Предполагам, че е излишно да казвам добрите страни на разказа - забавен, с хумор, антиклише - вие затова сте го писали и сигурно ги знаете.
За мен главният недостатък на разказа е, че твърде много пародира второстепенни неща. Елементарната некадърност сама по себе си не е смешна.
Промъкнаха се бавно до стените на Забранения манастир. Отвътре се чуваха дрезгавите пиянски песни на разпътни жени. Янбли се изчерви под козината си. Фронъс се опитваше да не издава колко го е страх. Рицарят бе стиснал смело меча си.
Щеше да намери Меча, Който Беше Дълъг и да надвие Спарак Гнилия преди да е разпрострял омразата и отчаянието си по света. Щеше да го стори не само заради света, но и за да отмъсти за своя велик баща, а и за древния мъдрец Нитрам, който му бе въпреки всичко неговият Дядо, пазейки го.
Стръмната пътека го отведе до малка фермерска къща. Стадо от тъй познатите нему овце блуждаеше безпътно по полянката наблизо. Фронъс се умили, но се зачуди къде ли са стопаните. После се сети. Сигурно бяха в къщата. Извика:
– Хей! Има ли някой!
Вратата се отвори и от нея излезе мъж, преминал разцвета на силите си, но все още не. По лицето му играеше несвойствена усмивка, а в очите блещукаше странно пламъче, докато го оглеждаше. Младежът се постресна, ала в същия миг мъжът каза:
– Здравей, странниче! Южен Ибн-Хияо ми е името и днес е щастлив ден под моя покрив! С милата ми жена тъкмо тази сутрин се сдобихме с момченце! Тъй хубаво е нашето бебе, че не мога да му се наситя! – При тези думи жена на около тридесет и две години и четири месеца излезе от къщата, понесла на ръце шаващо бяло вързопче. – Но кажи, кажи, какво те води при нашата къщурка?
Фронъс знаеше, че не бива да издава светлата си мисия пред тези добри хорица, защото вече бе видял какъв ужас могат да причинят Злобойните на обикновените селяни. Добре, че Дядо не бе бил никак обикновен, а дори магьосник! Затова реши благородно да излъже:
Целият този пасаж пародира клишетата във фентъзито, но има само едно-две места със собствен хумор, останалото е "вижте колко зле може да се пише", което е показвано през целия разказ. И когато е само то не е достатъчно. По-надолу са примери за същото по друг начин:
Джордж дотича до Фронъс и с един удар посече пипалата, полазили по краката му. После, докато другите Зловещици се окопитят, сряза и въжето, след което му метна дрехите и изчака да се облече, за да вземе меча си и заедно да продължат боя, след което.
Ок, очевиден коректорски пропуск. Сам по себе си обаче той не е забавен.
– Гноми! Тръгваме на Похот!
Ако играта на думи не се връзва с действието нататък си остава поредната правописна грешка и толкова.
И за да не съм голословно критична
Къпинови храсти деряха ръцете му, а лютива коприва жилеше голите му прасци. Кожените му обуща бяха разкъсани от остри камъни, скрити под дългата мокра трева. Боеше се, че в това време може да простине ужасно.
– Великата Дъга! – прошепна Янбли с благоговение. – Пътят Нагоре!
– Забранения Манастир – погледна решително Джордж Ойкумен.
– А, малинки! – извика Фронъс и приклекна до един храст.
Ето как една идиотска очевидно клиширана сцена, може да се комбинира добре със собствен хумор на разказа.
Също така на моменти ми идва твърде физиологичен хуморът. Примерно безмерно ме кефи това, че Фронъс обича да размишлява за света... приклекнал, обаче Фофтия, Баран-Чеб и онождоблин са ми малко елементарни като хумор. Също така и заклинанията. Да, много е идейно да са прочетени наобратно ругатни, ма като станат по-нецензурни такива не става по-смешно.
Има го и моментът, че повечето хора няма да се сетят за една част от игрите на думи свързани с Цитаделата и Тучков.
Едит: Пък аз не разбрах, че Меневив е икономът, много завоалирано ми се вижда, дори след като го прочетох.
