Posted: Sun May 11, 2008 12:41 pm
Roland wrote:Кхъм, що умряхте всички?
Roland wrote:Кхъм, що умряхте всички?
Alexis, тук според мен няма какво толкова да се редактира. За мен задачата е ясно изпълнена, защото героят се намира в ситуация непосредствено преди да открие трупа. Само отначало това "пригади му се" нещо не ми се връзва. "Догади му се" по мое мнение еПърва беше миризмата… Никога преди не я беше усещал, но знаеше, какво вещае. Учебниците често подвеждаха, но този път явно бяха прави. Тежката миризма на гнило и разложено сякаш преряза носа му и се заби директно в мозъка му. Пригади му се.
Теорията не го беше подготвила за това, а когато по-опитните го предупреждаваха, той винаги се хвалеше със здравия си стомах. Сега обаче едва успя да се наведе преди обядът му да се върне по обратния път.
Трябваха му няколко минути, за да свикне с новата още по-гадна комбинация от миризмите на смърт и повърнато. Вкусът в устата му го накара отчаяно да се разрови из дрехите си в търсене на ментови бонбони или дъвки. Уви, единствената му находка бяха 2 смачкани обвивки, които явно по инерция беше напъхал обратно в джобовете си, вместо да ги метне в най-близкото кошче. Накрая реши, че просто ще диша с отворена уста, така и другата миризма не се усещаше чак толкова силно.
Мен това ме навежда на мисълта, че човекът се занимава(занимавал) с медицина, и е запознат с това как миришат труповете и следователни би трябвало да се доверим на оценката му. Не би ли трябвало да открие труп, след като стаята смърди така ?Първа беше миризмата… Никога преди не я беше усещал, но знаеше, какво вещае. Учебниците често подвеждаха, но този път явно бяха прави. Тежката миризма на гнило и разложено сякаш преряза носа му и се заби директно в мозъка му. Пригади му се
Логическата последователност в началото ми се струва по-удачна, ако сложиш излизането в началото на изречението - един вид това е общата ситуация (излизане от вкъщи), а сетивното възприятие е елемент от нея (насред излизането ми блесна стъклото). А самото стъкло не ми се струва твърде релевантен детайл - което принципно е ок да го има тук-таме, колкото да се трупне малко конкретика, за да си представи човек по-ясно ставащото. Обаче ти започваш с това и то малко се набива в очи, аз лично очаквах да го свържеш със общата сцена или с мислите на героя, примерно - "Ситно натрошените по улицата бутилки блещукаха мързеливо на следобедното слънце". С това едно стъкло някак даваш твърде ярък и силен фокус, който не е обаче релевантен.Лъч светлина се отрази в счупена бирена бутилка на асфалта и аз замижах, докато излизах от къщи. Следобедната жега бе напоила въздуха и в подобен ден самото време забавяше ход. Вървейки по тротоара, това смолисто време ме изпълваше със спокойствие, с мир, онази фалшива ин-ян увереност, че животът ти е точно такъв, какъвто трябва да бъде и че на този свят няма нищо по-съвършено от твоето персонално сега.
Първото изречение ми звучи малко като отговор на някакъв въпрос в началото, а и въобще цялото "нямах търпение да се видим" се съдържа в "очаквах срещата със смесица от...". Драматичното "Почти" не ми се връзва логически с предното изречение. Подобни подхвърлени думички носят определена злокобност и аз повече си го представям като част от "Розовото прасе почти успя да разсее страховете ми от оранжавата лама. Почти." В твоите две изречение смисълът е полярно обратен и механизмът ми действа странно на съзнаниетоРазбира се, че нямах търпение да се видим, очаквах срещата с нея със смесица от копнеж и напрежение, които почти успяваха да нарушат покоя, който изпитвах в момента. Почти. Когато свърнех зад ъгъла, тя щеше да е там, насред малката детска площадка, вероятно седнала на катерушката или лениво люлееща се в люлката. Заспалата следобедна светлина щеше да блести като огън в червените й коси, а очите й - тези великолепни, чувствени злени очи - щяха да са затворени, сякаш следобедната горещина я зарежда с енергия така, както носеше спокойствие на мен.
