Хрониките на Алмия: Само Сън (едно не мое произведение)

[Celeborn]

НЕЛИ МИЛЕНОВА ИМА УДОВОЛСТВИЕТО ДА ВИ ПОКАЖЕ ОТКЪС ОТ БЪДЕЩАТА СИ КНИГА:


Събудих се. Бях в моето легло. Станах и седнах на леглото със скръстени
крака,опитвайки се да си спомня предишната вечер. Чудех се как съм се
озовала в моето легло и не след дълго получих отговор. На вратата се почука и аз казах влез. Влезе едно момиче,което не познавах и за това го попитах най-учитво коя е и как се е озовала в дома ми. То ме погледна и ми се усмихна подаде ми закуската. Беше ми приготвила кроасани с шоколад и чаша топло мляко. Аз казха благодаря,но може ли да науча името ви. Тя каза че се казава Елена . Аз й казах прятно ми е Елена, аз съм Грейси. Тя каза че зне как се казавам защото го пише на личната ми карта. Слисана аз я попитах защо ми е гледала в личните документи и тя каза че е нямало друг начин защото иначе нямало как да разбере къде живея ,за да може да ме прибере вкъщи. И след това ми разказа как предишната вечер съм била в едни клуб „Сини нощи” и съм се напила и след това съм побягнала на улицата и съм седяла по средата на улицата и хората са се опитвали да ме извикат на тротоара ,но аз не съм ги послушала и се е наложило да викнат полиция и линейка. Била съм в болница един ден и след това Елена ме оставила вкъщи и останала с мен през цялото време ,за да ме изчака да се събудя. Аз и казах че много съжалявам че съм и създала толкова грижи и и казах благодаря за всичко. Тя каза няма проблеми и тръгна да излиза от моята стая и ми каза и внимавай да не се натрясвакш пак така,че може да не съм на близо за да те спася, намигна ми и излезе. Аз седях на леглото и започнах да ям закуската. Не беше кой знае какво ,но беше доста вкусна и засищашта. След като свърших с закуската реших, че имам нужда от една хубава топла вана. Приготвих си ваната, отнеме ми доста време за да я напълня. Не съм позлавала вана от доста време, и това време не ми се иска да си го спомням защото е пълно с болезнени ,но хубави спомени. Във ваната имах доста време да поразмишлявам над тези неща. Знаех защо отидох да се напия. За да удавя мъката си . Но сега когато седях в ванята на спокойствие вкъщи,сама осъзнах че това не помогна, и всичко си е както преди. Дори и едно напиване не може да заличи раните в сърцето ми от предателството на онзи мъж .. .. . И така забравих се в мислите си докато не реших да запаля една цигара. Седях във ваната към 2 часа докато водата вече започна да става студена и реших че е време да излезна,не мога вечено да се крия във ваната. След като се облякох реших да се разсея като си направя вечеря. Не съм много добра готвачка,но мога да готвя неща колкото да се нахраня. Живея сама в голям апартамент и няма кой друг да храня освен себе си. Понякога ми идват приятелки на гости за няколко дни. Така всъщност се научих да готвя. За разлика от другите момичета аз нямах майка, която да ме научи как да готвя и други домакински работи,така че всичко си учех сама и приятелките ми ми помагаха.
След като набързо си припомних нещата, които мога да готвя и разгледах хладилника си,в който не беше останала почти никаква свястна храна,реших че трябва да отида до супермаркета. Още не беше залязло слънцето, но вече си беше тъмничко за това побързах да се оправя и да отида да напазарувам. Облякох се добре и си взех чадър за всеки случай ако завали. Стигнах до супермаркета,който е на две пресечки от къщата ми. В сравнение с температурата навън в супермаркета беше топло дори горещо и се наложи да си сваля якето, за да не завря. Взех си количка и извадих списъка с покупките. Там имаше брашно,захар,сметана, мляко, домати,банани, портокали,домати, чипс, бонбони и т.н. Напълних цялата количка и отидох да се редя на касата. Погледнах навън беше вече тъмно и нямах търпение да се прибера и да сготвя, защото умирах от глад. На касата забелязах няколко интересни списания . Имаше и кулинарно и реших да си го купя . Може би някой път ще пробвам някоя рецепта от там. Когато най-сетне излязох от супермаркета носейки 4 огромни торби се запътих набърза крачка към моята къща. Когато най накрая стигнах влязох и започнах да подреждам покупките си като оставих на масата нещата, които ми трябваха, за да си сготвя вечеря. Щях да си правя спагети. Това знаех най-добре и ставаше най-лесно и бързо. Включих котлона и сложих тенджерата с вода да заври. Минаха някъде 30 минути и водата кипна сложих спагетите и зачаках отново. Минаха някъде околко 20 минути и вече всичко беше готово. Спиах си набързо и добавиш сирене и кетчуп и малко кренвирши. Най-сетене бях готова с вечерята. Седнах сама на голямата си маса и започнах да вечерям. Беше