Разказ

[Darkling]

Светът, затъмнен от стъклата на черните очила, ти се струва по-чужд от всякога. Пълзиш като змия между случайните минувачи, рядко се случва някой да те удостои с поглед, а когато се появи такъв човек, ти неизбежно си задаваш въпросите. Идват неканени, като неочаквани гости в космическия мрак на съзнанието ти, и светлината, която хвърлят те дразни неимоверно.
"Дали се чуди кой съм?" - не се сдържаш всеки път. - "Изглеждам ли му интересен?"
Насекомските гласове те уверяват, че да, хората, с които кръстосвате погледи, всеки забързан по своята работа в жужащия метрополис, са живо заинтересувани от енигматичната ти личност, и че дълго след като сте се отдалечили един от друг, те все още са измъчвани от любопитство.
Човешко е, казват гласовете. Видиш ли непознат, не можеш да не се замислиш за името, личността му, живота, който води, мнението му по важните политически и социални проблеми, назряли напоследък и добили особена популярност сред членовете на безброй дребни общества от самоизтъкващи се интелектуалци и мнителни богаташи.
Ясният отчетлив тон, с който изричат думите асоциираш с този на опитен новинар.
С пренебрежение напомняш на хора в главата си, че ти самият явно си изключение, тъй като никога не си занимаван от такива въпроси. Всъщност, заявяваш им, те е грижа единствено какво виждат околните в теб.
Гласовете, подразнени от факта, че поставяш под въпрос житейските истини за човешкия род, които те са били така добри да ти споделят, те оборват както са го правили многократно преди с твърдения, че си специален, и че всеки опит да се сравняваш със заобикалящата те пъплеща човешка маса е лишен от смисъл и не би те отвел до никъде.
Не спориш. За гласовете "специален" е еквивалентно на "болен".
В плен на Болестта си откакто се помниш. Не си чувал друг да я споменава, и в никой медицински речник не фигурира название за нея, но ти знаеш че тя съществува, понякога буквално я усещаш как те смачква, притиска те от всички страни едновременно, и деформациите, които нанася са почти физически.
Изтощително е. Това чувство.
Единственият симптом на болестта - знанието, че си парадокс. Физическата слабост се противопоставя на кипящия от енергия дух, нуждата да рушиш и създаваш цели вселени бързо бива омаломощена в борбата с неспособността на тялото ти. Не си способен да извършиш свръхчовешките дела, които ТРЯБВА да вършиш и затова само ги бленуваш, оставяш ги да занимават мислите ти, говориш за тях с носталгия, сравнима с тази на човек, принуден да вижда родния си дом единствено на снимки. Вярваш, че си поет, виждаш в себе си измъчения образ на романтика, отровен от жестоката действителност на модерния живот, който неминуемо сам ще сложи край на болката с един кратък и недвусмислен жест на отвращение от околните. Като да размахаш среден пръст пред очите на целия свят. Това представлява Болестта - творчески двигател с безкраен вампирски апетит, ръбат хибрид между тумор и пеленаче, сучещо черното мляко на твоето нещастие.
Знаеш че е твой дълг, да го опишеш, това чувство, за което обикновените хора само слушат, и което макар да осмиват, тайно желаят. Упоритостта с която най-дръзките от тях съкращават живота си за да съзрат в безмълвието на наркотичния транс света, който ти се опитваш да реализираш наяве, за да се превърнат и те за един кратък миг в поети между четирите тесни стени на мръсното си мазе, не те разчувства ни най-малко. Магията, която ще въплътиш в хартия, е твое задължение, не избор.
Обичаш да говориш с хората. Обичаш да ги омайваш, да им позволяваш да погледнат света през твоите очи, да ги разболяваш за малко. Повечето ти познати те намират за интересен, но малко смеят да се сближат с теб и дори с тях си потаен, показваш им само маската си. Самият разговор ти доставя удоволствие, възможността да очароваш събеседника си е изкушение, прекалено голямо за да бъде подминато. Ти разбира се си съвършения егоцентрик. Винаги мислиш само за себе си, а другите имат значение само заради способността си да мислят за теб.
Възхитен и отвратен си от концепцията за себе си.

