Незабравимо - grellian (OLD 4)
Posted: Sun Jan 27, 2008 5:35 pm
Незабравимо
Седяхме около масата, а една самотна свещ осветяваше събраните близо лица – моето, на Марк и Шийла. Шепнехме тихо и съставяхме план за бягство, въпреки натрапчивото чувство, че времето ни е ограничено.
Тъмните завеси не пропускаха лунната светлина, не че някой щеше да й обърне внимание, ако я видеше да прекарва сребристите си пипала по излъскания, дървен под. Огледах другите двама - изглеждаха като мъртъвци - скулите им бяха изпълкнали, а бузите - придобили онзи нездрав червен цвят. И аз изглеждах като тях.
Отстрани стояха два чувала - сякаш ги пазехме. Но не беше така. Течността, която се прусмукваше в килима изглеждаше тъмна, почти черна. Знаехме какво е - кръв и само кръв. Най-страшните ми кошмари се изпълниха тук. А дори не знам дали сънят е свършил или тепърва предстои.
Станах, за да се поразходя малко. Тясното таванско пространство не ми даваше възможност да раздвижа напълно вкочанените си крайници, но поне можех да се съсредоточа в едно действие, което не изискваше мислене върху проблема как ще избягаме от тази ужасна вила.
Парчета счупено огледало покриваха онази част от пода, където в бързината си да заключа вратата, бутнах шкафа. Приближих се и взех най-голямото от тях. Бях прав, като предположих, че изглеждам като удавник - някога вечно усмихнатото ми лице беше изпито, бледо и начумерено. Страхът беше отпечатан и върху превързаните ми пръсти. Парчетата плат, които ги обвиваха, бяха напоени с кръвта ми.
Устните ми се извиха в подобие на презрителна усмивка, като си спомних как започна всичко - с едно от моите желания...
В паметта ми изкочи образът на старата вила, докато слизахме от спортния автомобил - каменните й неприветливи стени, студени като стелещата се наоколо мъг-ла. Беше късен следобед, когато пристигнахме и на никой не направиха впечатление тъмните прозорци на втория етаж, приличащи на черни дупки към някое измерение на Ада. Бяхме с приповдигнато настроение - трябваше да отпразнуваме началото на лятната ваканция и, без да предупредим когото и да било, запазихме една старинна вила за уикенда, където щяхме да прекараме два дни, далеч от града. Два дни, изпълнени с веселие и неспирни купони.
Аз резервирах вилата. Намерих я в един интернет сайт и видът й ми направи голямо впечатление. Връщах се на същия адрес неколкократно, докато накрая не реших да споделя с някои от приятелите си за “новото ми откритие”, както Шийла го нарече, след като пристигнахме.
Тогава не ми изглеждаше странно, но сега, след всичко, което се случи, се чудя как съм могъл да не се осъмня дори за момент, да не се запитам защо гласът на собственикът беше толкова стържещ, предупреждаващ.
- Да, моля?- попита един мъжки глас. - С какво мога да ви помогна?
- Ами... видях вилата ви в един уеб-сайт и искам да попитам дали ще я дадете под наем за два дни... – грубата резервираност на мъжа ме свари неподготвен и аз се запрепъвах в запитването си.
- Къщата ми не е заета - акцентира на “ми”. - Затова предполагам, че може да я наемете. Колко предлагате?
Въпросът му ме втрещи. Не очаквах, че толкова бързо ще задвижа наемането. Стрелях направо в мрака:
- Две хиляди. – едно наистина несправедливо предложение от моя страна, но финансите ни не позволяваха повече, тъй като повечето от нас бяха наказани заради “училищни приключения”.
- Добре, ще ви очаквам. - и затвори. Няма спорове, няма нищо. Само един силно недружелюбен глас, който аз с присъщото си лекомислие приех за знак на умора или раздразнение.
Точно тогава в стаята влезе високият Айзък. Забеляза стъписаното ми изражение и попита:
- Какво е станало? Изглеждаш странно превъзбуден.
- Наех къщата... за две хиляди! - извиках щастливо.
- Какво!? Наистина?! Това е страхотна новина! - усмихна се с неговата ус-мивка, жизнерадостна и радваща всяко момиче, което я получеше. Разроши тъмно-рижавата си коса и попита:
- И как успя да постигнеш подобен резулат? Видях разпечатката - къщата изглежда наистина великолепно! Очаквах да искат най-малко десет хиляди.
Точно затова го харесвах - остроумен и ведър, Айзък беше идеален приятел, винаги помагаше и всички го харесваха. Имаше качестеството да се разбира с всеки. Вълнуващият му живот беше оставил отпечатък върху вида му - той беше като един млад Индиана Джоунс. В семейство на световноизвестни изследователи, Айзък бе имал възможността да обиколи някои наистина невероятни места, което го правеше безценен събеседник по всяка тема, която подхванеше.
- Не знам, човекът звучеше доста потиснат - Ухилих се в отговор. –Сигурно, когато пристигнем и му дадем кинтите, ще се чуства яко прецакан.
Засмяхме се и след малко решихме, че ще бъде добре да полеем “добрата сделка” и да се обадим на останалите. След няколко приповдигнати разговора, тръгнахме към киното, където имахме среща с Шийла и една нейна приятелка, която щеше да ни придружи през уикенда. Никой от двамата не я беше срещал.
Докато Айзък купуваше напитки и нещо за ядене, аз седнах на масата и заварих двете момичета в оживен разговор за, както правилно предположих, момчета. Не че Шийла можеше да ме изненада с нещо, но тя сякаш нарочно се опитваше да ме дразни, при положение, че бяхме заедно от една година.
Приятелката й беше красиво момиче, очевидно по-малка от нас. Казваше се Натали. Русата й коса се стелеше на малки вълнички, докато се смееше. Поздрави ме добродушно и скромно. Подаде ми ръка, усмихна се и впери огромните си очи към приятеля ми, който се беше върнал от бара. Постепенно усмивката замръзна на лицето й.
- Айзък? Това ти ли си? - Резкият й тон ми подсказа, че се задава конфликт. -Останала бях с впечатлението, че си се преместил.
Сконфузеното му изражение затвърди подозренията ми.
- Айзък се върна съвсем скоро - Добавих бързо, и без да се замислям особено казах. -Живееше известно време в Нигерия и сега се върна. Преди няколко седмици...
