Една истинска приказка от микросвета
Това разказче поначало няма шанс само по себе си при наличието на неща с пълно и плътно изграден сюжет. Това е нещо, което леко недоумявах в около 60% от съдържанието на конкурса - как нещо, по-късо от 1000 думи, е пуснато да се съревновава в конкурс, където неминуемо ще се сбъска с неща, по-дълги от 3000 думи и с пълно и подробно развити поне една-две истински сцени (а не преразкази тип "И той летя/броди дълго време, направи това, направи онова и разказът свърши" - тук нямам предвид конкретно този разказ, но включвам в голяма степен и него в категорията).
Конкретно тази приказка звучи малко като от нестандартен учебник по физика за трети клас. Остроумно, съдържателно откъм физична информация, но не ми въздейства по никой от начините, по които художествената литература ми въздейства по принцип.
Първо, нещо толкова кратко рядко работи под формата на история със ясно показан сюжет. Няма как да не изглежда претупан, когато е наблъскан в по-малко от 1000 думи. Обикновено също така подобни неща имат ефектен финал, какъвто това тук няма.
В края на краищата, в моите очи би спечелил точки за оригинална алегоричност и остроумен начин на поднасяне на научна информация. Но в един конкурс, както си го представям аз, човек по-добре да пуска само неща с шанс да се преборят с конкуренцията, а не такива, които в общи линии евентуално могат да си заслужат някакво подсмихване от анонимен журиращ.
Сега някои по-дребни неща, които ми направиха впечатление.
Имало едно време един водороден атом. Той бил малък, незабележим, по нищо неотличаващ се от останалите водородни атоми във Вселената. Като тях притежавал само по един протон и по един неутрон. И туйто.
Твърде много думи. Може да бъде казано и в едно изречение с по-малко думи от второто в тоя абзац.
Но на малкия протон живеело едно човече. То било толкова мъничко и толкова подвластно на капана на ядрената гравитация, че било абсолютно неуловимо и за най-мощните уреди, които разбиват атомите на съставните им части, за да ги изследват. На пръв поглед човечето почти не се отличавало от нас, хората – имало уши, очи, ноздри, дупе.
Това, че човечето е неуловимо за най-мощните уреди вкарва, макар и индиректно, човешка перспектива в цялата работа. Тази човешка перспектива я няма никъде другаде. А това, че приличало на човек, както и изреждането на крайниците, ноздрите и дупето му нямат отношение към нищо по-нататък.
Единствената по-съществена разлика е, че не било съставено от клетки, а от някаква особена материя, която присъства във всемирните каталози като АУРА ХХХIK.
Миниатюрното създание живяло известно време на граховидния протон, докато една вечер не се уморило от безцелното си съществуване, поспряло се, погледнало нагоре и съзряло носещия енергия електрон, който то наричало Слънце. И изведнъж разбрало, че е само.
Самотата е уникално качество за всеки свят с две основни характеристики – притежаващ разумен живот и огромни пространства. Разумът осъзнава, че нейде другаде може да има себеподобни, а след това поражда необходимостта да преодолява пространствата. Това направило и човечето – първоначално започнало да обикаля около самотния протон. Обикаляло, обикаляло, докато прозряло, че се върти в кръг.
Това с аурата отново не виждам какво отношение има, или ако има, не го схванах
Също така, как една вечер се е уморило, погледнало нагоре и видяло Слънцето (или еквивалента му)???
Самотата също така е състояние на духа, не качество
А и цялото изречение с нея е малко тромаво. Обяснението за осъзнаването на разума не се връзва с иначе силно детско-приказния тон на цялото нещо.
Човечето се спряло и започнало да размишлява. Премествайки се по хоризонтала, намирало само пусти и мрачни равнини, пръснати сред голото бърдо. Следващата мисъл, зародила се в неговото самосъзнание, била, че за да намери себеподобни, трябва да е способно да се движи по вертикала.
Но как?!?
Предприемчивото същество разбрало, че за да напусне родния си свят, то има нужда от енергия. Оставало да я намери. И се сетило, че отговорът може да се крие сред неутринните полета, които понякога прекосявали вътрешността на водородния атом. След много безкрайни и безплодни опити, човечето успяло да улови бързоподвижно неутрино, което яхнало като конче. Така то се превърнало в откривател на космическата ера в микросвета.
