Убиец в града - BloodAti666 (OLD 4)
Posted: Sun Jan 27, 2008 5:31 pm
Убиец в града
- Гадно копеленце, сега ще те науча на малко уважение... Излез! Не се крий, ела да си поиграем. – баща му крещеше обезумял.
Джейкъб седеше сгушен под стълбите на мазето. Беше притаил дъх и чакаше да се случи неизбежното – баща му да го пребие, както правеше почти винаги щом се прибереше пиян. Чу се глухо ТУП! А после тишина – една, две, три, а след това четири минути. Джейкъб бавно се размърда – изправи се и излезна от скривалището си. Сетне изкачи бавно скърцащите стъпала на мазето, леко отвори вратата и погледна през процепа – баща му лежеше по средата на кухнята, а около главата му се бе образувала локвичка кръв. Момчето бавно пристъпваше с несигурни крачки, дишаше тежко и се страхуваше от бъдещето си... Какво щеше да стане с него, ако баща му беше (как го казваха по филмите?) ... МЪРТЪВ!? да МЪРТЪВ това е ключовата дума... Бе го обзел страх не толкова от гледката, колкото от думата.
- Тате ? Тате, добре ли си? Тате !? – с плах и несигурен глас Джейкъб коленичеше до баща си.
След няколко минути започна да осъзнава напълно ситуацията. Разплака се... (по дяволите! беше си обещал да не го прави... нали големите момчета не плачат !? та той вече бе на цели девет години – бе голям! Да, да! голям ревльо, това съм аз... Спри! спри се ревльо! МРАЗЯ ТЕ!!!)
Затича се към телефона, до апарата беше оставено листче със спешните номера – полиция, пожарна, бърза помощ... Бързо набра 150 – още плачеше.
- Тати... Тат-ти ... той п-п-падна ... п-падна и с-се ... уд-дари.
Рязко споменът избяга, Джейкъб се чувстваше все едно до сега е бил в нещо като зловещ сън. Но не! Не беше сън – това бе поредният лош спомен от детството му, всъщност най-лошият от всички. Но какво бе станало след, като той позвъни на 150? Не успя да си спомни какво се бе случило после. Беше, като бяло петно в паметта му.
Той продължи да шофира към мястото на престъплението. След няколко минути вече въобще беше забравил споменът за събитията от онази студена януарска нощ преди 42 години. Сега вече бе на цели 51 години и работеше като инспектор от полицията в неговият град – Лермънт. Градът беше сравнително голям, но престъпленията в него бяха рядкост. От две или три години до сега нямаше по-сериозни криминални проявления, имаше само малки кражби, сбивания и т.н.
Вече се намираше само на три пресечки от мястото на престъплението. Беше точно обед. Бяха му се обадили към единадесет и тридесет. По гласа на Майк Странър разбра, че имат нещо сериозно. (убийство може би!? първото от цели три шибани години!) Майк не каза подробности по телефона, но гласът му беше някак странен – уплашен и погнусен от цялата тая работа. “Просто ела, Джейкъб! Ела на ъгъла на “Линкълн” и “Уошингтън”...” бе му казал и затвори. Тогава Джейк (както го наричаха приятелите му) бе нахлузил старите си износени дънки и о смърдялата се на пот риза и бе излязъл, но когато стигна до колата се сети, че е забравил нещо... ми да! Ключовете от колата, какво щеше да прави без тях !? Върна се и ги взе заедно със значката и пистолета, които бяха оставени (или пък забравени !?) на масичката до леглото му. Взе си и якето на “Янките”. Отвори вратата на стария си Буик и хвърли якето на седалката, пригодена за пасажери, после се намести на шофьорското място и потегли към ул.“Линкълн”, която бе на приблизително 30 минути път от тях.
- Какво става тук, Майк? – гласът му бе равен и спокоен.
- Имаме убийство... – Странър отговори със сравнително спокоен глас.
- Хмм, нека да влезем в къщата.
Вратата вече бе отворена, Джейкъб влезе в антрето и се огледа – нямаше нищо необичайно. Къща, като къща.
- В кухнята. Вратата ей там! – посочи Майк. – Аз няма да влизам отново...
Инспекторът бавно продължи към вратата, която се намираше на право от него. Стисна дръжката несигурно и отвори вратата… Гледката бе ужасяваща – всичко бе изцапано с кръв, по земята бяха нападали чинии, вилици, лъжици и други прибори. По всичко личеше, че е имало борба. Жертвата (жена) – лежеше на пода точно в средата на кухнята – бе чисто гола, тялото и бе обезобразено, както и лицето. Ръцете и краката и бяха завързани толкова стегнато, че бяха разранили глезените и китките. Момичето (или жената!?) беше с нарязано тяло най-вероятно от нож, рани от пробождания на пръв поглед не се забелязваха, но при аутопсията на трупа откриха, че влагалището и е било многократно пробождано от нож. Откриха и следи, които потвърждаваха, че в аналният и отвор бяха завирани предмети...
Джейкъб изтича на вън и повърна на поляната, не издържа – бе виждал такива неща само по филмите. (та даже и там не бе виждал!) Според аутопсията жертвата е била не само пребита и завързана, но и душена с въжето, което беше захвърлено до нея (вратът и бе разранен от силата, с която бе стискал удушвачът, но тя не бе умряла от това). Най-вероятната причина за смъртта - загуба на кръв или пък бе умряла от болката, която и бе причинил убиецът. Едното и ухо липсваше, раните от нож по цялото тяло бяха повърхностни – може би убиецът е искал само да я сплаши с този нож или пък да чуе сладките и писъци, да чуе агонията в гласа и? (благодарение на писъците на момичето, които убиецът е искал да чуе съседите бяха чули “ужасяващи писъци”, но бяха се обадили на полицията с прекалено закъснение – един, два часа след като престъпникът вече е бил избягал!?)
Не откриха никакви отпечатъци или следи, които могат да им помогнат за залавянето на убиеца...
***
Завъртя се наляво, за пета поредна нощ той не спеше, от време на време само се унасяше, но след 20-30 минути веднага се събуждаше и светваше нощната лампа колкото да се увери, че все още си е в леглото, а не на някое друго тъмно място. Беше го страх, отново. Не му се беше случвало да го е толкова страх още от януарската нощ на 1947 година, когато видя баща му да лежи в локва кръв по средата на кухнята. Но от какво точно го бе страх !? Не знаеше, от когато повърна при гледката в къщата на ъгъла на ул.”Линкълн” и ул.”Уошингтън” вече не можеше да спи нощно време. Беше го страх, като някой първолак, който е бил заплашен от по-големите, че ще го пребият на утрешният ден... Отново се завъртя, този път на дясно, вдигна одеялото още по-високо, така че да покрие главата му. (за да е защитен от чудовището под леглото му! – хаха - Стига Джейк, това са абсолютни глупости...) Да, това бяха абсолютни глупости и той го знаеше, но въпреки това го беше страх.
Случвало ли ви се е да ходите нощно време и да мислите, че някой ходи зад вас, готови сте да се закълнете, че чувате стъпки зад гърба си. Започвате да дишате тежко и да забързвате крачка, чувате как и преследвачът ви забързва крачка. Вече не издържате и рязко се завъртате, но там няма никой. Сам сте в нощта, но сте сигурен, че преди броени секунди е имало някой, нали? Сетне се завъртате и почвате да тичате, и така до като не стигнете апартаментът ви. Прибирате се и заключвате вратата хубаво, после пускате щорите, но преди това поглеждате към улицата. Виждате някой да седи и да ви наблюдава от там, но всичко е толкова тъмно, че може да различите само една сянка, нищо повече. После проверявате дали всичко е заключено и лягате да спите, толкова сте уплашен, че “за всеки случай” сте си оставили нож под възглавницата. След това започва безсънната ви нощ... Е, точно това изпитваше Джейк, че някой го следи и дебне под прозореца му. Сигурен беше, че ако стане и погледне през прозореца ще забележи сянката да седи облегната на дървото от другата страна на улицата. Но, сянката на какво!? На смъртта може би? или пък сянката убиеца на младата Алисия Уелсън? или просто сянката на страха...
***
седмица по-късно...
9:00 сутринта – 9 май - телефонът иззвъня, Джейк тъкмо се бе унесъл и звукът го стресна. След секунда, две се опомни, видя че все още е в леглото си и вдигна слушалката.
