Ида и вълшебното перо
Представи си следната картина:
Последните лъчи на залязващото слънце оставят кървава диря по океанската повърхност. На огромния плаж вече не е останал почти никой – единственото, което нарушава тишината е далечният шум от един увеселителен парк. Момче и момиче са седнали върху разстлани стари вестници в непосредствена близост до водата. Само допреди минута вестниците са били в нейната раница.
Момчето смята, че тя е бездънна.
Точно в този момент момичето сякаш доказва това като изважда шепа кръгли шоколадови бисквити, които двамата си поделят. Той взема повечето черни, а тя – жълтите. Говорят, но за какво точно не би трябвало да ни интересува в момента. Това, което е от значение, е самият разговор, концентрирал споделения миг.
Тя, силата на този миг, е толкова голяма, че дори Океанът на мъглите сякаш замлъква. След като се ослушва известно време, той отново се завръща към монотонното могъщество на древната си реч. И все пак ми се иска да смятам, че нещо се е променило и че тези двама души и милионите други като тях са оставили неизтриваем отпечатък в съзнанието на морските божества.
Защото на трудноразбираемия си език Океанът плете реалност. И всеки път, когато го погледна, се сещам за думите, с които започва Евангелието на Йоан: “В началото беше Словото…”
***
- … и словото беше у Бога, и Бог беше Словото. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало – нареждал странният човек, застанал в средата на Славейков, но по-близо до Макдоналдс, където била концентрирана основната му публика по неволя, отколкото до фонтана, където пък според Ида било по-естествено да стои.
- Покайте се, грешници – продължавал той, без да уточнява дали говори на управителите и персонала на тази адска закусвалня или на затлъстелите представители на модерното консуматорско общество. – Аз съм юмрукът на божия гняв и той ще се стовари върху всеки, който…
Тук Ида престанала да го слуша.
Вярно че изразите, които използвал, били интересни, но комбинирани с одърпан външен вид така и не водели до желаното впечатление.
Затова тя отнесла таблата си до кошчето за боклук, внимателно изхвърлила опаковката от БигМак и чашата от портокаловия сок, и се отправила към края на Славейков. Малко преди братята се спряла пред една от последните сергии. Продавачът я изгледал с неприкрит интерес,
(в който Ида разпознала откровено сексуални нотки,)
и я попитал дали търси нещо конкретно. По всичко изглеждало, че той отговаря на описанието.
От друга страна за половината търговци на Славейков можело да се каже, че са мръсни, брадясали и с поведение, което представлява рядка комбинация между финеса на Карбовски и основните изразни средства на пернишките миньори.
- Интересувам се от фотография – опитала феята. – Представете си следната картина: последните лъчи на залязващото слънце оставят кървава диря по океанската повърхност…
- На огромният плаж вече не е останал почти никой – продължил продавачът, имитирайки замечтаност, и Ида мислено проклела извратеното въображение на Бризинхера, чиято рожба били подобни глупости – единственото, което нарушава тишината е…
- Да, да! Схващаш идеята. Давай по-бързо, че закъснявам за среща!
(Няма как да си го забелязала, но Ида не се отличавала с особено търпение и лесно пренебрегвала добрия тон, въпреки че не можела да мине за невъзпитана. Поне по принцип.)
- … врху разстланивестници в непсредственаблизст доводата – завършил на скороговорка продавачът. – Мисля че имам нещо за Вас.
Той се навел зад сергията и измъкнал продълговата дървена кутия, очевидно изработена от скъп материал. Ида я погледнала само за миг преди да я прибере в торбата си,
(която между другото била много крещяща с червено-зелената си украса, индианските ресни и дългите дръжки за рамото.)
Върху капака на кутията били изрязани две украсени букви: C и P.
- Прекрасно – заявила феята и на свой ред, незабелязано от никого, извадила малка кожена кесия, която подхвърлила върху книгите – Хей, изпуснахте нещо!
Кесията светкавично се озовала в ръцете на продавача. Той я развързал и, когато погледнал в нея, лицето му грейнало.
