Размисли за ползата от една писателска работилница
Posted: Wed May 21, 2008 11:20 am
Не помня кой беше казал, че е по-лесно да нарисуваш дракон, отколкото петел, защото всички знаем как изглежда петелът.
Хванете някой художник и го питайте дали е така. Той ще ви каже, че това е много хубава философска сентенция, обаче далеч не е вярна. Защото рисуването винаги започва с круши.
Вземаме крушата и я поставяме на масата. Часове я съзерцаваме и дращим скици. Десетки, стотици скици на круши, а когато се научим да я рисуваме добре, започваме да рисуваме вази с цветя. Така минават години, преди да стигнем до петела и дракона…
Много обичам театъра. Ама толкова много, че преди години завърших курс по театрална режисура. Шест семестъра – три години, дипломирах се почти с отличен. А това „почти” е заради задължителните часове по актьорско майсторство. Така е, моля ви се, не може да ставаш режисьор, ако не си учил актьорство. Колкото и гениални идеи да имаш в главата си, не минаваш без етюди и монолози. Етюд е например – прибираш се вкъщи, бъркаш в чантата и установяваш, че си си загубил ключовете, звъниш на майка си, да й обясниш положението, а после от яд разбиваш вратата. Простичко, а? Просто е за който не го е опитвал. А пък аз, уви, съм чудовищно слаба актриса. Повтарях етюда със загубените ключове отново и отново, все не бях убедителна, ревеше ми се…
За изпита трябваше да подготвим монолог. Репетирах дни наред, за да се преборя за заветната тройка. Това, което ме спасяваше от самоубийствено умопомрачение, беше, че и далеч по-даровитите от мен в курса репетираха като луди, за да си изпипат монолозите за отличен. А още повече ми олекваше да знам, че и Де Ниро репетира до безкрай. А той е Де Ниро, по дяволите…
Изводът, който се опитвам да пробутам с тези круши и монолози, е – независимо от степента на дарбата ни, за да постигнем резултати, било посредствени или блестящи, трябва да положим усилия.
Казват, че музиката е най-абстрактното изкуство, а визуалните изкуства – най-непосредствено въздействащи. Литературата пък е най-ерудираното изкуство и веднага ще обясня защо е така.
Идете в Африка или Океания и намерете някой рядко умен и надарен абориген. Покажете му картина на къпеща се Венера или Богородица с младенеца. Той не знае коя е Венера, нито Богородица, но все е виждал хубави голи жени и майки с бебета. А понеже е умен и надарен, може да оцени колко истински са нарисувани и колко радост има в погледа на Девата.
Изсвирете му песен на Шуберт. Той ще схване ритъма и отделни фрази от мелодията, а ако му я свирите непрекъснато, скоро ще я тананика, ще я засвири на примитивния си инструмент и дори ще се разтанцува, защото песента е изтръгнала емоционална реакция.
Накрая му дайте томче с литература. Това е всичко, което той ще възприеме, колкото и да е умен – томче хартия. Не става за ядене, става за горене. Ако все пак държите да изтръгнете някаква реакция на това изкуство, трябва да го научите да чете, а също така да му обясните някои неща, като художествена условност, метафора и сонет. Да му обясните що е то „българче” и защо се то гордее с родината си мила, както и кратък курс по история и география на земята му прекрасна и юнашкото й племе, но това в случай че сте проявили достатъчно здрав разум да му занесете томче на Вазов. Ако сте му занесли „Одисея” на Джойс или „1984” на Оруел, спукана ви е работата…
Вярвам, че ви убедих.
Да оставим нещастния абориген на нещастието му и да се върнем у нас, в Европа от ХХІ век. Тука децата се научават да четат още преди първи клас. А преди да започнат да четат, гледат кино и телевизия. Преди години имах честта да обсъждам „Матрицата” с 4-годишна госпожица. Детето съвсем отговорно и компетентно ми разясни всичко, което не бях доразбрала от филма. Когато порасне и прочете „1984”, романът сигурно ще й се стори семпъл и примитивен като басня за аборигени. А какво ще стане, когато стигне до романите, дето ние тепърва ще напишем, не смея да си помисля. Защото ще ни сравни и с Оруел, и с братя Уашовски и сравнението хич няма да е в наша полза, ако не се постараем здраво…
Цялата тази реторика, в която съвсем в духа на Русо въвлякох дивака и детето, ми беше нужна, за да обобщя една проста и очеизвадна истина: Всяко изкуство изисква усилия, а литературата като най-сложното изкуство изисква двойно повече знаене, можене и усилия. Направо да ми се чуди човек как можах да изпиша толкова много, за да кажа нещо толкова просто и ясно на всички.