С първото изречение малко се обърках за развитието на действието. В първия параграф описваш бутилката на асфалта пред входа, след това пишеш как нашият върви по тротоара, а сега - как сритва бутилката. Сиреч, той, разхождайки се по тротоара за тия два параграфа, е изминал само две-три крачки? Странно е, щото обявяваш как върви още в първия параграф и аз след това си го представям крачейки и изминавайки повече от 2-3 крачки.Подритнах счупената бутилка и пъхнах ръце в джобовете си. Част от мен искаше да побързам, да измина тези сто метра до ъгъла покрай стената на блока тичешком, да се втурна към площадката, за да стана по-бързо едно цяло с всичко онова, което този бавен следобед обещаваше. Друга част обаче, по-силната, по-съзерцателната част, тя искаше да се насладя на тези няколко крачки очакване и на слънчевото безвремие, разделящо последните няколко секунди мен от вечността на нашето ние. Засвируках си лениво и завих зад ъгъла.
Целта на упражнението е сцената ефективно да води до трупа, не да подсказва за наличието му В смисъл, тук целта е да преценим дали текстът води добре до въпросния труп, а не дали дава следи, че има такъв. Поне аз така го разбирам. И съответно мисля, че контрастът си е съвсем легален подход.Както съм писал някъде по-долу, е хубаво да се поразвият някакви нефелни подсказки за това, което следва - времето и лицето, в което е разказана историята, помагат. Ако обаче се разчита само на клиширано-идеализираната ситуация, непредубеден човек (непредубеден аз, по-точно) не може да е съвсем сигурен дали той ще види труп или ще види как някой друг нагъва мацката на нашия върху катерушката. Също така, ако се разчита само на общата ситуация, тоя откъс трудно би се вкарал в контекст и би бил подходящ единствено за начало на история, а там нещата са по-лесни за автора, защото още не е задал правилата, по които ще се развива тя. Но ако се подсилят малко подсъзнателното безспокойствие, което витае в откъса, мисля, че би бил ефективен.
За бутилката в началото - съгласен съм, че не трябва да е точно в отварящите думи, но за мен е атмосферичен елемент и не натоварва толкова много с очаквания. Дори като махна повторното й участие в третия абзац.Логическата последователност в началото ми се струва по-удачна, ако сложиш излизането в началото на изречението - един вид това е общата ситуация (излизане от вкъщи), а сетивното възприятие е елемент от нея (насред излизането ми блесна стъклото). А самото стъкло не ми се струва твърде релевантен детайл - което принципно е ок да го има тук-таме, колкото да се трупне малко конкретика, за да си представи човек по-ясно ставащото. Обаче ти започваш с това и то малко се набива в очи, аз лично очаквах да го свържеш със общата сцена или с мислите на героя, примерно - "Ситно натрошените по улицата бутилки блещукаха мързеливо на следобедното слънце". С това едно стъкло някак даваш твърде ярък и силен фокус, който не е обаче релевантен.
Еми не знам, мисля, че това е до лично възприятие. Според мен конструкцията си е валидна както за драматизъм, така и за обикновено подчертаване, както е в случая, че всичко му е толкова наред на нашия, че нищо не може да му наруши кефа.Драматичното "Почти" не ми се връзва логически с предното изречение. Подобни подхвърлени думички носят определена злокобност и аз повече си го представям като част от "Розовото прасе почти успя да разсее страховете ми от оранжавата лама. Почти." В твоите две изречение смисълът е полярно обратен и механизмът ми действа странно на съзнанието
За мен двете не си противоречат. Когато на човек му е леко на душата, той може да си свирука съвсем спокойно, колкото и да е опиянен от любов и жега.Накрая - някак цялото последно изречение ми излъчва лека нехайност от страна на нашия, а не настроението на дълбоко влюбен човек, изпаднал в транс от опияняващото време.
Целта на упражнението е сцената ефективно да води до трупа, не да подсказва за наличието му В смисъл, тук целта е да преценим дали текстът води добре до въпросния труп, а не дали дава следи, че има такъв. Поне аз така го разбирам. И съответно мисля, че контрастът си е съвсем легален подход.
Сиреч, да има подсказки При това достатъчно интригуващи, че да искаш да видиш какво става нататък, но пък сами по себе си параграфите да притежават нещо, което задържа интереса. Трябва да се създаде и да се контролира съспенсът, а разчитайки само на контраст, имаш шанс да въздействаш на някои читатели, които ще свържат перфектността с бедствие по-нататък. Мнозина обаче може и да не го направят.Цел: Да се научим да пишем параграфи, които да загатват за шокиращото разкритие по-напред в историята и да карат читателя да иска да ги прескочи, но които въпреки това да задържат интереса ни сами по себе си посредством каквото му хрумне на автора.