доста вкусно и за това изядох всичките спагети. След като бях напълно сита реших да седна на дивна в хола и да прочета кулинарното списание. То беше доста украсено с илюстрации на ястия, които даже не си й сънувал. Изглеждаха толкова хубаво на снимка,че изглеждаха като истинки. Бях изяла цяла порция спагети ,но при видя на красивите и апетитни и неизвестни за мен ястия корема ми започна да къркори. Почувствах се странно от това,но повече ми беше интересно как са направени тези снимки. Казах си че фотографът трябва да се наистина добър и фотоапарата също. Видях името на фотографът Уилиам Найс. Не бях го чувала въпреки, че често ходех на приеми и на вечерни купони,не като техен посетител,а по работа тъй като аз съм фотограф. И на тези приеми доста често имаше повече фотографи отколкото знаменитости,но никога не бях чувала за Улиам Найс. Бях силно впечатлена от снимките му и реших, че би ми било прятно да се срещна с него и да го попитам за тайната на това изкуство, което държах в ръцете си . На края на списанието открих номера на издателството и позвъних веднага. Дигна ми някаква жена, явно секретарката. Попитах я учтиво дали може да ми каже къде мога да намеря фотографът им Улиам Найс и тя ме попита подозрително защо го търся и аз й казах, че е по работа ,защото наистина беше така, тя каза че ще ме свърже с него и след малко чух твърд глас на мъж на средна възраст може би малко по-стар от мен. Казах му здравейте и му се представих и му казах, че съм много впечатлена от неговите снимки в списанието „Кулинар” и му казах, че аз също съм фотограф, и че бих желала да се срещна с него, ако той би искал, и ако има възможност да ми сподели тайната на тези прекрасни произведения на изкуството, от които бях пленена. Той с радост се съгласи и ме покани в офиса си следващия ден на обяд. Аз бях много щастлива и му казах, че му благодаря, и че с нетърпение чакам утрешния ден. Той ми каза моля и до утре. Аз оставих слушалката и въудошевлена и щастлива се запътих към спланята си. Отворих вратата и ме обвзе хлад и самота. Пак се сетих за преди 1 месец за предателството за един мъж . . . .
Облякох си нощницата набързо и затворих процореца. Легнах под завивките и потънах в мислите си. Мислих доста време и най накрая се унесох и заспах. . . . На сутринта се стреснах и се събудих от кошмарът. Често ми се случваше да сънувам някакви неща,но кошмарите започнаха да стават все по –начесто и това ме тревожеше. Не можех да спя спокойно сама в една огромна къща. Толкова ми беше самотно. Погледнах часовника и беше още 5 часа сутринта. Опитах се да заспя отново. Въртях се наляво, надясно ,но не успях да заспя пак. Накрая реших да стана и да си направя чайче. Взех си баначе като закуска и седнах в хола. Реших да си губя времето като гледам телевизия. Сутрин както винаги няма нищо интересно и за това изключих телезивора и реших да си дочета „Момичето с перлената обица”. Една доста нтересна книга за моята романтична и творческа душа. Не след дълго стана време да се оправям за срещата с фотографа. Взех едно леко душче облякох се с дебели дрехи,но удобни и красиви. Моя си стил. Огледах се за последно в огледалото взех чантата и ключовете и излязох. Този път реших да отида с колата си защото иначе щях да закъснея. Радвам се, че в колата си имам парно защото иначе щях да замръзна като някое улично куче. Най-накрая пристигнах и отидох на рецепцията. Попитах къде е офисът на Улиам Найс и рецепционистът ме опъти. Бях в един от най-високите небостъргачи и трябваше да се кача на 88 етаж. Там отидох до секретарката и я попитах къде е офисът на Улиам Найс,познах я по гласа беше същата, с която говорих предишния ден. Тя ми каза да я последвам и аз тръгнах. Вървяхме по един широк коридор украсен с различни снимки и картини явно дело на самия Улиам Найс. Бях силно впечатлена от доста от творбите му и щях да си остана там ако секретарката не ми подвикваше от време на време да не изоставам. Стигнахме до края на коридора и отдясно се появиха две големи сребърни врати. Секретарката каза да я почакам отпред ,а тя влезе и след 5 минути ме повика. Аз влязох и тя затвори вратата зад мен. Огледах се. Бях в един огромен кабинет с високи стени и с големи прозирци. Огромно бюро и огромен стол и всичко беше огромно. По стените имаше пак картини и снимки със сигурност дела на Уилиям Найс. Отидох до прозореца и открих, че гледката е зашеметяваща. Зад мен някой каза прекрасна гледка нали. Аз се стреснах и тутакси се обърнах и видях един висок строен с гъста коса и светли очи мъж ,може би малко по-възрастен от мен. Познах по гласа му, че е Уилиям Найс. Не знах какво да кажа от изненада и му казах