Бях там, разбира се. Този ден беше валяло, наистина, не колкото ни се искаше, но все пак беше дъжд, който чакахме от няколко месеца. Седяхме подпрени на разкаляната стена на една къща и си говорехме за онези неща, които имат смисъл само за малко, докато са в ушите и устата на човека. За посевите, които тази година отново бяха хилави, за данъците, които всички дължахме и които никой не знаеше как ще плати. За новите сватби, за децата, които бяха на път, за старците, които също бяха на път, за керваните, които отиваха на места, за които обичахме да слушаме, но никога нямаше да посетим. Гледахме юношите, които минаваха край нас със зле прикрито напрежение в очите, и се усмихвахме едва забележимо, защото изведнъж си спомняхме защо гледат така - дъждът беше напълнил вира край Кривата скала, ей там, малко по на изток, и жените се къпеха - когато ние бяхме млади, не чак толкова отдавна, се промъквахме почти скимтейки от напрежение и ги гледахме, скрили дъх в шепите си. Никой не знаеше съвсем точно защо и откъде се появяваше това желание, още по-малко какво да правим с една гола жена, с блестящо от водата тяло, изправена под слънцето, просто гледахме, и не бяхме съвсем себе си. И не е ли така с всичко, което Бог поставя пред очите ни?
וַיֵּצֵא יַעֲקֹב, מִבְּאֵר שָׁבַע; וַיֵּלֶךְ, חָרָנָה.
И така, Яков излезе от Вирсавее и отиде към Харан.
יא וַיִּפְגַּע בַּמָּקוֹם וַיָּלֶן שָׁם, כִּי-בָא הַשֶּׁמֶשׁ, וַיִּקַּח מֵאַבְנֵי הַמָּקוֹם, וַיָּשֶׂם מְרַאֲשֹׁתָיו; וַיִּשְׁכַּב, בַּמָּקוֹם הַהוּא.
И като стигна на едно място, пренощува там, защото слънцето беше залязло; и взе от мястото един камък и го сложи за възглавница, и легна да спи на това място.
וַיַּחֲלֹם, וְהִנֵּה סֻלָּם מֻצָּב אַרְצָה, וְרֹאשׁוֹ, מַגִּיעַ הַשָּׁמָיְמָה; וְהִנֵּה מַלְאֲכֵי אֱלֹהִים, עֹלִים וְיֹרְדִים בּוֹ.
Той сънува стълба, изправена на земята, чийто връх стигаше до небето; и Божиите ангели се качваха и слизаха по нея.
וְהִנֵּה יְהוָה נִצָּב עָלָיו, וַיֹּאמַר, אֲנִי יְהוָה אֱלֹהֵי אַבְרָהָם אָבִיךָ, וֵאלֹהֵי יִצְחָק; הָאָרֶץ, אֲשֶׁר אַתָּה שֹׁכֵב עָלֶיהָ–לְךָ אֶתְּנֶנָּה, וּלְזַרְעֶךָ.
А Господ стоеше над нея и каза: Аз съм Господ, Бог на баща ти Авраам и Бог на Исаак; земята, на която лежиш, ще дам на теб и на потомството ти.
וְהָיָה זַרְעֲךָ כַּעֲפַר הָאָרֶץ, וּפָרַצְתָּ יָמָּה וָקֵדְמָה וְצָפֹנָה וָנֶגְבָּה; וְנִבְרְכוּ בְךָ כָּל-מִשְׁפְּחֹת הָאֲדָמָה, וּבְזַרְעֶךָ.
Твоето потомство ще бъде многочислено като земния пясък; ти ще се разшириш към запад и към изток, към север и към юг; и чрез теб и чрез твоето потомство ще се благословят всички племена на земята.
וְהִנֵּה אָנֹכִי עִמָּךְ, וּשְׁמַרְתִּיךָ בְּכֹל אֲשֶׁר-תֵּלֵךְ, וַהֲשִׁבֹתִיךָ, אֶל-הָאֲדָמָה הַזֹּאת: כִּי, לֹא אֶעֱזָבְךָ, עַד אֲשֶׁר אִם-עָשִׂיתִי, אֵת אֲשֶׁר-דִּבַּרְתִּי לָךְ.
Ето, Аз съм с теб и ще те пазя, където и да идеш, и ще те върна пак в тази земя; защото няма да те оставя, докато не извърша това, за което ти говорих.
וַיִּיקַץ יַעֲקֹב, מִשְּׁנָתוֹ, וַיֹּאמֶר, אָכֵן יֵשׁ יְהוָה בַּמָּקוֹם הַזֶּה; וְאָנֹכִי, לֹא יָדָעְתִּי.