Всъщност симулация на мислите е най-подходяща в трето лице ограничена перспектива, защото тогава нямаш филтър. Тук имаш - героят разказва нещо, случило му се в миналото. Симулацията на мисли тук стои малко нагласено, а героят-автор на историята - self-conscious. Не мисля, че ти е нужна имитация на хаотични мисли, защото това значи много къса психическа дистанция, а философстването на нашия пък маркира някаква дистанцираност от случилото му се тогава.Общо на моменти използвам повторения и ненужни допълнителни думички, защото се опитвам да симулирам лека хаотичност на мислите на героя, все пак за кво ми е иначе това първо лице? Неща като излишното според теб "спокойствие" и други подобни. Сега ще ги разкарам обаче, за да видя как ще стоят.
Естествено, че може да остане, но имах предвид да е вързана някак с околната среда или ситуация. Абстрактно погледнато, вече си въвел елементите "входна врата", "ярък следобед" и " тротоар до улицата". Ако вържеш бутилката с нещо от тях, ще ми стои по стегната самата сцена. Сега е сякаш някаква камера се движи с нашия човек, зуумва внезапно на стъклото и след това сцената се разтваря в опиянените му мисли. Не е нужно да дава никакви очаквания, но така ми стои като snapshot, който не знам къде да го наместя в сцената даже във визуално отношение.За бутилката в началото - съгласен съм, че не трябва да е точно в отварящите думи, но за мен е атмосферичен елемент и не натоварва толкова много с очаквания. Дори като махна повторното й участие в третия абзац.
Ок. Аз просто не видях смисъл от толкова драматично подчертаване (драматично в езиковия смисъл - хем повторение, хем изречение от една дума в текст, който обикновено си служи с дълги изречения).Еми не знам, мисля, че това е до лично възприятие. Според мен конструкцията си е валидна както за драматизъм, така и за обикновено подчертаване, както е в случая, че всичко му е толкова наред на нашия, че нищо не може да му наруши кефа.
На мен като на читател ми наруши атмосферата на текста, защото ми извика картина на някой гаврош, който с ръце в джобовете си свирука безгрижно, щото му е топло и коремът му е пълен. Цялата поза на нашия човек и това "лениво" ми стоят точно нехайно, което пък за мен се прехвърля и към отношението му към срещата. Защото в предните параграфи имаме лексика като "ин-ян", което носи привкус на източен дзен; имаме смолистото време, което пък мен ме подсеща за начина, по който виждаме нещата в сънищата си; имаме онова готино наблюдение на това как ще е затворила очи мацката; имаме бавния ритъм (като се замисля, заради него би могъл да върнеш онова "спокойствие" в третото изречение).За мен двете не си противоречат. Когато на човек му е леко на душата, той може да си свирука съвсем спокойно, колкото и да е опиянен от любов и жега.
Когато излизах от къщи, лъч светлина се отрази в счупена бирена бутилка на асфалта и аз замижах. Следобедната жега бе напоила въздуха и в такъв ден самото време забавяше ход. Докато вървях по тротоара, това смолисто време ме изпълваше с мир, с фалшива ин-ян увереност, че животът ти е точно такъв, какъвто трябва да бъде, и че на този свят няма нищо по-съвършено от твоето собствено сега.
Първото болднато нещо е като вървенето в първия параграф, може да го смениш с "Тя ме чакаше (влизаш примерно в мечтателност моуд и махаш "щеше"-то, той е сигурен, че тя го чака там) зад ъгъла, насред площадката, седнала на катерушката или в лениво люлеещата се люлка (тук върнах оригиналния вариант)"Нямах търпение да се видим, очаквах срещата с нея със смесица от копнеж и напрежение, които почти успяваха да нарушат покоя, който изпитвах в момента. Почти. Когато свърнех зад ъгъла, тя щеше да е там, насред малката детска площадка, да седи на катерушката или лениво да се люлее в люлката. Заспалата следобедна светлина щеше да блести по обърнатото й към небето лице, а очите й щяха да са затворени, сякаш следобедната горещина я зарежда с енергия така, както носеше спокойствие на мен.
Пъхнах ръце в джобовете си. Част от мен искаше да измина тичешком тези сто метра до ъгъла покрай стената на блока, да се втурна към площадката, за да стана по-бързо едно цяло с всичко онова, което този бавен следобед обещаваше. Друга част обаче, по-силната от двете, тя искаше да се насладя на тези няколко крачки очакване и на слънчевото безвремие, разделящо последните няколко секунди мен от очакващото ме ние. Засвируках си лениво и завих зад ъгъла.