ШЕСТИ КРЪГ Първо упражнение: Текстове и дискусия

[Trip]

Пишети, маняци!

Така де, от 21-ви

[Rayko]

С риск да прозвучи тъпо(защото чаках докато съм на даскало някой друг да постне нещо) смятам да започна. Доколкото разбрах не трябва да се пишат параграфи, а просто да се щрихира началото на кратък разказ. Уверен, съм , че на минутата ще ме поправят , ако не е така.

Смятам , че е по добре да се почне с описанието на началния герой и успоредно с него да се описва пейзажа около него. За достоверност нека добавим поне двама-трима спътници към неговия малоброен отряд(тъй като никой не е достатъчно луд да влиза сам в пустинята, все пак това не е Роланд Стрелеца) Ако отряда е от повече души, пак става- колоната от уморени пътници/войници, пясъчните ветрове , вкарващи прах в очите им, бледнеещите сенки на хората/конете. Привечер е- нашия човек е уморен, но не искада спира- трябва да продължи към безличнита постройка. Защо? Защото в пустинята никакви хора не могат да оцелеят без кладенец. А, ако кладенецът е пресъхнал и погълнат от пустинята? Е, в широката ивица пясъци, зародили се преди столетия и функциониращи като граница между три кралства все има оазисi(тук спокойно можем да направим лек инфодъмп, в които се обяснява откъде героят знае това- бил той мъдрец или приключенец, който е посещавал библиотеката.Даже няма да е толкова инфодъмп, ако им някой по-любопитен спътник, и да се получи диалог). На другата сутрин трябва да продължи към плантациите на пясъчниците(раса фентъзи уроди, малко подобни на изсушени от слънцето трупове, които са неуязвими за слънчевата светлина. Отглеждат така наречената коя(имената са тъпички, но те най-лесно се оправят)-сиво-зелена висока човешки бой трева(с мъх по разклоненията) , от която се прави елексир, който пък лекува чумата. И те така, обаче нашия човек не знае със сигурност дали пясъчници въобще има, ама е чел и е сигурен, че трябва да опита(няма болен от чума роднина, нито пък иска да спаси света, щото иначе ще стане чекийджийско и посредствено фентъзи, без стойност) Като добавим малко кървави залези, и люлееща се трева, ше се оправи. На другата сутрин, след като са открили функциониращ кладенец в изоставената сграда въоръжената група се мъчи да общува с пясъчниците. "Изсъхналите" обаче искат живот за живота и главния герой се уговаря да изтъргува живота на приятелчетата си за целебното растение, като обещава да прикотка и други хора. Няколко часа по-късно на фона на пастелносиньото небе и песъчните ветрове силуетът на самотния търговец, с наръч на гърба се отправя към оазис, показан от пясъчниците. Въпросът е дали ще оцелее за да достави растението или не.

[Wind Wild]

Нека добавим едно леко странно дете със слаба физика и необичайни способности, заради което членовете на групата ни, или поне лидерът, е леко стресиран. Способностите на детето могат да са от полза, но самото то изпитва леко садистични наклонности и затова е завързано. Може да е от друга раса и да е попаднало сред нашите след някоя битка, в която са загинали "приятелите" му- хора, които са искали да използват способностите му и фактически със същата роля, която имат нашите герои в момента.
Също така могат да възникнат разногласия къде трябва да се преспи- развалините могат да предложат завет от вятъра и пясъка, но ако наоколо има разумни същества те вероятно също биха се подслонили там.
Оазисът пък може да предложи вода и евентуално някакви билки, които биха послужили за някой от членовете на групата, който има лека рана от ужилване на едно от тукашните насекоми.
Засега ухапването не е опасно, но ако не се намери лек до няколко часа отровата ще се разпростре и ужиленият започва да страда от халюцинации и висока температура, правейки го до голяма степен непредсказуем. Растението, което предлага лек не е рядко срещано, но може да се бере само по залез слънце. Ужиленият настоява да не се тревожат за него, и че могат да открият растението на следващият ден.
В крайна сметка може групата да се разцепи на две и коато тези, отишли до оазиса влязат в руините откриват момичето, което се е освободило и е изпопребило половината група. То обръща внимание на двамата новодошли, и бързо се справя с мацката, придружаваща ранения, а той се оказва имунизиран към нейните способности, именно заради ужилването. Е, колкото и да му пречат симптомите, които вече се проявяват той успява да я отпъди и да се погрижи за приятелите си.
На сутринта решават да я потърсят, защото тя е единственият им коз срещу човека, с когото са се запътили да преговарят. Оказва се, че руините, например полу-разрушена кула, има няколко подземни нива и цял град отдолу.
'Ми толкова, чувствайте се длъжни да критикувате.

