Великия Надзирател

[GFto]

Реших да пост-на част от романа, който пиша. Текстът не е началото на книгата, а част от Глава 7. До този момент съм се занимавал предимно с поезия, но в началото на август реших да се пробвам и в прозата. Надявам се да ви хареса и очаквам обективни мнения и критика!

Глава 7

Вeликия Надзирател Краг’тергк беше седнал на своя трон и нервно барабанеше с пръсти. Къде се бавеха? Той не беше от най-търпеливите и вече му бе писнало да чака! Не, нямаше защо да се притеснява, капанът сигурно вече бе заложен, само някой трябваше да дойде и да му го съобщи.
Той огледа с досада огромното помещението. Все същото. Стените бяха изваяни в самата скала, някога Тронната зала беше била огромна пещера в сърцето на планините на Отчаянието. От високия, повече от двадесет метра, таван се спускаха дебели вериги завършващи с остри закривени куки. Две стройни редици от дебели каменни колони, обковани с желязо и обсипани с остри шипове, образуваха нещо като коридор започващ от входните врати и завършващ при трона на Праотеца. Портите, подобно на каменните колони, бяха с железен обков, а изкусен майстор бе изобразил на тях десетки гърчещи се тела, които сякаш виеха от болка и молеха за милост. Вратите бяха красива и древна изработка – на повече от две хиляди години, но в сравнение с Трона на Праотеца, бяха сякаш току що създадени и то от неук селянин. Той беше олицетворението на мощта на кардахите или както ги наричаха хората – Нечистите. „Нечисти!“ – помисли си със злоба Краг’тергк. Как смееха тези жалки човеци да ги наричат така!
Тронът бе изцяло изработен от някакъв тъмен, почти черен метал, несъществуващ от хилядолетия. Облегалките за ръцете представляваха гол мъж и жена, паднали на колене и лакти и замръзнали в безмълвен вик на безмерна агония, а от очите им сякаш всеки момент щяха да закапят сълзи. Трети мъж бе прегънат в неестествена поза и служеше за седалка. Облегалката за гърба изобразяваше Великия Праотец – Нерх’рарх. Неговите мощни ръце раздираха гърбовете на коленичилите мъж и жена, а лицето му бе изкривено в блага усмивка. Праотеца се извисяваше високо над всеки, който седеше на трона и сякаш бдеше и наставляваше своите потомци.
Малките огньове запалени във високите метални светилници хвърляха слаба, но предостатъчна за един кардах, светлина. Краг’тергк мразеше тази зала и най-вече този трон, от който могъщия Нерх’рарх сякаш го укоряваше.
Бе поел трона в изключително тежка ситуация. Не само, че мощта на кардахите бе помръкнала, все пак това бе така от четири хиляди години, но и народът му бе разцепен. За сега поне, бе успял отново да ги обедини, а скоро щеше да върне отдавна отминалите дни на тяхното величие.
Краг’тергк не знаеше много за древните времена, но знаеше най-важното – това били векове на величие, последвани от внезапно падение. Великият Надзирател трябваше да спре завръщането на така наречения Бог на Хаоса, който бе нанесъл тежък удар на народа му. Ако се провалеше, кардахите щяха да бъдат заличени от лицето на земята.
Къде се бавеха проклетите вести?!
Той отново огледа залата. Скоро щеше да дойде денят, когато Праотеца щеше отново да се гордее с потомците си. Да се гордее с него. Когато куките нямаше да висят безцелно, а щяха да носят безкрайни мъки на враговете му! Краг’тергк щеше да върне величието на народа си, та дори това да беше последното нещо, което щеше да направи!
Напоследък, с наближаването на предреченото завръщане на Бога на Хаоса, той ставаше все по-нервен и избухлив. Добре поне, че му оставаха малките радости.
Той погледна към жената. – или момичето, той не разбираше много от възрастта на човеците – Гола и хлипаща, тя лежеше на пода до Трона на Праотеца. Той й се усмихна чаровно и острите му зъби лъснаха, а тя се сви още повече и закри лицето си с ръце. „Сигурно е момиче...“ – помисли си той. Едва ли надхвърляше двадесет, ако се съдеше по високия й глас и гладката кожа.
Всъщност беше по-добре, че бе по-млада. Младите женски на човеците изглеждаха някак невинни и така крехки. А и пищяха така сладко! Краг’тергк обожаваше писъците им. Така красиви, сякаш пееха някаква божествена песен изпълнена с болка.
Човешките женски бяха наистина удивителни! Тези разплакани големи очи пълни със страх и отчаяние. Тази нежна бяла кожа, която се разпаряше и при най-лекия допир. Тази мека коса. Тези разкошни тела, които само чакаха да бъдат окъпани в собствената им кръв! Сладка, лепкава, червена кръв...
Той се сепна и видя, че е стиснал момичето за врата и че е одрал на места нежното и голо тяло. Тя се давеше в сълзи и той бързо я пусна. Нямаше да му бъде за първи път да не се въздържи и да убие някоя от играчките си твърде бързо, а от това той много се ядосваше. Мъртвите не се молеха! Мъртвите не се гърчеха! И най-важното – мъртвите не пищяха!
Внезапно вратите се разтвориха и в залата влезе висок и едър кардах, който падна на едно коляно и се поклони на Краг’тергк. Това беше Резриг’дор – дясната ръка на Великия Надзирател.
Новодошлият погледна с отвращение момичето. Кардахите разбираха желанието му да причинява болка на човеците, но не одобряваха, че покрай това си занимание, той задоволяваше и други свои нужди. Погледът на Резриг’дор се спря на своя господар и той каза твърдо:
- Всичко е готово Велики Надзирателю!
Краг’тергк се усмихна доволно и каза приповдигнато:
- Отлично! Праотецът ще е горд с нас! След като веднъж и завинаги се справим със заплахата от Бога на Хаоса, кардахите отново ще властват над света! – той погледна към момичето и добави – А сега ме остави! Имам малко работа...
Резриг’дор се изправи и каза тържествено:
- Както Великия Надзирател заповяда! – и излезе от залата.
Да, онези нещастници никога нямаше да се измъкнат живи. Ако все пак успееха, той имаше и резервен план – както винаги.
Краг’тергк се изправи и стисна ръката на момичето, което го гледаше ужасено и я повлече към покоите си. Тя бясно се задърпа и закрещя. Скоро крясъците и преминаха в сподавени молитви:
- Моля ви... моля ви... пощадете ме! – изхлипа тя – Аз имам много пари... моля ви... ще ви платя... моля ви!
- Човеците с вашата алчност и с вашето злато и сребро! – каза Краг’тергк с насмешка, докато я влачеше.
- Не! – изписка тя – Не ме наранявайте моля ви... ще направя каквото пожелаете само не ме наранявайте! Ще направя каквото искате! Моля ви!
- Но аз искам да те нараня! – каза той развеселен.
Момичето падна на колене и зави от отчаяние, а той започна да я влачи по пода.
- Пази си гласа за после. Ще ти е нужен! – прошепна Краг’тергк, а тя спря да се дърпа. Момичето просто се отпусна и започна тихичко да хлипа.
Дано само да оцелееше достатъчно дълго. Беше изключително дразнещо, когато издъхваха точно по средата! Великия Надзирател отвори тежката врата към покоите си и пристъпи вътре.