Буквално.
***
- Приятен ден! – насилвайки се пожелала Ида.
В отговор търговецът промърморил нещо неясно, но тя можела да му влезе в положението. Все пак не всеки ден в ръцете ти се озовават шепа златни римски монети на огромна антикварна стойност.
Феята се запътила към другия край на площада,
(като по пътя минала покрай проповедника, за който ти споменах в началото. “Блажени са феновете на Локо София”, точно казвал той. Ида свила рамене – сигурно ставало дума за някаква местна църква, за която още не била чувала.)
Тя спряла пред светофара, помислила за момент и се върнала малко назад. Там седнала на стълбите пред входа на театър “Възраждане”. Напълно пренебрегвайки всички мерки за сигурност, извадила кутията от торбата си. Да върви по дяволите тайната! За шестте месеца прекарани в този побъркан град Ида се уверила, че и най-странните прояви предизвикват умерено любопитство, понякога съчетано с нравоучителни коментари за моралния упадък на днешната младеж.
А едно младо момиче, разглеждащо очевидно скъп старинен предмет, не било никаква конкуренция за онези хлапета ей там, които само с външния си вид извиквали мисли за гонитби, затормозени служители на реда и много, ама много наркотици.
- Какво имаме тук? – промърморила Ида, докато отваряла кутията. Не знам защо, но за първи път откакто се заела с тази работа изгаряла от любопитство – Странно. Много странно.
Вътре намерила едно перо, от онези които и днес се използват в кралския двор на Оз за подписване на по-важните документи. То било напречно разделено на две части, но иначе не изглеждало кой знае колко ценно. Най-обикновено перо.
“Но обикновените пера не струват подобна сума в древни монети”, прошепнал заговорнически глас в главата на Ида. И тъй като имала още време до извършване на доставката – напълно достатъчно за кратко отклонение за задоволяване на любопитството – тя станала от стълбите и поела по Раковска.
При това изобщо не забелязала двамата мъже в черни костюми, които тръгнали след нея.
***
Всеки път, когато Ида влизала в магазина му, Волфганг, старият антиквар, се усмихвал толкова широко, колкото въобще можеш да си представиш. А този ден той дори надминал себе си, тъй като бил в особено добро настроение.
- Здравей, сладурче – казал и целунал Ида по двете бузи.
- Здрасти – поздравила тя, колкото да поддържа разговора, докато очите й свикнат със сумрака наоколо. – Какво става с теб?
- Всичко е прекрасно, да, наистина нещата вървят по-добре от всякога. Отдавна не си се отбивала, много отдавна. Знаеш ли колко ще се зарадва Матилда! Матилдаааа! – изкрещял Волфранг.
Матилда била пълничката, но изключително добродушна
(както учели Ида да казва в училище)
съпруга на стария човек, която също като него дошла от вълшебния свят на Дондейл в дните на мрачната революция, потопила родината им в морета от кръв.
- Дошла съм по работа, Волфганг – казала феята. – И нямам много време.
- Колко е важно? – попитал антикварят, а сетне я погледнал право в очите. – Добре, добре, да се надяваме, че Матилда не ме е чула. Да слезем в кабинета ми!
Двамата бързо се спуснали по каменните стълби в подземието, където са намирало въпросното помещение.
- Искаш ли чаша чай? – промърморил отнесено Волфганг, защото в същото време се опитвал да намери ключа за лампата.
После, без да дочака отговор, направил простичко заклинание, което запалило малката му печка. Феята нямала желание да си губи времето, но пък не можела да му откаже, а и обожавала вкуса на вълшебната напитка, доста условно определена от него като “чай”.
Волфганг поставил чайника на огъня и седнал срещу Ида, която вече се била настанила. Тя извадила дървената кутия и я поставила на бюрото му.
- Познато ли ти е това?
- Виж ти, виж ти – казал Волфганг и понаместил очилата си. – Да ми е познато ли? Да, познато ми е и още как.