само здравейте аз съм Грейси Улиямс и му подадох ръка . Той също подаде и се здрависахме. Той се представи и каза, че е Улиям Найс фотограф на свободна практика, аз казах че и аз също съм. Покани ме да седна на огромния стол ,а той се настани на огромния си луксозен стол срещу мен. Той ме попита за какво съм искала да се срещна с него и аз започнах да му разказвам за снощи. Когато му казах че много съм харесала неговите творби той се усмихна доволно и се зарадва на моя комплимент. След като го попитах дали може да ме научи и аз да творя така като него той ми отговори, че би му било много прятно да ми помогне,но е доста зает и накрая се разбрахме да му оставя номера си и да ми звънне когато е свободен. Аз му благодарих здрависахме се и си търгнах. По пътя към вкъщи си мислех постоянно за него. Беше ми направил много добро впечатление. Беше много мил и добър към мен. Личеше си че е истински професионалист. Има и страхотна усмивка . И ето пак се сетих за онова момче . . . . За малко да се блъсна в една кола,но се осъзнах на време и се спасих. По-добре по-бързо да си стигна до нас и да си легна ,защото пак се разсторойх. Пристигнах и забързах да влезна в уютния си дом. Вътре си беше топличко и уютно,но празно. Пуснах телевизора колкото да не слушам тишина. Застанах на прозореца и се огледах навън. В съседната градина бяха забравили пръскачката. Погледнах небето. Имаше още няколко часа до залез слънце. Чудех се дали скоро ще завали сняг. Темепературите значително се понижиха,но нито вали сняг нито дъжд. Споменът за сняг ме накара да се върна в детството ми. Тогава когато живеех още със семейството си с брат ми и сестра ми си правехме снежни човеци и се замеряхме всички със снежни топки. Беше голяма веселба и това време ми липсва както на пустинията й липсва дъжд.
Но това бяха спомени от далечното минало. От много отдавна забравено минало....
На следващия ден реших, че трябва да излезна да направя малко снимки. Облякох се добре,взех си чадър и най-важното фотоапарата. Навън времето беше г/д прятно,но започваше да захладнява все повече. Отидох в парка. Най-красивото място където може да се поразходиш на спокойствие и да направиш наистина красиви снимки. Не само професионалните фотографи правят снимки там. Почти повече от половината хора се снимат в паркове. Беше хладно. Духаше вятър,който разроши косите ми,за това се наложи да си сложа качулката на якето. Докато се разхождах из парка започна да вали дъжд и аз си отворих чадъра и продължих да вървя бавно,наслаждавайки се на прятния дъждец. Въпреки че беше хладно и духаше вятър,в парка беше изумително красиво и прятно за разходка. Имаше и други хора,които минаваха през парка,но те бързаха и изобщо дори не се вглеждаха от къде минават. Те се бяха забързали за някъде и изобщо не забелязваха красотата на парка. Искаше ми се да ги спра и да им кажа ей хора огледайте се наоколо и вижте красотата на природата. Но какъв смисъл от това като вътрешно знаех,че никой няма да ми обърне внимание,дори може би щеше да ме помисли за луда. За това се питам защо хората станаха така студени? Стигнах до една голяма полянка и се спрях. На полянката имаше едно момиче с куче. То седеше на земята,а кучето лежеше до нея. Момичето нямаше чадър и дори беше облечено доста оскъдно. Изглеждаше ми малко познато и за това реших да отида до него. Тръгнах право към него с бавни и тихи стъпки. Дъждът все така валеше ситно,но мокреше бързо. Стигнах до момичето и застанах до него,така че чадърат ми я опазваше от дъжда. Тя разбра,че вече се усеща ситните капчици на дъжда и се обърна и ме погледна. Аз видях лицето й и веднага я познах. Това беше Елена. Силно изненадана аз я попитах какво прави тук сама,а тя ми отговори,че е излязла да се поразходи с кучето си. След това аз погледнах кучето й и го погалих. Беше мн сладко кученце с златиска козина и беше доста гальовно. Аз я попитах как се казва и тя отговори че името й е Линда. Красивото мокро куче ме гледаше с любопитство и очите му бяха катранено черни,като така му придаваха доста красива визия. Беше толкова сладко и мило куче,че веднага се влюбих в него. Започнах да го галя, а то ми скачаше и се изправяше на задните си крака,беше толкова игриво и мило. Неусетно и Елена се включи в нашата безобидна игра. Ние с Елена се гъделичкахме и се превивахме от смях,а Линда жизнено подскачаше около нас и лаеше и въртеше опашка. Всички се забавлявахме,а времето наусетно си минаваше. Така в продължение на 2 часа ние си играехме и на края бяхме заприличали на негърчета. Бяхме се намокрили целите и бяхме много кални и бяхме придобили кафеникав цвят, досъщ като негърчета. След като се изтощихме напълно