Пеещият проход - Rayko (OLD 4)
Posted: Sun Jan 27, 2008 5:44 pm
Пеещият проход
Сняг покриваше дивите и непристъпни чукари през повечето време от
годината.Тук господстваха студените зими-краткотрайните лета идваха и си отиваха без да оставят своя отпечатък върху земята.Силуетът на колосална планина доминираше над всички нейни сестри и техните братовчеди-хълмовете.Огромното земно възвишение гордо се извисяваше над негостоприемната тундра,показвайки силата и могъществото което само природата може да сътвори.От незапомнени времена блещукащите й шапки напомняха на хората къде свършват границите на тяхния свят и откъде започва светът на дивото и
непознатото.
Отрядът на Торвин се състоеше от двадесет и пет мъже готови на всичко за да открият злана жилка.Яздеха дребни кончета,купени от Скрежоград-последния бастион на човешка цивилизация в това
отдалечено кътче на света.Самият Торвин живееше в горите,опасващи градът -преживяваше като продава кожи на търговците
от Скрежоград.При последното си пребиваване там разбра,че някакви южняци търсят водач,който да ги преведе през необятния северен лес.Заплащането си беше добро,пък и траперът познаваше добре горите.И друг път беше превеждал групи като тяхната,но странно защо никоя от тях не се бе върнала.Дъбовете и леските скоро отстъпиха място на плътна армия от борове.Посивелият трапер разбираше как някой външен лесно би се изгубил тук.Накъдето и да се обърнеш боровете те притискаха,острите им върхове се люлееха от вятъра,а кафявите иглички покриваха животинската пътека с дебел килим .Навсякъде бе едно и също,само редките поляни позволяваха
някакъв ориентир.Мъхът по скалите,доколкото ги имаше позволяваше на ловецът да води отряда право към Стенещият проход-мястото откъдетозлатотърсачите започваха истиското приключение.Един от
омотаните в кожи ездачи застигна траперът и го сръчка:
-Ей,колко още?
-Вие момчета май нямата търпение да намерите златото,а?
-Аха.Казвам ти Крейг има предчувствие.А той разбира от тези неща.
-А Крейг знае ли че никой не се връщал от Стенещия,че да потвърди?Горяните и отшелниците говорят за планински
духове,великани и какви ли не чудатости.
-Питах колко остава Торвин- не поисках приказка за лека нощ.Запази си историите за лагерния огън и без това цяла нощ слушаме хъркането на Крейг.Златотърсачът продължи да се оплаква в същия дух,но ловецът беше престанал да слуша.Смъкна се от седлото и се отдалечи от групата.Гърбавия му нос задуши студения въздух,а очите му се взряха в небесата.След около километър се натъкнаха на първите преспи и на натежалите от белота борове.Беше стар сняг,поне на около две седмици,но на Торвин картинката му стана ясна.Колоната беше спряла,мъжете си подаваха пиячка и ругаеха лошото време.Старият трапер разхлаби карирания си шал и се обърна към тях:
-Знаете ли,Стенещия ще е затрупан доста време.Докато стигнем ни остават пет дена,после ви оставям да търсите за каквото сте дошли.
Започнаха да мърморят помежду си,накрая Крейг,който минаваше за най-отракан, отметна назад гуглата си и погледна ловеца в очите:
-Има достатъчно запаси за да издържим зимата-два или три дена не са от значение.Сега ако си свършил с размотаването ,нека продължим,златото не чака никого.
„Да,бе така като ви гледам без шейни и само с три товарни коня до две седмици ще сте подвили опашки в посока Скрежоград.Ако оцелеете и толкова де.”А на глас просто се изхили,и помоли да извинят стария глупак за бръщолевенето му.