Добре, следващата велика мъдрост ще я снеса направо и без излишна реторика. Ето я: Писането започва с четене и завършва с писане. Много, много четене и после много, много писане – какво има тук, дето да не е ясно от само себе си?
Ами не знам защо, но ме гложди едно съмнение, че май не всичко е толкова ясно и очевидно. Затова ще продължа, а пък който вече ме е разбрал, не е нужно да ми чете излиянията.
Словото е нашият инструмент, нашата четка и палитра, простете клишираното сравнение. Освен клиширано, то е и неточно, защото думите са много по-сложна и трудна за управление материя. Една дума носи повече информация, емоция, променлив смисъл – когато напишеш дори само три думи, можеш да кажеш в пъти повече, отколкото с три акорда или с три щриха. „Снегът зеленина сънува” – нима може художник да изрази това с три щриха или музикант – с три акорда? Да въплъти толкова красота, поезия и емоция, колкото носят тези три думи?
Вярвам, че и в това ви убедих.
Като хора, които пишат на родния си език, хубавото за нас е, че започваме да усвояваме инструмента си долу-горе по времето, когато прохождаме. Лошото е, че разликата между говоренето на роден език и качествената литература е колкото между ходещия човек и прима балерината на Болшой. Какво е направило тази жена да изглежда сякаш не й действа земното притегляне? Започнала е с елементарните стъпчици и приклякания, упражнявала е до изтощение подскоци и пируети, водила е жестока битка да я забележат, да я вземат в трупата, да я включат в четворката лебеди, накрая е станала прима. Години на къртовски труд и борба на живот и смърт. За нея онова с единия процент талант и 99-те труд не е изтъркано клише, а аксиоматична истина.
Пиша това изложение, за да изясня не само за другите, но и за себе си смисъла на една работилница. И понеже си говорим за думички, смисъла й, независимо дали ще я пишем на български или английски, се носи главно от корена й – работа.
Валидно за всички изкуства е, че първо се учим да ги възприемаме и разбираме, а после да творим. Простичко казано – учим се да критикуваме чуждите рисунки на круши. Гледаме и цъкаме с език – ама каква круша е това, моля ви се, не круша, ами някакъв уродлив барбарон. Нито цветовете, нито светлосенките й като хората, не изглежда сочна и със златисти лунички, ами пъпчива и прокажена изглежда, направо да му се отяде на човек. И да, много държа на това, определено е добре да се концентрираме върху круши. Не върху папая или манго, или някакъв друг вносен зеленчук. Образованието по литература в гимназията, съсредоточено над българските класици, въпреки непрежалимата си скука е измислено да работи в наша полза. Ако ще пишем на български, трябва да четем български автори. Съжалявам, но това е положението. И мен не ме кефи. Предпочитам да чета Маркес, но докато не пропиша на испански, ами продължавам тъпо и упорито да пиша на български, налага се да чета Радичков. А повярвайте ми, има какво да научим от Радичков.
Още нещо, което съвсем няма да ви хареса, знам си, но трябва да го кажа. Независимо какви чужди езици владеем, независимо какво четем в оригинал и от кого се влияем, всеки текст, написан на български език, трябва да осмисляме и анализираме в контекста на българската литературна традиция. Колкото и не-български да ни изглежда на пръв поглед, той е винаги част от българската литература, просто е така. Например – кое е общото между един разказ, написан от наши момчета, „Да обичаш Сам Сама” и прозата на Емилия Дворянова? За който ми отговори давам награда последен размер шоколад, честно.
Когато се научим да разбираме и анализираме, да сочим красноречиво гредата в чуждите очи, започваме да пишем. И не, не започваме веднага да рисуваме картина на Сътворението, започваме с рисунка на круша. Тия круши ги споменах милион пъти и вече здраво ви лазя по нервите. Умишлено е, да ви призная, защото от самото начало смятах да ви предизвикам – абе, вие опитвали ли сте някога да опишете круша? Не че нещо, ама все пак? Така де, всички сме виждали круши, яли сме круши, варили сме ги на компот, всеки идиот трябва да може да пише за круши. Не знам. Някога си мислех, че всеки идиот може от раз да изиграе убедително етюд със загубени ключове, а идиотът тогава бях аз.