- Ало?
- Джейк, имаме убийство отново... – гласът бе на Майк - полу-спокоен, полу-изплашен.
- По дяволите!? Пак ли? Дай ми адреса.
- Ул.”Ривърсайд” №11.
- Идвам веднага. – Джейк затвори слушалката и бавно се надигна. Пак не се бе наспал, идеше му да напсува Майк по телефона, но какъв бе смисълът!? Защо да псува Майк, все едно той бе виновен за тъпото му безсъние. Стана от леглото и отиде да пусне една вода. След това се облече на бързо и си обу обувките. После подкара старият си Буик (’70 GSX) и потегли към местопрестъплението.
Джейк стигна до мястото, Майк го посрещна още от излизането му от вратата на колата:
- Ако не искаш да видиш трупът ще те разбера. Лично аз не го видях, но Клайд разгледа трупът и каза, че убийството може би е извършено от един и същи убиец, като първото, но този път е надминал себе си и го е извършил два пъти по-брутално. Така, че ако не желаеш да го видиш, ще те разбера... Е, искаш ли да видиш трупът?
Джейк кимна. Искаше да види, бе подготвен за всичко. Абсолютно всичко!
Мери Търнър (или поне така бяха му казали, че се казва) бе обесена в хола – ръцете и краката и бяха завързани с метална тел с шипове, която почти бе направила дупки до кокалите на жертвата. На мястото на очите и имаше две големи дупки, от които бе текла толкова много кръв, че цялото и лице бе алено червено. Тя (както и първата жертва) беше гола и тялото и бе рязано с нож. Но с тази разлика, че тук някои от раните бяха горени и имаше забити игли в тях. Устата на жертвата бе запушена с чорап и залепена от горе с тиксо, този път убиецът искаше да се забавлява колкото иска, без съседите да чуят нито звук. Отново, както и при първото момиче половите и органи и ануса бяха използвани за какво ли не... Убийствата си приличаха по толкова много неща, но най-видното бе че и на Мери (както и на Алисия) и беше изрязано едното ухо - лявото. Убийството се различаваше по това, че този път жертвата не се бе борила, може би я е изненадал и зашеметил или пък го е познавала? Това те първа щеше да се доказва.
Този път Джейкъб не повърна, а и следващите 2-3 нощи спа, като “къпано бебе”.
Отново, както и при първия случай похитителят не бе оставил никакви отпечатъци или следи. Полицията беше в задънена улица...
****
Не можа да повярва какво облекчение изпита, когато д-р Бенинг му каза, че баща му ще се оправи. Неведнъж си бе представял как завинаги се избавя от него, но ето, че сега бе щастлив, че няма да е сам.
- Може ли да го видя? – попита едва 9 годишният Джейкъб. Докторът кимна одобрително и посочи вратата на стаята, в която лежеше баща му. Имаше късмет, че местната болница бе само на 4-5 преки от дома му и линейката бе пристигнала точно на време. Джейк влезе в стаята и погледна баща си, който гледаше намръщено, но след това се усмихна.
- Джейки…съжалявам. – каза баща му. Наистина съжалявам – вече плачейки. Момчето се разплака, изтича и гушна баща си.
- Никога повече Джейк… никога повече няма да те бия! Заклевам се! – каза баща му. Но той така и не си спази обещанието.
Събуди се в кабинета си, часа беше 11:20, а на вратата стоеше Капитан Самюел Бейли.
- Събудих ли те от обедния сън, Джонсън? – доволно попита Бейли.
- Не се безпокой Сами. Знам, че никой няма право да спи на работното място... – каза Джейкъб.
- Нямаме време за спане, Джонсън, нашият човек има нова жертва.
- Какво? Кажи ми адресът и се обади на Майк.- каза инспекторът тръгвайки към вратата, когато Самюел го спря.
- Не толкова бързо, този път има малка промяна. – след което се усмихна и каза:
- Наистина се чудя дали да ти оставя случая. Ти нямаш абсолютни никакви улики за този... за това изчадие, което вече има трета жертва – изнервено заяви капитанът на участъка. – Но все пак, заради доброто старо време съм готов да ти дам последен шанс.
- Мерси Сам! Този път имам добро усещане – каза Джейк вече почти стигайки дръжката на врата, когато…
- Джонсън… това не значи, че ти се доверявам напълно, затова реших, че ще ти е нужна малко помощ…
- За какво по дяволите говор…
- Инспектор Джонсън, нека ви запозная с Уилиям Картър, твоят нов партньор.
Тогава в стаята влезе едно младо момче, около 1.75, на около 27-28 години със сресана назад коса и добре избръсната брада, която го правеше да изглежда на 19 години.
- Много ми е приятно да се запознаем г-н Джонсън – каза младото момче, подавайки ръката си напред, очаквайки ръкостискане, което така и не получи и след това допълни:
- Искам само да ви кажа, че е голяма чест за мен да работя с някого, с толкова много опи…
- Какъв е тоя безделник, който ми носиш тука Бейли? Аз вече имам партньор и това е Майк, така че…
- За теб съм Капитан Бейли! И това момче хич не е безделник. Трябва да прочетеш препоръките, които получих от Чикаго! Това момче е заплаха за работата ти Джонсън! А относно Майк, отстраних го от случаят, напоследък не се чувства добре покрай тези убийства. Трябва да си почине малко... – каза Самюел доволно, но без да се усмихва.
- Отстрани го!? Как така, та той е един от най-добрите ни полицай!?
- Днес, когато му звъннаха за новата жертва, той директно ми се обади и ми каза, че не може повече! Помоли ме да го отстраня от случаят. Така, че г-н Картър е новият ти партньор! – каза вече усмихнато капитанът. - Били, може и да научиш инспектор Джонсън на нещо. Залавяйте се на работа!
Тогава инспекторът излезе от кабинета и Джейкъб разгледа Били от глава до пети.
- Хайде момче, взимай си сакото и да видим коя е поредната жертва на нашия приятел. – заяви Джейкъб.
- Ами г-н Инспектор, надявах се преди това да ми покажете доклада си относно убиеца, за да разбера с кого ще си имаме работа. – заяви Били Картър учудвайки се на внезапната усмивка на лицето на Джейк.
- Аха-ха... имаш още много да учиш Били, но за сега ще ти кажа, че не съм писал никакъв доклад, а и не ми трябва!
- Но, нали все пак трябва да…
- Виж – прекъсна го Джейк. – Ако толкова много искаш доклад, седни и го напиши. Аз отивам да видя жертвата, но ако наистина искаш да видиш с кого си имаш работа по-добре ела с мен. От сега те предупреждавам, че няма да е хич приятна гледка.
Той излезе през вратата и не след дълго Били го последва и когато го настигна му каза:
- Каквато и да е гледката, ще се справя с нея! – гордо заяви младият Картър.
- Искрено се съмнявам... – отговори му Джейкъб.
Те се качиха в колата и потеглиха.
***
Спряха старият Буик точно пред къщата на жертвата, имаше полицейски ленти навсякъде. Когато Джейк и Били излязоха от колата видяха, че Клайд ги чака на тротоара.
- Мина доста време от последното убийство, но това копеле не губи тренинг. – ядосано каза Клайд.
- Знаете ли коя е жертвата? – попита спокойно Джейкъб.
- Да! Казва се Меги Стюарт, последно е била видяна в Лермънт Парк. Според приятелят и, към полунощ някакъв го ударил в гръб и момчето е изпаднало в безсъзнание, и после явно е отвлякъл бедното момиче.
- Лермънт Парк?! – зачуди се Били.
- Там е работата. Не я е носил, а я е карал! Като я видите ще разберете какво имам предвид. – каза Клайд завеждайки ги към входната врата.
Те влязоха в къщата, на пода имаше кървава следа, която водеше към кухнята. По стените имаше кървави следи, по всяка вероятност те бяха на жертвата. Във въздуха имаше ужасна миризма, най-вероятно идваща от момичето. Младият Били таман се готвеше да пита къде е тялото на момичето, когато видя отвореният хладилник. Коремът му се сви.
- Копелето я е набутал и затворил във фризера. Не се знае дали е била жива или мъртва, когато го е сторил, но искрено се надявам да е второто! – въздъхна Клайд.