Нярк се беше разположил удобно в едно „гнездо” в клоните на громна елха,кацнала на една от скалите,съставляващи Каменния водопад.Доволно предъвквайки ивицата сушено месо,той огледа
скрежасалата равнина под себе си.Вчера пак бе натрупало в проходите,но бригадите несъмнено се бяха справяли и с по лошо.Смяната му беше на привършване,но все пак се взря за последно през далекогледа.О,чудо на чудесата-в далечния южен край на
равнината,тук таме осеяна с кафеникави храсталаци се мержелееха някакви фигури.По издутите мускули на Нярк премина тръпка.Без съмнение около две дузини човеци си проправяха път през
равнината.До два дена щяха да са в Прохода,където Великата песен се извисява в небесата,или накратко Пеещия проход.Джуджешкото
наименование беше Срог.Доста от думите в езика им бяха кратки и ясни.Дори и собствените им имена-само благородниците си слагаха по някое „иъс” или „ий”.Погледнато от практическа страна много
по лесно е да крещиш в битка някое кратичко двусрично име отколк
ото такова,което ти преобръща езика наопаки докато го изречеш.
Докато се смъкваше по ледясалата въжена стълба,Нярк отново се изуми от натрапчивостта и наглостта на човешкия род.
”Хората си изпотрошиха краката да идват тук.Никой не се връща и все пак те продължават да прииждат.Сякаш са слепи за всичкия студ,глад и нищета.Виждат само драгоценните ни руди.Алчни са,в това
съмнение няма.”Долу,сред кафявите коренища на елата
един черен як предъвкваше купчинка слама.Тези издържливи животни пристъпваха със сигурна крачка през най каменистите и изронени пътечки.Тук горе джуджетата ценяха повече сигурността отколкото бързината.”По добре бавно отколкото въобще”,помисли си чернобрадкото,докато оседлаваше якът.След около три завоя
пътечката се разшири и Нярк застана очи в очи с новата смяна-русоляв хлапак на около стотина години,който почтително
отдаде чест и отби своето животно.Едно от копитата на яка изрита едно камъче,което стремително се затъркаля по обраслите с драки урви,продъжаващи до безкрай.Страшият огледа младока.По големите очи и леко заострените уши лесно се разбираше,че в тоя преобладаваше самодивското.
-Редови съгледвач Дирк готов да поеме стражата ,сър!
„Казват че имат удивително нощно зрение.Е,тая вечер ще му трябва”
-Долу в равнината има хора.Наблюдавай ги внимателно,войниче.Главния стражник ще иска пълен отчет утре сутрин.Аз отивам да уведомя Рогачите.
След няколко часа якът стигна до стъпалата на първия сигнален пост в областта за която Нярк отговаряше.Чернобрадото джудже се смъкна от седлото и разкърши снага.Изкачи стъпалата до площадката
и отвори вратата на вградената в скалите стаичка .Вътре го очакваха вечно начумерения Мют и дъртия Скрез.На Скрез му оставаше една година до пенсия,а за джуджешките стандарти това си беше
кажи-речи вдругиден.
-Палете сигналния,в равнината има хора.Около две дузини са.
-Ех,пак ли?
-Да,пак.Явно не са си научили урока.
Докато чаткаше кремъка и праханта,Скрез се извърна към Мют:
-Драсни една черта.
-Колко стават?-полюбопитства Нярк.
Тежкото длето заработи в синхрон с чука на Мют.Беше си чисто удоволствие да го гледаш,дори и когато просто дълбае в скалата.
-Таз ми е триста и шейсетата откак съм на служба ,сър,тъй да знаете-белобрадкото беше запалил огъня и чакаше за отговор от сигналния пост в другия край на дерето,разделящо двата скални масива.
Стражникът извади лулата си,натъпка я и поиска праханта.Докато вдишваше първите арматни валма,Мют се намъкна в стаичката и излезе с манерка,пълна с вкусна бира.Хмелът вирееше в някои от
долчинките из планината,а кланът на русолявия и кисел Мют се славеше с отличните си пивовари.
-Наздраве ,Нярк.