[Pugsley]

Ъм, ми да, дано съм схванал, какво трябва да се прави, поне донякъде и да съм го и направил де


Нащо момче Санд ще е висок сухар, с комплекс за малоценност и бясна шизофрения. Да речем че ше е височък, суховат тип с мръсно руса коса, съмнителна хигиена и поглед на плейбой изръшнал не една-две сливови градини. Ще е ловец на глави в един доста неприветлив полупустинен свят където единствения начин да оцелееш е да оставиш вкусовите си предпочитания в някое друго измерение и да се прехранваш с единственото ядивно растение което за по-артистично мисля да кръстя Гняс (в чест на Кро). След като наш Санд обхожда пустинята с поглед и прави един по дълбочинен анализ забелязва полузаровените на места кости, в посока към растителността , което му подсказва че в недалечно минало тук е имало някаква доста масивна битка и оттам му хрумва идеята, че растителността, която керизи в далечината може да е същата тази гняс, за която стана дума по-рано. Доста ценена стока е храната на този свят и бая народ гризва дървото в опит да я владее. Хубавото е че Санд си има храна и преценя, че търсения от него човек е сам и извън закона, освен това добре запасен от тримата доверчиви идиоти, които е отарашил в предишния град и няма нужда да се домогва до нова храна и неприятности, но пък няма нищо което да го защити от нощния студ и Лошите Момчета (малък вид пакостливи хранещи се с плът Пловдивски рапери-влечуги), така че най-вероятно е драснал към сиво-безличното здание, което си след кратка консултация с дедуктивните си способности нашия герой определя като изоставено. Свършил с тези си размисли той решава, че ще е интелигентно да се промъкне към зданието под прикритието на залеза, който тъй като е привечер няма да се наложи да чака дълго.

[grellian]

И аз не съм сигурен, че съм спазил изискванията.
Поставил съм основни щрихи на доста баналната история, без да се задълбочавам особено.


Горещото слънце най-сетне се е скрило и нагрятата като пещ земя вече изстива. Температурата рязко пада и става студено. Х, яздещ камила, се е запътил към древна кула, за която се вярва, че в подземията й се съхранява безценен метал, който превръща кожата на притежателя в неподатлива на каквото и да било въздействие. Героят принадлежи към таен култ, посветен на някой си там бог, покривителстващ магията. Х също е магьосник и съзнава каква слава ще му донесе откритието.

Звездите блещукат и огряват все още държащата се кула, издигната преди хилядолетия. За нея се носят легенди, но по откритите летописи хората гадаят, че там са се извършвали „чудни” експерименти. Смята се, че магическо въздействие от кулата е превърнало някошните гори в безкрайна пустиня.

Не е известно откъде произлиза митичната история за метала, но Х е убеден, че ще открие нещо. Той е почти отчаян от скитането в пустинята, което, макар и подкрепено от магическа сила, е сурово и изпълнено с опасности. Основният начин, по който ще се поднася информацията ще бъде чрез мърморенето(проявяващата се лудост) на Х.

Недалеч от руините на някогашната кула се изправят високи, червеникавокафяви дървета, които изглеждат изгнили, стари. Но даже от далечината може да се види, че пясъкът не е засипал земята там. Вместо това покривката е бледа, почти бяла почва. Х осъзнава, че не може да види отвъд, макар че „горичката” е рядка, няма чак толкова растения.

Усмихва се, не може да повярва, че е толкова близо. Надеждата отново се възражда. Очите му се щурат насам-натам, приковават се в кулата. Очертанията на руината стават все по ясни.

едит: Може ли растенията да са "недалеч"?