А като се събуди Яков от съня си, каза: Наистина Господ е на това място, а аз не съм знаел.
וַיִּירָא, וַיֹּאמַר, מַה-נּוֹרָא, הַמָּקוֹם הַזֶּה: אֵין זֶה, כִּי אִם-בֵּית אֱלֹהִים, וְזֶה, שַׁעַר הַשָּׁמָיִם.
И се уплаши и каза: Колко е страшно това място! Това не е друго освен Божий дом, това е врата към небето.
Яков се появи привечер, и помня, че първото, което си помислих беше защо куца дребното муле, което винаги взимаше със себе си, когато тръгваше на път. Той беше дребен човек с гладка кожа, за разлика от нас, и косата му беше права и мека. Носеха се слухове, че беше избягал от Вирсавее, защото се скарали с по-големия си брат Исав за благословията на баща си, и Исав, човек с буйна кръв и непоклатима убеденост в собствената си правота, се бил заканил да го убие. Яков никога не говореше за това, както и никога не говореше за себе си, макар че народа по този край е приказлив и любопитен, и не рядко се опитваха да разберат защо още не се е оженил, за да умножи рода си, както повелява нашия Бог. Някои с усмивка подхвърляха, че може би Яков харесва момчета, но дали беше вярно или не, никой не разбра. Той живееше сам, с няколко кози и мулето си, и освен, за да купи нещо дребно, за друго не идваше в града.
Имаше нещо в него, което го правеше особен. Той беше човек, с когото можеш да седиш и да не говориш нищо, и някак мълчанието беше като пълноводна река през април - можеш да седиш така цял ден и няма да ти омръзне да отпускаш сърцето си. В редките случаи, когато седяхме с него така, както сега седях с роднините си, когато се опитвах да заговоря, той се усмихваше леко, присвил очи към пустинята. Тогава просто млъквах, защото усещах, че усилието да водим разговор е неуместно в този момент.
Леля ми, една устата жена с петна по кожата, твърдеше, че Яков е тръгнал да си търси жена, но не искал да вземе момиче от нашите, защото такава била заръката на баща му, стария Исаак. Затова, според леля ми, преди няколко дена Яков беше излязъл на пътя към Падан-арам, с храна за няколко седмици и мулето си, което, много добре помня, тогава не куцаше.
Много бързо се връща, помислих си. До Падан-арам се отива за 3 дни, докато посети всичките си роднини, за да види момичетата, достатъчно узрели, та да раждат, докато се спазари с бащите им, докато купи подаръци и сладки неща за майките им… не го чакахме да се върне по-рано от няколко седмици. А ето го сега, връща се само след няколко дни, повел дребното си муле. Може би не му е стигнал кураж, си казах, и забравих за него до следващия ден, когато на път за пазара го намерих седнал под едно изсъхнало бодливо дърво край пътя.
Махнах му и седнах до него, нямаше смисъл да казвам нищо, нямаше да ми отговори. Наканих се да поседим мълчаливо и затова звукът на гласа му ме изненада.
-Виждал ли си, Арвад, стълба, която не започва и не завършва никъде?
Арвад съм аз, простете, забравих да се представя, но тук всички ме познават и съм отвикнал да го правя. Това е, казах си, съвсем се е смахнал от самота Яков.
-Всичко започва и свършва някъде, приятелю, - казах - така е наредил Бог.
Той се усмихна, но този път в усмивката му нямаше онова спокойствие, което обичах да виждам. Усмихваше се като човек, който го прави само за да не се разплаче.
-Благословен си ти, че знаеш само онова, което виждаш. Иска ми се да бях като тебе.
Млъкна, взе една клонка и започна да чопли с нея спечената пръст.
Не говори като луд, казах си.
-Какво е станало, Якове, че говориш със загадки и недомлъвки?
Сложих ръка на рамото му. Мисля, че не забеляза.
-Бях при Стълбата, Арвад. Ще ти разкажа, макар да знам, че сега няма да разбереш, и така е по-добре, защото за всяко нещо си има време, и твоето още не е дошло.
Време за какво, помислих си, и изведнъж ми стана студено, макар да беше пладне и слънцето, както винаги по това време на годината, горещо. Не го попитах, не исках да го прекъсвам, за да не размисли и да потъне отново в мълчание.
-Тръгнах онзи ден, рано следобед, към Падан-арам да си търся жена.
Леля ми отново беше добре информирана.
