Спряла съм да пиша твърде отдавна, та съм загубила много от навиците и опита си. Факт е, че доста време не съм получавала вдъхновение и този път смятам, че идеята наистина си заслужава. Поне още не знам някой да е писал за фентъзи, което на един етап престава да бъде такова.
Това, което поствам, е скапан и елементарен пролог. Уви, изглежда ще мине определено време преди главните герои да станат на години, да им поникне акъл и да обърнат сказанието на ницшеански вс схоластични дискусии, та и през неща като солипсизъм и консенсуална реалност да минат, като не пропуснат свойствата на добрия стар... материализъм. Абе ще се мъча да поствам и при нужда ще спойля.
!!! Това, за което наистина търся съвет, е стила ми. Някакси... закърнял е. Търся съвет как да се оправя с грапавостта и умрялостта му.
ПС Критикувайте без да ви пука за оскъдните ми четиринайсет години житейски път.
1
Каква пролет! Каква картина! Подигравка с поетичното в годишните времена! Зараждане на нов живот? Кал, студ и гъста лапавица- това поднасяше пролетта на обширното имение, чиято готическа архитектура и изпипана декорация го доближаваха до палат. Величаво и приветлино би било то в различно време, но мъгла бе закрила и него, и хоризонта, сливайки небе и земя и добавяйки им мърлявосив оттенък. Силуетите на овошките бяха сякаш призрачни и мъртвешки, а мокрите снежинки се сипеха от небето като рояци мъртви насекоми. Абстрактната характеристика на пейзажа говореше за празнота и смърт, за живот, чието съществуване предстоеше да бъде неуспешно.
Ниска, леко изгърбена фигура в някога шарен плащ похлопа по портите на имението и бе приета... както и беше очаквала.
Защото именно онези дни, чиято лепкава сивота се бе просмукала навсякъде, младата графиня понасяше последните дни на тежката си бременност. Заобиколена от слугини и боготворена от съпруга си, тя очакваше раждането на наследника и появата на поне една сибила.
Сибила беше дребната женица, която подслониха онази сива утрин, сибила, чийто лик напомняше самата Атропос. Поработи като градинарка и дори помощничка в почистването на гардеробната , но бе прекарала едва седмица в тази си служба, когато момчето се роди. Въпреки болнавата си майка, бебето бе съвсем здраво, с благороднически светла кожа и нежни, тъмни косъмчета по темето си. Беше дори енергично, шумно и твърдоглаво, сякаш твърдо решено да подчини света на волята си още сега. Писъците му ехтяха след трудното раждане, по време на първата баня, и макар да поспряха докато бе кърмено, се подновиха с падането на нощта.
Полунощ наближаваше. Белите ириси на сибилата, признак за нейната дарба, бяха съсредоточени върху новороденото. Малката стая, отредена за наследника през раниите му години, сега се осветяваше само от бледите пламъци на ароматни свещи, подредени по пода и мебелите. Нито луната, нито звездите благоволяха да погледнат момчето в тази съдбовна първа вечер, когато богинята-майка щеше да го дари с личност и гравира съдбата му върху младата му душа. С повече услилия и малко късмет, сибилата бе способна да се докосне до божествената ръка и да съзре поне един детайл от бъдещето, докато е все още прясно изсечен.
Тъмните, ръбести семенца, които бе сдъвкала и погълнала преди няколко минути, започнаха да се отразяват на състоянието и. Допреди малко беше коленичила пред люлката на ревящото бебе, изправена и спокойна. А сега едва забележимо, но сигурно, оскъдната и плът се итпускаше и гадателката бавно се свлече в купчина плат и крайници, в която ако чочешки форми не бяха търсени, нямаше и да се открият.
Полунощ настъпи.
И не като живо създание, а като парцалена кукла на конци, тялото и се размърда отново. Главата се изправи, а зениците сякаш направиха едно съвършено превъртане под едва отворените клепачи. Първоначалният шок отмина и сибилата успя достатъчно ясно мислено да помоли Морея, богинята-майка, да ракрие съдбата на това свое чедо. Молитвата бе чута, смесицата от психотропни вещества и свръхестествена намеса позволи на полуунесената да види обстановката с различни очи. В сюрреалистичната, меняща цвета си маса, която сега беше светът, се появи завихряне, водовъргеж, чийто източник беше новороденият наследник. Но вместо да отслабне, това завихряне се усилваше, докато след едва доловимо трепване на финия свят, се сля с бебето.
Досадният, разконцентриращ плач секна като отсечен. А очите на сибилата се разшириха, белите ириси сякаш блеснаха. В божествената вихрушка тя наистина бе видяла бъдещето.
Трансът и приключи след секунди. Момчето се разрева отново, по силно и настоятелно от преди.
-Шшшт...-прошепна му гадателката с изчерпващо се търпение.
Но после го остави да пищи.
По същия този начин, в полунощ, чрез благословените семена и необикновената си дабра, сибилата бе предсказала афери и бунтове, войни, започнати и незапочнати. После ги бе видяла повторно, сбъднати. Нямаше никакво съмнение, че картините, които сега се въртяха в ума и, щяха да се проектират и в реалността. Скорошната смърт на майката. Манастирът, зараждащият се еретически орден, наследникът, едва петнайсетгодишен, арбалетът и стрелата, която с безцеремонна прецизност се забива в гръкляна му, последвана от втора, и от трета...
Примерение, това беше най-добрият избор. Винаги. Но в момента най-важното за сибилата беше да измисли какво да съобщи на графа.
Затва си правя и труда да отговарям докато постнатото все още е на ниво "скапан и елементарен пролог".