Човечето летяло дълго – колко, не може да се прецени, защото индивидуалното му времепространство е различно от това на хората. Със сигурност може да се каже, че пътешествието е продължавало изключително бавно – продължително чакане, чакане и чакане, докато прекосило орбитата на електрона. След това се огледало наоколо и видяло, че се намира в бездна.
Човечето не трябва да е способно да се движи по вертикала, защото едната способност не му гарантира, че пак няма да се забие на някое голо бърдо (...откъде изникна то бтв? Някак не мога да си представя тая смесица от земни и вътреатомни пейзажи...). То трябва да опита, пък да види дали ще му се получи. Опитите му също няма как да са безкрайни и много едновременно - а това, че са много гарантира, че са били безплодни, ако не укажеш нещо друго изрично в текста. Сега, двете "без..." и "без..." сигурно са те изкефили като паралелизъм, но...
Също така разните обяснителни части като "колко дълго, не може да се прецени" и "със сигурност може да се каже" малко неприятно "разреждат" текста, защото реално нямат отношение към историята, а се усещат на подсъзнателно ниво от читателя (от мен поне, де
)
Мрачна, безкрайна и пуста бездна.
Разумът отново се обадил – този път напомнил на човечето, че дългоочакваният резултат може и да не настъпи веднага. Така той научил създанието на търпение. Но като подарък, за да не скучае по време на полета, дал вярата и надеждата. Защото предстояло изпитанието на всемира.
Времето минавало. Вероятно ще зададете въпроса - дали нашето човече не е изпитвало глад и жажда? Не. В този микросвят не съществувала потребност от подобни възприятия – храната била единствено лъчистата наноенергия, нетленна и неизградена от никакви частици. Тя просто се усвоявала. Подобно на Земните хора, обаче, мъничето можело да старее. Необратимият процес постепенно започнал да обхваща тялото му. Въпреки слабостта, която и тук била неизменен спътник на старостта, то не се пускало от фотона – знаело, че някой ден чакането ще свърши.
И ето... в един прекрасен миг в далечината се проявил проблясък. На хоризонта изгрял нов свят, с две слънца-електрони и много по-голяма сърцевина. Човечето насочило неутриното точно натам – защото вярвало, че може би на това място се крие истината. Сетне пресякло орбитата на електроните и се насочило към повърхността. С последни сили се спуснало и се свлякло на земята.
Когато се съвзело, то открило, че със самотата е свършено. Но това, което съзряло, не били себеподобни. Огромни титани кръстосвали района и се чудели откъде се е взел този неканен гост.
Несъмнено срещата се оказала катаклизъм и за двата вида, която заплашвала да разруши нравствените им устои. Но и този път разумът проработил – напомнил на човечето, че придобитият опит трябва да се предава и на другите. То вече било много старо за нови пътешествия, но великаните дали знак, че са в готовност да приемат първия си урок, за да разчупят изолацията около себе си и да поемат и те по своя път...
Така те щели да поемат в търсенето на някаква друга истина. Една от многото. А кой ще бъде призваният, роден да обедини всички истини, за да стигне до първопричината?
Е, това оставало загадка за далечното бъдеще...
Първият абзац е доста сухо снасяне на информация. Поне в моите представи дори тези части от историята трябва да са представени по-"писателски", или просто да не са развити в толкова дълъг абзац при положение, че текстът е толкова кратък.
Срещата между двата вида може би не е точно катаклизъм, защото това включва разрушения в големи мащаби (поне спрямо размерите на тия гадинки), а от такива има само риск, който на всичко отгоре не се оправдава. Освен това нещата с нравствените устои и взаимното учене (там, където според мен би могла да стои някаква концентрирана смисленост или punch-line) стоят претупано и плоско.
Извинявай за малко директните критики, но така или иначе всеки от нас доста лесно вижда в другите неща кусури, които не забелязва у своите (а те са там
). Извинявай пак, ако са ти се сторили твърде много.