ShadowDance

Вчера си получих с известно закъснение една коледна картичка. Имаше откъс от стихотворение, което според човека, който ми я подари, напомня за мен. Не знам дали е така, но стихчето е толкова хубаво, че реших да го споделя

Върху земя човек роден е
Но той на нея е роден
небе да вижда и да стене,
загуби ли го някой ден;
да чува в радостите къси,
в делата, в болката дошла,
не ударите на кръвта си,
а ударите на крила

(Веселин Ханчев)

п.п. и даже още не съм й дал Чайката :p

"Й"? Глей ти, глей ти... "Чайката" съм ти казвал да не я препрочиташ, нали ти е ясно. Пълна боза е тая книга, розова и плиткоумна като Коелю от най-лошите му книги. Не разваляй на момичето впечатленията от себе си с такива книги :Р

Не можа да ме грабне текстът обаче :/

Да бе, знам ти мнението по въпроса, ма в крайна сметка...

Ето още едно, че потърсих..


Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната.
Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...

Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?

На мен пък ми харесаха и двете

И на мене, и то както съм на "му" с поезията.

Великолепно... невероятно красиво, наистина :)
Което не пречи на първото пак да е боза :Р

Мразя само да кимам като цирков кон след изказванията на Рол, обаче и мен второто ме грабна доста повече от първото.

Мхм, ми и аз да споделя... това е едно от малкото стихотворения, които знам наизуст, беше ме грабнало в гимназията...

СПИ ГРАДЪТ
(Димчо Дебелянов)


Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомени възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...

Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
на възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.

Миналото - ах, остана то
тъмен край, от скърби заледен,
и оттам отпраща тя към мен
своя скърбен вик: защо, защо?

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми..

На мен пък и трите стихотворения не ми харесаха особено.

Не искай


Не искай да съм топла като лятото -

във моя двор отдавна тлее есен.

На щъркелите среброкрили ятото

остави само ехо от прощална песен.



Не искай да съм чиста като капка дъжд -

небето ми с одежда облак пушек е,

морето ми заливано е неведнъж

в сълзи от кал, на дъното му сгушени.



Не искай да съм светла като утрото

на юнски ден, роден след бурна пролет.

Октомври, мрачен, тропа вън - на портата,

с небрежен звук изхълца и часовникът.



Не искай да съм образа от мислите -

кристал прозрачен, с блага дума сричан.

Обичай ме такава - грешна, истинска...

Каквато съм... такава те обичам.
---
писано е от Ранобудниче

На...

Аз те обичах... Любовта ми може
да тлее още в моята душа,
но нека Тя не те тревожи -
не искам с нищо да ти натежа...

Обичах те безмълвно, безнадеждно.
Изгарях и от ревност, и от страст...
Обичах те тъй искрено, тъй нежно...
Дано те някой друг обикне,
както Аз...

А.С.Пушкин

What about this one...

ГРАФИТИ

I love the girl
блок 43
име неизвестно
*****
Дойдоха есенните дъждове



Лили Кънева

Най ми хареса второто стихче, но и другите две са много хубави
ето едно, което се мотка из страниците на GW Revenge

Проклятие

Метални свещнци в безкрайни коридори -
Безмълвни призраци в един загинал свят,
Самотна сцена със прашасали декори,
Там някъде, все още, свещи, знам, искрят.

Искрят поне във спомените мои ярки,
Искрят, не ще угаснат те до онзи час,
Когато със усмивка, по другарски
Смъртта прегърнал, ще угасна аз.

Ще полетя напред от вятъра понесен,
Свободен пак, във небесата ще се рея,
Но път пред мене няма вече лесен,
Не ще заплача повече, ни ще се смея.

И във смърта покой не ще получа,
Не ще забравя туй, що приживе съм помнил
И истината никога не ще науча -
Това проклятие с какво съм аз заслужил.

И пак живот непожелан ще получавам
А ще жадувам просто да умра
За края вече спрях да се надявам -
Спасение не ще даде смъртта...

..................................

За кой ли път, безрадостно, очи отварям
И впервам поглед в пустошта около мен
А свещи някъде далече, знам, догарят
Догаря с тях и малка част от мен...

Много са интересни всички... почти почнах да ги чета

Затъвам във подвижни пясъци
Протягайки в последен гърч ръце
И няма, мили Боже, никой няма
Да чуе вече моето сърце...

Не ще изпитам вече болката
Да бъда жив и плачещ от любов
Да галя с устни топлите й длани...
Нима не чува никой моя зов?!

Крещя и се надвиквам с тишината
потъвам безвъзвратно миг след миг
и сбрана в пясъчен часовник, тя, Душата,
раздира се в безмълвен вик.

Протягам длани, търсейки опора
Надеждата отива си завинаги от мен
и миг, преди да ми закрият вечно взора
Душат ме в болка всички мои страхове.

Затънал съм в подвижни пясъци
Загивам вече, скоро няма да съм тук
И никой не усеща празнотата
отворена с последния ми звук...

Марф, чие е това стихотворение? Много ми хареса!