- Какво можеш да ми кажеш за…
- Почакай малко!
Без никакво обяснение, той се заизкачвал по стълбите, само за да се върне след няколко минути с нещо в ръцете си. Докато го чакала, Ида свалила чайника, спряла печката и напълнила догоре две порцеланови чаши. (В своята прибавила и три лъжички захар.)
Волфганг оставил двата предмета, които донесъл, до кутията на феята и я изгледал триумфиращо.
Сега тя наистина се объркала.
***
На бюрото имало три идентични дървени кутии, очевидно изработени от скъп материал, с изрязани в дървото букви: C и P.
- Какво значи това? – учудила се Ида.
- Отвори кутиите и ще се опитаме да разберем!
Феята това и направила. Пред погледите на двамата се оказали три почти еднакви пера, всяко на свой ред разделено на две. Почти, защото макар първото (това, което Ида донесла) да не се отличавало с украса, второто имало посребрена перодръжка, а третото – позлатена.
- Колко интересно – казала феята. – Значи можеш да ми обясниш какви са тези пера, а също и какво означават буквите “съ” и “ръ”.
- Първо, мила моя – започнал Волфганг, който очевидно бил компетентен по въпроса – това не са буквите “съ” и “ръ”, а “се” и “пе”, понеже са на латиница. В този случай те обозначават Шарл Перо или Charles Perrault, както биха казали французите.
- Шарл какво? – недоразбрала Ида, а сетне в пристъп на вдъхновение добавила – Кой е тоя?
- Искаш да кажеш, че никога не си чувала за Шарл Перо?
- Не.
- Шарл Перо – усмихнал се антикварят – или пък Charles Parrault, ако предпочиташ – ето така се пише, между другото – е известен автор на приказки в този и други светове. Негови са например историите за Пепеляшка, Спящата красавица, Котаракът в чизми и Червената шапчица...
- Червената шапчица? Хелга? Но всички знаят, че нейната история се е случила наистина, Волфганг. За какви приказки става дума?!
- За по-особени, мила моя! За по-особени! Според легендата Шарл Перо бил изключителен чародей, чието слово превръщало измислицата в реалност. Пак според нея, когато усетил, че е дошло времето да си отиде от този свят (а това се случило през 1703 година), той вложил цялото си вълшебство в един скъп на сърцето му предмет.
- Не успявам да следвам мисълта ти – объркала се Ида.
- Хайде стига! Чела си книжки и не си чак толкова глупава. Кое е най-скъпото за един писател от старите дни?
- Перото! И то някое от тези тук, така ли? Но това са пълни глупости! Ти, всъщност, откъде имаш другите две?
- Казах ли, че става дума за популярна легенда. Не съм? Е, за популярна легенда става дума. Нека се изразя така. Много хора са чували тази история и тъй като всички те знаят (или поне мислят, че знаят) как е изглеждало перото на Шарл Перо и кутията, в която го е държал, бизнесът с дубликати процъфтява.
При тези думи Волфганг се ухилил широко.
- Искаш да кажеш – заключила Ида – че в мен е оригиналното перо на този... Перко и то е надарено със силата да превърне в реалност всичко, което поискам.
Антикварят кимнал, все така ухилено. Феята го изгледала сякаш е полудял:
- Да бе!
- Така твърди легендата. Не си длъжна да й вярваш. Не си длъжна да я подлагаш на проверка дори. И все пак усещам нещо в това перо... да, има нещо...
- Вълшебство?
- Може би, може би! Дори и така да е, това нищо не доказва. Даже перата, които продавам, са заредени със слаб магически заряд. Трябва да е така, защото се предполага, че оригиналът може да пише, без да се налага да бъде потапян в мастило.
- Колко интересно! – казала Ида. След това добавила малко по-строго – Искаш да кажеш, че лъжеш клиентите си.
- Е, не бих се изразил точно по този начин. Плюс това никого не съм убеждавал, че продукта, който купува, е оригинален. Просто не им казвам, че е фалшив.
