да инвестира накуп, за да се погрижи за Нея. Романсовият мъж е мъж с огромни проблеми, но сто на сто ще преодолее всичките само заради Нея. Колкото по-див, опасен, екстраординерен и проблемен е той, толкова е по-романсов, а вампирите са просто идеални за тая цел. Ако не вярвате, питайте Стефани.
Шутът Спайк – не в пейоративния смисъл обаче на „смешник”, а като културна фигура: Онзи, който говори истината. Неудобна, гадничка, просеща шамари истина, която някой трябва да казва на тия наоколо, без значение приятели или врагове, без значение колко си слаб, осакатен и зависим от тяхната милост. Без значение, че това е жената, която обичаш и която до ей сега си държал. Понеже някой, по дяволите, трябва да я каже. Понеже са слепи за истината и кърваво глупави.
В минало време Спайк – бивш злодей, бивш хулиган, бившия на Дру и бивш много други работи, които вече не е. Дълбоко социален типаж на лошото момче, което е пораснало, помъдряло, зарязало дрогата, излежало си присъдата, уотевър и сега иска да започне начисто, за да стане добър мъж. Метафора на тежък пубертет.
Библейският Спайк – прегърнал кръста, съвсем буквално, и кървящ, и сълзящ по пътя на изкуплението. И тя ще го погледне и ще прости. И той ще бъде простен и обичан. Нали ти това искаше, Господи?
Психо Спайк – в една ранна утрин, кога слънцето изгрява, аз чух девойка чиста да пее във дола. О, не ме забравяй, о, не ме оставяй, о, защо излъга мен клетата така.
Синовният Спайк – дори мъртъв, грижовен към болната си мама,
Утешителят Спайк – благодат за огорчени демонки,
Спасителят Спайк – изгорял като жива факла за Човечеството
и мн., мн. др. Спайкове.
Да взема да спра вече, че чак на себе си досадих.
Има само едно нещо на тоя свят, способно да удържи цялата тази чудовищна еклектика да не се разпадне на съставните си части, и това е чудовищният талант на актьора Марстърс. Джеймс Марстърс е от онзи етюден тип актьори, които притежават дарбата на мигновеното превъплъщение. Това е способност, която не се научава, актьорът или я има, или я няма, всъщност тя противоречи на някои класически школи на актьорска игра. На прима виста се сещам за метода на Станиславски, за Мейерхолд, за Виола Сполин и Чикагската школа – всички те много успешно биха отучили актьора да прави така. Прочетох някъде, че Джеймс бил изритан от прочутия колеж Джулиард, и много неща ми се изясниха.
Та. Джеймс Марстърс изиграва Спайковете кърваво добре, защото умее да се превъплъщава толкова бързо и така многоликово, че ги изпълнява едва ли не на квантово равнище. Елементарните частици, разправя мъжът ми, не могат да бъдат фиксирани в пространството, ами се появяват и изчезват в миг, един фотон даже го гледали да интерферира със себе си, демек изхитрил се да съществува на две места едновременно. По същия начин различните Спайкове проблесват и изчезват в изпълнението на Джеймс, а в отделни случаи и по двама, по трима, по пет, по шест наведнъж. Като се замисля, те се умножават с развитието на сериала. Предполагам, чисто хоронологически, разните му там сценаристи и режисьори първо са кастнали Джеймс, после са се плеснали по челото и зяпнали усти, накрая са потрили доволно ръце и са се захванали да наметнат на плещите на нечовешкото му можене всяко жанрово клише и всеки културен архетип, за който се присетят в творческия процес между второто малко и сутрешното главоболие.