[Zee]

Привечер е, оранжевото слънце клони към залез над ниските хълмове на пустинята. Върху оскъдната камениста почва растат само туфи остри треви и ниски храсти, а дърветата са на няколкостотин метра едно от друго. Като изключим гората на Молителите, към която вървят двама души. Но няма веднага да им обърнем внимание, вместо това ще приближим малко гледната си точка към зданието, от където идват.
То е огромно, изградено е от същите скали, от които са съставени околните хълмове; с квадратни основи, има три нива, всяко следващо по-малко от предишното; с други думи, прилича на пирамида, но не египетска, а вавилонска - зикурат. Има широки стълби отпред, сочещи към далечната гора. Някога, в древни времена, около пирамидата е имало чудни градини с тучна растителност, напоявана от специални канали, но сега всичко това може да се види само върху рисунките и мозайките във вътрешността на сградата.
Според легендите богът на Смъртта издигнал сградата направо от подземните си владения и я направил дом на любимата си жена, която била от човешкия род. Тя му родила много деца и така било поставено началото на родословието на жриците на Смъртта. От векове те участват в най-важните събития от живота на малобройния народ на Голямото сухо плато - помагат при ражданията или измиват мъртъвците и ги подготвят за срещата им с техния повелител, според случая.
Двете фигури идват от сградата и вървят към рехавата горичка в далечината. По-дребната, облечена в черно и с глава, покрита с шарф е на млада жена, за което намекват стойката и гъвкавата й походка. До нея върви мъж с побелели коси. Жената носи някакъв вързоп, а мъжът - ведро с вода и лопата.
Когато приближават горичката, формата на дърветата привлича погледа на читателя - стволовете им приличат на издължени, гротескни човешки фигури. Корените им са като крака, заровени в земята, а клоните - като ръце с разкривени от ревматизъм пръсти. Цветът на дървесната кора напомня за кожата на удавник, престоял няколко денонощия под вода.
Двамата спират в началото на гората. Мъжът оставя ведрото и се захваща да копае земята. Жената присяда на сухата пръст. Много е уморена. Болката от предишната нощ още не я напуска, но трябва да изпълни ритуала. Тя се взира в най-близкото дръвче и въздиша. Може би протяга ръка да го погали там, в горната част на ствола, където е оформено нещо като детско лице. Може би се вглежда в това лице опитвайки се да открие в него познати черти. Но не го докосва.
Когато мъжът приключва работа, тя развива вързопчето и изважда от него мъртвороденото си дете. Полага го в дупката. Спомня си за предишния път, когато е изпълнявала ритуала. Било е само преди година. Този път не трепери. Нагласява телцето и сама заравя гроба, оставяйки едната толкова мъничка и скъпа ръчичка да стърчи отгоре. Като клонче.
После излива водата от ведрото наоколо, същата вода, която акушерката е била приготвила за къпане на бебето предишната нощ. Изправя се и поглежда пак към дръвчето с детското лице, до което е седяла допреди малко, а после към новото гробче. Мисли си за двете си деца, отишли при смъртта без да са поели и един дъх живот. Мисли си за това, което ги очаква - да прекарат векове тук, в гората, в мълчалива молитва да им бъде отпуснат нов живот, без никой да знае дали тя ще бъде чута. Мисли си за отговорността, която тежи на плещите й. Тя е последната от вида/рода си и когато умре, нейното име ще е последното записано в хрониките. Жриците на бога на Смъртта ще се превърнат просто в една легенда.

[Roland]

Умишлено правя евтин пълп в момента, искам да видя дали и аз мога да се впиша като хората в упражнението, така че претенциите за гениална алтернативност ще ги оставя за следващи опити.
----------------------------

Сетинг:
Минна колония със скучно име от букви и цифри, където няма никаква фауна, но пък има залежи от произволен друднооткриваем другаде и супер скъп или нужен на галактиката елемент. Сивата сграда е бункер на военния отряд, който охранява минните операции. От самоо основаване на колонията преди три години има нещастни случаи, изчезвания, необясними злополуки. Военните не могат да разберат причините, но минната операция е твърде важна, за да се прекрати, така че те потулват инцидентите и бдят.