Смрачаващото се небе те изкарва от транса на мислите и те хвърля обратно в реалността на роботизирани хора, придвиждащи се към зададената цел без да отместват поглед от пътя, блъскащи се един в друг, промърморващи кратко извинение преди да продължат неуморно напред.
Насекомските гласове изсумтяват презрително.
Не смъкваш очилата, макар че в падащия здрач ти е трудно да виждаш с тях.
Мислиш си за абсурдната гротескност на заобикалящия те град, за начина, по който гигантските футуристични монолити на черните небостъргачи избуяват като бурени иззад пристройките на архаични музеи и театри, запазили стила на вече забравената Викторианска епоха. Навсякъде пред погледа ти цари хаос. Старо и ново, красиво и грозно са омешани в невероятни комбинации, обогатяващи многопластовата личност на метрополиса.
Сградите протягат хищни нокти към теб, сложността на конструкциите им те замайва.
Свиваш по тясна уличка и пред погледа ти скоро се появява малкия парк, който търсиш. С трескави движения се приближаваш до подредените в широк кръг около малка чешмичка дървени пейки и се настаняваш на най-близката.
Знаеш, че има и други. Архитектът издигнал този град е бил някой точно като теб. Човек въплъщаващ идеи в реалност, обличащ мечти в бетон и тухли, по начина, по който ти го правиш с помощта на думите.
Не е правилно. Човекът сигурно отдавна е мъртъв и надали някой помни дори името му, но градът все още стои и се разраства постоянно. Никой не познава твореца, но всички познават творението, чудовището на този модерен Франкенщайн.
До теб сяда жена, бързо преценяваш, че е някъде на твоята възраст или може би малко по-млада. Красива е. Има нещо в хищния и поглед, което я прави особено сексапилна и щом го забелязваш, веднага я пожелаваш.
Поздравява те мило с тих спокоен глас. Отвръщаш и с лишен от емоция тон.
- Изглеждаш ми сякаш търсиш нещо. - заявява тя и начинът, по който изрича думите ти подсказва, че не за пръв път води този разговор.
- Отговори. -промълвяш загадъчно, отчасти в инстинктивен опит да я впечатлиш.
Мислено се присмиваш на случващото се, подобни изтъркани диалози във филми и книги са предизвиквали негодувание в теб десетки пъти.
Тя кима, сякаш е очаквала да и кажеш точно това.
- Може би аз мога да ти помогна..
Усещаш, че може да се окаже досадна и решаваш да прекратиш разговора.
- Не мисля. - изръмжаваш предизвикателно, надявайки се грубостта ти да я отблъсне.
Тя не реагира.
Известно време двамата седите на пейката мълчейки и когато тишината става нетърпима промърморваш извинително:
- Аз съм поет.
Тя вдига глава с объркан поглед, сякаш събудила се от дълбок сън и казва:
-Поет, значи? - Пауза. - Изрецитирай ми нещо, което си съчинил. - последното по-скоро със съобщителен тон. Звучи като бездарен актьор, четящ сценарий.
- Ами.. всъщност никога не съм съчинявал нещо досега.
- Хм.. Какъв поет си тогава?
- Истински. И ще умра млад. - съобщаваш убедено, сякаш това е доказателство, което всеки, бил той и абсолютен дилетант, би разпознал.
- Ясно. - заявява тя с тон, намекващ, че не веднъж се е занимавала с поети, решени да умрат млади. - И защо все пак не си съчинил нещо?
Помълчаваш объркано известно време, след което отвръщаш с откровеното:
- Проблемът всъщност е, че всяка моя мисъл е прекрасна и не мога да избера коя да увековеча и коя - не. - поемаш дъх - Сякаш подсъзнанието ми е творческа машина, решена да не приема редакция. Държи да се запише всичко, да излея целия си мисловен поток върху листа хартия, а това не смея да направя, защото несъмнено би ме подлудило. Кой знае, ако освободя такава сила, може би на секундата ще изгоря като клечка кибрит.
Почти изпяваш изреченията, бързо забравил неразговорливостта си. Има нещо в тази жена, тя сякаш би разбрала всичко, което и кажеш.
- Звучиш ми уплашен.
- Наистина съм. Страх ме е от гласовете. Нали знаеш.. НАСЕКОМСКИТЕ гласове. Сякаш вечно пълзят в главата ми, дори когато не ми говорят чувам шумните им мляскания и оригвания. Най-много се страхувам обаче, не когато ги чувам, а в моментите, в които се замисля.. какви са. Откъде идват.
- Не знаеш ли? Това са множеството божии гласове! - прошепва тя убедено.
Глупавата и забележка не прекъсва инерцията ти:
- Не, аз .. не вярвам в тези неща, но понякога .. понякога ми се струва, че знам .. мисля си, че може би гласовете, които чувам са тези на творенията, които все още не са .. сътворени, разбираш ли? Пуснати в нашия свят. На предметите, които неизбежно надживяват авторите си. Придобиват живота им, присвояват си полагащите им се места в триизмерния човешки свят, изпращайки ги в своя двуизмерен.
Потъваш в транса на думите.
- Почти го виждам. Място, на което съм заобиколен от наподобяващи театрални декори дървета. Където птиците висят от небето на конци като марионетки, полюшвани не от вятър, а от механичното дихание на вентилатор. Където ако вървиш достатъчно дълго можеш да видиш картонения гръб на слънцето и скритата зад него електрическа крушка. О, господи, аз ...
Тя те прекъсва с детинско удоволствие:
- Не, ти не си поет, а вълшебник! Не спирай да говориш, моля те!
Опитваш се да продължиш, но намесата и е развалила магията и ти грубо си запратен обратно в реалността. Сърцето ти отново бие и гърлото ти поема дъх. Светът се връща на фокус само за да се завърти след секунда на 180 градуса.
Това не се е случвало досега - зъбите ти тракат, а мускулите под кожата яростно се стягат и отпускат, усилията ти да поемеш обратно контрол върху тялото ти се оказват безполезни. По време на дългия си монолог неусетно си се изправил, протягайки ръце към черния свод на небето и сега когато вече не се владееш, краката ти поддават и падаш тежко на пейката до обърканата непозната.

[Darkling]

Критика?

[JaimeLannister]

Аааа...
Сега го прочетох...
Аз далеч не съм по анализите.
Само ще кажа, че ми харесва.