Цветът на кожата и беше бяло-син, косата и беше в лед, устата и бе замръзнала отворена, а на устните и имаше някаква замръзнала течност – най-вероятно сперма. Невинните и зелени очи гледаха право към Джейкъб, което го накара да настръхне. Абсолютно цялото и тяло бе в рани, като лицето и бе обезобразено от кухненския нож, който стоеше на масата до хладилника целият в кръв.
- От какво по дяволите са всичките тези рани по тялото и? – прошепна тихо под носа си Били, като по лицето му се виждаше, че му се гади.
- От това, което знаем… явно при отвличането е вързал ръцете и краката и с въже, а на устата и е сложил тиксо, след което е вързал краката и за колата си и е потеглил. Видял и е адреса в портфейла и. И копелето я е влачил жива с колата си като шейна. Знам, че Лермънт Парк е близо, но все пак... Не искам и да си представям каква болка е било това. Когато е пристигнал тук я е съблякъл и я е мъчил, след което най-вероятно мъртва я е набутал във фризера.
- Има ли някаква следа, която да свързва това с другите две убийства. – попита смело Били. Клайд таман тръгна да казва нещо, когато Джейк го прекъсна:
- Да…. едното и ухо липсва.
***
Бил и Джейк бяха на 3-4 метра от стария Буик. Зад тях се виждаше къщата на Меги Стюарт, тя беше на 2 етажа, а първия етаж беше покрит в полицейски ленти. На прозореца на горния етаж имаше саксия с цвете, което щеше да увехне само след 2 седмици.
- Имаме си работа с абсолютен психопат. – подхвърли Били.
Те влязоха в колата, Буикът грубо издрънча като слезе от бордюра и потегли по пътя, оставяйки тъмен пушек след себе си.
Светлината грееше приятно в очите на Били, но силно дразнеше очите на Джейк. Той чувстваше ужасна умора, искаше му се да затвори очи и да забрави всичко, просто да потъне в един дълбок сън.
Били се опита няколко пъти да завърже разговор, но видя че няма ефект, затова млъкна, което беше голямо облекчение за Джейкъб, защото нямаше сила нито да говори, нито да слуша. Когато пристигнаха пред управлението, Били излезе пред колата, но Джейк остана вътре.
- Няма ли да дойдеш ? – попита Били.
- Не! Взимам си почивка за остатъка от деня. – заяви Джейк.
- Но капита…
- Дреме ми на кура за него и неговата…. – извика той, като последната дума не се чу добре от шумното потегляне на колата.
Когато се прибра Джейк, легна с обувките на леглото си и заспа почти моментално.
Следващите 20 часа той не спря да спи, като сънува как пикае на гроба на баща си, след което бута надгробната плоча на земята. След това баща му възкръсва от гроба и започва да крачи към него, но Джейк вади пистолета си и му пръсва главата. Той забрави този сън почти веднага, след като се събуди. Странното беше, че в съня му, преди да пръсне главата на баща си тоя забеляза, че едното ухо на баща му липсваше...
***
В 8:43 телефонът звънна и събуди Джейк, той бавно и тромаво стана от леглото си и вдигна слушалката. На телефонът беше Били Картър и гласа му беше развълнуван, но и леко стреснат.
- Инспектор Джонсън, къде бяхте? Вече за трети път се опитвам да се свържа с вас.
- Зарежи го това “Инспектор Джонсън”…викай ми Джейк. Сега кажи какво има? – бавно говореше Джейк, със затворени очи.
- Открита е нова жертва…но е жива! – каза Били. Последната дума рязко отвори очите на Джейк и той вече напълно се събуди.
Вече започваше да се облича.
- Какво жива? В съзнание ли е ? Само не ми казвай, че е в кома. – обезпокоително попита Джейк.
- Жива и в съзнание! Но е в голям шок, явно той доста я е мъчел. Но я е държал 2 дни в един…оххх ще ти кажа като дойдеш! Намираме се на Ливърсън №93.
- Добре, тръгвам! – каза Джейкъб и затвори слушалката.
Той се облече почти моментално и тръгна към колата си без нито да пикае, нито да си мие зъбите. Беше по-развълнуван от всякога. ”Най-накрая ще имаме описание срещу това копеле! Явно все пак има бог на този свят...” – доволно си мислеше Джейк, като вече беше подкарал колата.
Времето беше много приятно, като за един есенен ден, беше вече септември месец, но все още ги нямаше обичайните валежи за есента. Слънцето печеше и огряваше червените листа по земята, които мекият вятър раздухваше от време на време. Един човек беше извел кучето си на сутрешна разходка, а друг отиваше до близкия магазин за да си купи вестник. Улицата, по която Джейк караше бе пуста, целият път беше само за него. Това не се промени, дори когато сви по ул.Ливърсън. Сините лампи на линейките и полицейските коли се виждаха ясно, той беше на 2 пресечки от тях, когато видя Били отстрани на тротоара и спря.
- Бързо дойде. – нетърпеливо каза Били.
- Не беше много далече. Хайде нямаме време за губене, имам куп въпроси към…
- Ана… така се казва доколкото разбрах. Но Джейк, тя е стресирана и… имаме голям късмет, че ни дават да я разпитаме, защото докторът каза, че и най-малкото вълнение може да я доведе до припадък. – притеснено каза Били.
- Не се безпокой, знам какво да правя. – каза Джейк.
- Инспекторе… едното и ухо го няма и е цялата в рани. Аз самия се чудя дали е правилно да я разпитваме за случилото се.
- Спокойно. – каза Джейкъб вече излизайки от колата си.
По пътя Били обясни на Джейк показанията на младото момиче, които е успяла да каже през постоянни хлипания и ревове.
- Явно копелето не я е подбрал добре… момичето често е припадала от голямата физическа болка. Той я е държал в някакво мазе, където я е мъчил.
- А знае ли къде се намира това мазе ? – прекъсна го Джейк.
- Не. Явно той я е нападнал на улицата през нощта и я е ударил, като тя е изпаднала в безсъзнание. После се е събудила в мазе със стари жълти тапети на цветя, както го описа тя. Там той я е мъчил и я е пребивал постоянно, като накрая и отрязал ухото. Но се ядосал от постоянните и припадъци, и накрая я оставил в някакъв канал да умре. Но слава богу, някакъв човек от съседната къща я чул да вика и така са я намерили. Гола, но поне жива в ето онзи канал. – каза Били посочвайки някакъв отворен канал на 10 метра от тях.
Ана седеше на капака на полицейска кола и държеше носна кърпичка притисната към лицето си. Цялата беше в сълзи, като някакъв полицай правеше опити да я успокои. Джейк я докосна по рамото, като тръгна да казва:
- Вижте госпожице, знам че ви е трудно, но трябва да…
Той не довърши. В този момент видя блестящите и очи да го гледат невинно, светлината се отразяваше в сълзите и. Останалите жертви на убиеца го бяха отвратили, но тази… тя наистина беше красива и Джейк го видя. Видя колко хубав бе цветът на косата и, видя колко невинно гледаха очите и, видя нейното младо и красиво лице. Той също видя как очите и устата и се разтвориха широко, след което от нея излезе остър писък, който го накара да подскочи назад. Тя не просто пискаше, тя крещеше. Втурнаха се 4-5 полицаи да я успокоят. От някъде се чу някой да казва:
- О боже.
- Помощ!
- В истерия е!
Но крясъкът беше спрял, тя бе паднала на земята, но не в безсъзнание. Беше мъртва.
Същата нощ Джейк не можа да заспи, той се въртеше облян в пот на леглото си и заспа чак към 4 часа. Сънува странен сън или по точно спомен от детството му. Беше в старата вила на дядо си и играеше със съседното момче на криеница. “Как му беше името?” – мислеше си той. “Тод! Да Тод се казваше” – сети се в полусън. Тод се бе скрил много добре и Джейк беше на път да се откаже да го търси, когато видя отворената врата на мазето. Слезе надолу по стълбите, лампата беше светната, което му подсказа, че Тод наистина се бе скрил там. Мазето беше почти празно. Имаше няколко стари кашона, един шкаф с огледало и един стар мухлясал гардероб. Джейк бавно отиде до него и го отвори.
- Ха-ха намерих те! Твой ред е. – весело запищя малкия Джейкъб.