Герои:
- Джон Диксън - смел пехотинец. Чувство за хумор, добър в оцеляването, има малка сестра на Земята, която е болна и той се е записал в армията, за да я издържа, понеже са сираци.

- Джейн Вамп - смела екзобиоложка, пратена от Земята, за да открие дискретно причините за злополуките. Красива, червенокоса, големи очи. Джон Диксън е личната й охрана, докато се намира на колонията.

- Лейтенант Джонсън - смел, но обречен стар войник, който командва пехотинците на колонията. Знае много за живота. Ще умре драматично.

- Войници и миньори - жертви.

История:
- Откриваща сцена, в която совалката на Джейн Вамп каца на площадката на покрива на бункера. Лейтенант Джонсън посреща екзобиоложката, правейки мимоходом оценка на външността й. Не я харесва, смята, че земните учени нямат място на военен обект. Размишлява за проблемните цивилни. Тя обаче го изненадва - прагматична, целенасочена и очевидно привикнала на спартански живот, което малко вдига мнението му за нея. Двамата слизат в бункера и лейтенантът пуска малко бекстори за инцидентите. Изглежда повечето жертви са миньори и в повечето случаи изчезват безследно. Когато все пак открият тяло, то е покрито със странни зеленикави образувания, подобни на растителност. Войниците ги е гнус и не им е работа, така че телата се държат в морга долу под комплекса. Там има и медицинска лаборатория за целите на сюжета, но военният доктор е вдигнал ръце и няма информация. Джейн поглежда замислено през прозореца и вижда растителността, която едва се различава на отсрещния хоризонт. Пита за нея. Местната форма на кактуси, казва лейтенантът, но едва ли стават за сок, хаха.

- Втора сцена. Джон Диксън играе футуристична версия на покер с аверите. Печели умерено. Всички пускат лафове. Някой влиза в стаята и му казва, че лейтенантът го вика. Още лафове. Джон излиза и се среща с Джонсън и Джейн. Запознанства. Лейтенантът нарежда на Джон да ескортира екзобиоложката и да й съдейства. Джон козирува.

- Трета сцена. Слънцата пекат и Джон се поти. Джейн вероятно също се поти, но е целеустремена. Двамата разменят по някоя реплика за живота на войника и мисията на учения, докато вървят по пясъка към рехавата гора от "кактуси". Джейн иска да вземе проба, тъй като е огледала труповете в лабораторията и е установила, че по тях наистина има някаква форма на гъбички, която е причинила задръстване на дихателните пътища, убивайки ги бавно и в агония. И тъй като това е единствената известна растителност на планетата, тя иска да я проучи. Отблизо растенията не приличат много на кактуси, освен по това, че са месести и зелени. Нямат бодли, но вместо тях имат тънки ресни. Джейн си отрязва едно парче от ствола и с изненада вижда, че под него, стеблото на растението сякаш е изградено от някакъв кварцоподобен минерал. Джон се приближава и казва, че това прилича на онова, което копаят миньорите. Екзобиоложката го поразбутва с ножа си и установява, че кварцът е само покритие, а под него растението като че ли има... вени.

- Четвърта сцена. Лейтенант Джонсън проверява съобщение за злополука в мините. Слиза с отряд войници (всъщност в бункера са останали само двама на пост) и лекаря, но нещо не е както трябва. Осветлението не работи. Чуват се писъци. Безформено петно мрак се отделя от стената и събаря един пехотинец. Стрелба. Хаос. Мрак.