- А, добре – прекъсна ме, очевидно облекчена. - Значи не е такъв лъжец, какъвто очаквах.
И разговорът продължи нормално.
Дори сега ми става забавно, когато си спомням как нацупеният Айзък произнася тихо “Нигерия”. Кръвнишкия му поглед беше още по-смешен. За момент се озърнах, очаквайки да го видя наоколо. Тогава болката се завърна. Спомних си. Всичко.
Изражението на мъжа беше ледено. Неприветливостта му остави своя отпечатък върху всички. Оживените разговори секнаха и ние продължихме мълчаливо, докато той ни развеждаше из стаите, които скоро щяха да бъдат изцяло в наше владение.
- Не трябва да се качвате на втория етаж. Той не е за гости. - Студеният му глас и каменното лице не оставяха и следа от шеговитост. Предполагам, че някои от нас биха са обадили и спорили на друго място, но тогава никой не се сети да противоречи на тайнствения собственик. – Тук ще ви бъде достатъчно широко, затова ви казвам още веднъж - Не се качвайте горе!
С Марк и Айзък си разменихме погледи, пълни със сарказъм и малко любопитство. Веселостта ни се завърна доста по-бързо от очакваното. Попитахме собственика дали иска сега да му платим, но той отказа.
След като разпределихме двете стаи и качихме багажа, се събрахме в огромния хол. Двете момичета се впуснаха в готвене, а ние тримата се заехме да запалим камината. Половин час по-късно огънят пращеше, а ние седнахме по столовете. Може и да звучи странно, но чак тогава обърнах внимание на стаята - ярките гоблени, по-криващи стените, меките килими и мебелите, говорещи за богатство и охолие. В онзи момент си казах, че мога да изживея тук целия си живот.
Сега тази мисъл ми звучи пророчески. Не е останала и капка съмнение, че никой от нас няма да се измъкне от тук.
Шийла стана от масата и се приближи към мен.
- Знам как се чувстваш. И аз скърбя за тях, но сега трябва да впрегнем всичките си сили, за да открием начин да се измъкнем. – Изглеждаше уморена и изнервена, затова не исках да й кажа за какво всъщност си мислех. Някога перфектната й коса стоеше мръсна, несресана, а лицето й беше същото като моето.
Радвах се, че тя беше тук. Опора за толкова много време и сигурно скоро дори това щеше да свърши. Нашата връзка, любовта ни. Думите й нямаше как да не ми направят впечатление. Измъчваше се. Аз се чувствах по същия начин, но действията ни не можеха да се върнат назад.
Започна като подигравка към Натали, която предложи да играем на криеница. При думите й всички избухнахме в смях. Само тя стоеше напълно сериозна, излегнала се на пухкавия диван. Спомням си онзи момент ясно, като жигосан в паметта ми е. Шийла ме прегърна и зашепна някакви неща. Не я слушах. Гледах израженията на оста-налите - лукавството, изписано на лицето на Майк, спокойствието на Натали и за-мечтания поглед на Айзък, гледащ към нея. Така и не разбрах какво е било миналото на двамата. Не попитах нито веднъж. Само правих шеговити намеци на приятеля ми, който стоически издържаше и не казваше нищо. Сега съжалявам за толкова много неща, които не бяхме обсъждали. Когато той загина, една голяма празнина се появи в живота ми. Достатъчно ми беше тежко да съм затворен в това място, но без неговия бликащ оптимизъм беше още по-тежко.
И така, решихме да играем на криеница. Първите няколко игри бяха забавни, особено когато загасихме светлините. Постепенно обаче холът започна да не ни стига. Криехме се по стаите- под леглата, зад вратите... На около петнадесетата игра, когато Натали броеше, аз и останалите две момчета отидохме в момичешката стая. Шийла се скри зад една закачалка в антрето, докато ние тримата решихме да се бъдем на едно място.
Писъкът, който разцепи нощта, беше ужасяващ. Веселото настроение се изпари, когато стъписани се върнахме в хола. Тогава, преди да влезем, си мислехме, че това е някаква шега, начин за по-бързо завършване на играта. Спомням си, че Шийла мина първа, а след нея беше Айзък. Аз и Марк влязохме и ги видяхме да се взират в нещо на пода.
Приближих се и видях Натали - просната, безжизнена, с гротескно изкривено тя-ло. Сребристата ръкохватка на нож се подаваше от гръдния й кош. Нямаше много кръв, но самото призрачно излъчване на трупа беше отблъскващо. Никой не смееше да се приближи. Погледнах към Айзък, чиято долна устна трепереше. Не бяха нужни думи. Беше извършено престъпление.
Шийла ме прегърна и заедно седнахме на масата. Сграбчих най-близкия клетъчен телефон, но видях, че няма обхват. И с останалите беше така. Докато аз пра-вих неуспешни опити да се обадя в полицията, Марк и Айзък започнаха да претърсват стаята - убиецът не би имал достатъчно време да изчезне от местопрестъплението. Въп-реки това, те не откриха никого.
Сякаш тишината се стовари помежду ни. Притеснението за първи път откакто пристигнахме ме загложди. Стана ми студено, крайниците ми натежаха. Изведнъж светлините спряха. Останаха само свещите и аз заспах, без да искам. Гмурнах се в един неестествен сън на размазани образи, на разкривени в агония лица, които смразяваха кръвта...
Събудих се рано сутринта. Бях сам. Останалите ме бяха оставили сам-самичък, въпреки нощното убийство. Станах и тръгнах из празния долен етаж. Постепенно ме завладя паниката. Ами ако те бях мъртви? До един? Как щях да се противопоставя на този потаен убиец?
Докато минавах през мрачния коридор тръпки ме полазиха по гърба. Сякаш ня-кой ме наблюдаваше. Светкавични движения, удар, два и нещо ме хвана в хватката си. Причерня ми. Колкото и да се дърпах от задушаващата прегръдка на смъртта, нямаше измъкване.
- Бен? - попита един глас.
И аз потънах обратно в тъмнината.
Събуди ме един плесник в лицето. Лежах в леголото си, а около мен се бяха надвесили Шийла и Марк. Бяха силно притеснени.
- Какво става? Кой ме зашлеви? - попитах.