и нямахме нито една капка повече сили ние се проснахме изтощени на мократа земя и се погледнахме с широки усмивки на лицата си. Изпълнена с желание да се прибера вкъщи и да се изкъпя и да си легна аз станах на крака и преди да кажа чао на Елена се загледах в близката пътека от която аз бях дошла на полянката. На пътеката беше застанал някакъв мъж и ни наблюдаваше. Той беше висок и строен,може би малко по-възрастен от мен. В този момент аз мигнах и щом си отворих очите мъжат вече го нямаше. Все едно се беше изпарил. Аз си помислих че само бленувам и съм много уморена от игрите на мократа и кална полянка,за това побързах да се сбогувам за сега с Елена. Обърнах се към нея и й казах,чао за сега и че се надявам някой път пак да се видим и тя ми отвърна със същото. Обърнах се към Линда и я погалих по главата. Усмихната и преуморена аз си тръгнах от полянката и излязох от парка.
Дъждът все така валеше,но аз вече бях много мокра и не го усещах. Вървях с умерена крачка,но бързи си стигнах до вкъщи. Влязох и съблякох калните и мокри дрехи и веднаха влязох под душа. Изкъпах се набързо и се втурнах към леглото си. В мига в който легнах,аз заспах и се отнесох в света на сънищата.
Стоях пред бели стени. Върху тях имаше странен текст на непознат език за мен. Беше написан с златиста боя. Аз се приближих към него и посегнах с ръката си да ги докосна. Но едва преди да успея да го докосна някой изкрещя „СПРИ!”. Аз се стреснах и отстъпих назад. Започнах да се оглеждам да видя дали има някой около мен,но нямаше никой. Погледнах пак странните бели стени и видях промяна. Надписът на белите стени започна да се преобразява в друг език,но отново непознат за мен. Аз седях и наблюбавах как буквите се променят,сякаш са живи. Аз посегнах да ги докосна отново,но колкото повече се приближавах до тях,те толкова повече се отдалечаваха от мен. Изведнъж усетих как започвам да падам надолу и надолу. Внезапно подскочих в леглото и се събидих. Дишах тежко и се бях изпотила. Погледнах часовника и беше все още рано сутрин. Помислих си защо все ми се случва да сънувам някакви такива странни сънища и кошмари понякога. Бях се изтощтила от тези неща. И така унесена в мисли аз отново заспах.
Изведнъж телефонът извъня. Звенеше без да спира и това беше знакът че трябва да се събудя. С много голями сили станах от леглото и дигнах на слушалката. Бях сънена и говорех малко неясно. Вдигнах слушалката и казах едно простичко „ало”,след което на слушалката се чу познат женски глас. Това беше секретарката на Уилиам Найс. Аз тутакси се събудих от голямата радост,че той се свързал с мен. Секретарката ми обясни че тряба да съм в кабинета му в 11 часа. Аз погледнах часовникът набързо Беше 9:30. Аз казах добре и затворих. Подскочих от радост и започнах да танцувам из къщата си. Пуснах си музичка и купона ми започна. Докато си оправях леглото
танцувах някакви странни танци. Започнах танцувайки да се събличам и отстрани сигурно съм била доста смешна гледка. В банята използвах една четка за мой микрофон. Изведнъж докато танцувах и напправих едно странно превъртане в банята, се подхлъзнах и паднах по дупе в банята. Доста ме заболя даже ми излезе синка,но аз продължавах да се забавлявам и да танцувам и да пея. Стана време за обличане и се опитах да не се туткам много тук. Накрая реших че ще съм с любимите си дънки и любимият ми пуловер,подарък от майка ми,които си пасваха страхотно. Навън си беше все така студено и трябваше да се обличам добре. Вече бях готова за тръгване. Взех си чантата натъпкана с хилади нужни и ненужни неща и тръгнах към колата си. Стигнах до колата и тръгнах да я отварям,но незнайно защо ключалката заяде. Бях на път да проклинам всичко и всикчи на този свят,но внезапно се сетих,че просто трябва да натисна копчето за да може колата сама да се отключи. Казах си че още спя,за това съм така разсеяна. На път към офиса на Уилиям реших да спра на една бензиностания и да заредя малко колата и себе си. Себе си естествено с едно кафе. Вече малко по-разсънена и свежа аз се запътих към небостъргача,който се намираше фотографът. Имах 10 мин да стигна до 88 етаж,за това побързах да стигна до асансьора,който както винаги беше пълен. Задъхана се запътих към бюрото на секретарката. Щом ме видя тя ми направи жест да я последвам. Аз все така задъхана се запътих към нея. Минахме по същия коридор както миналия път,но този път нещо беше различно. Всички картини бяха покрити с завеси. Беше доста странно и се чудех какво се е случило. Случи се същото както преди. Аз застанах пред двете големи врати и зачаках секретарката да ме повика. След известно време тя ме повика и отново затвори вратите след мен. В