- Пета сцена. Джон и Джейн са в лабораторията, леко зачудени, че лейтенантът и войниците още не са се върнали от мините, но вниманието им е заето от собствените им открития. "Растението" изобщо не е растение, а някаква форма на влечуго. Нещо повече - изглежда дори отделено от ствола, парчето още е живо и сега започва да шава. Затворено в изолатора не може да направи нищо и Джейн проверява една от тезите си, като му пуска парченце от минерала, който се копае в мините. То пролазва до него и се увива около кварцоподобния камък. Джон и Джейн се споглеждат. Извънземна форма на живот, която по някакъв начин се храни от залежите под повърхността на планетата, вероятно унищожавайки в процеса какъвто друг живот е имало някога. Които залежи се изнасят най-нагло от хората. В този момент чуват изстрели и в лабораторията нахлуват двамата пехотинци, които са били на пост. Те стрелят към коридора, където се вижда пихтиеста зеленикава маса. С ресни. Всички се втурват към другия изход, сложен за сюжетно удобство в отсрещната страна на залата. Трябва да стигнат до покрива и да се качат на совалката, защото следващият снабдителен кораб на военните ще дойде чак след седмица. Ами ако не успеят? Джон предлага немислимото - трябва да взривят бункера, за да може, ако се провалят и никой не ги намери, на Земята да разберат, че тук се е случило нещо. Джейн е съгласна. Другите пехотинци си стрелят.

- Шеста сцена. Командната зала на бункера. На два коридора път от покрива и спасителната совалка. Джон набира командите за саморазрушение, докато Джейн гризе нокти от гузна съвест - смята, че тя е виновна, че е предизвикала извънземното растение като си е резнала. Джон я успокоява, че не е можела да знае и че може би е спасила живота на бъдещите поколения, които ще кацнат на планетата. Единственият оцелял пехотинец ги моли да побързат и стреля през вратата към нещо зад кадър. Джон въвежда финалните команди и всички се затичват към изхода.

- Седма сцена. Финал. Тримата тичат по покрива, а от вътрешшността на бункера ги следва пихтиестата зелена маса. Пехотинецът стреля и я забавя малко, но едно пипало се стрелва и го зашлевява през лицето. Преди да е успял да се окопити, извънземният организъм го е спипал. Джейн достига совалката и влиза вътре, но й трябва време, за да я подкара. Джон остава отвън, за да й даде това време. Тя успява да включи двигателите, но за него вече е късно да влезе. Споделят си влажни погледи, той я моли да се грижи за сестра му, вади граната и се хвърля върху извънземното. Джейн отлита, с лице, обляно в сълзи.

Бункерът се взривява. Камерата се насочва към чантата на екзобиоложката и последното парченце от извънземната проба. Енд кредитс.

------------------------------

Господи, колко е отвратително

[Roland]

Две забележки, сравнително малки на този етап, но важни, ако ще развивате сетингите си в разкази (което е хубаво, предвид че е в условието на упражнението ):

Грелиан - Растителността не е до сградата, а далеч от нея. Не са баш на противоположни хоризонти, но не са и една до друга.

Зий - сградата ти не може да е от същите скали, които изобилстват наоколо, тъй като според упражнението пустинята е гола. Т.е. скали няма

[Trip]

Като се замисля, скалите може да са неголеми и пръснати тук-таме, тъй че, ако и не да "изобилства" от тях, пустинята може да ги съдържа.

[grellian]

Грелиан - Растителността не е до сградата, а далеч от нея. Не са баш на противоположни хоризонти, но не са и една до друга.

Едитнах го, ако има нужда от още, казвайте.

Роланд, сега видях и твоето "упражнение". Според мен така е най-добре - да се направи резюме на целия разказ по сцени, а не само да се щрихира бекграунд стори-то.

[Pugsley]

Роланд, сега видях и твоето "упражнение". Според мен така е най-добре - да се направи резюме на целия разказ по сцени, а не само да се щрихира бекграунд стори-то.

Може да е най-добре, но не е указано в условията, които ако трябва да сме четсни са доста неясни. Малко по-конкретно нататъка плиз.

[Trip]

Е, не мисля, че са баш неясни, по-скоро са доста свободни :Р Което е и идеята, тъй като дискусията би трябвало да е по-важната част от работата - и в най-схематично нахвърляния сюжет ще има неща, за които да се хванем

Аз, за да потръгват вече нещата, ще почна с въпросите, първо към Zee, че по нейното нещо ми хрумнаха най-бързо. Впоследствие ще пиша и по останалите неща.

Та:

Привечер е, оранжевото слънце клони към залез над ниските хълмове на пустинята. Върху оскъдната камениста почва растат само туфи остри треви и ниски храсти, а дърветата са на няколкостотин метра едно от друго. Като изключим гората на Молителите, към която вървят двама души. Но няма веднага да им обърнем внимание, вместо това ще приближим малко гледната си точка към зданието, от където идват.