- Съжалявам, но бяхме започнали да се отчайваме, че няма да се събудиш. След като те намерихме да лежиш и то с тези следи по врата... - заобяснява се Шийла и аз инстинктивно докоснах единствените доказателства за опита за убийство.
- Не си спомням почти нищо от снощи. След като видяхме Натали и светлините изгаснаха нещо ми стана. Унесох се... - Шийла прекъсна разказа си и ме погледна право в очите. Неизплаканите сълзи ясно личаха в пепелявозелените й очи.
- Айзък е изчезнал. Когато се събудих тази сутрин и се намерих в стаята си, реших, че сте си направили някаква шега с мен. Но Натали...
- Не беше шега - мрачно каза Марк. - и при мен беше по същия начин - събудих се в хола и нямаше следа от който и да било от вас. Само тя беше там- безчувствена и...
Предпочетох да не го слушам. Следите от шока дори за толкова кратко време бяха оставили своя отпечатък.
Поговорихме още малко и решихме да разузнаем заедно, за да открием Айзък. Докоснах гърлото си и изведнъж се сетих за задушаващата хватка на онова същество - възможността такава сила да е човешка ме изумляваше и ужасяваше. Заклех се мислено да разбера кой е виновникът.
Погледите, които си разменяхме, бяха многозначни. Нито един не смееше да стане и да тръгна из къщата, за да последват другите примера му. Реших, че достатъчно сме стояли, без да правим нищо. Изправих се бавно, но краката не ме държаха и се подпрях на Марк.
Половин час по-късно, когато целият първи етаж беше прегледан, погледнахме към полираното стълбище, водещо към втория. Сетих се за собственика – недруже-любен и студен в отношението си към нас. Тогава си помислих, че знам кой е извършителя на убийството на Натали. Споделих на другите двама подозренията си и те охотно се съгласиха с мен.
Тогава в мозъка ми изникна един въпрос. Къде изчезна той, когато ни остави по стаите? Не се бях запитал снощи. В плен на радостта от времето, прекарано с приятелите, не се бях запитал какво ще прави собственика, след като заемем обитаемия етаж.
Отговорите на всичките ни въпроси се крият на втория етаж, това си помислих тогава. Знаех, че съм прав. Знаех, че не бива да отиваме горе, но въпреки това го направихме.
Изкачихме се по стълбището, което вчера неволно избягвахме да поглеждаме. Докато стъпвахме по скърцащите греди имахме време да огледаме обграждащите ни гравюри на горски животни. Въпреки монументалността им, вниманието ни беше насочено към тъмната врата на върха на стълбището. Когато стигнахме до последното стъпало, забелязахме, че тя беше леко открехната. На пода лежеше дълга ръждясала верига и един голям катинар.
Марк се наведе и го вдигна. В мига, в който предметът достигна до височината на гърдите му, той започна да излъчва тъмночервена светлина. Малки огнени кълбенца дим се стелеха около нас, а в центъра на всичко това беше Марк. Черваната стена се сгъсти и макар че беше на сантиметри от нас, приятелят ни изчезна. След секунди, ко-гато болезнаното сияние се изпари, видяхме, че Марк беше изчезнал заедно с катинара.
Шийла се притисна силно към мен и двамата продължихме. Страхът стисна гър-лата ни и не можехме даже да продумаме. Сякаш неочакваната светлина и сега сумракът се просмукваха в костите ни и пречеха да мислим, да извикаме, да се втурнем надолу, далеч от ужасяващата вила.
Докоснах леденостудената стоманена дръжка и отворих вратата. Разнесе се про-тяжен, скърцащ звук и двамата с Шийла пристъпихме на площадката към втория етаж, без колебание. Не се бях сетил да взема фенер или някакво осветително средство, затова се движихме бавно, опипом.
Притеснанието ми се увеличи, когато чух шепот. Не знаех откъде идва, сякаш преминаваше през стените. Така и не разбрах какво казва, защото в онзи момент се от-вори врата. На прага беше застанал Айзък. В мига, в който го видях тръгнах бързо към него.
Нещо в погледа му ме накара да спра. Той започна да се движи към нас. Едва на няколко стъпки разбрах, че нещо не е наред - движенията му бяха забавени, накъсани. Изглеждаше ранен.
- Бягайте... веднага... оттук - гласът му беше по-страшен дори от предсмъртния писък на Натали.- Бягайте... веднага!
При последните думи той ме хвана с желязна хватка за рамото и приближи лице-то си до моето. Оттдръпнах се шокирано- кожата на най-добрия ми приятел беше восъчно-бяла, а кръвта ярко контрастираше на това мъртвешко платно.
- Сега... бягайте... -продължи хрипливо. После с неочаквано ясен глас каза - Той ще ви убие, затова бягайте докато можете или ще загинете.
Хватката му се разхлаби и той падна на колене пред нас. Задържах го за минута, и когато накъсаното дишане вече не се чуваше, го оставих на пода. Нямах какво да кажа - думите бяха излишни, както и сълзите. Аз и Шийла прегърнахме тялото, но нямаше как да върнем времето назад- той беше мъртъв. Завинаги.
Старовремските лампи, закачени с пирони по стените се запалиха.
- Елате, де, вече ме дразните - един глас се обади. И двамата с Шийла под-скочихме и се огледахме объркано, докато се опитвахме да разбрем откъде идва. За първи път от толкова много време... два дни, а сега ми се струват като векове... някой говореше силно, без да се страхува, че ще бъде чут.
Хванах я за ръка и пристъпихме към вратата, от която се беше появил мъртвият вече собственик. Още преди да бутна тежкото дърво, тя зейна отворена.
Докато гледам Луната сега, не мога да не си спомня за първата си среща с Него. Когато хилядите светлини избухнаха, нямах никакво време да огледам обстановката. Постепенно обаче очите ми свикнаха с ярко осветената стая и пред мен изникна картина като от някой демоничен филм - по пода отворени стояха дълбоки дупки, запълнени с огън, стените бяха заместени с безбройна колекция сталактити и ста-лагмити, които правиха стаята да изглежда като неизбродим лабиринт, като пещера, но без сенки.
На централно място стоеше един мъж с прошарена коса. Чертите на лицето му бяха незабележими под маската, която си беше сложил. Тя изобразяваше демонско лице с дълги, извити рога. Само черните му очи се виждаха, впити в мен и Шийла.