След като отпуши манерката,отпи и примлясна Нярк просто не се сдържа:
-Абе как бирата ти е толкова сладка а ти вечно си толкова намръщен сякаш ти е изчезнал талантът.(Това се равнява на човешкото „сякаш са ти потънали гемиите”.От незапомнени времена Пантеонът на
боговете беше дарил всяко едно джудже с един от Великите таланти- Майсторлък, Сила и Вяра.В зависимост от това доколко джуджето упражнява своя талант,той се разрастваше и разсрастваше.Понякога
се случваше талантите да се смесят-такъв бе случаят при Рогачите,верски фанатици готови да умрат в битка за боговете
на планината.Някои казваха че те дори не се бият за крал и родина,а по скоро угаждаха на Кървавия Пантеон.)Светлото джудже поприглади брадата си и просто сви рамене.Стария наблюдател се обърна към стражника,позакашля се малко и изхриптя с дрезгавия си глас:
-Бригадите са почистили прохода,до ден ония,рогатите ще са готови.
-Идеално.Както винаги беше удоволствие за мен да се побъбрим, но както се казва дългът ме зове.Ще се видим на пира по случай Есенните Занаяти,стария Фрост ще си взема чирак.
-Тоя път колко ще го изтърпят?
-Незнам,но предишния младок избяга с ревове и стана монах.
Засмяха се дружно-ковачът Фрост беше известен със заядливия си нрав из цялата си планина.Казваха че дори огледалата гледал накриво.
Нярк отново възседна кроткия си як и продължи към първото планинско селце.Дори в тъмното добичето стъпваше уверено и умело се движеше по средата на планинската пътека.Чернобрадия се унесе на седлото ,чак на разсъмване се разбуди и съгледа сивите къщички и землянки на Киркоград...
* * *
“Дърто,съвсем си изкукуригал на стари години.Проходите не се самопочистват ей така.”Изумлението пробяга по лицето на Торвин, а последвалото го намръщено изражение стресна младия Мейкън,дошъл
да попита защо пак се бавят.
-Вятърът ще да е бил старче,няма какво толкова да му мислиш.
Старият човек го изгледа студено.Тоя път беше стигнал чак до първия
проход,обикновено оставяше групите в началото на планината.Стана му жал за неопитните градски авантюристчета.
Траперът смъкна ръкавицата от катерича кожа,наплюнчи показалец и вдигна ръка.”Духа точно срещу мен и все пак-има нещо гнило в тая работа”
-Вятърът не ще да ги е продухал чак толкоз добре,синко.
-Не съм ти син.
-Може да не си извадил късмет с баща като мен,но съдбата очевидно е с вас.
Пусна една от прословутите си усмивки с липсващ преден зъб,но пустия му младеж не се развесели.Докато си проправяше път към
Крейг,който дялкаше нещо Торвин си помисли колко ще успее да измъкне от наивника.
-Крейг,аз тръгвам.Дотук бях.Задържа ме само обстоятелството ,че не си ми платил.
-Тъй ли?
Нож проблясна в ръкава на трапера,преди да продължи.Старият се постара Крейг да забележи този определено красноречив жест.
-Хайде,хайде.Двадесет сребърника,колкото ми обеща.
Крейг го погледна в очите и въздъхна.Извади една кесия от уплътненото си с кожи от тюлен палто и я подаде на трапера.
-Както кажеш.Прав ти път.
-Късмет с намирането на жилката,момче.И гледайте да се върнете читави.
Обърна се и потегли към временната конюшня.След половин час златотърсачите гледаха как гърба му се отдалечава в равнината.
-Майната му и на Торвин и на приказките му.-Крейг се беше надигнал и се опитваше да вдъхне кураж у другарите си.-Някой горе ни пази,това е ясно.С тоя късмет до два дена ще сме в Стенещия.