Но това, което му направи впечатление в съня му беше, че тапетите в мазето бяха жълти и на цветя. Джейк се събуди целият облян в пот към 04:12 през нощта. Стана, облече се набързо и тръгна право към колата си. Почуди се дали да се обади на Били, но се отказа. Още не беше сигурен.
***
Не беше ходил във вилата на дядо си откакто беше дете, тя се намираше на 5км източно от Лермънт. Дядо му бе умрял през 1978 година и от тогава никой не се бе грижил за нея. Той спря пред входната врата и не се учуди много, когато видя, че тя беше разбита. Вътре всичко беше в стъкла и боклуци, имаше фасове и няколко спринцовки. Джейк започна да съжалява, че не се бе грижил за къщата на дядо си, но сега бе твърде късно за това. Той тръгна да се разхожда из дневната, когато видя отпечатъци от кръв по вратата на мазето. “Край. Време е да се обадя на Били!” – помисли си той. Отиде до колата, където имаше телефон.
- Ало. – чу се сънливия глас на Картър.
- Били, май открих леговището на убиеца. – изнервено каза Джейк.
- Какво? Джейк, къде си ? – разсъни се Били.
- Тръгни по магистрала Сейнт Грейс и отбий на първото отклонение. Ще видиш един стар път, който навлиза в гората. Тръгни по него, докато не стигнеш една стара вила. Аз ще те чакам там.
- Добре. – отговори Били и затвори слушалката.
Беше 05:48 и слънцето започваше да изгрява зад дърветата. Джейк беше забравил колко красив бе изгревът тук. Усети топлината на слънчевите лъчи по тялото си. След миг му се зави свят и той падна на земята.
Събуди се в 08:43 сутринта и колата на Били беше паркирала до неговия Буик. Отнеха му няколко минути да си припомни всичко и чак тогава дойде на себе си. Забеляза, че сега беше вътре в къщата. “Хммм. Сигурно Били ме е намерил на земята, вкарал ме е вътре и е отишъл за помощ. Но защо не е отишъл с колата си?” – почуди се Джейк. След миг изтръпна, когато видя, че отпечатъците от кръв по вратата на мазето ги нямаше. Вратата беше отворена. Нямаше време да мисли какво е станало с Били, той тръгна надолу по стълбите на мазето. Удари го вълна от мирис на плъхски изпражнения, примесена с влага. Стомаха му се сви, чувстваше, че ще повърне. Мазето беше точно същото, както от детските му спомени – в ъгъла си беше същия шкаф с огледало, до него – старият, още по мухлясал от преди гардероб и вече наполовина разлепените жълти тапети на цветя. Погледна към огледалото - видя отражението си в него и се учуди колко зле изглеждаше. Бяха му се образували ужасни торбички под очите, като че ли не бе спал с дни, косата му беше изпотена и мазна, а кожата му суха и пожълтяла. Вратата на гардероба, който беше стар и висок над 2 метра, изскърца. Джейк бавно отвори врата отскочи назад от ужаса, който изпита, като видя какво има в гардероба – беше Били, или поне, това което бе останало от него. Той висеше обесен в същия гардероб, в който неговият приятел Тод се бе скрил преди години. Очите му бяха отворени и гледаха право в Джейк. Пет, шест плъха лазеха по тялото му. Сърцето на инспектора затуптя силно. Извика:
- Били!
Джейк се препъна назад и леко бутна шкафа. Едно от чекмеджетата се отвори. Косата на Джейкъб изтръпна, то беше пълно с уши. Имаше към 13-14 уши, не само на Меги, Алисия, Ана и другите открити жертви. Повечето от тях бяха на все още не открити трупове на момичета. Една от които лежеше пребита, изнасилена и мъртва в багажника на изоставена кола, друга бе изхвърлена мъртва в кофа за боклук на ул.”Нелсън”, имаше дори една заровена на 50 метра зад къщата на Джейк.
Той пак погледна в огледалото и забеляза нещо нередно - беше изплашен до смърт и въпреки това се усмихваше. След миг чу тих глас. Първоначално помисли, че идва от огледалото, но после разбра, че го чува в главата си. “Били го няма Джейк…и скоро и теб няма да те има. Ще съм само аз.”
- Какво по дяволите става тук ?! – изрече той. – Сигурно полудявам.
“Не, не полудяваш!”– продължи гласът. “Просто си спомни и ще разбереш всичко.”
След миг тонове спомени изпълниха главата му. Виждаше ги ясно като бял ден. Струваше му се като сън, но дълбоко в себе си знаеше, че са реалност. Видя как убива и мъчи десетки жени, които никога не бе виждал през живота си, освен тези, чиито трупове бяха открити. Почувства удоволствието от мъченията, които им бе причинил, но най-голямото удоволствие беше, когато им режеше ушите и си ги запазваше, като подарък от послушните момичета. Видя как заколва баща си и му реже ухото. Видя как изненадва и “нокаутира” Били в гръб, точно когато излиза от колата си. След което го влачи в мазето и го обесва в гардероба. “Той така и не разбра какво стана” – появи се пак гласът, след което започна истерично да се смее. “Ха-ха-ха-ха-ха….” Смехът пронизваше болезнено ушите на Джейк. Той бе като рекуширащо ехо в стените на мазето.
- Кой си ти по дяволите? – извика Джейк.
“Аз съм истинското ти “аз” Джейкъб. По-добре се попитай: Кой всъщност си ти? Защото за мен си само една пречка, която скоро ще бъде отстранена.”
- Кучи син. Махни се от главата ми. – отново извика той.
“Кучи Син? Така ли ми се отблагодаряваш, след като аз те спасих в онази нощ през 1951. Тогава, когато баща ти пак се беше напил и те риташе, докато ти лежеше на земята. Ти ме създаде за да те спася от него, след което ме затвори завинаги. Но сега аз се върнах. И скоро и теб няма да те има.”
Джейкъб усети как започва да губи контрол върху тялото си. Главата го болеше ужасно, но най-силните болки бяха, когато чуваше грубият глас. Той беше дрезгав и зъл и всяка негова дума беше като игла в главата на Джейк.
“Не е нищо лично Джейкъб, но ти пречиш на моето…ИЗКУСТВО! Аха-хаха-ха-ха” – гласът се изсмя истерично и този път болката беше непоносима.
- КОПЕЛЕ! – извика Джейк. – Аз не мога да те накажа за делата ти, но определено ще се погрижа да нямаш повече. - той се усмихна. Все още имаше контрол над дясната си ръка и вече бе свикнал с болката. Извади револвера си. – Това е за Били!
“Какво по дяволите прав…” – гласът затихна от силния гръм на пистолета.
Епилог
Вестник “Лермънт Нюз”, 5 Октомври 1989г.
НАМЕРЕНИ СА ДВАМА УБИТИ ПОЛИЦАИ В ИЗОСТАВЕНА КЪЩА НА 5КМ. ИЗТОЧНО ОТ ЛЕРМЪНТ
Вчера следобед полицията е открила Инспектор Джейкъб Джонсън и неговият партньор Уилиям Картър от местното полицейско управление на град Лермънт. Предполага се, че двамата са били убити от наскоро появилият се в градчето сериен убиец, като убийството на Инспектор Джейкъб Джонсън е инсценирано, като самоубийство. На този етап полицията отказва да даде повече информация по случая.
Вестник “Лермънт Нюз”, 23 Октомври 1989г.
ЛЕРМЪНТСКИЯТ УБИЕЦ – ЗАЛОВЕН!
Вчера през нощта патрулиращ полицай чува писъци идващи от близо намиращата се къща на ул. “Лермънт” №37. Полицаят Джеймс Невил веднага повиква подкрепление и убиеца бива заловен по време на опит за изнасилване на непълнолетна девойка. Капитан Самюел Бейли заяви:
“Радвам се, че най-накрая успяхме да заловим убиецът виновен за многото брутални убийства за последните два месеца.”
Самоличността на тайният убиец най-накрая излезе наяве. Името му е Хари Питърсън и е на 29 години. Бил е хващан и преди – два пъти, но за дребни престъпления. Близките и роднините на убитите момичета настояват той да бъде осъден на смърт. Делото ще бъде заведено в Градският Съд в най-скоро време.