- Ето ги и останалите приятели. Надявам се, че сте в идеално здраве... -Констатацията му ми се стори особено груба и неуместна в този момент. Страхът и яростта избухнаха, , а потресът от смъртта на Айзък бликна и аз извиках:
- Ти си ги убил, нали, чудовище? Виж се, страхуваш се да покажеш лицето си. Вече има двама убити и още един е изчезнал. Ти стоиш зад това, нали? Изрод! Направил си истинска Адкска дупка... Няма голяма нужда - там ще гниеш до края на света!
Стъписах се, когато гротескно напуканите устни се изкривиха в жестоко подо-бие на усмивка. Смехът му беше също толкова неприятен колкото и цялостното му из-лъчване, колкото и бърлогата, която искрено ме отвращаваше. Не можех да си пред-ставя, че някой ще се радва толкова на чуждата болка. Не можех да повярвам, че някой ще се смее минути след смъртта на Айзък.
- Та така, малки дечица, мислите си, че можете да ме обиждате, а? - Иронията в гласа му накара всичко да забушува в мен. Точно щях да се извикам, когато сякаш някакво менгеме притисна гърдите ми и ми пречеше да дишам. Паднах на земята, чух и Шийла. В смешните си опити да изтръгна невидимите клещи се сетих за по-раншния опит за убийството ми. Титаничната сила тогава наподобяваше сегашната. Със сетни сили, опитвайки се да поема чудотворна глътка въздух, погледнах към убиеца. Ръцете му привлякоха вниманието ми - описваха сложна траектория от движения, напомнящи силно змийско приплъзване.
Ще умра... Ще умра и никой няма да разбере... В паметта ми се върнаха спомените от детството, когато заедно с Айзък играеме на катерушките и падахме, но не се отказвахме. Продължавахме да опитваме, докато накрая, насинени и измръзнали, се връщахме обратно в топлата къща.
С този спомен омразата ми към мъжът с маската се засили - ненавиждах го за това, което ни беше причинил, за всичко, което не причиняваше сега. Хватката се отхлаби... Не бяха минали и три секунди, когато тя напълно изчезна и с дълбоко вдишване, паднах назад, облекчен, че ще живея още малко. До мен Шийла направи същото.
Очите ми се фокусираха и потърсиха силуетът на убиеца, но той беше изчезнал - до “тронът” му стоеше само един огненочервен камък, отразяващ светлината, която идваше от многобройните източници. С неподозирани сили и без капчица страх се повдигнах и помогнах на Шийла да стане. След като се уверих, че няма и следа от Него, отидох до скъпоценния камък и се наведох. В мига, който бях само на няколко сантиметра от повърхността, той измени формата си - на негово място стоеше кати-нарът, изчезнал заедно с Марк.
Внимателно го повдигнах, ясно осъзнаващ какво може да се случи с мен. Червената светлина се появи отново, за да блесне ослепително, но после бързо изгасна...
На пода до себе си видях Марк, който не помръдваше. Клекнах до него. Имаше пулс. С няколко плесника от страна на Шийла го събудихме и започнахме да търсим из-ход. Под краката ни премина трус, после още един. Разбрахме, че е жизнено важно да излезем от къщата. Минахме през вратата и стигнахме до стълбището. Спряхме обър-кани, когато видяхме облаците прах, които се бяха вдигнали - изглежда част от покрива се беше... срутена. Страхът ми достигна връхна точка.
Трескаво се заоглеждах, а заедно с мен и останалите. Плъзнах поглед от погре-баното под камънаците стълбище към вратата, водеща към мястото, от което току що бяхме избягали. Едва сега забелязах издайничиските следи, показващи че има втара на-ляво от другата...
И ето ме тук сега, забравен от бога, заедно с Шийла и Марк, на място, където мо-жехме само да гадаем какво ще се случи. От собственикът нямаше и следа, а праша-салите стълби, прочистени от краката ни, не проскърцваха издайнически. Оставаше ни само да чакаме, докато Той се появи - човекът с дяволската маска, убиецът на най-добрия ми приятел, странникът с още по-странни сили.
Вчерашните трусове отново се появиха някъде около полунощ, ако биоло-гичният ми часовник се обаждаше правилно. Смятах, че има някаква връзка с изчез-ването Му и дълбоко в себе си знаех, че съм прав.
Отношенията с другите бяха обтегнати, не говорехме много, вглъбили се в мислите си. Всеки мислеше за загубите на добри приятели. Разбирах го по очите им, които се пълнеха със сълзи, по обезсърдечните лица, които ме гледаха, без да ме виж-дат.
Подскочих в паника, когато чух шум от стъпки по стълбите. Почукване и аз се втурнах към вратата, за да я залостя допълнително. От другата страна се извиси един познат глас - сега бих го познал навсякъде - гласът на собственика, на човека, когото ни зароби в тази къща.
- Отдръпни се от вратата, момче - заповедният тон ме направи още по-гневен. -Иначе ще се простиш с някой крайник.
Отдръпнах се в нишата, където беше счупеното огледало. След секунда вратата се отвори с трясък - люшна се на пантите си, а масата и гардеробът, с които бяхме барикадирали входа, буквално изчезнаха.
- Ето ме и мен. Заплахата е премахната... засега. Съжалявам за приятелите ви. -тези думи пресушиха всяко чувство в мен, различно от гняв. С яростни юмруци заблъсках по гърдите на собственика... След това не помня нищо - сякаш бях попаднал в онези сънища за смъртта на Айзък и Натали...
Взирам се в люлеещите се дечица, щастливи в игрите си, неразбираеми за възрастните. Такива бяхме някога. Вече не сме, поне аз. Промяната настъпва внезапно, без да я очакваме, без да я искаме - един ден си чирак, а другия - вече провъзгласен за пълноправен магьосник.
Никога, никога няма да забравя последното си изпитание, което остави дълбок отпечатък в мен. То включваше един кошмар с любимите ми хора и с най-свирепите ми страхове. Шийла, Марк, Натали и , разбира се, Айзък са живи и здрави, с лека опасност за живота, ако още веднъж се опитаме да забъркаме отвара за Вечност. Тук е и господинът по елементална наука, който винаги ме е ужасявал с привидното си безразличие и избухливия характер... Липсват само вманиеченият убиец, който не е убиец, и страховитата вила... Не че някой се нуждаеше от тях.