Слабите въгласи изразиха мнението на групичката по ъпроса.Омотаните в кожи вързопи потеглиха на дребните си кончета по правия като стрела път.Спряха да лагеруват на два пъти-ядоха сухоежбина и спаха в студените си палатки.На третата сутрин от навлизането им в клисурите най-накрая стигнаха целта си.Намираха се по средата на прословутия Пищящ или Стенещ проход.Картите в
Скрежоград се изчерпваха дотук.Именно този проход бе накрал стотици хора да загърбят еднообразието на ежедневието си и да опитат късмета си като златотърсачи.Надупчените скали издаваха
странен,свистящ звук.Вятърът се провираше из всяка пукнатина или цепнатина и изпълваше канъона със странната си музика. Придържайки с една ръка гуглата към главата си Крейг застана срещу
останалите авантюристи.
-Е,това е Стенещия.Нищо не може да се сравни с толкова топло посрещане,а?
Никой не се изсмя.Нещо злокобно и мрачно тегнеше по отрупаните със сняг чукари и камънаци.
-Ъъъ,шефе защо вятърът не е продухал и останалия проход?
-Знам ли...
Тогава го чуха.Някъде отгоре,сякаш слизащ от небесните висини се извиси чудовищен звук.Той не беше поглъщащ,той просто влизаше през теб и се загнездваше вътре,карайки тялото ти да се тресе като
обезумяло.”Не ще да е бил вятърът,дето е почистил прохода”-помисли си Мейкън и усети че от ушите му блика нещо топло.Докосна ги и разбра че кръв шуртеше оттам.От другата страна на клисурата се
обади втори грохот,подобен,но някак по басов от първия.Горе Рогачите надуваха с всичка сила двата Рога-Пазители на
Планината.Песента на роговете се сля в едно и увеличена многократно от собственото си ехо започна да срутва насъбралия
се по върховете и стените на прохода сняг .Лавината започна да се спуска надолу,яхнала стръмния склон.„Планината се срутва върху
ни...”мислеше си дезиорентираният Крейг.И беше наполовина прав.След миг огромното количество снежна маса ги притисна,смаза и
погреба.
Сняг покриваше дивите и непристъпни чукари през повечето време от
годината.Тук господстваха студените зими-краткотрайните лета идваха и си отиваха без да оставят своя отпечатък върху земята.Силуетът на колосална планина доминираше над всички нейни сестри и техните братовчеди-хълмовете.Огромното земно възвишение гордо се извисяваше над негостоприемната тундра,показвайки силата и могъществото което само природата може да сътвори.От незапомнени времена блещукащите й шапки напомняха на хората къде свършват границите на тяхния свят и откъде започва светът на дивото и
непознатото.
Отрядът на Торвин се състоеше от двадесет и пет мъже готови на всичко за да открият злана жилка.Яздеха дребни кончета,купени от Скрежоград-последния бастион на човешка цивилизация в това
отдалечено кътче на света.Самият Торвин живееше в горите,опасващи градът -преживяваше като продава кожи на търговците
от Скрежоград.При последното си пребиваване там разбра,че някакви южняци търсят водач,който да ги преведе през необятния северен лес.Заплащането си беше добро,пък и траперът познаваше добре горите.И друг път беше превеждал групи като тяхната,но странно защо никоя от тях не се бе върнала.Дъбовете и леските скоро отстъпиха място на плътна армия от борове.Посивелият трапер разбираше как някой външен лесно би се изгубил тук.Накъдето и да се обърнеш боровете те притискаха,острите им върхове се люлееха от вятъра,а кафявите иглички покриваха животинската пътека с дебел килим .Навсякъде бе едно и също,само редките поляни позволяваха
някакъв ориентир.Мъхът по скалите,доколкото ги имаше позволяваше на ловецът да води отряда право към Стенещият проход-мястото откъдетозлатотърсачите започваха истиското приключение.Един от
омотаните в кожи ездачи застигна траперът и го сръчка:
-Ей,колко още?
-Вие момчета май нямата търпение да намерите златото,а?