То е огромно, изградено е от същите скали, които изобилстват наоколо; с квадратни основи, има три нива, всяко следващо по-малко от предишното; с други думи, прилича на пирамида, но не египетска, а вавилонска - зикурат. Има широки стълби отпред, сочещи към далечната гора. Някога, в древни времена, около пирамидата е имало чудни градини с тучна растителност, напоявана от специални канали, но сега всичко това може да се види само върху рисунките и мозайките във вътрешността на сградата.

Нищо ли не е останало от тия градини? Растенията може да са се съсухрили, но архитектурните елементи би трябвало да са се запазили в някаква степен на разпад, ако не друго. Тия канали също. Казвам го, защото това може да послужи за декор на някоя сцена в разказа.

Според легендите, богът на Смъртта издигнал сградата направо от подземните си владения и я направил дом на любимата си жена, която била от човешкия род. Тя му родила много деца и така било поставено началото на родословието на жриците на Смъртта. От векове те участват в най-важните събития от живота на малобройния народ на Голямото сухо плато - помагат при ражданията или измиват мъртъвците и ги подготвят за срещата им с техния повелител, според случая.

Къде живее и как преживява малобройният народ и къде точно се намира Голямото сухо плато? Ако сградата е възникнала спонтанно и е един вид неръкотворна, има ли в нея някакви специални неща по нея, които да го показват? Рисунките и мозаиките (с "и", не "й" ) по повечето такива места обикновено са сцени от живота или богославенето на народа, който го е сътворил и обикновено са доста стилизирани, тъй като хората са разчитали на фантазията си, на ограничените си занаятчийски умения и на акумулиралата се култура на народа, за да изобразяват сцените. Как биха изглеждали тези сцени тогава, ако са плод на нещо не от този свят; ако са плод на (може би) директно видяното в друга реалност; ако са плод на неограничени (понеже би трябвало да са свръхестествени) умения за презентация на материала; ако са плод на "култура", съществуваща в отвъдното.
Горното е чудесна възможност да вкараш малко свят и атмосфера, като го вържеш същевременно със сюжета.

Когато приближават горичката, формата на дърветата привлича погледа на читателя - стволовете им приличат на издължени, гротескни човешки фигури. Корените им са като крака, заровени в земята, а клоните - като ръце с разкривени от ревматизъм пръсти. Цветът на дървесната кора напомня за кожата на удавник, престоял няколко денонощия под вода.

После излива водата от ведрото наоколо, същата вода, която акушерката е била приготвила за къпане на бебето предишната нощ. Изправя се и поглежда пак към дръвчето с детското лице, до което е седяла допреди малко, а после към новото гробче. Мисли си за двете си деца, отишли при смъртта без да са поели и един дъх живот. Мисли си за това, което ги очаква - да прекарат векове тук, в гората, в мълчалива молитва да им бъде отпуснат нов живот, без никой да знае дали тя ще бъде чута. Мисли си за отговорността, която тежи на плещите й. Тя е последната от вида/рода си и когато и тя умре, нейното име ще е последното, записано в хрониките. Жриците на бога на Смъртта ще се превърнат просто в една легенда.

Отговорността, за която загатваш, е хубав елемент, но имам няколко въпроса във връзка с това. Как ще изпълни тя тази отговорност? Защо умират децата й? Тя е жрица на бога на Смъртта; какво се е случило, че (явно) той я лишава от децата й, като прекъсва, един вид, собствената си кръвна линия?

А тази молитва за нов живот към същия този бог на Смъртта ли е отправена? Или към друг бог (на Живота?)? Тук може да изникне и някаква митологична система, и конфликт. Ако Жрица на смъртта отправя молби към друг бог, освен своя, значи нещо става.