Седяхме около масата, а една самотна свещ осветяваше събраните близо лица – моето, на Марк и Шийла. Шепнехме тихо и съставяхме план за бягство, въпреки натрапчивото чувство, че времето ни е ограничено.
Тъмните завеси не пропускаха лунната светлина, не че някой щеше да й обърне внимание, ако я видеше да прекарва сребристите си пипала по излъскания, дървен под. Огледах другите двама - изглеждаха като мъртъвци - скулите им бяха изпълкнали, а бузите - придобили онзи нездрав червен цвят. И аз изглеждах като тях.
Отстрани стояха два чувала - сякаш ги пазехме. Но не беше така. Течността, която се прусмукваше в килима изглеждаше тъмна, почти черна. Знаехме какво е - кръв и само кръв. Най-страшните ми кошмари се изпълниха тук. А дори не знам дали сънят е свършил или тепърва предстои.
Станах, за да се поразходя малко. Тясното таванско пространство не ми даваше възможност да раздвижа напълно вкочанените си крайници, но поне можех да се съсредоточа в едно действие, което не изискваше мислене върху проблема как ще избягаме от тази ужасна вила.
Парчета счупено огледало покриваха онази част от пода, където в бързината си да заключа вратата, бутнах шкафа. Приближих се и взех най-голямото от тях. Бях прав, като предположих, че изглеждам като удавник - някога вечно усмихнатото ми лице беше изпито, бледо и начумерено. Страхът беше отпечатан и върху превързаните ми пръсти. Парчетата плат, които ги обвиваха, бяха напоени с кръвта ми.
Устните ми се извиха в подобие на презрителна усмивка, като си спомних как започна всичко - с едно от моите желания...
В паметта ми изкочи образът на старата вила, докато слизахме от спортния автомобил - каменните й неприветливи стени, студени като стелещата се наоколо мъг-ла. Беше късен следобед, когато пристигнахме и на никой не направиха впечатление тъмните прозорци на втория етаж, приличащи на черни дупки към някое измерение на Ада. Бяхме с приповдигнато настроение - трябваше да отпразнуваме началото на лятната ваканция и, без да предупредим когото и да било, запазихме една старинна вила за уикенда, където щяхме да прекараме два дни, далеч от града. Два дни, изпълнени с веселие и неспирни купони.
Аз резервирах вилата. Намерих я в един интернет сайт и видът й ми направи голямо впечатление. Връщах се на същия адрес неколкократно, докато накрая не реших да споделя с някои от приятелите си за “новото ми откритие”, както Шийла го нарече, след като пристигнахме.
Тогава не ми изглеждаше странно, но сега, след всичко, което се случи, се чудя как съм могъл да не се осъмня дори за момент, да не се запитам защо гласът на собственикът беше толкова стържещ, предупреждаващ.
- Да, моля?- попита един мъжки глас. - С какво мога да ви помогна?
- Ами... видях вилата ви в един уеб-сайт и искам да попитам дали ще я дадете под наем за два дни... – грубата резервираност на мъжа ме свари неподготвен и аз се запрепъвах в запитването си.
- Къщата ми не е заета - акцентира на “ми”. - Затова предполагам, че може да я наемете. Колко предлагате?
Въпросът му ме втрещи. Не очаквах, че толкова бързо ще задвижа наемането. Стрелях направо в мрака:
- Две хиляди. – едно наистина несправедливо предложение от моя страна, но финансите ни не позволяваха повече, тъй като повечето от нас бяха наказани заради “училищни приключения”.
- Добре, ще ви очаквам. - и затвори. Няма спорове, няма нищо. Само един силно недружелюбен глас, който аз с присъщото си лекомислие приех за знак на умора или раздразнение.
Точно тогава в стаята влезе високият Айзък. Забеляза стъписаното ми изражение и попита:
- Какво е станало? Изглеждаш странно превъзбуден.
- Наех къщата... за две хиляди! - извиках щастливо.
- Какво!? Наистина?! Това е страхотна новина! - усмихна се с неговата ус-мивка, жизнерадостна и радваща всяко момиче, което я получеше. Разроши тъмно-рижавата си коса и попита:
- И как успя да постигнеш подобен резулат? Видях разпечатката - къщата изглежда наистина великолепно! Очаквах да искат най-малко десет хиляди.
Точно затова го харесвах - остроумен и ведър, Айзък беше идеален приятел, винаги помагаше и всички го харесваха. Имаше качестеството да се разбира с всеки. Вълнуващият му живот беше оставил отпечатък върху вида му - той беше като един млад Индиана Джоунс. В семейство на световноизвестни изследователи, Айзък бе имал възможността да обиколи някои наистина невероятни места, което го правеше безценен събеседник по всяка тема, която подхванеше.
- Не знам, човекът звучеше доста потиснат - Ухилих се в отговор. –Сигурно, когато пристигнем и му дадем кинтите, ще се чуства яко прецакан.
Засмяхме се и след малко решихме, че ще бъде добре да полеем “добрата сделка” и да се обадим на останалите. След няколко приповдигнати разговора, тръгнахме към киното, където имахме среща с Шийла и една нейна приятелка, която щеше да ни придружи през уикенда. Никой от двамата не я беше срещал.
Докато Айзък купуваше напитки и нещо за ядене, аз седнах на масата и заварих двете момичета в оживен разговор за, както правилно предположих, момчета. Не че Шийла можеше да ме изненада с нещо, но тя сякаш нарочно се опитваше да ме дразни, при положение, че бяхме заедно от една година.
Приятелката й беше красиво момиче, очевидно по-малка от нас. Казваше се Натали. Русата й коса се стелеше на малки вълнички, докато се смееше. Поздрави ме добродушно и скромно. Подаде ми ръка, усмихна се и впери огромните си очи към приятеля ми, който се беше върнал от бара. Постепенно усмивката замръзна на лицето й.
- Айзък? Това ти ли си? - Резкият й тон ми подсказа, че се задава конфликт. -Останала бях с впечатлението, че си се преместил.
Сконфузеното му изражение затвърди подозренията ми.
- Айзък се върна съвсем скоро - Добавих бързо, и без да се замислям особено казах. -Живееше известно време в Нигерия и сега се върна. Преди няколко седмици...