-Човек не трябва да живее сам, а аз се уморих толкова години да слушам само своя глас и да тичам привечер до водата, за да видя някакво човешко лице. Така че натоварих на мулето малко храна, облякох чисти дрехи и тръгнах към братовчедите на майка ми, които, казаха ми, имали момичета за женене. Мислех си, че ще ме е страх, след толкова време да доближа жена, и наистина, имаше някакво притеснение в мен, но другото, самотата, беше много по-страшна. Изморих се бързо, не бях ходил толкова дълго от много време, откакто дойдох тук от Вирсааве, а тогава бях много по-млад и страхът ми даваше сили. Малко преди да се мръкне, спрях до една скала, твърде уморен, за да паля огън или да търся вода, смъкнах самара от мулето и се приготвих да прекарам нощта там. Бях задрямал, когато чух първият глас. Не разбрах какво казва и си помислих, че сънувам, защото на онова място нямаше друг човек. Беше тих глас, но някак остър и хладен, и идваше отвсякъде или отникъде. Седнах, за да се разсъня, бях сложил под главата си един камък и реших, че от неудобната поза съм се схванал и сънувам глупости. Тогава втори глас се включи, малко по-висок и не толкова остър, и започнах да разбирам, защото един глас е неразбираем, но двата заедно правят разговор, и това вече е нещо, което можеш да усетиш. Скоро се чу и трети, четвърти, и изведнъж станаха повече, отколкото можех да отлича. Местеха се, ако и да идваха от всички посоки едновременно, бях като във водовъртеж от думи, които правеха нощта по-тъмна, а утрото все по-недостижимо. Чувах мулето си, подивяло от ужас, трополеше из камънака, сигурно някъде тогава се е спънало, защото оттогава куца. Страхувах се. Много. Погледнах ръцете си. Баба ми беше казвала когато сънувам кошмар, да погледна ръцете си, само те не се изменяли от съня, и така ще разбера кое е истинско и кое сън, и ще се събудя. Но колкото и да ги гледах, гласовете не ставаха по-малко реални, звукът им се усилваше и мислех, че ще ослепея от шума.
Гласът му стана глух, приведох се към него, за да го чувам по-ясно.
-Говореха за мен. Грозни неща. Съскаха срещу мен, ръмжаха и плюеха, давеха се от ярост и злоба, извиваха се подигравателно, замлъкваха насред думата с презрение. Тогава чух шум, току зад себе си. Сърцето ми заблъска, ушите ми писнаха и устата ми пресъхна. Обърнах се. Видях майка ми, Ревека, седнала на земята, такава, каквато беше преди години - не много красива на пръв поглед, но с очи, които можеха да омагьосат всеки. И го правеха. Гледаше мен, нейния любим син, не толкова силен като другия, Исав, но може би тъкмо поради това по-чувствителен. Исав беше първородния, но тя така и не прие решението на баща ни да постави него, а не мене, нейния любимец, начело на рода. Усмихваше се, почти влюбено. Тогава те се нахвърлиха върху нея.
Пое си дълбоко въздух. После продължи.
-Разбираш ли, гласовете нямаха тела, но имаха форма, и тя беше неописуема. Ужасяваща. Без цвят, или с прекалено много цветове. Нахвърлиха се като вълци, късаха каквото докопат и така, както се появяваха от нищото, изчезваха обратно в него. Скоро плътта й висеше на парцали, а може би бяха парцали, тъй като беше трудно да се различи кое е парче от дрехата и кое от кожата й. Усетих, че крещя, но не чувах нищо, имаше толкова много гласове там, че за моя нямаше останало място. Опитвах се да изтичам към нея, за да спра хищната глутница, но колкото и да тичах, разстоянието между нас оставаше същото. Скоро от нея останаха само белеещи се кости и не след дълго и те изчезнаха, удавени в чудовищния въртоп. Плачех, давех се, опитвах се да се подпра на нещо, но около мен беше само мракът. Залитах, и макар че знаех, че е вече твърде късно, вървях натам, където беше изчечнала майка ми.
Дишаше тежко. След известно време гърдите му се отпуснаха.
-Имаше едно момиче, там, във Вирсавее, дъщеря на един от чичовците на баща ми. Първата жена, която обичах. Първата, която ми се усмихваше така, че не можех да заспя по цяла нощ. Първата, която ме направи недостатъчен, та по цели дни скитах по улиците и я търсех. Баща й я омъжи за един търговец на килими, посредствен човечец, дори не помня как се казваше. Чух, че имали деца. За последно я видях няколко дена преди сватбата. Така трябвало, каза, не можела да избяга от съдбата, която баща й е избрал. Плакахме тогава. Каза, че било за добро.