-Аха.Казвам ти Крейг има предчувствие.А той разбира от тези неща.
-А Крейг знае ли че никой не се връщал от Стенещия,че да потвърди?Горяните и отшелниците говорят за планински
духове,великани и какви ли не чудатости.
-Питах колко остава Торвин- не поисках приказка за лека нощ.Запази си историите за лагерния огън и без това цяла нощ слушаме хъркането на Крейг.Златотърсачът продължи да се оплаква в същия дух,но ловецът беше престанал да слуша.Смъкна се от седлото и се отдалечи от групата.Гърбавия му нос задуши студения въздух,а очите му се взряха в небесата.След около километър се натъкнаха на първите преспи и на натежалите от белота борове.Беше стар сняг,поне на около две седмици,но на Торвин картинката му стана ясна.Колоната беше спряла,мъжете си подаваха пиячка и ругаеха лошото време.Старият трапер разхлаби карирания си шал и се обърна към тях:
-Знаете ли,Стенещия ще е затрупан доста време.Докато стигнем ни остават пет дена,после ви оставям да търсите за каквото сте дошли.
Започнаха да мърморят помежду си,накрая Крейг,който минаваше за най-отракан, отметна назад гуглата си и погледна ловеца в очите:
-Има достатъчно запаси за да издържим зимата-два или три дена не са от значение.Сега ако си свършил с размотаването ,нека продължим,златото не чака никого.
„Да,бе така като ви гледам без шейни и само с три товарни коня до две седмици ще сте подвили опашки в посока Скрежоград.Ако оцелеете и толкова де.”А на глас просто се изхили,и помоли да извинят стария глупак за бръщолевенето му.
Нярк се беше разположил удобно в едно „гнездо” в клоните на громна елха,кацнала на една от скалите,съставляващи Каменния водопад.Доволно предъвквайки ивицата сушено месо,той огледа
скрежасалата равнина под себе си.Вчера пак бе натрупало в проходите,но бригадите несъмнено се бяха справяли и с по лошо.Смяната му беше на привършване,но все пак се взря за последно през далекогледа.О,чудо на чудесата-в далечния южен край на
равнината,тук таме осеяна с кафеникави храсталаци се мержелееха някакви фигури.По издутите мускули на Нярк премина тръпка.Без съмнение около две дузини човеци си проправяха път през
равнината.До два дена щяха да са в Прохода,където Великата песен се извисява в небесата,или накратко Пеещия проход.Джуджешкото
наименование беше Срог.Доста от думите в езика им бяха кратки и ясни.Дори и собствените им имена-само благородниците си слагаха по някое „иъс” или „ий”.Погледнато от практическа страна много
по лесно е да крещиш в битка някое кратичко двусрично име отколк
ото такова,което ти преобръща езика наопаки докато го изречеш.
Докато се смъкваше по ледясалата въжена стълба,Нярк отново се изуми от натрапчивостта и наглостта на човешкия род.
”Хората си изпотрошиха краката да идват тук.Никой не се връща и все пак те продължават да прииждат.Сякаш са слепи за всичкия студ,глад и нищета.Виждат само драгоценните ни руди.Алчни са,в това
съмнение няма.”Долу,сред кафявите коренища на елата
един черен як предъвкваше купчинка слама.Тези издържливи животни пристъпваха със сигурна крачка през най каменистите и изронени пътечки.Тук горе джуджетата ценяха повече сигурността отколкото бързината.”По добре бавно отколкото въобще”,помисли си чернобрадкото,докато оседлаваше якът.След около три завоя
пътечката се разшири и Нярк застана очи в очи с новата смяна-русоляв хлапак на около стотина години,който почтително
отдаде чест и отби своето животно.Едно от копитата на яка изрита едно камъче,което стремително се затъркаля по обраслите с драки урви,продъжаващи до безкрай.Страшият огледа младока.По големите очи и леко заострените уши лесно се разбираше,че в тоя преобладаваше самодивското.