- А, добре – прекъсна ме, очевидно облекчена. - Значи не е такъв лъжец, какъвто очаквах.
И разговорът продължи нормално.
Дори сега ми става забавно, когато си спомням как нацупеният Айзък произнася тихо “Нигерия”. Кръвнишкия му поглед беше още по-смешен. За момент се озърнах, очаквайки да го видя наоколо. Тогава болката се завърна. Спомних си. Всичко.
Изражението на мъжа беше ледено. Неприветливостта му остави своя отпечатък върху всички. Оживените разговори секнаха и ние продължихме мълчаливо, докато той ни развеждаше из стаите, които скоро щяха да бъдат изцяло в наше владение.
- Не трябва да се качвате на втория етаж. Той не е за гости. - Студеният му глас и каменното лице не оставяха и следа от шеговитост. Предполагам, че някои от нас биха са обадили и спорили на друго място, но тогава никой не се сети да противоречи на тайнствения собственик. – Тук ще ви бъде достатъчно широко, затова ви казвам още веднъж - Не се качвайте горе!
С Марк и Айзък си разменихме погледи, пълни със сарказъм и малко любопитство. Веселостта ни се завърна доста по-бързо от очакваното. Попитахме собственика дали иска сега да му платим, но той отказа.
След като разпределихме двете стаи и качихме багажа, се събрахме в огромния хол. Двете момичета се впуснаха в готвене, а ние тримата се заехме да запалим камината. Половин час по-късно огънят пращеше, а ние седнахме по столовете. Може и да звучи странно, но чак тогава обърнах внимание на стаята - ярките гоблени, по-криващи стените, меките килими и мебелите, говорещи за богатство и охолие. В онзи момент си казах, че мога да изживея тук целия си живот.
Сега тази мисъл ми звучи пророчески. Не е останала и капка съмнение, че никой от нас няма да се измъкне от тук.
Шийла стана от масата и се приближи към мен.
- Знам как се чувстваш. И аз скърбя за тях, но сега трябва да впрегнем всичките си сили, за да открием начин да се измъкнем. – Изглеждаше уморена и изнервена, затова не исках да й кажа за какво всъщност си мислех. Някога перфектната й коса стоеше мръсна, несресана, а лицето й беше същото като моето.
Радвах се, че тя беше тук. Опора за толкова много време и сигурно скоро дори това щеше да свърши. Нашата връзка, любовта ни. Думите й нямаше как да не ми направят впечатление. Измъчваше се. Аз се чувствах по същия начин, но действията ни не можеха да се върнат назад.
Започна като подигравка към Натали, която предложи да играем на криеница. При думите й всички избухнахме в смях. Само тя стоеше напълно сериозна, излегнала се на пухкавия диван. Спомням си онзи момент ясно, като жигосан в паметта ми е. Шийла ме прегърна и зашепна някакви неща. Не я слушах. Гледах израженията на оста-налите - лукавството, изписано на лицето на Майк, спокойствието на Натали и за-мечтания поглед на Айзък, гледащ към нея. Така и не разбрах какво е било миналото на двамата. Не попитах нито веднъж. Само правих шеговити намеци на приятеля ми, който стоически издържаше и не казваше нищо. Сега съжалявам за толкова много неща, които не бяхме обсъждали. Когато той загина, една голяма празнина се появи в живота ми. Достатъчно ми беше тежко да съм затворен в това място, но без неговия бликащ оптимизъм беше още по-тежко.
И така, решихме да играем на криеница. Първите няколко игри бяха забавни, особено когато загасихме светлините. Постепенно обаче холът започна да не ни стига. Криехме се по стаите- под леглата, зад вратите... На около петнадесетата игра, когато Натали броеше, аз и останалите две момчета отидохме в момичешката стая. Шийла се скри зад една закачалка в антрето, докато ние тримата решихме да се бъдем на едно място.
Писъкът, който разцепи нощта, беше ужасяващ. Веселото настроение се изпари, когато стъписани се върнахме в хола. Тогава, преди да влезем, си мислехме, че това е някаква шега, начин за по-бързо завършване на играта. Спомням си, че Шийла мина първа, а след нея беше Айзък. Аз и Марк влязохме и ги видяхме да се взират в нещо на пода.
Приближих се и видях Натали - просната, безжизнена, с гротескно изкривено тя-ло. Сребристата ръкохватка на нож се подаваше от гръдния й кош. Нямаше много кръв, но самото призрачно излъчване на трупа беше отблъскващо. Никой не смееше да се приближи. Погледнах към Айзък, чиято долна устна трепереше. Не бяха нужни думи. Беше извършено престъпление.
Шийла ме прегърна и заедно седнахме на масата. Сграбчих най-близкия клетъчен телефон, но видях, че няма обхват. И с останалите беше така. Докато аз пра-вих неуспешни опити да се обадя в полицията, Марк и Айзък започнаха да претърсват стаята - убиецът не би имал достатъчно време да изчезне от местопрестъплението. Въп-реки това, те не откриха никого.
Сякаш тишината се стовари помежду ни. Притеснението за първи път откакто пристигнахме ме загложди. Стана ми студено, крайниците ми натежаха. Изведнъж светлините спряха. Останаха само свещите и аз заспах, без да искам. Гмурнах се в един неестествен сън на размазани образи, на разкривени в агония лица, които смразяваха кръвта...
Събудих се рано сутринта. Бях сам. Останалите ме бяха оставили сам-самичък, въпреки нощното убийство. Станах и тръгнах из празния долен етаж. Постепенно ме завладя паниката. Ами ако те бях мъртви? До един? Как щях да се противопоставя на този потаен убиец?
Докато минавах през мрачния коридор тръпки ме полазиха по гърба. Сякаш ня-кой ме наблюдаваше. Светкавични движения, удар, два и нещо ме хвана в хватката си. Причерня ми. Колкото и да се дърпах от задушаващата прегръдка на смъртта, нямаше измъкване.
- Бен? - попита един глас.
И аз потънах обратно в тъмнината.
Събуди ме един плесник в лицето. Лежах в леголото си, а около мен се бяха надвесили Шийла и Марк. Бяха силно притеснени.
- Какво става? Кой ме зашлеви? - попитах.