Усетих, че Яков не беше живял сам толкова години. Той живееше с нея.
-Настъпих ръката й. Лутах се в мрака и усетих, че настъпвам нещо меко. Беше ръката й. Дори след всичкото това време, още помня пръстите й, с къси нокти, не носеше пръстени. Ръката й излизаше от земята и правеше нечовешки усилия да се вкопчи в нещо, за да измъкне след себе си и тялото. Хванах я, инстинктивно, и започнах да дърпам. Ето, показа се косата й, светла и пълна с пясък, очите, широко отворени в бясна надежда, малкия нос, устата… тогава нещо започна да я дърпа обратно, очите й се отвориха още повече, ужасени, опитваше се да извика, но устата й беше пълна с пръст и корени и не се чуваше нищо. Забих пети в земята и почти паднах назад, докато дърпах ръката й, но колкото и да напрягах ръцете и краката си, тя потъваше обратно. Имаше един момент, в който ми се струваше, че силата, която я потапяше обратно, намалява, че ще успея да я измъкна, почти беше измъкнала и другата си ръка, посиняла от усилието. Тогава един рязък тласък я изскубна от ръцете ми и тя изчезна завинаги. Гледах ръцете си, седнал, бях вир вода и треперех от изнемощение. Ръцете ми миришеха на нея. Както тогава, във Вирсавее.
-И така седях дълго време. Когато станах и тръгнах без посока, мракът беше все така непрогледен, но някак си можех да виждам през него. Минавах по отдавна изчезнали улици, по които бях тичал като дете, търсех с поглед прозорци, които отдавна са изгорели, и които сега отново потъваха в тъмнината, този път завинаги. Чувах хора, хора, които съм обичал, хора, от които съм се страхувал, и с всяка крачка и любовта, и страха ми се превръщаха в мрак. Местата, по които обичах да скитам, се превръщаха в прах след стъпките ми, птиците се стапяха в черното небе като огнени искри, въздухът, който излизаше от дробовете ми, изчезваше безвъзвратно. Гласовете ме следваха, безформени, като хор от безумци, които пееха налудната песен на живота ми. Тичах без дъх, крещях от ужас, падах, лежах като мъртъв, и после тръгвах отново. Не знам колко време съм вървял така, може би колкото е нужно, за да изживееш един цял живот отново, но сега по-скоро го изяждах, защото всичко, което се случваше просто потъваше зад мен. Ставаш лек така, не по-добър, не по-лош, просто лек.
-Усещах, че приближават. Бяха унищожили всичко, което имах, всичко, което съм имал. Всичко, което помня беше изтрито. Не знаех защо, никога не съм бил толкова лош човек, та Бог да изпрати за мен тези демони. Но нямаше и значение. Те бяха тук, тези гласове, и аз чувствах, че скоро ще се заемат и с мен. Но с всичко останало и страхът беше изчезнал, заедно с надеждата, че някога ще се измъкна от това място.
Яков ме гледаше, странно спокоен.
-Не знам кога разбрах, че и мракът вече го няма. Не беше светло, не, но не беше и тъмно. Беше нещо…друго. Или по-скоро не беше нищо друго. Не знам. Не разбирах, а и сега не разбирам. Но, гласовете, те вече бяха други. Там, където по-рано бяха свистяли с омраза, сега имаше тиха хармония. Тези, които разкъсваха ума ми с писъците си, сега се носеха там като дъх над водата. Демоните се бяха превърнали в ангели. И тогава видях Стълбата.
Усмихваше се.
-Тя не започва и не завършва никъде, Арвад, тя просто е там. Като нас. Като нас, когато изчечне всичко, което е започвало и свършвало. И демоните…сега ги виждах, те бяха ангели, толкова красиви и съвършени, безначални и безкрайни навсякъде около мен. За Яков, който беше тръгнал да си търси жена, повлякъл с мулето си и всички онези започнати и недовършени неща, целия си живот на гърба си, като преуморена костенурка, те бяха демони, защото ние живеем в черупката на начинанията си, и всичко, което е извън нея е опасно и зло. Така седях тогава, на Стълбата, която не започва и не завършва никъде, и когато ангелите изчезнаха, видях Бог, на същата тази стълба, макар че там бях съвършено сам.
Яков млъкна. Мълчах и аз. Мълчеше всичко в онзи момент. След известно време стана, изтупа дрехата си, усмихна ми се, и тръгна. Оттогава не съм го виждал, и макар да се взирам мълчаливо всеки ден в пустинята, съмнявам се, че ще го видя отново, докато сам не стигна до Стълбата.