- Добре де – отклонила темата феята – а защо истинското перо би изглеждало толкова.... толкова... семпло. Виж ги твоите!
Волфганг се замислил за момент.
- Гледала ли си „Индиана Джоунс и похитителите на изчезналия кивот“?
- Не! Става ли?
- Това е филмова класика, мила моя. Ще ти го пратя по skype.
- Мога и сама да си го дръпна, Волфганг – обидила се Ида. - Имам си BitComet.
- Брей, бързо се учиш!
- Нали? Ти май не ми отговори на въпроса, обаче.
- Ще те оставя да се досетиш сама – усмихнал се старият антиквар.
Ида го погледнала намръщено, а после се разсмяла с пълен глас (при което стените на помещението се разтресли, а от тавана западала мазилка). Волфганг й хвърлил един изненадан поглед и решил, че си заслужава да се присъедини към веселието. След малко феята допила чашата с чай, затворила своята кутия и я прибрала.
- Трябва да тръгвам. Работа ме чака.
- В такъв случай ти пожелавам приятен ден.
- Знаеш ли – изведнъж се сетила Ида. – Хрумна ми нещо. Би ли ми продал двата дубликата на перото на Перко?
- Перо – поправил я Волфганг.
- А?
- Казва се Шарл Перо.
- Добре, добре! Би ли ми продал двата дубликата?
- Да ги продам? На теб? Направо ти ги давам. И без това не струват нищо. Но... за какво са ти?
Ида се замислила. За какво, наистина?
- От известно време имам усещането, че някой ме следи. Мисля, че властите са се заинтересували и, може би, ако „без да искам“ изгубя перото, това ще отклони вниманието за малко.
- Аха! А втората кутия?
- За всеки случай, Волфганг – казала феята. - Човек никога не знае.
Тя прилежно затворила и другите две кутии и ги мушнала в торбата си. След това целунала стария антиквар по бузата, казала едно „благодаря“ и едно „довиждане“ и се заизкачвала по стълбите. Волфганг само поклатил глава. Точно щял да допие чая си, когато му хрумнало нещо.
- Ида, почакай – извикал той. - Има още една легенда!
Но тя вече била излязла.
Какво пък, помислил си Волфганг, сигурно няма чак такова значение.
- Защо си се развикал, старче – казала ядосано Матилда, докато се мъчела да слезе по стълбите. – И защо не си в магазина? Ами ако влезе някой?
- Хайде, хайде, скъпа. Ако някой влезе, ще го чуем. Би ли присъдинила очатователната си личност към моята компания за чаша ром с чай?
- Ах ти, стар чаровник такъв! Сипвай!
***
- Дръжте я! – изкрещял мъжът в черно и една възрастна жена изпуснала пазарската си чанта и клекнала на земята с ръце на тила. Необходими й били няколко секунди да осъзнае, че никой не я преследва, и доста по-кратко време, за да вдигне чантата си, да се огледа невинно, да започне да подсвирква и да потъне в близката уличка.
Ида не се радвала на подобен късмет. Не знам дали заради петимата еднакво едри и еднакво облечени в черно мъже малко по-нагоре по улицата или заради тежката ръка, която се стоварила на рамото й, но тя разбрала, че нещо не е наред, още с излизането си от магазина на Волфганг.
В такива ситуации всяко забавяне е фатално.
Затова феята, без дори да се замисля, се извъртяла настрани и цапнала човека
(в черно, естествено)
зад гърба си с торбата. След това хукнала да бяга надолу по Раковска. Едрият мъж разтърсил глава, затърсил по земята черните очила, които премереният удар на Ида бил избил от лицето му и се развикал на колегите си:
- Дръжте я!
После забърсал очилата и се огледал в тях. Малката кучка развалила прическата му! По дяволите, това щяло да отнеме известно време (понеже, както твърдят авторитетите, първото правило на всеки таен агент е да не впуска в преследване с несресана коса). С отработено движение мъжът в черно извадил от вътрешния си джоб мъничък гребен.