Също така - какви са тези дървета? Само на мъртвородени деца?Умрели заради жестоките условия на живот (в такъв случай на мен лично ще ми трябва сцена, която да ги илюстрира силно и въздействащо)? Или по някаква друга причина (тогава ми се струва на място сцена между жрицата на тази "друга причина" и хората от Голото плато)?
В какво се състоят тогава молитвите на тези хора? Някой да върне децата им? Да ги дари с нови? Ако този Някой не е богът на Смъртта, значи конфликтът от личен (между жрицата и бога) става по-обхватен (между обезверен народ и бога). Богът на Смъртта тогава не би ли могъл да се опитва да спре това (докато другия бог се опитва да го продължи)? Да прати примерно разни екзотични пустинни зверове или нещо от сорта? Или друг, по-разговорлив пратеник например?

А ако дърветата не са само бебета? Ако са други хора? Може би загинали по специален начин хора? Или не? Може да са просто умрели хора, които обаче жителите от Голямото плато искат да върнат към (нещо като) живот по някакъв начин, под някаква форма? Може да е свързано с вярванията в бога на Смъртта и така да са проява не на бунт срещу него, а на тяхното преклонение? Какви биха могли да са им целите?

Още - колко бързо растат тези дървета? Защо изглеждат като хора? Може би са просто някакъв сорт надгробни паметници с особено значение (и ефект), а не ново(пре)създаващи се хора? Или това, че приличат на хора има някакъв друг символичен смисъл (и други ефекти)? А освен външния си вид какви други особености биха могли да имат? Растения ли са всъщност, в истинския смисъл на думата? Какви свойства биха могли да имат тогава? А освен всичко друго и привличат "нещо" към себе си, ако тази "гора" става обитавана от "нещо" с времето? ....

За това се сещам в момента

И накрая, към всички - пустините са с доста сурови условия за живот, но и неизменно поддържат изключително разнообразен такъв (не многоброен, но разнообразен). Като всеки екстремен климат, този в пустинята помага за развитието на извънредно странни - форми на живот - и животински, и растителни. Ще спомена само две прелюбопитни животинки - kangaroo rat и tenebrionid beetle. Поразтърсете се за още.

Също така пустините са няколко вида и се образуват по няколко различни начина - погледнете и това. Уикипедия според мен може да ви предостави цялата информация, нужна ви за кратък разказ, а в data.bg и zamunda.net бъка от суперяки енциклопедии на всякакви теми, вкл. биология и зоология. В тях също се търси много лесно.

[Zee]

Направих лека редакция на скалите, също така замених "фиданка" с "клонче".

Роланд, прав си донякъде. В една празна пустиня не може да има разни грамадни камъняци, разпръснати върху повърхността, но нищо не пречи да са под пясъка!

Трип, радвам се, че произведението ми предизвиква толкова въпроси, но за да отговоря на тях ще трябва да напиша 1000-страничен роман, а това не е съвсем подходящо за Първо Упражнение май. Разбирам каква е целта им и след известен задълбочен размисъл ще ти отговоря, доколкото мога. (Това с мозаЙките не го разбрах!?...)

[Marfa]

Аз, простете ми, че се намесвам, но не пречи в пустинята да има камъни. Ама нищо не пречи. Всъщност повечето пустини са каменисти, ще се учудите да разберете, че чисто пясъчните пустини са малцинство така да се каже. Тъй че камъни и пустиня се връзват

[Morwen]

Пък на мен ми се вижда твърде много като правене на сценарий за филм. Надявам се не всички упражнения да са в този формат.

Сетинг: Земята е претърпяла поредната си политическа криза, в резултат на която са гръмнали десетина ядрени бомби и всичко е изпепелено.

Герои: Хари - бивш безработен шофьор от малко градче в Тексас с посредствена интелигентност, доколкото знае е единственият оцелял човек, поне в обозримата му околност. Живее в изоставеното поделение, което някога е било извън града - единствената масивна сграда, сред лабиринта от малки дървени къщички, които са изчезнали напълно с бомбите. През деня стои в къщи, защото е много горещо, а и някога е чел, че слънцето усилва радиацията.

Исабела Нандес - мексиканско момиченце, дете на незаконни емигранти.