Щом ви дразнят толкова крушите, тогава нека да поговорим за петела и дракона. Не искам да се хваля, обаче като видя картина на дракон, винаги мога да позная дали художникът може да рисува петли. Само който умее отлично да рисува петли, ще успее да нарисува хубав дракон. Иначе ще нарисува кофти дракон. Или гребенът на дракона ще е схумнат, или цветовете му смъцъфръцъни, абе въобще на дракон няма да прилича, даже на гарга рошава – ще прилича точно на нищо.
Сега ей тъй, по библейски, ще вдигна пръст и ще ви река – истина ви казвам! Ако не умеем да пишем за онова, което познаваме и сме видели с очите си, никога няма да се научим да пишем за непознатото и въображаемото. Точка.
Добре де, не съм забравила, че сме фантасти. Обаче, ако не умеем да предадем живо диалога на двете злобни бабки пред блока, които обсъждат разгорещено защо се развежда кака Люси от третия етаж, как ще успеем да предадем диалога на два също толкова злобни вампира, които обсъждат проклятието на вечния живот? Ако не можем да опишем драматично свадата в автобуса, на която сме станали свидетели вчера, как ще опишем епичната схватка между светли и тъмни елфи? Ако ни е трудно да напишем разказ на тема „Как майка изгори закуската тая сутрин и какво зловещо кафяво нещо беше омлетът ми”, на какво отгоре си въобразяваме, че ще е лесно да напишем разказа „Как космонавтът Пешо замина за Алфа Кентавър и каква зловеща извънземна цивилизация намери там”? Не се шегувам. Думата ми съвсем сериозно е за малките стъпки, подскоци и пируети, с които започва всяка прима балерина.
Видях, че вече е поставена първата задача за работилницата. Хм… Задачата е доста трудна, да ви кажа под секрет. Съвсем между нас да си остане, но ще споделя как аз бих подходила. Ами да, точно така, с четене. Нищо не знам за пустините, нито за тяхната флора и фауна, идея си нямам как изглеждат привечер. Тия подробности хич няма да ми потрябват за самия сюжет, но са ми нужни на мен. Дали ще ги имам предвид, или ще ги пренебрегна, трябва да ги знам. А особено ако реша да им противореча и да ги опровергая с нещо изцяло измислено и фантастично, още повече ми е нужно да ги знам.
Ето, подсказах ви и сега модераторите ще ме набият. Но нали поначало си прося боя с това писание. А за който ме е взел съвсем насериозно и се кани да пише за круши, давам още една подсказка – във френския модернизъм крушата е символ на сексуалност.
От сърце желая успех на творческата работилница!
Хванете някой художник и го питайте дали е така. Той ще ви каже, че това е много хубава философска сентенция, обаче далеч не е вярна. Защото рисуването винаги започва с круши.
Вземаме крушата и я поставяме на масата. Часове я съзерцаваме и дращим скици. Десетки, стотици скици на круши, а когато се научим да я рисуваме добре, започваме да рисуваме вази с цветя. Така минават години, преди да стигнем до петела и дракона…
Много обичам театъра. Ама толкова много, че преди години завърших курс по театрална режисура. Шест семестъра – три години, дипломирах се почти с отличен. А това „почти” е заради задължителните часове по актьорско майсторство. Така е, моля ви се, не може да ставаш режисьор, ако не си учил актьорство. Колкото и гениални идеи да имаш в главата си, не минаваш без етюди и монолози. Етюд е например – прибираш се вкъщи, бъркаш в чантата и установяваш, че си си загубил ключовете, звъниш на майка си, да й обясниш положението, а после от яд разбиваш вратата. Простичко, а? Просто е за който не го е опитвал. А пък аз, уви, съм чудовищно слаба актриса. Повтарях етюда със загубените ключове отново и отново, все не бях убедителна, ревеше ми се…
За изпита трябваше да подготвим монолог. Репетирах дни наред, за да се преборя за заветната тройка. Това, което ме спасяваше от самоубийствено умопомрачение, беше, че и далеч по-даровитите от мен в курса репетираха като луди, за да си изпипат монолозите за отличен. А още повече ми олекваше да знам, че и Де Ниро репетира до безкрай. А той е Де Ниро, по дяволите…
Изводът, който се опитвам да пробутам с тези круши и монолози, е – независимо от степента на дарбата ни, за да постигнем резултати, било посредствени или блестящи, трябва да положим усилия.
Казват, че музиката е най-абстрактното изкуство, а визуалните изкуства – най-непосредствено въздействащи. Литературата пък е най-ерудираното изкуство и веднага ще обясня защо е така.