- Съжалявам, но бяхме започнали да се отчайваме, че няма да се събудиш. След като те намерихме да лежиш и то с тези следи по врата... - заобяснява се Шийла и аз инстинктивно докоснах единствените доказателства за опита за убийство.
- Не си спомням почти нищо от снощи. След като видяхме Натали и светлините изгаснаха нещо ми стана. Унесох се... - Шийла прекъсна разказа си и ме погледна право в очите. Неизплаканите сълзи ясно личаха в пепелявозелените й очи.
- Айзък е изчезнал. Когато се събудих тази сутрин и се намерих в стаята си, реших, че сте си направили някаква шега с мен. Но Натали...
- Не беше шега - мрачно каза Марк. - и при мен беше по същия начин - събудих се в хола и нямаше следа от който и да било от вас. Само тя беше там- безчувствена и...
Предпочетох да не го слушам. Следите от шока дори за толкова кратко време бяха оставили своя отпечатък.
Поговорихме още малко и решихме да разузнаем заедно, за да открием Айзък. Докоснах гърлото си и изведнъж се сетих за задушаващата хватка на онова същество - възможността такава сила да е човешка ме изумляваше и ужасяваше. Заклех се мислено да разбера кой е виновникът.
Погледите, които си разменяхме, бяха многозначни. Нито един не смееше да стане и да тръгна из къщата, за да последват другите примера му. Реших, че достатъчно сме стояли, без да правим нищо. Изправих се бавно, но краката не ме държаха и се подпрях на Марк.
Половин час по-късно, когато целият първи етаж беше прегледан, погледнахме към полираното стълбище, водещо към втория. Сетих се за собственика – недруже-любен и студен в отношението си към нас. Тогава си помислих, че знам кой е извършителя на убийството на Натали. Споделих на другите двама подозренията си и те охотно се съгласиха с мен.
Тогава в мозъка ми изникна един въпрос. Къде изчезна той, когато ни остави по стаите? Не се бях запитал снощи. В плен на радостта от времето, прекарано с приятелите, не се бях запитал какво ще прави собственика, след като заемем обитаемия етаж.
Отговорите на всичките ни въпроси се крият на втория етаж, това си помислих тогава. Знаех, че съм прав. Знаех, че не бива да отиваме горе, но въпреки това го направихме.
Изкачихме се по стълбището, което вчера неволно избягвахме да поглеждаме. Докато стъпвахме по скърцащите греди имахме време да огледаме обграждащите ни гравюри на горски животни. Въпреки монументалността им, вниманието ни беше насочено към тъмната врата на върха на стълбището. Когато стигнахме до последното стъпало, забелязахме, че тя беше леко открехната. На пода лежеше дълга ръждясала верига и един голям катинар.
Марк се наведе и го вдигна. В мига, в който предметът достигна до височината на гърдите му, той започна да излъчва тъмночервена светлина. Малки огнени кълбенца дим се стелеха около нас, а в центъра на всичко това беше Марк. Черваната стена се сгъсти и макар че беше на сантиметри от нас, приятелят ни изчезна. След секунди, ко-гато болезнаното сияние се изпари, видяхме, че Марк беше изчезнал заедно с катинара.
Шийла се притисна силно към мен и двамата продължихме. Страхът стисна гър-лата ни и не можехме даже да продумаме. Сякаш неочакваната светлина и сега сумракът се просмукваха в костите ни и пречеха да мислим, да извикаме, да се втурнем надолу, далеч от ужасяващата вила.
Докоснах леденостудената стоманена дръжка и отворих вратата. Разнесе се про-тяжен, скърцащ звук и двамата с Шийла пристъпихме на площадката към втория етаж, без колебание. Не се бях сетил да взема фенер или някакво осветително средство, затова се движихме бавно, опипом.
Притеснанието ми се увеличи, когато чух шепот. Не знаех откъде идва, сякаш преминаваше през стените. Така и не разбрах какво казва, защото в онзи момент се от-вори врата. На прага беше застанал Айзък. В мига, в който го видях тръгнах бързо към него.
Нещо в погледа му ме накара да спра. Той започна да се движи към нас. Едва на няколко стъпки разбрах, че нещо не е наред - движенията му бяха забавени, накъсани. Изглеждаше ранен.
- Бягайте... веднага... оттук - гласът му беше по-страшен дори от предсмъртния писък на Натали.- Бягайте... веднага!
При последните думи той ме хвана с желязна хватка за рамото и приближи лице-то си до моето. Оттдръпнах се шокирано- кожата на най-добрия ми приятел беше восъчно-бяла, а кръвта ярко контрастираше на това мъртвешко платно.
- Сега... бягайте... -продължи хрипливо. После с неочаквано ясен глас каза - Той ще ви убие, затова бягайте докато можете или ще загинете.
Хватката му се разхлаби и той падна на колене пред нас. Задържах го за минута, и когато накъсаното дишане вече не се чуваше, го оставих на пода. Нямах какво да кажа - думите бяха излишни, както и сълзите. Аз и Шийла прегърнахме тялото, но нямаше как да върнем времето назад- той беше мъртъв. Завинаги.
Старовремските лампи, закачени с пирони по стените се запалиха.
- Елате, де, вече ме дразните - един глас се обади. И двамата с Шийла под-скочихме и се огледахме объркано, докато се опитвахме да разбрем откъде идва. За първи път от толкова много време... два дни, а сега ми се струват като векове... някой говореше силно, без да се страхува, че ще бъде чут.
Хванах я за ръка и пристъпихме към вратата, от която се беше появил мъртвият вече собственик. Още преди да бутна тежкото дърво, тя зейна отворена.
Докато гледам Луната сега, не мога да не си спомня за първата си среща с Него. Когато хилядите светлини избухнаха, нямах никакво време да огледам обстановката. Постепенно обаче очите ми свикнаха с ярко осветената стая и пред мен изникна картина като от някой демоничен филм - по пода отворени стояха дълбоки дупки, запълнени с огън, стените бяха заместени с безбройна колекция сталактити и ста-лагмити, които правиха стаята да изглежда като неизбродим лабиринт, като пещера, но без сенки.
На централно място стоеше един мъж с прошарена коса. Чертите на лицето му бяха незабележими под маската, която си беше сложил. Тя изобразяваше демонско лице с дълги, извити рога. Само черните му очи се виждаха, впити в мен и Шийла.