Капитанът от полицията на Лермънт – Самюел Бейли обяви случаят официално за приключен...
- Гадно копеленце, сега ще те науча на малко уважение... Излез! Не се крий, ела да си поиграем. – баща му крещеше обезумял.
Джейкъб седеше сгушен под стълбите на мазето. Беше притаил дъх и чакаше да се случи неизбежното – баща му да го пребие, както правеше почти винаги щом се прибереше пиян. Чу се глухо ТУП! А после тишина – една, две, три, а след това четири минути. Джейкъб бавно се размърда – изправи се и излезна от скривалището си. Сетне изкачи бавно скърцащите стъпала на мазето, леко отвори вратата и погледна през процепа – баща му лежеше по средата на кухнята, а около главата му се бе образувала локвичка кръв. Момчето бавно пристъпваше с несигурни крачки, дишаше тежко и се страхуваше от бъдещето си... Какво щеше да стане с него, ако баща му беше (как го казваха по филмите?) ... МЪРТЪВ!? да МЪРТЪВ това е ключовата дума... Бе го обзел страх не толкова от гледката, колкото от думата.
- Тате ? Тате, добре ли си? Тате !? – с плах и несигурен глас Джейкъб коленичеше до баща си.
След няколко минути започна да осъзнава напълно ситуацията. Разплака се... (по дяволите! беше си обещал да не го прави... нали големите момчета не плачат !? та той вече бе на цели девет години – бе голям! Да, да! голям ревльо, това съм аз... Спри! спри се ревльо! МРАЗЯ ТЕ!!!)
Затича се към телефона, до апарата беше оставено листче със спешните номера – полиция, пожарна, бърза помощ... Бързо набра 150 – още плачеше.
- Тати... Тат-ти ... той п-п-падна ... п-падна и с-се ... уд-дари.
Рязко споменът избяга, Джейкъб се чувстваше все едно до сега е бил в нещо като зловещ сън. Но не! Не беше сън – това бе поредният лош спомен от детството му, всъщност най-лошият от всички. Но какво бе станало след, като той позвъни на 150? Не успя да си спомни какво се бе случило после. Беше, като бяло петно в паметта му.
Той продължи да шофира към мястото на престъплението. След няколко минути вече въобще беше забравил споменът за събитията от онази студена януарска нощ преди 42 години. Сега вече бе на цели 51 години и работеше като инспектор от полицията в неговият град – Лермънт. Градът беше сравнително голям, но престъпленията в него бяха рядкост. От две или три години до сега нямаше по-сериозни криминални проявления, имаше само малки кражби, сбивания и т.н.
Вече се намираше само на три пресечки от мястото на престъплението. Беше точно обед. Бяха му се обадили към единадесет и тридесет. По гласа на Майк Странър разбра, че имат нещо сериозно. (убийство може би!? първото от цели три шибани години!) Майк не каза подробности по телефона, но гласът му беше някак странен – уплашен и погнусен от цялата тая работа. “Просто ела, Джейкъб! Ела на ъгъла на “Линкълн” и “Уошингтън”...” бе му казал и затвори. Тогава Джейк (както го наричаха приятелите му) бе нахлузил старите си износени дънки и о смърдялата се на пот риза и бе излязъл, но когато стигна до колата се сети, че е забравил нещо... ми да! Ключовете от колата, какво щеше да прави без тях !? Върна се и ги взе заедно със значката и пистолета, които бяха оставени (или пък забравени !?) на масичката до леглото му. Взе си и якето на “Янките”. Отвори вратата на стария си Буик и хвърли якето на седалката, пригодена за пасажери, после се намести на шофьорското място и потегли към ул.“Линкълн”, която бе на приблизително 30 минути път от тях.
- Какво става тук, Майк? – гласът му бе равен и спокоен.
- Имаме убийство... – Странър отговори със сравнително спокоен глас.
- Хмм, нека да влезем в къщата.
Вратата вече бе отворена, Джейкъб влезе в антрето и се огледа – нямаше нищо необичайно. Къща, като къща.
- В кухнята. Вратата ей там! – посочи Майк. – Аз няма да влизам отново...
Инспекторът бавно продължи към вратата, която се намираше на право от него. Стисна дръжката несигурно и отвори вратата… Гледката бе ужасяваща – всичко бе изцапано с кръв, по земята бяха нападали чинии, вилици, лъжици и други прибори. По всичко личеше, че е имало борба. Жертвата (жена) – лежеше на пода точно в средата на кухнята – бе чисто гола, тялото и бе обезобразено, както и лицето. Ръцете и краката и бяха завързани толкова стегнато, че бяха разранили глезените и китките. Момичето (или жената!?) беше с нарязано тяло най-вероятно от нож, рани от пробождания на пръв поглед не се забелязваха, но при аутопсията на трупа откриха, че влагалището и е било многократно пробождано от нож. Откриха и следи, които потвърждаваха, че в аналният и отвор бяха завирани предмети...
Джейкъб изтича на вън и повърна на поляната, не издържа – бе виждал такива неща само по филмите. (та даже и там не бе виждал!) Според аутопсията жертвата е била не само пребита и завързана, но и душена с въжето, което беше захвърлено до нея (вратът и бе разранен от силата, с която бе стискал удушвачът, но тя не бе умряла от това). Най-вероятната причина за смъртта - загуба на кръв или пък бе умряла от болката, която и бе причинил убиецът. Едното и ухо липсваше, раните от нож по цялото тяло бяха повърхностни – може би убиецът е искал само да я сплаши с този нож или пък да чуе сладките и писъци, да чуе агонията в гласа и? (благодарение на писъците на момичето, които убиецът е искал да чуе съседите бяха чули “ужасяващи писъци”, но бяха се обадили на полицията с прекалено закъснение – един, два часа след като престъпникът вече е бил избягал!?)
Не откриха никакви отпечатъци или следи, които могат да им помогнат за залавянето на убиеца...
***
Завъртя се наляво, за пета поредна нощ той не спеше, от време на време само се унасяше, но след 20-30 минути веднага се събуждаше и светваше нощната лампа колкото да се увери, че все още си е в леглото, а не на някое друго тъмно място. Беше го страх, отново. Не му се беше случвало да го е толкова страх още от януарската нощ на 1947 година, когато видя баща му да лежи в локва кръв по средата на кухнята. Но от какво точно го бе страх !? Не знаеше, от когато повърна при гледката в къщата на ъгъла на ул.”Линкълн” и ул.”Уошингтън” вече не можеше да спи нощно време. Беше го страх, като някой първолак, който е бил заплашен от по-големите, че ще го пребият на утрешният ден... Отново се завъртя, този път на дясно, вдигна одеялото още по-високо, така че да покрие главата му. (за да е защитен от чудовището под леглото му! – хаха - Стига Джейк, това са абсолютни глупости...) Да, това бяха абсолютни глупости и той го знаеше, но въпреки това го беше страх.
Случвало ли ви се е да ходите нощно време и да мислите, че някой ходи зад вас, готови сте да се закълнете, че чувате стъпки зад гърба си. Започвате да дишате тежко и да забързвате крачка, чувате как и преследвачът ви забързва крачка. Вече не издържате и рязко се завъртате, но там няма никой. Сам сте в нощта, но сте сигурен, че преди броени секунди е имало някой, нали? Сетне се завъртате и почвате да тичате, и така до като не стигнете апартаментът ви. Прибирате се и заключвате вратата хубаво, после пускате щорите, но преди това поглеждате към улицата. Виждате някой да седи и да ви наблюдава от там, но всичко е толкова тъмно, че може да различите само една сянка, нищо повече. После проверявате дали всичко е заключено и лягате да спите, толкова сте уплашен, че “за всеки случай” сте си оставили нож под възглавницата. След това започва безсънната ви нощ... Е, точно това изпитваше Джейк, че някой го следи и дебне под прозореца му. Сигурен беше, че ако стане и погледне през прозореца ще забележи сянката да седи облегната на дървото от другата страна на улицата. Но, сянката на какво!? На смъртта може би? или пък сянката убиеца на младата Алисия Уелсън? или просто сянката на страха...
***
седмица по-късно...
9:00 сутринта – 9 май - телефонът иззвъня, Джейк тъкмо се бе унесъл и звукът го стресна. След секунда, две се опомни, видя че все още е в леглото си и вдигна слушалката.