Междувременно периферното му зрение отразило симпатичната бабка (или може би лелка), която както изглежда изпуснала пазарската си чанта вляво от него. Верен на второто правило в секретните служби, а именно, че винаги трябва да се държиш джентълменски към възрастните, агентът се обърнал да й помогне.
Странно! Бабката била изчезнала.
***
Така че Ида се озовала в шеметна гонитба (както би се изразила тя самата) само с петима еднакво едри и еднакво облечени в черно мъже. За известно време се придържала към тротоара, но после преценила, че задръстването на улицата й дава известно превъзходство, и хукнала направо по покривите на колите. Още малко по-късно отново сменила тактиката. С ефектно, но абсолютно безсмислено двойно салто тя се озовала на отсрещния тротоар и се запровирала през тълпата.
Междувременно преследвачите й, на които излишната показност също не била чужда, се справяли с воя на клаксони, гневни подмятания и откровени обиди, като сваляли черните си очила, легитимирали се като служители на НСБОП и започвали да изискват документите на шофьорите.
Това ги забавило достатъчно, за да се превърнат в неми свидетели на атрактивната поредица от салта, превъртания и абсолютно невъзможни от физическа гледна точка улавяния за някакви съвсем дребни издатини, с които Ида се озовала на покрива на една четириетажна сграда, която от съображения за сигурност няма да назова. А най-бързият от тях с учудване установил, че някъде от горе в ръцете му е паднало нещо тежко.
Дървена кутия, очевидно изработена от скъп материал, с изрязани на капака букви C и P.
***
При вида на красивото младо момиче, което нарушило всички правила на гравитацията и здравия разум от отсрещната страна на улицата, строителният работник Иван Петров-Кеца първо се опулил, сетне разтъркал очи, а накрая се обърнал с въпрос към бай Георги, гуруто на житейските мъдрости.
- Бай Георги, възможно ли е някой да се покатери по отсрещната стена със салта и без осигуряване?
- Някой… като Джеки Чан ли?
- Абе не съвсем. По-скоро като чернокоса мацка с впити дънки и хипарска торба и… впити дънки… Абе, искам да кажа…
- Не! – контрирал бай Георги авторитетно. – Мацките на правят така.
- Ааа, добре.
- Твой ред е, Кец – намесил се в разговора Косьо Щуката и подал на колегата си полупразната бутилка с ракия.
- А не, мерси! Мисля, че пих достатъчно днеска.
***
Случайният минувач, тръгнал от Симеоново на разходка във Витоша в един топъл есенен следобед, най-вероятно не би обърнал внимание на дребничкото момиче, което изглежда правело същото. Ако все пак нещо можело да предизвика интереса му, то едва ли щяло да бъде сивият суитчър с качулка, скрила главата на момичето, или пък хипарската торба на ресни, която то носело на дясното си рамо.
Нашият измислен минувач, разбира се, нямало как да види и лицето на Ида. Той никога нямало да разбере, че под качулката се крие къса черна коса на бодлички, които в този момент малко се били слегнали. Дори да се разминел на сантиметри с феята, не би успял да погледне в най-сините очи на света, толкова сини, че те карат да мечтаеш за море, лято и ванилов сладолед с парченца боровинки.
Това, което може би щяло да му направи впечатление, било колко ефирно изглеждало момичето. Докато другите хора стъпвали тежко по земята, натрошавайки изсъхналите клони и листа, тя не вдигала никакъв шум.
Нека предположим, че минувачът все пак обърне внимание на Ида. Да приемем, че феята му е толкова интересна, че той е готов да наруши добрия тон и да я проследи в планината, колкото да се увери, че тя не е от онези момичета, които имат навика да палят огньове и да танцуват голи около тях. Това следене би представлявало истинска трудност, защото на всяка крачка Ида сякаш изтънявала по мъничко.
И ето, че изминали само няколко минути и стотина метра, а тя вече изглеждала прозрачна. Наистина ли можем да видим отсрещните дървета през нея? Това е невъзможно, би си помислил новият ни приятел воайор. Обаче, очите му, които за разлика от разума знаят какво виждат, най-вероятно биха се разширили.