огромната стая видях столът на Уилиям Найс обърнат към прозорците. На една масичка до стола му имаше някакво шише с шампанско и 2 чаши. Без да се обръща към мен той ми каза здравей,Грейси и аз му казах здравейте. След това той ми каза да дойда до него и аз го изпълних. Усещах някаква трепет отвътре и бях малко притеснена. Този човек ме привличаше по някакъв неуписуем начин и аз се чувствах напълно под негова влат. Усещах неговата воля как се стоварва върху мен и аз не можех да му се противопоставя. Застанах до него и той ми прелдожи една чаша шампанско и аз не можех да откажа. Налях си една чаша и с него си казахме наздраве. Аз се загледах в хубавата гледка. Замислих се колко хубави неща има в света и колко бих се радвала да мога да ги снимам. Да ги имам на снимки и да изглеждат толква истински,все едно са живи. Това беше моята мечта. Той сякаш четеше мислите ми,защото внезапно каза прекрасна гледка нали? Аз го изгледах изненадано и в еидн момент не знаех какво да му отговоря. Само се усмихнах и се съгласих с него. Той ме погледна и ми се усмихна. След това ми каза Грейси,ти изглеждаш интелигентно и мило момиче,има доста потенциал в теб. Но замисляла ли си се някога дали имаш талант повече като фотограф или като модел? Аз го изгледах странно и му отговорих,че аз винаги съм искала да стана фотограф и съм се стремяла към това и ми харесва да снимам. Той ми се усмихна и ми каза че това е добре,но може би не съм най-добра в това, Аз го погледнах очудена и го попитах защо мисли така? Той ми се усмихна и ми каза да го последвам. Стана от стола си и тръгна към големите врати на кабинета си. Излезохме в дългия красив коридор с много снимки закрити със завеси и той ми каза да гледам внимателно. Вървяхме по коридора и той бавно и внимателно махаше завесите на снимките. Аз седях в края на коридора,който беше тъмен и не можех да видя добре снимките. На другия край на коридора той запали лампите. Аз седях и не помръдвах. Бях много изненадана и леко стресната. Из целия коридор имаше мои снимки. Снимките бяха от онзи път когато бях на полянката с Елена и кучето й. Стоях стресната и не знахе какво да кажа. Уилиям се приближи до мен и застана до мен. Хвана ме за ръката и ме поведе по коридора. Аз гледах с отворена уста и с ококорени очи и не знаех какво да кажа и какво да направя. Просто вървях и наблюдавах себе си. Тези мои снимки наиситна бяха страхотни,но се питах защо ме е снимал и е закачил мой снимки в коридора си. Тези и още много въпроси се въртяха в главата ми и аз реших да го попитам защо ме е снимал? Той нищо не ми отговори ,само ме водеше за ръка из моите снимки. След време той ме остави сама в коридора. Аз започнах да разглеждам наново и наново снимките. Имах чувството че сънувам. Изведнъж усетих как главата ми се замая и всичко около мен започна да се върти. Внезапно светлината изчезна и аз паднах на земята и загубих съзнание.
Беше леко хладно. Навън валеше дъжд и имаше силен вятър. Дърветата в камината пукаха и изхвърляха искри. На огромния футиол се беше разположила бяла котка и спеше непробуден и сладък сън. Единия от много прозорци в стаята беше леко отворен и вятъра го караше да мърда и прозореца скърцаше. Неусетно дъждат се засили и светкавици разцепваха небето. В уютната стая беше тъмно и светкавиците осветяваха стаята,като я правеха да изглежда малко зловеща. На всички стени в стаята имаше странни маски и картини. На някой бяха изобразени ужасяващи неща. На една картина бяха нарисувани страно облечени хора,които колеха някакво момиче. Гледката беше направо стресираща. Човек би се запитал какъв е този ненормален човек,който би имал такива картини. Но не всеки човек вижда свамо ужас в тези картини. Някои виждат едно уникално изобретение на изкуството. Един шедьовър,който ще остане ненадминат от никой друг човек на изкуството. Всеки човек имаше някаква дарба да прави нещо неповторимо и различно от останалите. Хората обаче не толелираха тази дарба. Повечето я пропиляваха или я пренебрегваха. В тази картина,нейния създадел показваше каква е неговата дарба. Той е имаш куражът да я изяви пред хората,дори тя да изглеждаше отвратителна в техните очи. Хората които можеха да погледнат с други очи на нещата знаеха истинската стойност и уникалност на тези изобретения на изкуството. Един от тях беше фотографът Уилиям Найс. Той беше човек,котйо винаги се опитваше да гледа от няколко гледни точки на нещата. Това му позволяваше да разбира по добре себе си и хората около него. Той беше истински човек на изкуството. От малък се е занимавал с много различни занаяти. Още като малко момче беше си направил чаша от дърво и това беше първото му творение и той