-Редови съгледвач Дирк готов да поеме стражата ,сър!
„Казват че имат удивително нощно зрение.Е,тая вечер ще му трябва”
-Долу в равнината има хора.Наблюдавай ги внимателно,войниче.Главния стражник ще иска пълен отчет утре сутрин.Аз отивам да уведомя Рогачите.
След няколко часа якът стигна до стъпалата на първия сигнален пост в областта за която Нярк отговаряше.Чернобрадото джудже се смъкна от седлото и разкърши снага.Изкачи стъпалата до площадката
и отвори вратата на вградената в скалите стаичка .Вътре го очакваха вечно начумерения Мют и дъртия Скрез.На Скрез му оставаше една година до пенсия,а за джуджешките стандарти това си беше
кажи-речи вдругиден.
-Палете сигналния,в равнината има хора.Около две дузини са.
-Ех,пак ли?
-Да,пак.Явно не са си научили урока.
Докато чаткаше кремъка и праханта,Скрез се извърна към Мют:
-Драсни една черта.
-Колко стават?-полюбопитства Нярк.
Тежкото длето заработи в синхрон с чука на Мют.Беше си чисто удоволствие да го гледаш,дори и когато просто дълбае в скалата.
-Таз ми е триста и шейсетата откак съм на служба ,сър,тъй да знаете-белобрадкото беше запалил огъня и чакаше за отговор от сигналния пост в другия край на дерето,разделящо двата скални масива.
Стражникът извади лулата си,натъпка я и поиска праханта.Докато вдишваше първите арматни валма,Мют се намъкна в стаичката и излезе с манерка,пълна с вкусна бира.Хмелът вирееше в някои от
долчинките из планината,а кланът на русолявия и кисел Мют се славеше с отличните си пивовари.
-Наздраве ,Нярк.
След като отпуши манерката,отпи и примлясна Нярк просто не се сдържа:
-Абе как бирата ти е толкова сладка а ти вечно си толкова намръщен сякаш ти е изчезнал талантът.(Това се равнява на човешкото „сякаш са ти потънали гемиите”.От незапомнени времена Пантеонът на
боговете беше дарил всяко едно джудже с един от Великите таланти- Майсторлък, Сила и Вяра.В зависимост от това доколко джуджето упражнява своя талант,той се разрастваше и разсрастваше.Понякога
се случваше талантите да се смесят-такъв бе случаят при Рогачите,верски фанатици готови да умрат в битка за боговете
на планината.Някои казваха че те дори не се бият за крал и родина,а по скоро угаждаха на Кървавия Пантеон.)Светлото джудже поприглади брадата си и просто сви рамене.Стария наблюдател се обърна към стражника,позакашля се малко и изхриптя с дрезгавия си глас:
-Бригадите са почистили прохода,до ден ония,рогатите ще са готови.
-Идеално.Както винаги беше удоволствие за мен да се побъбрим, но както се казва дългът ме зове.Ще се видим на пира по случай Есенните Занаяти,стария Фрост ще си взема чирак.
-Тоя път колко ще го изтърпят?
-Незнам,но предишния младок избяга с ревове и стана монах.
Засмяха се дружно-ковачът Фрост беше известен със заядливия си нрав из цялата си планина.Казваха че дори огледалата гледал накриво.
Нярк отново възседна кроткия си як и продължи към първото планинско селце.Дори в тъмното добичето стъпваше уверено и умело се движеше по средата на планинската пътека.Чернобрадия се унесе на седлото ,чак на разсъмване се разбуди и съгледа сивите къщички и землянки на Киркоград...
* * *
“Дърто,съвсем си изкукуригал на стари години.Проходите не се самопочистват ей така.”Изумлението пробяга по лицето на Торвин, а последвалото го намръщено изражение стресна младия Мейкън,дошъл
да попита защо пак се бавят.
