Отстрани сигурно изглеждаше смешно каква огромна власт имаше това дребно къдрокосо същество над такъв як исполин като него. Само че на него никак не му бе до смях. На лицето му бе изписан ужас от това, което осъзнаваше. Ситуацията бе следната : намираше се в апартамента си като неговата обична съпруга седеше с гръб към прозореца на парапета на балкона. А той стоеше на прага на вратата и не смееше да пристъпи напред.
- Хайде, скъпа, слез... слез оттам...Моля те - опита се да я вразуми.
- Знам, че го мога - отвърна му тя с по-спокоен тон.
- Какво да можеш, скъпа ?
- Мога да летя.
Той стисна очи за миг. От този отговор се бе боял. През последните дни жена му бе напълнила главата с разкази за сънищата й. В тях тя можела да лети и му описваше подробно какви чудни места е посетила посредством това й "умение". Обаче сега това не бе сън, а реалността...
- Скъпа, сама знаеш - това е лудост. Никой не може да лети.
- Не е вярно. Аз го мога - настоя си на своето.
- Това е било сън. Само сън...Моля те.
Цялото му тяло се тресеше, обхванато от страх. Но продължаваше да стои на място, защото, въпреки че лицето й не бе обърнато изцяло към него, тя със сигурност го следеше.
- Ти не знаеш. Не си ги виждал. Те са истински.
Паника бе настъпила в душата на исполина - нито смееше да мръдне, нито да проговори. Просто я наблюдаваше как се люлее на парапета и как лъчите на залязващото слънце играеха по чипото й носле.
Входната врата се хлопна. Чу се глас от антрето :
- Мамо?Татко?Прибрах се.
В хола влезе петнадесетгодишен русокос ангел. Дъщеря им застина за миг, за да осъзнае сцената, която вижда. След това с бързи крачки прекоси хола и избута баща си от прага.
- Татко, какво става?
- Майка ти...майка ти просто се люлее, ангелче - треперещият му глас издаваше, че за него тази сцена не е нещо обикновено.
Съпругата му извърна глава към тях. На лицето й видимо се четеше страх, което малко го поуспокои. Жена му нямаше да се осмели да върши глупости пред детето им. Предположението му се оказа вярно, след като видя, че тя започна да вдига краката си, за да ги върне от вътрешната страна на малката им бяла тераса.
- Мамо, не ! - викна дъщеря им. С две крачки тя се озова до майка си, която от своя страна, ридаейки, се притисна в тялото й.
- Спокойно, мамичко. Всичко е наред - успокояваше я тя, галейки косите й. Бащата със задоволство установи колко много е пораснала дъщеря им не само на ръст. Бяха толкова красиви - двете заедно, притиснати една в друга.
Тя я избута от гърдите си, хвана я за раменете и й каза :
- Ти можеш, мамо. Знам го. Можеш.
Изумление и смут се изписа по лицата на родителите й.
Паническият ужас отново се върна с пълна сила у него, когато дъщерята бутна майка си от терасата с думите :
- Лети!
Той заби пръсти в парапета и с разширени очи гледаше как съпругата му пада надолу. Това бяха двадесет етажа, за Бога!
- Лети, мамо! Лети! - продължаваше да крещи русият демон до него.
Но тя не полетя, а продължаваше смъртоносния си път надолу. Той трябваше да направи нещо! Каквото и да е! Напрегна цялата си воля, вперил поглед в бързопадащото тяло на съпругата си. Бяха изминали няколко мига, но за него те бяха равнозначни на векове. Не можеше да си позволи да я загуби.
- Стой там! - изрева той.
Не можеше да разбере добре какво става. Тя бе твърде далече, за да различи нещо повече от фигурата й. Мигновенно тълпа зяпачи се събраха около нея. Около трупа й. Сълзи се стичаха по бузите му. Не се срамуваше да тъжи за изгубената си любов.
- Ти успя, татко. Виж!
Той избърса сълзите и се опита да види какво става двадесет етажа по-надолу. Нищо не можеше да чуе заради звуците на града. Но нещо му направи впечатление. Зяпачите сочеха жена му, но главите им бяха извърнати нагоре, сякаш я гледаха във въздуха.
- Ти успя! Ти успя! - хвърли се да го прегърне и целува дъщеря му.
Все още смутен от случилото се, той обърна внимание на дъщеря си.
- Какво...какво направих?
- Ти я спря със силата на мисълта си - отвърна му тя, сияейки от щастие.
- Но...как?
- Спокойно, татко. И аз го мога.
- Ти ?!
- Да, мога да местя предмети само със силата на мисълта си.
- Но... след като можеше защо ти не спря майка си?
- Потърсих информация по този въпрос и открих, че когато тази дарба е толкова добре развита на моята възраст по всяка вероятност е предадена по генетичен път. Трябва да съм го наследила от някого от вас. Оставаше само да рабера от кого. Излгежда си ти.
- Затова ли бутна майка си? Заради някакъв шантав експеримент?
- Такава дарба, ако е дълбоко и трайно стаена, можеше да се отприщи само в изключителен случай. Спокойно татко, ако не беще ти - аз щях да я спра. Ти ме изпревари съвсем с малко.
- И сега какво?
- Затвори очи. И слушай. По-точно ще го усетиш.
Той я послуша. Чакаше. Мислите му препускаха бясно, припомняйки си отново и отново това, което се бе случило току-що. Бе в шок и не можеше да определи ясно чувствата си. Затворил очи, пулсът му започна да отслабва, духът му се успокои, дишаше бавно и дълбоко, усещайки свежестта на студения въздух."Виждаше" как лъчите на залязващото слънце обливаха лицето му. Мислеше си, че знае какво означава щастието. Бе се лъгал. Усещането бе много по-великолепно. Не бе поет и не можеше да го изрази с думи. Но разбираше, че такова щастие настъпва веднъж в живота.
Ако не бе го предупредила, той нямаше да усети лекото помръдване на пода. Отвори очите си и я видя, стиснала парапета, дишайки тежко.
- Много е изморително да го върша сама. Но това доказва колко съм силна.
- Ти винаги си била силна, ангелчето ми - реши да я похвали бащата.
Тя обърна лицето си към него. В очите й се четеше едновременно страхопочитание и силен ентусиазъм от осенилата я току-що идея.
- Ако обединим силите си, татко, ние можем...можем да преместим... - Тук тя се засмя и извика с пълен глас - ВСЕЛЕНАТА!
***
Толкова като за първи опит.