История: Ранна сутрин, Хари се прибира към зданието, нарамил наръч от растението, което представлява единствената му храна. Внезапно го напада ужасяващо животно, приличащо на уродлив вълк с дълга козина и един крак повече. След кратка, но кървава борба Хари убива животното и зарява трупа му. Не го яде, защото някъде е чел, че от яденето на месо от мутирало животно можеш да се разболееш от рак, тъй като поглъщаш директно радиоактивни частици. Понякога яде хлебарки, понеже е чел, че на тях радиацията не им действа. Което очевидно е било правилно, след като са оцелели след катастрофата.

Хари влиза в поделението и слиза в мазето, където има нещо като саморъчно пригоден бункер, който затиска с голямо желязно пано. Спомня си как е открил растението и бункера. Ретроспекция, нали. Флашбек, както е модерно да се казва. В деня на ядрената атака, той открива растението за първи път, след като един чакал му избягва при лов. Има свеж мирис и Хари сдъвква няколко листа, за да разкара гадния вкус от устата си. Това се оказва голяма грешка, тъй като само след час му става адски зле на стомаха и се скъсва от повръщане. Пикапът му сдава багажа, той се оказва сам и обезводнен насред пустинята. Вижда сградата и се дотътря до нея, поне да е на хладно. Затова и слиза в мазето, което му спасява живота. Той е там, вече почти осъзнал се от пристъпите на гадене и болезнено повръщане. И тогава усеща ослепяващата светлина, горещата вълна, разтърсването... всичко, както го е чел. Надява се да не е това, но когато излиза навън, вижда само голата пустиня и растенията в нея, всичко друго е изчезнало. Край на ретроспекцията, заспива.

Още една нощ, в която той вижда странно огромно същество в далечината, но успява да го избегне, стигайки до поделението в пълна паника.

Следва описание на ежедневният труден живот на Хари - как през деня спи, а през нощта ходи да си носи от растението. Тъй като вода няма, чрез различни останки в мазето на поделението е направил примитивна изтисквачка, чрез която извлича сока на растението и го пие. В началото го е болял стомах по половин ден, но сега вече е свикнал. Опитал се е и да намери други хора, но е открил, че пустинята е непреодолима с количествата храна и течности, които може да си набави.

Отново заспива, спомняйки си как цял живот се е страхувал от атомните бомби и е чел хаотично статии за тях и констатирайки с горчивина, че накрая са се оказали нужни, въпреки подигравките на приятелите му, че е параноик.

Следващ ден или по-скоро привечер. Хари чува ужасяващ рев и излиза готов да се защитава от каквото мутирало е дошло този път. Вместо това вижда плачещо момиченце на десетина години. Хари се опитва да й каже да не се страхува и да отиде при него, но то се разплаква още по-силно и избягва навън. Хари тича след нея и събаря на пясъка. Натъпква част от ризата си в устата й, защото тя не спира да пищи и да се мята. Занася я в бункера и я връзва. Опитва се да комуникира с нея и да й обясни, че само така ще оцелее, но всеки път когато й отпушва устата, тя започва да пищи и да говори на испански.

Момичето заспива, а Хари отива да събира от растението. Връща се. поглежда я и мисли, че тя е единственият му шанс да продължи човешкия род и се чуди дали ще може да прави секс с нея и дали от това ще се родят деца. Оглежда я и си го представа, много е гадно и педофилско. Слага ръце върху нея. Тя се събужда и той се осъзнава. Опитва се да я накара да яде или пие, но тя само се извива, така че той се отказва и пак й запушва устата, утешавайки се, че след ден-два сама ще поиска храна.

Още една нощ, в която по пътя го нападат две мутирали животни като предишното. Той успява да убие едното, а другото да накара да избяга, но тогава вижда, че е привлякъл вниманието на нещо по-голямо. Втурва се обратно в бункера, успява някак си да барикадира входа с металното пано, но върху него се посипват удари, разкъсват го и Хари усеща как разкъсват и него.

Съобщение от новините за това как издирването на малката Исабела Нандес, дете на незаконни имигранти, което пресякло границата заедно с родителите си е завършило благополучно. Тя е намерена в изоставено поделение, отвлечена от Хари Картър я е държал вързана. Това обяснява и няколко необясними случая на намерени убити домашни кучета. Маниакът е консумирал силно халюциногенно растение и вероятно е бил педофил.

Нещо такова.