ShadowDance

Това модернизъм ли трябва да е? Още се чудя дали просто съм наредил поредица не особено смислени изречения или мога да ги наричам "разказ".

Върколашка история

Високо горе всичко е различно. С неуместна грация пътеката се извива по склона на планината, постепенно изкачвайки се към върха. Що се отнася до мен, аз се опитвам да я следвам с още по-лишената от смисъл липса на такава. Въпреки постоянно натяквания факт, че се занимавам с туризъм от пет годишен, днес не се чувствам комфортно. Нямам представа каква е причината за това, но вече успешно съм се спънал в четири-пет корена, одрах се на някакви храсти, които дори не ги знам как се казват, и за малко не полетях в една мъничка пропаст, след като се подхлъзнах на шепа кръгли камъни.
Но продължавам да вървя. Сигурно ще се запиташ защо го правя, при положение че не ми харесва (което вече си разбрала по някакви неведоми интуитивни пътища). Мога да започна да си измислям достоверни истории. Лесно е – исках да се поразходя, не, да събера мислите си, да погледна към София от висините, да се порадвам на залеза (все едно съм freaking възрожденски поет). Възможно е да оставя подобен въпрос без отговор. А мога и да се замисля каква всъщност е истината.
Когато излязох от къщи, слънцето едва беше изгряло. Сега часът е 17:35 и скоро ще се стъмни, така че, предвид настоящото ми местоположение в средата на нещо, на което по-сериозните усойни иглолистни гори могат само да завиждат, идеята, че ще се радвам на залеза, отпада от списъка. Същото се отнася и за останалите лесни отговори – няма как да видя София от висините, преди да стигна до тях (вероятно утре), а в житейската ми философия целодневните разходки заемат мястото непосредствено след по-изтънчените китайски мъчения.
Така че остава само сънят. Не ми се мисли за него – постоянно повтарящата се картина на образа ти, тичащ в средата на нищото, преследван от и-аз-не-знам какво, пълна със страх, страх, страх, ме кара да пребледнявам, да скачам от леглото и, в този случай, да се втурна в полумрака навън.
Разбира се, ако бях спрял да помисля, щях да се сетя, че телефоните съществуват от има-няма век и половина. Тогава щях да ти позвъня, ти щеше да вдигнеш сънена и ядосана, но все пак у дома, да кажеш едно нервно „ало” и да оставиш неизказан въпроса какво, по дяволите, искам в шест часа сутринта.
- Извинявай – щях да прошепна аз. Сетне щях да добавя някакво безумно глупаво любовно обяснение от типа, че ми липсваш и искам да те чуя, да се върна в леглото и да прекарам остатъка от утрото в мисли за предстоящата ни среща.
В реалния живот, обаче, аз изскочих навън и следвайки постепенно изтъняващия ти образ, се изгубих сред дърветата. Докато намеря пътеката, същата която с някакво квази-сизифово упорство следвам сега, изминаха часове и само ту изникващия, ту изчезващ образ пред мен ме караше да вярвам, че не съм полудял (противно на всяка логика, както вероятно ще ти хрумне). Но пък известно време смятах, че сънувам.
В момента вече съм на друго мнение. Продължавам да вървя, докато сенките се сгъстяват, камъните наедряват, а храсталаците стават все по-нахални и все по-бодливи. Нещо упорито се опитва да ми подскаже, че ситуацията, в която съм се озовал може да мине за реална само в част от по-гадните среднощни филми, обаче аз още по-упорито се опитвам да го разкарам.
А ти си пред мен, пред мен, пред мен. Осъзнавам, че цял ден не съм казал и една дума, и решавам да те повикам.
- Хей, хей... ! Какво правиш? – изкрещявам. Фигурата, изведнъж станала зловещо реална (и съвсем различна от теб), бавно се обръща.
Толкова лесно било!
Висока е, при това толкова, че няма как да мине за човек, дори да не бяха другите очевидни белези, като вълчата физиономия, огромните покрити с козина ръце (дали в подобни случай не е редно да се казва „крайници”?) и преднамерено острите зъби. Трябва ли да споменавам за червените очи, които определено не изглеждат като имат място на този свят?
Опа! Сега е мой ред да бягам.

Преди да кажа каквото и да било, ще си призная без бой, че не съм кой знае какъв критик. Винаги ми е било трудно да определя защо дадено произведение ми харесва или не. Но ще се постарая да съм максимално акуратна.
Това може да се нарече разказ, поне по мое мнение. Но се питам това ли е пълният му размер, или ще има продължение. Според мен трябва да го продължиш. Питам се какво ли ще стане с героя, кой е той, как се казва, и т.н.
Хареса ми идеята, също и изпълнението й като цяло. Казвам като цяло, защото можеше да е и по-добре. Подразниха ме няколко неща:"Що се отнася до мен, аз се опитвам да я следвам с още по-лишената от смисъл липса на такава. "Не ми звучи добре това изречение, просто в първия момент не загрях за какво говориш и чак след като препрочетох пак първите изречения, разбрах. Нататък, ако героят се занимава с туризъм от пет годишен, на колкото и години да е сега, все пак ще е понаучил имената на храстите, не може да кажеш, че не ги знае. "Мъничка пропаст"?Това също не ми звучи добре, въобще има ли такова нещо? Пък и това "преднамерено острите зъби"... Има преднамерена жестокост, преднамерена грубост, обаче зъби!
Разказът не е лош, просто трябва да го преработиш малко и да го поизгладиш. Съзнавам, че е лесно да си на мястото на критикара, а съвсем друго да хванеш химикала/клавиатурата и да пишеш. Знам. Но го преработи все пак.

Благодаря за коментара! Определено ще ми бъде полезен.

Разказът всъщност е много приятен, наистина

На моменти обаче мъничко се пънеш да поддържаш непостредствения изказ на героя. Изречението, което е дала Корделия за пример, е много точно. И аз трябваше да го прочета отново. С това за храстите не съм съгласен обаче - и аз съм турист от петгодишен и не знам ЕДИН храст как се нарича. Преднамерените зъби ясно, че не трябва да са преднамерени, но ако имам един конкретен съвет, то е да вкараш малко повече описателност. Онова сравнение за горите не казва нищо и не извиква никаква картина. Опиши малко декора около героя, придай атмосфера на мястото, където се намира. Мисля, че много ще помогне

Благодаря и за твоя коментар! И аз ходя по горите и планините от доста малък и не знам нито един храст - просто реших, че явно проблемът е в мен. Думите ти лееееко ме успокоиха!

EDIT: А, само да вметна, че първоначалната идея на текста (не съвсем успешно реализирана) е да създава илюзията, че действието се развива в сън - затова и известното бягство от конкретиката (което иначе е характерно за мен, но тук поне имаше цел ). Ще помисля за малко повече описателни подробности!

Аз само ще кажа, че чак сега се наканих да го прочета и наистина ми хареса. Някак много спонтанно го приех и ме докосна по някакъв странен начин...
И... Това е.
Няма да критикувам и да давам съвети. Най- малкото не съм компетентен за да го правя.

Не мога да се сдържа да не се похваля просто! Горният текст, леко променен, може да се намери в новия брой на Списание 1. Като казвам леко променен, имам предвид, че нямах време и възможност да го редактирам по начина, по който ми се искаше. Но поне част от грешките са отстранени!

Ами честито. Всъщност аз не го знам това списание 1...

Амии, ето това е: http://www.edno.bg/ .