все още го пазеше като трофей, с който много се гордееше. В цялата му къща имаще най-различни сувенири и той с радост ги разглеждаше отвреме на време. Неговата голяма детска мечта винаги е била да стане велик арфеолог,но за жалост не е успял да има късмета да влезе в такъв университет и станал фотограф. Той харесваше професията си,но истинската му страст винаги е била историята. Уилиям бе израстнал в семейство на археолози и неговите родители му предали тази страст към историята и към нови откриятия. Той мечтаеше някой ден да има възможноста да се отправи на дълго и изпълнено с приключения пътешествие към някое далечно място от родния му дом в света и да открие нови хоризонти и възможности пред себе си. Чести си представяше как е на борда на някой кораб и има свой екип,с който са тръгнали към някое далечно,забравено място от цивилизацията,за да направят някое откритие. Уилиям имаше доста развито въображение и приключенски дух. Това въображение го свързваше с книгите,които четеше с удоволствие,защото го развличаха и караха това въображение да се развива. Намиреше книгите за нещо развлекателно и от малък много обичаше да чете. С годините той стана колекционер на книги. В къщата му имаше една огролмна библютека и той прекарваше почти половин ден там,понякога дори не спеше само и само да прочете колкото се може повече книгите. Имаше книги,които препрочиташе по 20 пъти и никога не му омръзваха. И след всяко прочитане се чувстваше различно. Гледаше нещата с други очи. Четеше и преусмисляше наново. Той имаше способноста да вижда нещата от няколко ъгъла и така разбираше,че книгите са голям източник на идеи,символи и караха мозакът ти да мисли и да се замисля над някои неща. Книгите за него бяха най-вече източници на огромни знания. Той знаеше толкова много неща благодарение на всичките тези книги,които е прочел и да го дарили със знанието. Той беше благодарен на книгите и не спираше да чете. Понекога не можеше да откъсне мислите си от няко книга и постоянно му се въртяха в главата някакви истори от някоя книга. Единственото нещо,което го разсейваше от тези мисли беше работата му като фотограф. Работата му понякога беше доста изморителна,но той я харесваше. Обожаваше да снима,но не винаги пейзажа му допадаше. Веднъж му се беше наложило да снима едно сметище извън града и гледката и особено миризмата никак не беше приятна. Това беше единственото място,в което Уилиям не виждаше капка изкуство. Милионите складирани и разлагащи се боклуци хич не беше красива и изобщо не лъхваще на изкуство,а на развалени яйца. За това Уилиям предпочиташе сам да избира какво да снима. Понякога това беше турдно,защото той се опитваше да намира неповторимото и уникалното във всичко. И успяваше да го улавя. И веднъж щом го улови,той успява и да го покаже. Той изявяваше изкуството,което не можеше само по себе си да се изяви,нито пък хората които го имаха не съумяваха да го покажат сами. Уилиям смяташе че всяко изкуство трябва да има шанса да се изяви и той му даваше този шанс. Смяташе че ще бъде жалко,ако тези неповторими и уникални неща не се покажат. Сега той седеше в своята стая,а дъждат все така вълеше яростно и вятъра душахе диво, а той размишляваше как да изяви сегашното неповторимо и уникално свое неово открито изкуство. Погледна към дивана. Там лежеше младо момиче,с кестенява дълга коса и спеше спокойно. Той седя така няколко минути и я гледаше,сякаш виждаше нещо неповторимо и уникално. Той погали бялата котка,която беше на скута му и тя леко измърка. Той отпи от чашата със шампанско и се загледа в камината. В мислите му бяха красивото момиче,което лежеше и спеше на дивана му. Той си спомни деня,в който я видя за първи път. Още от тогава видя в нея нещо необикновенно. Не само че беше много красива и интелигентна. В нея имаше нещо което го привличаше. Тя изглеждаше толкова уникална във всичко което правеше. В нея той усещаше че се крие нещо повече от един талантлив фотограф или една красива и интелигентна жена. Той виждаше в нея неповторимото и уникално изкуство. Виждаше в нея един голям талант,който трябваше да бъде изявен на всяка цена и той щеше да се опита да го пробуди и да го убеди да се покаже пред света. Уилиям виждаше една много талантлива жена,която имаше нужда от малко помощ,за да мжое това да и помогне да постигне много успехи в живота си. Той беше готов да й помогне. Потънал в тези разсъждения,накрая реши че е късничко и е време да поспи малко. Той остави чашата на малката масичка и като погали бялата си котка,стана от футиойла и се запъти към своята стая. След като се пъхна под завивките,той заспя набързо,уморен от дългия и изпълнен с приключения ден.