Накрая не мога да не кажа две думи, къде ти, не мога да не блудствам словесно за мъжа Марстърс. Той, видите ли, е от онзи тип кърваво късметлийски създания, обречени да излъчват сексуалност на талази. Талазите се плискат между отделните Спайкове и ги увличат във водовъртеж, всъщност Спайковете са корабчета, които изплуват на повърхността и потъват, ту едно, ту друго, но талазите са си там и бушуват и се просмукват навсякъде, докато екранът подгизне и всичко се разтече като размазан грим по физиономията на женското човечество. Или нещо такова. И понеже съм убедена, че ме търпите само защото чакате като миналия път да избухна в кърваво ужасна поезия, ето, оргазмът идва под формата на:
Спайку
Удрям те, чукам те.
От дълбините те поглъщам.
Аленее изгревът като кръв от прасета.
Бъфи Гелър
№ 1 по важност за мен
Когато започнах да гледам сериала, първата ми реакция беше „Ха, тая ситна и сладка кукла ли е Убийцата?”. Обаче бях прочела някъде, че ще има израстване, и седнах да я чакам да порасне. Ма тя не порасна. Даже, като сравня, в седми сезон изглежда даже по-мъничка. Нито закоравя – всичко, през което премина от началото до края, я нарани как си требе. Всеки път, когато се изправяше пред следващия злодей или проблем, ми се струваше по-крехка, защото всеки път я чупеха все по-жестоко. Обаче тя се изправяше срещу каквото там й беше отредено да се изправи за поредно, и това беше най-важното в тоя сериал, в тоя диегезис, в тоя бъфивърс – нещото, което си струва да запомня.
Абсолютно не искам да говоря за феминизъм, честно. Обаче той, феминизмът, в случая ме говори. При това онзи плашещ ме философски феминизъм, от който винаги съм се опитвала да стоя настрана, но той ме докопва постоянно в случаи като този, когато една мислеща и чувстваща жена е седнала да разсъждава за друга такава жена. Обожавам жената Гелър чисто физически, защото е дребна, руса и нежна, тя е точно куклата, която момиченцата сме програмирани да прегръщаме и обичаме. Тука чувствата ми са прости и ясни. Мислите ми обаче не са.
Сядам например да разсъждавам защо Бъфи така и не порасна, във всички смисли на думата, въпреки че наистина постоянно растеше и се променяше. Осъзнавам, че грешката е в мен, опитвам се да видя Бъфи като цялост, като текст. Като завършено произведение. Само че от Рикьор знаем, че това е илюзия, породена от материалния носител. Никоя творба не съществува като завършена цялост нито в главата на автора си, нито за читателя, както писането, така и четенето са процеси.
Порастването също е процес и погледнато философски, този процес надхвърля лимитите на текста. Бъфи е порастване и съзряване, незавършено никога, никога окончателно, както е и в живота. Защото детството, младостта, зрелостта са също илюзии, културни метафори с неизяснено съдържание. Опит да се подчини сложната човешка индивидуалност на общи физиологични и психични процеси. Аз съм два пъти по-стара от Бъфи, а пък не знам въобще дали съм пораснала. Един от най-зрелите и мъдри фикционални персонажи, за които се сещам, бе казъл: „Мили хапчета чудесни, нека никога да не поресна”. Или нещо такова.
В този момент феминизмът почва да ме говори с така типичните за него провокативни питанки. А ти защо очакваше, вика, че Бъфи ще порасне и ще узрее и ще стане една сериозна, какво им е лошото, пита, на непорасналите и подрастващите? Защо чакаше да забъде силна и корава, да загрубее, да стане цинична? Та нима уязвимите, нежните, крехките, чувствителните, нима те са полухора, те да не са патрави, що? Да не би да не се справяше чудесно и такава каквато си е? Това, че е егаси супергероя какво й пречи да си бъде и егаси сладката кукла? Кажи ми бе, Ани, защо очакваше Бъфи да се промени и да заприлича на мъж? Мразя го тоя феминизъм.
Не го навиждам, но то това му е ценното на феминизма, няма си равен в задаването на кофти въпроси. А Бъфи е нещо, което позволява да бъдат зададени купища въпроси. На които, ако човек намери правилните отговори, те са безценни.
Следва продължение, когато намеря време...
Who is online
Users browsing this forum: No registered users and 27 guests