Сетне биха примигнали, а това щяло да донесе на мозъка нова доза несмилаема информация.
Защото за тях Ида щяла да изчезне.
Самата тя, обаче, знаела, че на този свят нищо не се губи наистина. Просто преминава от едно измерение в друго.
На няколко метра по-напред и при все това в съвсем различен свят, феята се спряла, за да разгледа изсечената в скалата фреска, изобразяваща конник, пронизващ с копието си тялото на гигантски дракон. В този момент някой тактично се покашлял. Феята се обърнала и видяла покритата с черна мантия и качулка фигура.
- Добър вечер – поздравила Ида учтиво. Сетне добавила по-скоро на себе си – днес съм в отбора на качулатите странници.
- Изпълнихте ли поръчката? – попитал “качулатият странник”.
- Разбира се, заповядайте. Както се разбрахме – дървената кутия, скъпичкият материал, всякакви екстри… Всичко е тук.
Закачуленият, който явно не желаел да участва в размяната на лафове, взел кутията и я прибрал някъде в дълбините на мантията си.
- Поръчано ми е да ви осведомя, че на работодателя ви ще бъде платено в този момент.
- Добре – казала Ида. – В такъв случай нямам работа тук. Довиждане, добри ми човече.
Без да каже нищо повече, тя се завъртяла и поела обратно към Симеоново. По пътя не се обърнала нито веднъж.
А времето, което има навика да си прави всевъзможни шеги, решило, че моментът е идеален да се развали. Щяло да бъде опустошителна нощ.
***
Бурята се развихрила с цялата си злоба над София, но в дългите коридори и огромните кабинети на едно определено каменно здание в ренесансов стил това нямало никакво значение. Хората в черни костюми се разминавали също толкова забързано и безизразно, колкото и в по-слънчевите дни, всеки зает със собствената си работа
(Да не говорим за студените зимни вечери, когато парното било изключено поради неплатени сметки и скоростното придвижване било въпрос на оцеляване.)
Точно в този момент именно служебните задължения довели най-способния от тях пред врата на най-големия кабинет в края на най-дългия коридор.
Той почукал учтиво и, след като чул подканящото “влезте”, влязъл.
Генерал Горан Горисов вдигнал очи от доклада. Новодошлият свалил черните си очила и отдал чест.
- Добър вечер, Николаев – поздравил генералът.
- Нося ви доказателството, в съответствие с вашите нареждания, сър.
При тези думи една дървена кутия, очевидно изработена от скъп материал и с изрязани върху капака й букви C и P, се озовала върху бюрото на Горан Горисов.
- Все още не знаем какво точно представлява този предмет, сър, но съдейки по вида му, смятам, че става дума за операция по износ на антики, сър. Ако позволите да го занеса за експертиза...
- Оставете мисленето на мен, Николаев, благодаря! Между другото точно чета доклада ви за произшествието днес. Вие наистина ли твърдите, че едно младо момиче е способно без никакви предпазни или помощни средства да се изкачи на покрива на четириетажна сграда, при това – как сте го казали – “докато мигна…”?
- Точно така се случи, сър.
- Вижте – при тези думи генерал Горисов изгледал строго подчинения си – такива неща просто не се случват в реалния свят. Това е становището ни за медиите, това ще съобщя и на Президента, ако вземе да попита.
- Но, сър…
- Слушайте внимателно! Много ви се насъбра. Тези дълги безсънни нощи. Все работа, работа… Нормално е сетивата да са ви изневерили за момент.
Агент Николаев не случайно бил смятан за българския еквивалент на Джеймс Бонд. Мозъкът му работел със скорост непосилна за мнозина не толкова надарени служители на тайния отдел в НСБОП.
- Разбирам, сър. Може би бях малко преуморен, наистина.