- Ало?
- Джейк, имаме убийство отново... – гласът бе на Майк - полу-спокоен, полу-изплашен.
- По дяволите!? Пак ли? Дай ми адреса.
- Ул.”Ривърсайд” №11.
- Идвам веднага. – Джейк затвори слушалката и бавно се надигна. Пак не се бе наспал, идеше му да напсува Майк по телефона, но какъв бе смисълът!? Защо да псува Майк, все едно той бе виновен за тъпото му безсъние. Стана от леглото и отиде да пусне една вода. След това се облече на бързо и си обу обувките. После подкара старият си Буик (’70 GSX) и потегли към местопрестъплението.
Джейк стигна до мястото, Майк го посрещна още от излизането му от вратата на колата:
- Ако не искаш да видиш трупът ще те разбера. Лично аз не го видях, но Клайд разгледа трупът и каза, че убийството може би е извършено от един и същи убиец, като първото, но този път е надминал себе си и го е извършил два пъти по-брутално. Така, че ако не желаеш да го видиш, ще те разбера... Е, искаш ли да видиш трупът?
Джейк кимна. Искаше да види, бе подготвен за всичко. Абсолютно всичко!
Мери Търнър (или поне така бяха му казали, че се казва) бе обесена в хола – ръцете и краката и бяха завързани с метална тел с шипове, която почти бе направила дупки до кокалите на жертвата. На мястото на очите и имаше две големи дупки, от които бе текла толкова много кръв, че цялото и лице бе алено червено. Тя (както и първата жертва) беше гола и тялото и бе рязано с нож. Но с тази разлика, че тук някои от раните бяха горени и имаше забити игли в тях. Устата на жертвата бе запушена с чорап и залепена от горе с тиксо, този път убиецът искаше да се забавлява колкото иска, без съседите да чуят нито звук. Отново, както и при първото момиче половите и органи и ануса бяха използвани за какво ли не... Убийствата си приличаха по толкова много неща, но най-видното бе че и на Мери (както и на Алисия) и беше изрязано едното ухо - лявото. Убийството се различаваше по това, че този път жертвата не се бе борила, може би я е изненадал и зашеметил или пък го е познавала? Това те първа щеше да се доказва.
Този път Джейкъб не повърна, а и следващите 2-3 нощи спа, като “къпано бебе”.
Отново, както и при първия случай похитителят не бе оставил никакви отпечатъци или следи. Полицията беше в задънена улица...
****
Не можа да повярва какво облекчение изпита, когато д-р Бенинг му каза, че баща му ще се оправи. Неведнъж си бе представял как завинаги се избавя от него, но ето, че сега бе щастлив, че няма да е сам.
- Може ли да го видя? – попита едва 9 годишният Джейкъб. Докторът кимна одобрително и посочи вратата на стаята, в която лежеше баща му. Имаше късмет, че местната болница бе само на 4-5 преки от дома му и линейката бе пристигнала точно на време. Джейк влезе в стаята и погледна баща си, който гледаше намръщено, но след това се усмихна.
- Джейки…съжалявам. – каза баща му. Наистина съжалявам – вече плачейки. Момчето се разплака, изтича и гушна баща си.
- Никога повече Джейк… никога повече няма да те бия! Заклевам се! – каза баща му. Но той така и не си спази обещанието.
Събуди се в кабинета си, часа беше 11:20, а на вратата стоеше Капитан Самюел Бейли.
- Събудих ли те от обедния сън, Джонсън? – доволно попита Бейли.
- Не се безпокой Сами. Знам, че никой няма право да спи на работното място... – каза Джейкъб.
- Нямаме време за спане, Джонсън, нашият човек има нова жертва.
- Какво? Кажи ми адресът и се обади на Майк.- каза инспекторът тръгвайки към вратата, когато Самюел го спря.
- Не толкова бързо, този път има малка промяна. – след което се усмихна и каза:
- Наистина се чудя дали да ти оставя случая. Ти нямаш абсолютни никакви улики за този... за това изчадие, което вече има трета жертва – изнервено заяви капитанът на участъка. – Но все пак, заради доброто старо време съм готов да ти дам последен шанс.
- Мерси Сам! Този път имам добро усещане – каза Джейк вече почти стигайки дръжката на врата, когато…
- Джонсън… това не значи, че ти се доверявам напълно, затова реших, че ще ти е нужна малко помощ…
- За какво по дяволите говор…
- Инспектор Джонсън, нека ви запозная с Уилиям Картър, твоят нов партньор.
Тогава в стаята влезе едно младо момче, около 1.75, на около 27-28 години със сресана назад коса и добре избръсната брада, която го правеше да изглежда на 19 години.
- Много ми е приятно да се запознаем г-н Джонсън – каза младото момче, подавайки ръката си напред, очаквайки ръкостискане, което така и не получи и след това допълни:
- Искам само да ви кажа, че е голяма чест за мен да работя с някого, с толкова много опи…
- Какъв е тоя безделник, който ми носиш тука Бейли? Аз вече имам партньор и това е Майк, така че…
- За теб съм Капитан Бейли! И това момче хич не е безделник. Трябва да прочетеш препоръките, които получих от Чикаго! Това момче е заплаха за работата ти Джонсън! А относно Майк, отстраних го от случаят, напоследък не се чувства добре покрай тези убийства. Трябва да си почине малко... – каза Самюел доволно, но без да се усмихва.
- Отстрани го!? Как така, та той е един от най-добрите ни полицай!?
- Днес, когато му звъннаха за новата жертва, той директно ми се обади и ми каза, че не може повече! Помоли ме да го отстраня от случаят. Така, че г-н Картър е новият ти партньор! – каза вече усмихнато капитанът. - Били, може и да научиш инспектор Джонсън на нещо. Залавяйте се на работа!
Тогава инспекторът излезе от кабинета и Джейкъб разгледа Били от глава до пети.
- Хайде момче, взимай си сакото и да видим коя е поредната жертва на нашия приятел. – заяви Джейкъб.
- Ами г-н Инспектор, надявах се преди това да ми покажете доклада си относно убиеца, за да разбера с кого ще си имаме работа. – заяви Били Картър учудвайки се на внезапната усмивка на лицето на Джейк.
- Аха-ха... имаш още много да учиш Били, но за сега ще ти кажа, че не съм писал никакъв доклад, а и не ми трябва!
- Но, нали все пак трябва да…
- Виж – прекъсна го Джейк. – Ако толкова много искаш доклад, седни и го напиши. Аз отивам да видя жертвата, но ако наистина искаш да видиш с кого си имаш работа по-добре ела с мен. От сега те предупреждавам, че няма да е хич приятна гледка.
Той излезе през вратата и не след дълго Били го последва и когато го настигна му каза:
- Каквато и да е гледката, ще се справя с нея! – гордо заяви младият Картър.
- Искрено се съмнявам... – отговори му Джейкъб.
Те се качиха в колата и потеглиха.
***
Спряха старият Буик точно пред къщата на жертвата, имаше полицейски ленти навсякъде. Когато Джейк и Били излязоха от колата видяха, че Клайд ги чака на тротоара.
- Мина доста време от последното убийство, но това копеле не губи тренинг. – ядосано каза Клайд.
- Знаете ли коя е жертвата? – попита спокойно Джейкъб.
- Да! Казва се Меги Стюарт, последно е била видяна в Лермънт Парк. Според приятелят и, към полунощ някакъв го ударил в гръб и момчето е изпаднало в безсъзнание, и после явно е отвлякъл бедното момиче.
- Лермънт Парк?! – зачуди се Били.
- Там е работата. Не я е носил, а я е карал! Като я видите ще разберете какво имам предвид. – каза Клайд завеждайки ги към входната врата.
Те влязоха в къщата, на пода имаше кървава следа, която водеше към кухнята. По стените имаше кървави следи, по всяка вероятност те бяха на жертвата. Във въздуха имаше ужасна миризма, най-вероятно идваща от момичето. Младият Били таман се готвеше да пита къде е тялото на момичето, когато видя отвореният хладилник. Коремът му се сви.
- Копелето я е набутал и затворил във фризера. Не се знае дали е била жива или мъртва, когато го е сторил, но искрено се надявам да е второто! – въздъхна Клайд.