[Morwen]

Не можах да го изчета. Утре ще вложа усилия в това.
Можеш само да се радваш че е не твое произведение. Толкова зашеметяващо осакатен начин на писане май досега не бях виждала.

[Moridin]

Темата е преместена, тъй като в момента няма кръг на Работилницата, плюс дето авторката дори не поства сама, камо ли да може да участва като критик на чужди разкази.

Иначе аз съм виждал и по-зле написани неща, но и това не блести с нещо, има нелогични елементи, слаба пунктуация, телеграфен стил и доста неинспириран сюжет. Като положителен елемент бих окачествил (по първите 40-50 реда) относителна правописна грамотност.

[Marfa]

...стана от футиойла

Нищо добро не мога да кажа за това "творение". Напомня ми на една случка от училище, когато по география учителката изпитваше нашата Антоанета Йорданова, че да й пише тройка. Писа й тройка заради труда, който положи да стане от чина и да излезе на дъската. Казвам това, защото тук случаят е подобен. Адмирации заслужават единствено усилията на авторката да набере този текст.

[RRSunknown]

а пък на мен текста ми напомни за едно циганче от казармата което казваше шничел вместо шницел , кърмило вместо кормило и главница вместо възглавница.

[Morwen]

Жоро, къде я видя тази правописна грамотност, бе?:shock:

[Moridin]

Явно съм прибързал с относителната грамотност

[Marfa]

Той е чел сорса на страницата вероятно.

[Roland]

...легло-легло-легло-легло...

[Marfa]

Добре де, аз все пак да попитам... Понеже туй чудо се назовава "Хрониките на Алмия", някаква ебавка ли е или има претенции да е сериозно?

[Morwen]

Не, сериозно, това наистина е най-лошото нещо, което съм чела от дълго време. Не искам да обиждам авторката, сигурно може и повече, но трябва поне да се постарае, докато това очевидно е писано през куп за грош, дори не е изчетено за втори път.

Първо, авторката явно не е чувала, че са изобретили пряката реч, затова цели дълги диалози се предават във вида "Той ми каза, че това е дома на семейството му от векове, не, не пипай портрета на леля Гертруда, аз попитах защо и той каза, че в него е скрита огнехвъргачка, а аз кимнах и казах, че обещавам, Фредерико, няма да го пипам". Излишно е да обяснявам, че това е пълен кошмар за читателя, който губи както търпение, така и смисъла (да не говорим за атмосфера) на текста.