- Ето ги и останалите приятели. Надявам се, че сте в идеално здраве... -Констатацията му ми се стори особено груба и неуместна в този момент. Страхът и яростта избухнаха, , а потресът от смъртта на Айзък бликна и аз извиках:
- Ти си ги убил, нали, чудовище? Виж се, страхуваш се да покажеш лицето си. Вече има двама убити и още един е изчезнал. Ти стоиш зад това, нали? Изрод! Направил си истинска Адкска дупка... Няма голяма нужда - там ще гниеш до края на света!
Стъписах се, когато гротескно напуканите устни се изкривиха в жестоко подо-бие на усмивка. Смехът му беше също толкова неприятен колкото и цялостното му из-лъчване, колкото и бърлогата, която искрено ме отвращаваше. Не можех да си пред-ставя, че някой ще се радва толкова на чуждата болка. Не можех да повярвам, че някой ще се смее минути след смъртта на Айзък.
- Та така, малки дечица, мислите си, че можете да ме обиждате, а? - Иронията в гласа му накара всичко да забушува в мен. Точно щях да се извикам, когато сякаш някакво менгеме притисна гърдите ми и ми пречеше да дишам. Паднах на земята, чух и Шийла. В смешните си опити да изтръгна невидимите клещи се сетих за по-раншния опит за убийството ми. Титаничната сила тогава наподобяваше сегашната. Със сетни сили, опитвайки се да поема чудотворна глътка въздух, погледнах към убиеца. Ръцете му привлякоха вниманието ми - описваха сложна траектория от движения, напомнящи силно змийско приплъзване.
Ще умра... Ще умра и никой няма да разбере... В паметта ми се върнаха спомените от детството, когато заедно с Айзък играеме на катерушките и падахме, но не се отказвахме. Продължавахме да опитваме, докато накрая, насинени и измръзнали, се връщахме обратно в топлата къща.
С този спомен омразата ми към мъжът с маската се засили - ненавиждах го за това, което ни беше причинил, за всичко, което не причиняваше сега. Хватката се отхлаби... Не бяха минали и три секунди, когато тя напълно изчезна и с дълбоко вдишване, паднах назад, облекчен, че ще живея още малко. До мен Шийла направи същото.
Очите ми се фокусираха и потърсиха силуетът на убиеца, но той беше изчезнал - до “тронът” му стоеше само един огненочервен камък, отразяващ светлината, която идваше от многобройните източници. С неподозирани сили и без капчица страх се повдигнах и помогнах на Шийла да стане. След като се уверих, че няма и следа от Него, отидох до скъпоценния камък и се наведох. В мига, който бях само на няколко сантиметра от повърхността, той измени формата си - на негово място стоеше кати-нарът, изчезнал заедно с Марк.
Внимателно го повдигнах, ясно осъзнаващ какво може да се случи с мен. Червената светлина се появи отново, за да блесне ослепително, но после бързо изгасна...
На пода до себе си видях Марк, който не помръдваше. Клекнах до него. Имаше пулс. С няколко плесника от страна на Шийла го събудихме и започнахме да търсим из-ход. Под краката ни премина трус, после още един. Разбрахме, че е жизнено важно да излезем от къщата. Минахме през вратата и стигнахме до стълбището. Спряхме обър-кани, когато видяхме облаците прах, които се бяха вдигнали - изглежда част от покрива се беше... срутена. Страхът ми достигна връхна точка.
Трескаво се заоглеждах, а заедно с мен и останалите. Плъзнах поглед от погре-баното под камънаците стълбище към вратата, водеща към мястото, от което току що бяхме избягали. Едва сега забелязах издайничиските следи, показващи че има втара на-ляво от другата...
И ето ме тук сега, забравен от бога, заедно с Шийла и Марк, на място, където мо-жехме само да гадаем какво ще се случи. От собственикът нямаше и следа, а праша-салите стълби, прочистени от краката ни, не проскърцваха издайнически. Оставаше ни само да чакаме, докато Той се появи - човекът с дяволската маска, убиецът на най-добрия ми приятел, странникът с още по-странни сили.
Вчерашните трусове отново се появиха някъде около полунощ, ако биоло-гичният ми часовник се обаждаше правилно. Смятах, че има някаква връзка с изчез-ването Му и дълбоко в себе си знаех, че съм прав.
Отношенията с другите бяха обтегнати, не говорехме много, вглъбили се в мислите си. Всеки мислеше за загубите на добри приятели. Разбирах го по очите им, които се пълнеха със сълзи, по обезсърдечните лица, които ме гледаха, без да ме виж-дат.
Подскочих в паника, когато чух шум от стъпки по стълбите. Почукване и аз се втурнах към вратата, за да я залостя допълнително. От другата страна се извиси един познат глас - сега бих го познал навсякъде - гласът на собственика, на човека, когото ни зароби в тази къща.
- Отдръпни се от вратата, момче - заповедният тон ме направи още по-гневен. -Иначе ще се простиш с някой крайник.
Отдръпнах се в нишата, където беше счупеното огледало. След секунда вратата се отвори с трясък - люшна се на пантите си, а масата и гардеробът, с които бяхме барикадирали входа, буквално изчезнаха.
- Ето ме и мен. Заплахата е премахната... засега. Съжалявам за приятелите ви. -тези думи пресушиха всяко чувство в мен, различно от гняв. С яростни юмруци заблъсках по гърдите на собственика... След това не помня нищо - сякаш бях попаднал в онези сънища за смъртта на Айзък и Натали...
Взирам се в люлеещите се дечица, щастливи в игрите си, неразбираеми за възрастните. Такива бяхме някога. Вече не сме, поне аз. Промяната настъпва внезапно, без да я очакваме, без да я искаме - един ден си чирак, а другия - вече провъзгласен за пълноправен магьосник.
Никога, никога няма да забравя последното си изпитание, което остави дълбок отпечатък в мен. То включваше един кошмар с любимите ми хора и с най-свирепите ми страхове. Шийла, Марк, Натали и , разбира се, Айзък са живи и здрави, с лека опасност за живота, ако още веднъж се опитаме да забъркаме отвара за Вечност. Тук е и господинът по елементална наука, който винаги ме е ужасявал с привидното си безразличие и избухливия характер... Липсват само вманиеченият убиец, който не е убиец, и страховитата вила... Не че някой се нуждаеше от тях.