Идете в Африка или Океания и намерете някой рядко умен и надарен абориген. Покажете му картина на къпеща се Венера или Богородица с младенеца. Той не знае коя е Венера, нито Богородица, но все е виждал хубави голи жени и майки с бебета. А понеже е умен и надарен, може да оцени колко истински са нарисувани и колко радост има в погледа на Девата.
Изсвирете му песен на Шуберт. Той ще схване ритъма и отделни фрази от мелодията, а ако му я свирите непрекъснато, скоро ще я тананика, ще я засвири на примитивния си инструмент и дори ще се разтанцува, защото песента е изтръгнала емоционална реакция.
Накрая му дайте томче с литература. Това е всичко, което той ще възприеме, колкото и да е умен – томче хартия. Не става за ядене, става за горене. Ако все пак държите да изтръгнете някаква реакция на това изкуство, трябва да го научите да чете, а също така да му обясните някои неща, като художествена условност, метафора и сонет. Да му обясните що е то „българче” и защо се то гордее с родината си мила, както и кратък курс по история и география на земята му прекрасна и юнашкото й племе, но това в случай че сте проявили достатъчно здрав разум да му занесете томче на Вазов. Ако сте му занесли „Одисея” на Джойс или „1984” на Оруел, спукана ви е работата…
Вярвам, че ви убедих.
Да оставим нещастния абориген на нещастието му и да се върнем у нас, в Европа от ХХІ век. Тука децата се научават да четат още преди първи клас. А преди да започнат да четат, гледат кино и телевизия. Преди години имах честта да обсъждам „Матрицата” с 4-годишна госпожица. Детето съвсем отговорно и компетентно ми разясни всичко, което не бях доразбрала от филма. Когато порасне и прочете „1984”, романът сигурно ще й се стори семпъл и примитивен като басня за аборигени. А какво ще стане, когато стигне до романите, дето ние тепърва ще напишем, не смея да си помисля. Защото ще ни сравни и с Оруел, и с братя Уашовски и сравнението хич няма да е в наша полза, ако не се постараем здраво…
Цялата тази реторика, в която съвсем в духа на Русо въвлякох дивака и детето, ми беше нужна, за да обобщя една проста и очеизвадна истина: Всяко изкуство изисква усилия, а литературата като най-сложното изкуство изисква двойно повече знаене, можене и усилия. Направо да ми се чуди човек как можах да изпиша толкова много, за да кажа нещо толкова просто и ясно на всички.
Добре, следващата велика мъдрост ще я снеса направо и без излишна реторика. Ето я: Писането започва с четене и завършва с писане. Много, много четене и после много, много писане – какво има тук, дето да не е ясно от само себе си?
Ами не знам защо, но ме гложди едно съмнение, че май не всичко е толкова ясно и очевидно. Затова ще продължа, а пък който вече ме е разбрал, не е нужно да ми чете излиянията.
Словото е нашият инструмент, нашата четка и палитра, простете клишираното сравнение. Освен клиширано, то е и неточно, защото думите са много по-сложна и трудна за управление материя. Една дума носи повече информация, емоция, променлив смисъл – когато напишеш дори само три думи, можеш да кажеш в пъти повече, отколкото с три акорда или с три щриха. „Снегът зеленина сънува” – нима може художник да изрази това с три щриха или музикант – с три акорда? Да въплъти толкова красота, поезия и емоция, колкото носят тези три думи?
Вярвам, че и в това ви убедих.
Като хора, които пишат на родния си език, хубавото за нас е, че започваме да усвояваме инструмента си долу-горе по времето, когато прохождаме. Лошото е, че разликата между говоренето на роден език и качествената литература е колкото между ходещия човек и прима балерината на Болшой. Какво е направило тази жена да изглежда сякаш не й действа земното притегляне? Започнала е с елементарните стъпчици и приклякания, упражнявала е до изтощение подскоци и пируети, водила е жестока битка да я забележат, да я вземат в трупата, да я включат в четворката лебеди, накрая е станала прима. Години на къртовски труд и борба на живот и смърт. За нея онова с единия процент талант и 99-те труд не е изтъркано клише, а аксиоматична истина.
Пиша това изложение, за да изясня не само за другите, но и за себе си смисъла на една работилница. И понеже си говорим за думички, смисъла й, независимо дали ще я пишем на български или английски, се носи главно от корена й – работа.