-Вятърът ще да е бил старче,няма какво толкова да му мислиш.
Старият човек го изгледа студено.Тоя път беше стигнал чак до първия
проход,обикновено оставяше групите в началото на планината.Стана му жал за неопитните градски авантюристчета.
Траперът смъкна ръкавицата от катерича кожа,наплюнчи показалец и вдигна ръка.”Духа точно срещу мен и все пак-има нещо гнило в тая работа”
-Вятърът не ще да ги е продухал чак толкоз добре,синко.
-Не съм ти син.
-Може да не си извадил късмет с баща като мен,но съдбата очевидно е с вас.
Пусна една от прословутите си усмивки с липсващ преден зъб,но пустия му младеж не се развесели.Докато си проправяше път към
Крейг,който дялкаше нещо Торвин си помисли колко ще успее да измъкне от наивника.
-Крейг,аз тръгвам.Дотук бях.Задържа ме само обстоятелството ,че не си ми платил.
-Тъй ли?
Нож проблясна в ръкава на трапера,преди да продължи.Старият се постара Крейг да забележи този определено красноречив жест.
-Хайде,хайде.Двадесет сребърника,колкото ми обеща.
Крейг го погледна в очите и въздъхна.Извади една кесия от уплътненото си с кожи от тюлен палто и я подаде на трапера.
-Както кажеш.Прав ти път.
-Късмет с намирането на жилката,момче.И гледайте да се върнете читави.
Обърна се и потегли към временната конюшня.След половин час златотърсачите гледаха как гърба му се отдалечава в равнината.
-Майната му и на Торвин и на приказките му.-Крейг се беше надигнал и се опитваше да вдъхне кураж у другарите си.-Някой горе ни пази,това е ясно.С тоя късмет до два дена ще сме в Стенещия.
Слабите въгласи изразиха мнението на групичката по ъпроса.Омотаните в кожи вързопи потеглиха на дребните си кончета по правия като стрела път.Спряха да лагеруват на два пъти-ядоха сухоежбина и спаха в студените си палатки.На третата сутрин от навлизането им в клисурите най-накрая стигнаха целта си.Намираха се по средата на прословутия Пищящ или Стенещ проход.Картите в
Скрежоград се изчерпваха дотук.Именно този проход бе накрал стотици хора да загърбят еднообразието на ежедневието си и да опитат късмета си като златотърсачи.Надупчените скали издаваха
странен,свистящ звук.Вятърът се провираше из всяка пукнатина или цепнатина и изпълваше канъона със странната си музика. Придържайки с една ръка гуглата към главата си Крейг застана срещу
останалите авантюристи.
-Е,това е Стенещия.Нищо не може да се сравни с толкова топло посрещане,а?
Никой не се изсмя.Нещо злокобно и мрачно тегнеше по отрупаните със сняг чукари и камънаци.
-Ъъъ,шефе защо вятърът не е продухал и останалия проход?
-Знам ли...
Тогава го чуха.Някъде отгоре,сякаш слизащ от небесните висини се извиси чудовищен звук.Той не беше поглъщащ,той просто влизаше през теб и се загнездваше вътре,карайки тялото ти да се тресе като
обезумяло.”Не ще да е бил вятърът,дето е почистил прохода”-помисли си Мейкън и усети че от ушите му блика нещо топло.Докосна ги и разбра че кръв шуртеше оттам.От другата страна на клисурата се
обади втори грохот,подобен,но някак по басов от първия.Горе Рогачите надуваха с всичка сила двата Рога-Пазители на
Планината.Песента на роговете се сля в едно и увеличена многократно от собственото си ехо започна да срутва насъбралия
се по върховете и стените на прохода сняг .Лавината започна да се спуска надолу,яхнала стръмния склон.„Планината се срутва върху
ни...”мислеше си дезиорентираният Крейг.И беше наполовина прав.След миг огромното количество снежна маса ги притисна,смаза и
погреба.