- Да! Точно така! Оттам идва проблема. Знаете ли, мисля че мога да ви уредя кратка почивка - само няколко дни, разбира се – в Банско или на Маркуджиците, преди да се захванете с окончателното разрешаване на този случай. Вземете си отпуска, имате нужда.
- Слушам, сър!
- А сега ме оставете. Имам много работа.
Агент Николаев отдал чест, сложил черните си очила и излязъл от кабинета като затворил вратата зад гърба си. За по-сигурно, обаче, Горан Горисов взел че я заключил, а после вдигнал кутията от бюрото. Дълго време я въртял в ръцете си. Перото на Шарл Перо, без съмнение! Кой би могъл да предположи, че предмет с подобна стойност ще попадне у него (е, ако легендата казвала истината, естествено).
Дали пък да не го изпробва, колкото да провери какво ще стане? Тази мисъл допаднала на генерал Горисов и той извадил двете части на перото от кутията. Едно бързо движение и те били сглобени заедно, а позлатената перодръжка засияла. Горан Горисов взел лист хартия, замислил се за секунда и написал:
“Генерал Горисов отвори най-горното чекмедже на бюрото си и за свое огромно учудване откри, че то е пълно със стодоларови банкноти, прилежно подредени в пачки на стойност от 5 000 долара всяка.”
Странно. Перото сякаш оживяло в ръката му и само оформило думите. Генералът се усмихнал широко, а след това отворил най-горното чекмедже на бюрото си…
… където, както за свое огромно учудване установил, имало не чуждестранна валута, а няколко тънки папки с досиета.
Може би било нужно повече време. Да, точно така! Това била единствената логична причина. Генерал Горисов прибрал перото в кутията, а кутията в шкафа зад себе си и се върнал към четенето на докладите.
Не пропускал, обаче, от време на време да хвърля изпълнени с желание погледи към чекмеджето.
***
Бурята била естествено състояния на едно друго място, не толкова отдалечено от София, колкото хората лишени от въображение биха предположили. Сините мълнии се разбивали с гръм в кулите на замъка, а едри капки дъжд блъскали дървените кепенци на прозорците, превръщали се в потоци във водосточните тръби и се изливали от шеметна височина в каньона, над който това творение на магическата архитектура се издигало.
Вътре в него също имало коридори. Вместо в безупречни черни костюми, хората, крачещи по тях, били облечени в ливреи.
Стражите, охраняващи вратата на кабинета, сключили алебардите си пред новодошлия.
- Милорд ме очаква – пояснил той и се оставил да бъде претърсен за скрито оръжие. След няколко минути на очакване, бил пуснат да премине.
Престарелият лорд Кейлъб от Дондейл вдигнал очи от книгата. Новодошлият свалил шапката си и се поклонил. Благородният му господар затворил четивото си като като отбелязал докъде е стигнал.
- Здравейте, приятелю – усмихнал се той. – Виждам, че сте ми донесли перото.
- Да, милорд.
При тези думи, една дървена кутия, очевидно изработена от скъп материал и с изрязани в капака й букви C и P, се озовала върху мраморната маса в средата на огромния кабинет.
- Много добре! Много добре! Свободен сте, благодаря ви.
- Ако милорд има нужда от още нещо...
- Не се безпокойте! Отидете да си починете!
Слугата се поклонил, нахлупил шапката си и излязъл от кабинета, като не пропуснал да затвори вратата зад гърба си. Лорд Кейлъб взел кутията в изсъхналите си ръце и дълго време се взирал в нея. Сетне отворил капака, извадил двете части на перото и с бързо движение ги съединил. При това сребърната перодръжка засияла на светлината на хилядите свещи. Лист хартия, секунда размисъл и перото сякаш оживяло, започвайки само да оформя следния текст:
“Лорд Кейлъб се обърна към огледалото и със смесица от учудване и радост установи, че изглежда с няколко десетилетия по-млад.”
Последвало обръщане и учудващата и много страховита констатация, че…
… нищо не се променило.
Може би било нужно повече време. Така е, да, разбира се, че е така. Лорд Кейлъб бил живял достатъчно дълго, за да цени търпението. Той прибрал перото в кутията и се върнал към книгата си.