Цветът на кожата и беше бяло-син, косата и беше в лед, устата и бе замръзнала отворена, а на устните и имаше някаква замръзнала течност – най-вероятно сперма. Невинните и зелени очи гледаха право към Джейкъб, което го накара да настръхне. Абсолютно цялото и тяло бе в рани, като лицето и бе обезобразено от кухненския нож, който стоеше на масата до хладилника целият в кръв.
- От какво по дяволите са всичките тези рани по тялото и? – прошепна тихо под носа си Били, като по лицето му се виждаше, че му се гади.
- От това, което знаем… явно при отвличането е вързал ръцете и краката и с въже, а на устата и е сложил тиксо, след което е вързал краката и за колата си и е потеглил. Видял и е адреса в портфейла и. И копелето я е влачил жива с колата си като шейна. Знам, че Лермънт Парк е близо, но все пак... Не искам и да си представям каква болка е било това. Когато е пристигнал тук я е съблякъл и я е мъчил, след което най-вероятно мъртва я е набутал във фризера.
- Има ли някаква следа, която да свързва това с другите две убийства. – попита смело Били. Клайд таман тръгна да казва нещо, когато Джейк го прекъсна:
- Да…. едното и ухо липсва.
***
Бил и Джейк бяха на 3-4 метра от стария Буик. Зад тях се виждаше къщата на Меги Стюарт, тя беше на 2 етажа, а първия етаж беше покрит в полицейски ленти. На прозореца на горния етаж имаше саксия с цвете, което щеше да увехне само след 2 седмици.
- Имаме си работа с абсолютен психопат. – подхвърли Били.
Те влязоха в колата, Буикът грубо издрънча като слезе от бордюра и потегли по пътя, оставяйки тъмен пушек след себе си.
Светлината грееше приятно в очите на Били, но силно дразнеше очите на Джейк. Той чувстваше ужасна умора, искаше му се да затвори очи и да забрави всичко, просто да потъне в един дълбок сън.
Били се опита няколко пъти да завърже разговор, но видя че няма ефект, затова млъкна, което беше голямо облекчение за Джейкъб, защото нямаше сила нито да говори, нито да слуша. Когато пристигнаха пред управлението, Били излезе пред колата, но Джейк остана вътре.
- Няма ли да дойдеш ? – попита Били.
- Не! Взимам си почивка за остатъка от деня. – заяви Джейк.
- Но капита…
- Дреме ми на кура за него и неговата…. – извика той, като последната дума не се чу добре от шумното потегляне на колата.
Когато се прибра Джейк, легна с обувките на леглото си и заспа почти моментално.
Следващите 20 часа той не спря да спи, като сънува как пикае на гроба на баща си, след което бута надгробната плоча на земята. След това баща му възкръсва от гроба и започва да крачи към него, но Джейк вади пистолета си и му пръсва главата. Той забрави този сън почти веднага, след като се събуди. Странното беше, че в съня му, преди да пръсне главата на баща си тоя забеляза, че едното ухо на баща му липсваше...
***
В 8:43 телефонът звънна и събуди Джейк, той бавно и тромаво стана от леглото си и вдигна слушалката. На телефонът беше Били Картър и гласа му беше развълнуван, но и леко стреснат.
- Инспектор Джонсън, къде бяхте? Вече за трети път се опитвам да се свържа с вас.
- Зарежи го това “Инспектор Джонсън”…викай ми Джейк. Сега кажи какво има? – бавно говореше Джейк, със затворени очи.
- Открита е нова жертва…но е жива! – каза Били. Последната дума рязко отвори очите на Джейк и той вече напълно се събуди.
Вече започваше да се облича.
- Какво жива? В съзнание ли е ? Само не ми казвай, че е в кома. – обезпокоително попита Джейк.
- Жива и в съзнание! Но е в голям шок, явно той доста я е мъчел. Но я е държал 2 дни в един…оххх ще ти кажа като дойдеш! Намираме се на Ливърсън №93.
- Добре, тръгвам! – каза Джейкъб и затвори слушалката.
Той се облече почти моментално и тръгна към колата си без нито да пикае, нито да си мие зъбите. Беше по-развълнуван от всякога. ”Най-накрая ще имаме описание срещу това копеле! Явно все пак има бог на този свят...” – доволно си мислеше Джейк, като вече беше подкарал колата.
Времето беше много приятно, като за един есенен ден, беше вече септември месец, но все още ги нямаше обичайните валежи за есента. Слънцето печеше и огряваше червените листа по земята, които мекият вятър раздухваше от време на време. Един човек беше извел кучето си на сутрешна разходка, а друг отиваше до близкия магазин за да си купи вестник. Улицата, по която Джейк караше бе пуста, целият път беше само за него. Това не се промени, дори когато сви по ул.Ливърсън. Сините лампи на линейките и полицейските коли се виждаха ясно, той беше на 2 пресечки от тях, когато видя Били отстрани на тротоара и спря.
- Бързо дойде. – нетърпеливо каза Били.
- Не беше много далече. Хайде нямаме време за губене, имам куп въпроси към…
- Ана… така се казва доколкото разбрах. Но Джейк, тя е стресирана и… имаме голям късмет, че ни дават да я разпитаме, защото докторът каза, че и най-малкото вълнение може да я доведе до припадък. – притеснено каза Били.
- Не се безпокой, знам какво да правя. – каза Джейк.
- Инспекторе… едното и ухо го няма и е цялата в рани. Аз самия се чудя дали е правилно да я разпитваме за случилото се.
- Спокойно. – каза Джейкъб вече излизайки от колата си.
По пътя Били обясни на Джейк показанията на младото момиче, които е успяла да каже през постоянни хлипания и ревове.
- Явно копелето не я е подбрал добре… момичето често е припадала от голямата физическа болка. Той я е държал в някакво мазе, където я е мъчил.
- А знае ли къде се намира това мазе ? – прекъсна го Джейк.
- Не. Явно той я е нападнал на улицата през нощта и я е ударил, като тя е изпаднала в безсъзнание. После се е събудила в мазе със стари жълти тапети на цветя, както го описа тя. Там той я е мъчил и я е пребивал постоянно, като накрая и отрязал ухото. Но се ядосал от постоянните и припадъци, и накрая я оставил в някакъв канал да умре. Но слава богу, някакъв човек от съседната къща я чул да вика и така са я намерили. Гола, но поне жива в ето онзи канал. – каза Били посочвайки някакъв отворен канал на 10 метра от тях.
Ана седеше на капака на полицейска кола и държеше носна кърпичка притисната към лицето си. Цялата беше в сълзи, като някакъв полицай правеше опити да я успокои. Джейк я докосна по рамото, като тръгна да казва:
- Вижте госпожице, знам че ви е трудно, но трябва да…
Той не довърши. В този момент видя блестящите и очи да го гледат невинно, светлината се отразяваше в сълзите и. Останалите жертви на убиеца го бяха отвратили, но тази… тя наистина беше красива и Джейк го видя. Видя колко хубав бе цветът на косата и, видя колко невинно гледаха очите и, видя нейното младо и красиво лице. Той също видя как очите и устата и се разтвориха широко, след което от нея излезе остър писък, който го накара да подскочи назад. Тя не просто пискаше, тя крещеше. Втурнаха се 4-5 полицаи да я успокоят. От някъде се чу някой да казва:
- О боже.
- Помощ!
- В истерия е!
Но крясъкът беше спрял, тя бе паднала на земята, но не в безсъзнание. Беше мъртва.
Същата нощ Джейк не можа да заспи, той се въртеше облян в пот на леглото си и заспа чак към 4 часа. Сънува странен сън или по точно спомен от детството му. Беше в старата вила на дядо си и играеше със съседното момче на криеница. “Как му беше името?” – мислеше си той. “Тод! Да Тод се казваше” – сети се в полусън. Тод се бе скрил много добре и Джейк беше на път да се откаже да го търси, когато видя отворената врата на мазето. Слезе надолу по стълбите, лампата беше светната, което му подсказа, че Тод наистина се бе скрил там. Мазето беше почти празно. Имаше няколко стари кашона, един шкаф с огледало и един стар мухлясал гардероб. Джейк бавно отиде до него и го отвори.
- Ха-ха намерих те! Твой ред е. – весело запищя малкия Джейкъб.