Валидно за всички изкуства е, че първо се учим да ги възприемаме и разбираме, а после да творим. Простичко казано – учим се да критикуваме чуждите рисунки на круши. Гледаме и цъкаме с език – ама каква круша е това, моля ви се, не круша, ами някакъв уродлив барбарон. Нито цветовете, нито светлосенките й като хората, не изглежда сочна и със златисти лунички, ами пъпчива и прокажена изглежда, направо да му се отяде на човек. И да, много държа на това, определено е добре да се концентрираме върху круши. Не върху папая или манго, или някакъв друг вносен зеленчук. Образованието по литература в гимназията, съсредоточено над българските класици, въпреки непрежалимата си скука е измислено да работи в наша полза. Ако ще пишем на български, трябва да четем български автори. Съжалявам, но това е положението. И мен не ме кефи. Предпочитам да чета Маркес, но докато не пропиша на испански, ами продължавам тъпо и упорито да пиша на български, налага се да чета Радичков. А повярвайте ми, има какво да научим от Радичков.
Още нещо, което съвсем няма да ви хареса, знам си, но трябва да го кажа. Независимо какви чужди езици владеем, независимо какво четем в оригинал и от кого се влияем, всеки текст, написан на български език, трябва да осмисляме и анализираме в контекста на българската литературна традиция. Колкото и не-български да ни изглежда на пръв поглед, той е винаги част от българската литература, просто е така. Например – кое е общото между един разказ, написан от наши момчета, „Да обичаш Сам Сама” и прозата на Емилия Дворянова? За който ми отговори давам награда последен размер шоколад, честно.
Когато се научим да разбираме и анализираме, да сочим красноречиво гредата в чуждите очи, започваме да пишем. И не, не започваме веднага да рисуваме картина на Сътворението, започваме с рисунка на круша. Тия круши ги споменах милион пъти и вече здраво ви лазя по нервите. Умишлено е, да ви призная, защото от самото начало смятах да ви предизвикам – абе, вие опитвали ли сте някога да опишете круша? Не че нещо, ама все пак? Така де, всички сме виждали круши, яли сме круши, варили сме ги на компот, всеки идиот трябва да може да пише за круши. Не знам. Някога си мислех, че всеки идиот може от раз да изиграе убедително етюд със загубени ключове, а идиотът тогава бях аз.
Щом ви дразнят толкова крушите, тогава нека да поговорим за петела и дракона. Не искам да се хваля, обаче като видя картина на дракон, винаги мога да позная дали художникът може да рисува петли. Само който умее отлично да рисува петли, ще успее да нарисува хубав дракон. Иначе ще нарисува кофти дракон. Или гребенът на дракона ще е схумнат, или цветовете му смъцъфръцъни, абе въобще на дракон няма да прилича, даже на гарга рошава – ще прилича точно на нищо.
Сега ей тъй, по библейски, ще вдигна пръст и ще ви река – истина ви казвам! Ако не умеем да пишем за онова, което познаваме и сме видели с очите си, никога няма да се научим да пишем за непознатото и въображаемото. Точка.
Добре де, не съм забравила, че сме фантасти. Обаче, ако не умеем да предадем живо диалога на двете злобни бабки пред блока, които обсъждат разгорещено защо се развежда кака Люси от третия етаж, как ще успеем да предадем диалога на два също толкова злобни вампира, които обсъждат проклятието на вечния живот? Ако не можем да опишем драматично свадата в автобуса, на която сме станали свидетели вчера, как ще опишем епичната схватка между светли и тъмни елфи? Ако ни е трудно да напишем разказ на тема „Как майка изгори закуската тая сутрин и какво зловещо кафяво нещо беше омлетът ми”, на какво отгоре си въобразяваме, че ще е лесно да напишем разказа „Как космонавтът Пешо замина за Алфа Кентавър и каква зловеща извънземна цивилизация намери там”? Не се шегувам. Думата ми съвсем сериозно е за малките стъпки, подскоци и пируети, с които започва всяка прима балерина.
Видях, че вече е поставена първата задача за работилницата. Хм… Задачата е доста трудна, да ви кажа под секрет. Съвсем между нас да си остане, но ще споделя как аз бих подходила. Ами да, точно така, с четене. Нищо не знам за пустините, нито за тяхната флора и фауна, идея си нямам как изглеждат привечер. Тия подробности хич няма да ми потрябват за самия сюжет, но са ми нужни на мен. Дали ще ги имам предвид, или ще ги пренебрегна, трябва да ги знам. А особено ако реша да им противореча и да ги опровергая с нещо изцяло измислено и фантастично, още повече ми е нужно да ги знам.
Ето, подсказах ви и сега модераторите ще ме набият. Но нали поначало си прося боя с това писание. А за който ме е взел съвсем насериозно и се кани да пише за круши, давам още една подсказка – във френския модернизъм крушата е символ на сексуалност.
От сърце желая успех на творческата работилница!