Не пропускал, обаче, от време на време да хвърля изпълнени с копнеж погледи към огледалото.
***
А на ъгъла на Алабин и Витошка Ида гледала филм на компютъра.
- Как си, малката – прошепнала в ухото й Бризинхера, която, следвайки обичайния си маниер, се била появила изневиделица зад нея.
- Уморих се и мисля да си лягам. Имах тежък ден – отвърнала феята, която дотолкова свикнала с изненадите на вещицата, че дори не трепнала.
- Знаеш ли, получих оплакване от днешния клиент. Изглежда, че предмета, който си му доставила, има някакъв дефект.
- Какъв по-точно?
- Не работи!
- Какво да ти кажа – човек не трябва да се доверява много на тези амбулантни търговци.
- Така е, разбира се, – казала Бризинхера. Пръстите й гальовно преминали през косата на Ида. – Ти, естествено нямаш нищо общо с този... проблем.
- Бих ли те измамила? – попитала твърдо феята.
- Без да ти мигне окото – отговорила вещицата, но след това се спряла. Момичето било прекалено принципно и лековерно, за да лъже. – Следващият път добре ще си помисля преди да правя бизнес с някой от онези мошеници на Славейков.
Ида поклатила уморено глава.
- Може би трябва да мине малко време. Знаеш как е с тези вълшебни предмети.
- Може и да е така, може и да е така. Между другото, повече те харесвах с дълга коса. Е, аз трябва да тръгвам. Чака ме дълъг път – казала Бризинхера.
- Надявам се да не се намокриш.
Но още преди Ида да довърши последните си думи, вече била сама в стаята. Феята загасила компютъра и се запътила към спалнята си. Изпод леглото извадила дървената кутия, отворила я и съединила двете части на съвсем обикновеното перо. Взела лист хартия, а после се замислила за момент. Перото, сякаш оживяло в ръката й, започнало само да се движи по карираните редове:
“Следобедът е хубав, и дори всички тези хора, които са насядали около съседните маси в О’Шипка и вдигат шум, по който може да ти се стори, че са в пъти повече, не могат да развалят настроението ми. До мен е обичайната компания, макар и в малко разширен състав. Новите са момче и момиче, приятели на Деси. Момичето се казва Лили, а името на момчето е излязло от главата ми.
Вляво от Лили и точно срещу мен седи Деси, която си поръчва тъмна бира и говори за театър. До нея, имитирайки аристократизъм, се е полуизлегнал Виктор, който пък говори за тъмна бира, въпреки че току що си поръча Шуменско Червено, верен на максимата, че промоциите по случай именни дни не бива да се изпускат. Какво от това, че никой от нас не се казва Фотий! Да пием за негово здраве!
От моята страна са седнали Лина и Женя. Те залагат на традиционния за сезона ром с чай, който се опитва да съблазни и мен. Фотий, обаче, е намерил добър приятел в мое лице и още едно Шуменско Червено се прибавя към поръчката.
Поглеждам към Женя, която, вярна на навика си, придобит, когато гледахме представлението, наречено “Фантасмагории”, говори на фейски.
(Какво е фейски ли? В нейния случай български с френски акцент.)
- Фея иска поръча салята – казва тя, очевидно мислейки, че по този начин е особено оригинална.
По-лошото е, че и аз смятам така...”
В този момент Ида спряла да пише. Какво по дяволите било това? Въобще не си спомняла да познава подобни хора, пък и да ги е срещала някъде защо да пише за тях!
Феята ядосано смачкала листа. Топката хартия излетяла към коша, а перото било разглобено и прибрано в кутията. Ама ха! Тя нямала намерение да позволи на никого и на нищо да манипулират съзнанието й.
Дървената кутия се озовала в дъното на раклата за дрехи до стената. После феята изгасила лампата, свила се на кравай върху леглото и, след като обгърнала коленете си с ръце, заспала.
Лека нощ, Ида.