Второ, имаме куп неща в стил "Сега Нинив ще си купува рокля 230 страници". Първо някакво момиче я събужда със закуска в ръка, после следва детайлно описание на закуската, къпането, пазаруването, това какво си е купила в магазина, какво си е приготвила вкъщи, колко точно се готвят спагетите (между другото, на водата й трябва половин час, за да заври, нали знаете), кратка справка как и доколко героинята се е научила да готви. (И вечерята е 2 часа и едно пазаруване след закуската.) На другия ден разбираме, че героинята се въртяла в леглото, после е решила да гледа телевизия, после да дочете определена книга, разбираме и как точно се е къпала и си е паднала на дупето, където останала синка. Разбираме с какво се е облякла и какъв е стилът и на обличане според нея. В две изречения героинята надлежно описва как пита първо портиера, а после и секретарката къде е офисът, който търси. На другият ден пък имаме пространно обяснение на това как героинята си играе с кученеце.
Всичко това е нещо, което не интересува никого, не създава атмосфера, само пълни текста.

Трето, по някаква причина авторката, която говори от името на зряла жена с кариера и самостоятелен живот е крайно привързана към умалителните. Сутринта е пила "чайче" и си е взела "бананче", като след това си е взела и "душче", слушайки "музичка". Айде няма нужда.

Четвърто, героинята изглежда е самовлюбена патка. "Една доста нтересна книга за моята романтична и творческа душа.", "Взех едно леко душче облякох се с дебели дрехи,но удобни и красиви. Моя си стил." Накрая пък ни се набива в главата колко и красива и интелигентна, като се повтаря, да не би читателят да е пропуснал.

Пето, разказът започва в първо лице и към края без никакво предупреждение се обръща в трето. Объркващо и грозно е.

Шесто, събитията са тотално нелогични. Момичето се напива, взимат я в болница и после я пускат с някаква абсолютна непозната. Непознатата остава колкото да й направи закуска, след което се омита без дори да се сбогува или да каже нещо. После пък съвсем случайно се срещат в парка. Непознатата все така служи само като спомагателен декор.
Героинята пък е крайно впечатлени от снимки на фотограф в... кулинарно списание. Ех, това изкуство, което се изисква за да снимаш лазанята от правилния ъгъл...
Когато се запознава с фотографа, за който дори не е чувала преди, той внезапно се оказва вманиачен по нея.

Седмо, правописът е ужасен. На много места има пропуснати и разменени букви, има съкращения, а главният герой половината време е Улиам, докато другата половина се подвизава като Уилиям.

И за финал

Този човек ме привличаше по някакъв неуписуем начин и аз се чувствах напълно под негова влат
Аз се загледах в хубавата гледка.
Някои виждат едно уникално изобретение на изкуството.
Четеше и преусмисляше наново.
Той имаше способноста да вижда нещата от няколко ъгъла и така разбираше,че книгите са голям източник на идеи,символи и караха мозакът ти да мисли и да се замисля над някои неща.
Понекога не можеше да откъсне мислите си от няко книга и постоянно му се въртяха в главата някакви истори от някоя книга. (Много неопределен човек тоя...)
По пътя към вкъщи си мислех постоянно за него. Беше ми направил много добро впечатление. Беше много мил и добър към мен. Личеше си че е истински професионалист. (То по какво друго освен по това, че е мил и добър можеш да познаеш добрия фотограф, наистина?)
Попитах къде е офисът на Улиам Найс и рецепционистът ме опъти.
По-добре по-бързо да си стигна до нас и да си легна ,защото пак се разсторойх.
Почти повече от половината хора се снимат в паркове. (Тук математиката и логиката се спогледаха и заминаха на почивка...)

[Roland]

Мерси, Морви! Страх ме беше, че ще с наложи да го чете, сега вече знам, че не се налага

[Celeborn]

Авторката е изключително горда между другото от това си писание. Тя е получи изключително високи оценки и смята да го издаде в най- скоро време. Книгата е около 700 страници. И има голям потенциал според самата нея. Аз разбирам това й дълбоко желание, и затова сметнах за мой дълг да постна част от този шедьовър към хора не запознати с таз изключителна персона, и да има самата тя поглед върху градивна и обективна критика.

[Morwen]

Вероятно за авторката ще бъде отрезвяващо да й откажат от няколко издателства или да даде няколко хиляди лева за издаването на това произведение и да не го купи почти никой освен съседите й.

Бтв, по стила на писане изглежда като тийнейджърка. Най-вероятно е получила такива похвали опт връстници, за които самото написване на няколко страници е голям подвиг, независимо с какво са пълни (и които не са чели много принципно, та нямат база за сравнение). А може и да са приятели, които й правят мечешка услуга.

И къде го е публикувала и са я похвалили?

[Celeborn]

В тийн форум един кво си. Там пиклите са казали, че е супер и трябва да бъде издадено.