Но това, което му направи впечатление в съня му беше, че тапетите в мазето бяха жълти и на цветя. Джейк се събуди целият облян в пот към 04:12 през нощта. Стана, облече се набързо и тръгна право към колата си. Почуди се дали да се обади на Били, но се отказа. Още не беше сигурен.
***
Не беше ходил във вилата на дядо си откакто беше дете, тя се намираше на 5км източно от Лермънт. Дядо му бе умрял през 1978 година и от тогава никой не се бе грижил за нея. Той спря пред входната врата и не се учуди много, когато видя, че тя беше разбита. Вътре всичко беше в стъкла и боклуци, имаше фасове и няколко спринцовки. Джейк започна да съжалява, че не се бе грижил за къщата на дядо си, но сега бе твърде късно за това. Той тръгна да се разхожда из дневната, когато видя отпечатъци от кръв по вратата на мазето. “Край. Време е да се обадя на Били!” – помисли си той. Отиде до колата, където имаше телефон.
- Ало. – чу се сънливия глас на Картър.
- Били, май открих леговището на убиеца. – изнервено каза Джейк.
- Какво? Джейк, къде си ? – разсъни се Били.
- Тръгни по магистрала Сейнт Грейс и отбий на първото отклонение. Ще видиш един стар път, който навлиза в гората. Тръгни по него, докато не стигнеш една стара вила. Аз ще те чакам там.
- Добре. – отговори Били и затвори слушалката.
Беше 05:48 и слънцето започваше да изгрява зад дърветата. Джейк беше забравил колко красив бе изгревът тук. Усети топлината на слънчевите лъчи по тялото си. След миг му се зави свят и той падна на земята.
Събуди се в 08:43 сутринта и колата на Били беше паркирала до неговия Буик. Отнеха му няколко минути да си припомни всичко и чак тогава дойде на себе си. Забеляза, че сега беше вътре в къщата. “Хммм. Сигурно Били ме е намерил на земята, вкарал ме е вътре и е отишъл за помощ. Но защо не е отишъл с колата си?” – почуди се Джейк. След миг изтръпна, когато видя, че отпечатъците от кръв по вратата на мазето ги нямаше. Вратата беше отворена. Нямаше време да мисли какво е станало с Били, той тръгна надолу по стълбите на мазето. Удари го вълна от мирис на плъхски изпражнения, примесена с влага. Стомаха му се сви, чувстваше, че ще повърне. Мазето беше точно същото, както от детските му спомени – в ъгъла си беше същия шкаф с огледало, до него – старият, още по мухлясал от преди гардероб и вече наполовина разлепените жълти тапети на цветя. Погледна към огледалото - видя отражението си в него и се учуди колко зле изглеждаше. Бяха му се образували ужасни торбички под очите, като че ли не бе спал с дни, косата му беше изпотена и мазна, а кожата му суха и пожълтяла. Вратата на гардероба, който беше стар и висок над 2 метра, изскърца. Джейк бавно отвори врата отскочи назад от ужаса, който изпита, като видя какво има в гардероба – беше Били, или поне, това което бе останало от него. Той висеше обесен в същия гардероб, в който неговият приятел Тод се бе скрил преди години. Очите му бяха отворени и гледаха право в Джейк. Пет, шест плъха лазеха по тялото му. Сърцето на инспектора затуптя силно. Извика:
- Били!
Джейк се препъна назад и леко бутна шкафа. Едно от чекмеджетата се отвори. Косата на Джейкъб изтръпна, то беше пълно с уши. Имаше към 13-14 уши, не само на Меги, Алисия, Ана и другите открити жертви. Повечето от тях бяха на все още не открити трупове на момичета. Една от които лежеше пребита, изнасилена и мъртва в багажника на изоставена кола, друга бе изхвърлена мъртва в кофа за боклук на ул.”Нелсън”, имаше дори една заровена на 50 метра зад къщата на Джейк.
Той пак погледна в огледалото и забеляза нещо нередно - беше изплашен до смърт и въпреки това се усмихваше. След миг чу тих глас. Първоначално помисли, че идва от огледалото, но после разбра, че го чува в главата си. “Били го няма Джейк…и скоро и теб няма да те има. Ще съм само аз.”
- Какво по дяволите става тук ?! – изрече той. – Сигурно полудявам.
“Не, не полудяваш!”– продължи гласът. “Просто си спомни и ще разбереш всичко.”
След миг тонове спомени изпълниха главата му. Виждаше ги ясно като бял ден. Струваше му се като сън, но дълбоко в себе си знаеше, че са реалност. Видя как убива и мъчи десетки жени, които никога не бе виждал през живота си, освен тези, чиито трупове бяха открити. Почувства удоволствието от мъченията, които им бе причинил, но най-голямото удоволствие беше, когато им режеше ушите и си ги запазваше, като подарък от послушните момичета. Видя как заколва баща си и му реже ухото. Видя как изненадва и “нокаутира” Били в гръб, точно когато излиза от колата си. След което го влачи в мазето и го обесва в гардероба. “Той така и не разбра какво стана” – появи се пак гласът, след което започна истерично да се смее. “Ха-ха-ха-ха-ха….” Смехът пронизваше болезнено ушите на Джейк. Той бе като рекуширащо ехо в стените на мазето.
- Кой си ти по дяволите? – извика Джейк.
“Аз съм истинското ти “аз” Джейкъб. По-добре се попитай: Кой всъщност си ти? Защото за мен си само една пречка, която скоро ще бъде отстранена.”
- Кучи син. Махни се от главата ми. – отново извика той.
“Кучи Син? Така ли ми се отблагодаряваш, след като аз те спасих в онази нощ през 1951. Тогава, когато баща ти пак се беше напил и те риташе, докато ти лежеше на земята. Ти ме създаде за да те спася от него, след което ме затвори завинаги. Но сега аз се върнах. И скоро и теб няма да те има.”
Джейкъб усети как започва да губи контрол върху тялото си. Главата го болеше ужасно, но най-силните болки бяха, когато чуваше грубият глас. Той беше дрезгав и зъл и всяка негова дума беше като игла в главата на Джейк.
“Не е нищо лично Джейкъб, но ти пречиш на моето…ИЗКУСТВО! Аха-хаха-ха-ха” – гласът се изсмя истерично и този път болката беше непоносима.
- КОПЕЛЕ! – извика Джейк. – Аз не мога да те накажа за делата ти, но определено ще се погрижа да нямаш повече. - той се усмихна. Все още имаше контрол над дясната си ръка и вече бе свикнал с болката. Извади револвера си. – Това е за Били!
“Какво по дяволите прав…” – гласът затихна от силния гръм на пистолета.
Епилог
Вестник “Лермънт Нюз”, 5 Октомври 1989г.
НАМЕРЕНИ СА ДВАМА УБИТИ ПОЛИЦАИ В ИЗОСТАВЕНА КЪЩА НА 5КМ. ИЗТОЧНО ОТ ЛЕРМЪНТ
Вчера следобед полицията е открила Инспектор Джейкъб Джонсън и неговият партньор Уилиям Картър от местното полицейско управление на град Лермънт. Предполага се, че двамата са били убити от наскоро появилият се в градчето сериен убиец, като убийството на Инспектор Джейкъб Джонсън е инсценирано, като самоубийство. На този етап полицията отказва да даде повече информация по случая.
Вестник “Лермънт Нюз”, 23 Октомври 1989г.
ЛЕРМЪНТСКИЯТ УБИЕЦ – ЗАЛОВЕН!
Вчера през нощта патрулиращ полицай чува писъци идващи от близо намиращата се къща на ул. “Лермънт” №37. Полицаят Джеймс Невил веднага повиква подкрепление и убиеца бива заловен по време на опит за изнасилване на непълнолетна девойка. Капитан Самюел Бейли заяви:
“Радвам се, че най-накрая успяхме да заловим убиецът виновен за многото брутални убийства за последните два месеца.”
Самоличността на тайният убиец най-накрая излезе наяве. Името му е Хари Питърсън и е на 29 години. Бил е хващан и преди – два пъти, но за дребни престъпления. Близките и роднините на убитите момичета настояват той да бъде осъден на смърт. Делото ще бъде заведено в Градският Съд в най-скоро време.
Капитанът от полицията на Лермънт – Самюел Бейли обяви случаят официално за приключен...